Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (31) (Документална трагедия)

Но кой е виновен?

Сутринта на 5 юли 1942 г. контраадмирал Джефри Майлс, шеф на британската военноморска мисия в Москва, беше настойчиво разбуден по работа:

— Сър! Получено е копие от някаква странна радиограма от Лондон…

Да, странна. Дъдли Паунд беше изтеглил от PQ–17 прикриващите сили и сега керванът представляваше неустойчива група кораби, движеща се в океана без охрана. Не беше толкова просто нещо човек да осъзнае такова съобщение и аташето отново се загърна в одеялото си.

— Трябва да се наспя — отбеляза Майлс. — Събитията са твърде катастрофални и главата ми трябва да бъде бистра…

Но много скоро го обезпокоиха отново:

— Адмирал Алафузов ви моли да отидете в Главния морски щаб. Той предупреждава, че е болен от грип, но че обстоятелствата го принуждават да не отлага разговора…

В. А. Алафузов през войната заемаше същия пост, който в Англия заемаше първият лорд на Адмиралтейството Дъдли Паунд (всеки в своята страна възглавяваше дейността на Главния морски щаб). Болен, с много висока температура, Алафузов с пресипнал глас заговори веднага за необяснимото решение на първия морски лорд.

— Да се разформирова конвоят PQ–17… Какво значи това? — възмущаваше се той. — Вие сте моряк, Майлс, сам разбирате… Корабите не могат да се оттеглят на север, защото там паковите ледове ги притискат като стена. Значи, ще трябва да се спускат надолу по меридиана — тъкмо под ударите на германската авиация. Как да си обясним този абсурд?

Майлс се опита да „замаже“ въпроса, като наблягаше главно на това, че Алафузов вероятно е бил заблуден. Но в ръцете на съветския „първи морски лорд“ изведнъж се оказа пачка донесения от морето (това наведе Майлс на мисълта, че русите също не са безгрешни и че тяхната служба за радиозасичане и дешифриране работи отлично).

— Всичко това са сигнали за бедствие от вашите собствени кораби! — рязко заяви Алафузов. — Кое може тук да се отрича? И кое може да бъде оправдано? Ние в Москва не разбираме вашите намерения. Затова бъдете така добър, свържете се бързо със сър Паунд, за да ни информира подробно какво всъщност става с конвой PQ–17… Народният комисар на флота адмирал Кузнецов чака доклад от мене, а Сталин чака да чуе какво ще му каже Кузнецов.

След няколко дена се състоя хладна среща на Майлс с Кузнецов, при която британският аташе не посмя да изложи нещата така, както му ги беше продиктувал Дъдли Паунд, а прибягна до маскировъчен камуфлаж, явно заглаждайки острите ъгли на необяснимите постъпки на британското Адмиралтейство… Кузнецов отиде на доклад при Сталин, който дълго и съсредоточено мълча. После попита:

— А беше ли необходимо да се прекрати конвоирането? Все пак аз не съм служил във флота и може би нещо не разбирам докрай.

Наркомът на флота му отговори, че доколкото му е известно, англичаните са нямали сериозни причини за разпръсване на кервана. Никой нормален човек не би тръгнал сам да си троши главата…

— Дявол знае какво става с тях! — възмути се Сталин и се залови да натъпква с пръст нов тютюн в лулата си. — Аз ще пиша на Чърчил за това безобразие — сърдито завърши той.

За това писмо — по-късно! Загадъчните скрити мотиви на последните събития в океана не бяха още известни на света, затова писмото на Сталин до Чърчил беше преценено сред дипломатическите кръгове като неоправдано рязко, почти грубо. Но сега много от тайните на Уайтхол са осветени дълбоко като на рентген и мнението на Сталин за гигантската катастрофа изглежда дори твърде меко…

След войната в Лондон беше издадена една монография за линкора „Тирпиц“, в която е изложен подробно целият му път. Илюстрациите в книгата ни показват нагледно „Тирпиц“ и в периода на бойното му могъщество, и в оня вид, в който вече се е търкалял нагоре с кила. В подводната част на линкора се вижда един лист от обшивката му, старателно разпрана, сякаш германците са искали през тази изкуствена пробойна да спасят остатъка от екипажа му…

Засягайки съдбата на кервана PQ–17, авторът на монографията пише:

„Това беше отвратителна постъпка! Всеки чувствуваше целия ужас на пътя, към който бяха тласнати изоставените търговски съдове, сами пред лицето на заплахата от въздушните и подводните сили на противника…“

Постъпката беше наистина отвратителна…

Крайцерите на Хамилтън и есминците на Брум още летяха към ескадрата на Дж. Товей с 25 възла. Един от крайцерите носеше на палубата си обгорелия скелет на германски самолет, който се беше врязал в настройката му, и сред парчетата — без никой да си направи труда да ги махне! — седеше зад щурвала озъбеният мъртъв фашистки пилот. Засеченото противниково донесение гласеше, че американският крайцер е унищожен със смел таран от един торпедоносец, което предизвика весело оживление сред крайцерите на САЩ: „Уичита“ — питаха от мостика на „Тускалуза“.

— „Да сте случайно вие вчера пречуканите?“ — „По-добре се огледайте вие — мигаше прожекторът на «Уичита». — Ние отдавна подозираме, че ни преследва някакъв глупав призрак.“

Хамилтън разбра нещо много важно, когато на вечеря вестовоят, който обикновено не отваряше уста, изведнъж каза със сълзи в гласа:

— Извинете ме, сър, но аз мисля, че не биваше да оставяме този нещастен керван. Боже, какво правят сега с него германците!

Хамилтън предполагаше, че със своя маньовър на запад увлича след себе си и „Тирпиц“ с неговата ескадра. Крайцерите неусетно ще насочат Хитлеровия линкор към линейните сили на Товей, а той — какъвто е майстор! — ще ги насоли здравата с оръдията на главния си калибър. И какво беше разочарованието на адмирала, когато разбра, че Дъдли Паунд е издал безсмислена заповед! Никой сега не го гонеше. А крайцерите му всъщност дезертираха от позицията си.

В кубриците се чувствуваше негодувание. Матросите открито осъждаха Уайтхол, който, според тях, просто им беше заповядал да офейкат от германците… Далеч не беше по-добро и самочувствието на хората в есминците на Брум, които, вирнали опашки, се носеха в галоп след Хамилтън, уверени, че бързат за сражение. Известието, че „Тирпиц“ го няма в океана, хвърли екипажите в състояние на тежка депресия. Брум вдигна към лицето си накрайника на радиотелефонната система TBS:

— Сър, аз съм абсолютно готов да се обеся. Велики боже, какво направихме? Моите есминци ще бъдат щастливи да се върнат бързо назад при нещастния керван PQ–17!

— Когато никого вече няма да намерят — отговори потиснат Хамилтън. — Много съжалявам, че не съм се родил адмирал Нелсън, който е побеждавал само защото от млади години си е избрал правилото да плюе на заповедите на Уайтхол.

Положението беше безизходно. Защото дори PQ–17 да беше се запазил все още цял, крайцерите вече не можеха да се върнат при него, тъй като форсираното им изтегляне, което приличаше на бягство, изтощи запасите на техните нефтени ями. Сутринта на 6 юли Хамилтън и Брум настигнаха линейните сили на Товей. Германската ескадра след атаката на Лунин вече се беше прибрала отново в ръкавите на фиордите като пипалата на октопод, които са били болезнено чукнати…

Изоставените кораби напразно зовяха отчаяно корабите от Home Fleet да се върнат и да ги защитят — те не се върнаха! Матросите от бойните кораби се чувствуваха предатели, но трагичната ситуация на войната беше предварително решена и честните моряци — англичани и американци — вече не можеха да спасят положението. Флотът на британската метрополия бавно поемаше към „собствената спалня“ на негово величество — към Скапа Флоу! Гневът на долните палуби пробиваше през люковете и достигаше до каюткомпаниите. Трябваше нещо да се направи, за да бъдат успокоени матросите.

Хамилтън заповяда екипажът на флагманския „Лондон“ да се събере на горната палуба. С микрофон пред посивелите си устни адмиралът най-напред предупреди всичко, което чуят, да си остане тук, завинаги под флага на „Лондон“.

— Очевидно е, че ние предадохме кервана, но имайте предвид, че и ние самите сме предадени. Принудиха ме да направя нещо, което не биваше да се прави. Никога през живота си не съм изпълнявал заповед с такова нежелание, като тази чудовищна заповед за изтеглянето на нашите крайцери. Денят четвърти юли е черен ден за биографията на британския флот. И за моята биография също! Аз, както и вие, съм убеден, че изоставяйки кервана, ние принасяме жертва не на бога на войната, а на дявола на тайната политика. Аз още не мога да си обясня всичко, но чувствувам, че вината за създаденото положение, е на един голям глупак, на когото са помогнали други глупаци помощници…

Произнасяйки речта си пред матросите, адмиралът сам разбираше, че кариерата му се пропуква като водонепроницаемите прегради на кораб, смачкван от налягането на океана. Хамилтън не беше приятел на Съветския съюз, но като честен човек не можеше да мълчи. В писмата до своята престаряла майка той даваше простор на гнева си. Според него, Чърчил съзнателно забавя войната, като с това наврежда на Англия много повече, отколкото всички германски подводници, взети заедно. Войната е нещо твърде жестоко и тя трябва да се свършва бързо, а не да се занимаваме с бомбардирането на германските деца и жени…

… А сега е интересно да чуем какво ще кажат американците?

Именно те гледаха на англичаните почтително — малко от долу на горе. Лошо е, когато имаш много пари, но малко традиции. Вярно, традицията е хубаво нещо, но по-добре щеше да е, ако англичаните вместо стари традиции имаха най-нова радиолокационна апаратура. Американците бяха подразнени още и от това, че техните учители твърде старателно следят противника, обаче като че ли го следят не за да се бият с него, ами само за да не стигнат нещата до бой. Според мнението на американците, жестоките данъци за флота в мирно време не се събират, за да бъде той прехвърлян от база на база като гнили картофи…

„Тускалуза“ и „Уичита“ хукнаха от кервана след англичаните, приемайки безропотно, че в такова нещо като морската война най-добре е човек да подражава на англичаните. Каквото и да си говорим, те знаят какво правят. Но матросите, които усещаха, че тук става нещо нередно, започнаха дръзко да спират офицерите си на траповете с въпроса:

— Сър! Бих искал да знам за къде сме се разбързали, сякаш ни се е свършило пиенето в бюфета? Доколкото разбирам от география, Русия се намира на изток. Тогава с каква цел ние сме се юрнали в обратна посока?

В такт с потрепването на корабните двигатели тракаха и линотипните машини на крайцера. Тираж след тираж вестниците внушаваха на американските матроси да не мислят, че „на англичаните им треперят мартинките“. Не, „тия берлински отрепки има да ни сърбат попарата“… Най-сетне дойде моментът, когато и за корабните редакции стана ясно, че керванът е просто изоставен като котенце, с което са си поиграли и им е омръзнало! Офицерите започнаха да си говорят, че човек може да се учи на морска война и тогава, когато англичаните са ти зад кърмата. Това може да е грешка на Уайтхол, но тя струва 700 000 000 долара. Две трети от кервана бяха тръгнали от бреговете на Америка с американски товари и под флага на САЩ и… какво направиха англичаните?

Срамота е не само пред тези, които останаха в океана. Срамота е и пред руснаците. Та на тия кораби имаше 600 танка! Ами самолети! В своите военни планове Москва сигурно е разчитала, че ще ги получи. Сега русите имат право да ни попитат: „Ами къде е обещаната стока?“

Американският линкор „Уошингтън“ се отдели от британската ескадра и се върна самостоятелно обратно в Рейкявик. И тук стана нещо почти небивало в историята на американския флот. Американските матроси, които толкова си ги бива да лудуват и гуляят на брега, този път отказаха да слязат от кораба.

Целият екипаж — като един човек!

Това не ти е взвод, нито рота… Когато 2500 души почти цяла дивизия, се строяват на борда и крещят проклятия по адрес на своето командуване — това е вече политическа демонстрация.

— Позор! — крещяха матросите. — Ние няма да мръднем от кораба, защото ни е срам да гледаме хората в очите…

Каквото и да говореха след това политиците, тази бурна първична реакция на непосредствените участници в събитията отразява най-добре идейната същност на този отвратителен инцидент.

За тази седяща стачка на линкора „Уошингтън“ се разказва в споменатата от мене монография за „Тирпиц“.

В нашата страна малцина знаят за този случай.

Москва отказваше да разбере абсурдните решения на Уайтхол, но Берлин също не можеше да разбере цялата „мъдрост“ на английските маньоври и ги наричаше „непостижими“.

— Какво става? — казваше Редер. — Може би, разпускайки кервана, те ни кроят някоя хитра уловка?

Но постепенно „непостижимото“ започваше да се разкрива от германското разузнаване. Няма никаква уловка. PQ–17 се е пръснал, сега остава само да бъдат разбивани корабите му един по един, по избор… Склонните да анализират морски специалисти най-сетне стигнаха до логичния извод:

— Сега всичко е ясно! Опитните моряци, каквито са англичаните, никога не биха допуснали подобна глупост. Цялата работа вероятно е била ръководена от американците. Само тези червенобузести ахмаци са могли да разформират конвоя. Сега вече може човек да не се съмнява, че англичаните няма да допуснат американци да ръководят морски операции.

Пропагандната машина на Германия тези дни работеше с пълна мощност. Разгромът на PQ–17 заемаше първите колони на централните вестници; лорд „Хау-хау“ в радиопредаванията на Берлин за Англия пресипна от възторжени възгласи; берлинските кореспонденти бързо излитаха с бомбардировачите в океана, за да екранизират през бомболюковете страшните картини на загиването на корабите. Цялата първа десетдневка на юли в радиобюлетините на германското командуване звучаха победни фанфари и гърмяха войнствени барабани…

Хитлер ликуваше и измисляше теми за карикатури на Рузвелт и Сталин (фюрерът знаеше, че главната част от товарите, които превозваше PQ–17, има американски произход). Но каквото и да крещеше Берлин за кервана PQ–17, англичаните… мълчаха. Уайтхол изобщо не реагираше на германските бюлетини и не ги опровергаваше! Англичаните бяха настъпили „кравешката мекица“ и сега срамежливо си мълчаха, без да искат да си признаят, че именно те са се размирисали.

Сега кучешкият лорд „Хау-хау“ лаеше срещу Англия основателно — този път Берлин тръбеше за разгрома на кервана истината:

— Само факти, само голи факти! Дори Чърчил с всичкото си нахалство не ще може да опровергае съобщенията на достоверните германски комюникета. Слушайте Берлин! Говори Берлин.

Зад стратегическата грешка се долавяше коварният умисъл на тайната политика на Албион и лорд „Хау-хау“ ехидно, но не без основание питаше през тези дни англичаните:

— Е, какво! Сега, след разгрома на кервана PQ–17, русите пак могат да зададат на мистър Чърчил фаталния въпрос „Приятели, кога най-сетне ще благоволите да откриете втори фронт в Европа?“

А сега, читателю, заедно с моряците от PQ-I7 ще трябва да напуснем корабната палуба и с отчаян вик да се хвърлим в ледения купел на полярния океан.

Това вече е наистина страшно!