Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (42) (Документална трагедия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Реквием каравану PQ-17, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
MesserSchmidt (2013)
Корекция
ultimat (2014)

Издание:

Валентин Пикул. Реквием за кервана PQ–17

Издательство „Советский писатель“, 1978

Редактор: Марчо Николов

Художник: Симеон Кръстев

Худ. редактор: Гичо Гичев

Техн. редактор: Цветанка Николова

Коректор: Нина Джумалийска.

Дадена за печат на 13. IV.1981 г.

Подписана за печат на 13. I.1982 г.

Печатни коли 17,50.

Издателски коли 14,70. УИК 16,239

Изд. поръчка № 51.

Техн. поръчка № 430.

Код 24/95363/5617–102–82

Военно издателство София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Реквием за кервана PQ – 17 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Реквием за кервана PQ – 17
Реквием каравану PQ-17
АвторВалентин Пикул
Създаване1969 г.
Първо издание1970 г.
СССР
Оригинален езикруски
ЖанрИсторически-приключенски
Видроман

„Реквием за кервана PQ – 17“ (на руски: Реквием каравану PQ-17) е исторически роман от съветския писател Валентин Пикул, написан през 1969-1970 г.

Сюжет

По време на Втората световна война, САЩ и Великобритания организират доставки на различни военни товари за СССР през Северния Атлантически океан. Нацистка Германия полага големи усилия, за да спре тази линия на доставки. Цялата мощ на флотата на Хитлер е прехвърлена към пристанищата в окупирана Норвегия. В морето, във въздуха и във водата стават ожесточени битки между армиите на Германия и на антихитлеристката коалиция. В романа на Валентин Пикул е представена борбата не само чрез действията на генерали и адмирали, но също и чрез делата на обикновените войници, летци и моряци.

На 4 юли 1942 г. военните кораби, охраняващи конвой PQ-17, получават необяснимо лично нареждане от сър Дъдли Паунд, първият морски лорд на Адмиралтейството на Великобритания: „Convoy is to scatter!” (Конвоят да се разпръсне). Транспортните кораби на кервана, оставени без защита, стават лесна плячка за немските самолети и подводници. От 35 кораба от конвоя са потопени 24; убити са стотици британски, американски и съветски моряци; загубeно е огромно количество военни товари. Причините за този разгром се опитва да разбере Валентин Пикул.

Отделно голяма част от романа е посветена на личността на Н. А. Лунин, командир на подводница K-21. През лятото на 1942 г., K-21 охранява кервана PQ-17 и героично атакуват флагмана на флота на Хитлер, бойния кораб „Тирпиц“, отрязвайки пътя му към открито море.

Източници

На високо равнище

Сега е време да направим равносметка на нашите загуби. Аз пиша „нашите“, защото товарът, който се намираше в трюмовете на загиналите кораби, беше вече наш товар.

От всички транспортни кораби само единадесет стигнаха до крайното пристанище. И нека да смятаме, че тези единадесет кораба са били щастливци.

Останалите океанът погълна навеки.

От 188 хиляди тона военни товари съветските моряци приеха от корабите на PQ–17 само 65 хиляди тона. У. Чърчил не беше сгрешил в сметките си, когато в писмото до Сталин той посочваше, че ще оцелее само една трета. Загубите бяха колосални.

Ето какво остана да лежи на дъното заедно с корабите: 210 бомбардировача, 430 танка, 3 550 автомобила и локомотива…

Това — без да се смятат другите военни товари! Полският военноморски историк Йежи Липински идва до печалния извод: „Тези материални загуби може да бъдат сравнени само със загубите при едно крупно сражение на сухо.“

И наистина нека си представим армия, влязла в генерална битка. В хода на сражението тя може да „изразходва“ 210 самолета и 430 танка.[1]

А противникът при тази битка имаше съвсем незначителни загуби… При една своя среща с Майски А. Идън бе казал без заобикалки:

— Не намирате ли, господин посланик, че историята с PQ–17 е твърде показателна и убедителна? Какъв смисъл има за вас, русите, да ви изпращаме кервани, които в Баренцово море германците и без друго ще унищожат?

— Смисъл няма никакъв — съгласи се Майски, — но има смисъл керваните да не бъдат потопявани от противника.

Сега в Лондон сметнаха за неудобно да се изпращат конвои за СССР и Чърчил обеща на Сталин да засили снабдяването по Трансиранския път, а този път беше обиколен и дълъг. Обаче отвъд океана имаше един наш верен съюзник — президентът Ф. Рузвелт се отнесе рязко отрицателно към прекратяването на доставки по закона „заем-наем“ за Русия през арктическите води…

Разгромяването на кервана PQ–17 от германците предизвика остра реакция сред политическия свят. Заваляха протести към Чърчил от Москва, от Вашингтон и накрая дори от офицерите на британския флот.

— Керваните могат да достигат до СССР — твърдяха те, — изоставеният от ескорта керван PQ–17 не може да служи за пример…

Чърчил не издържа този натиск и нареди в тесен кръг на най-близките си сътрудници да се споразумеят с русите.

— Маршал Сталин е твърде сърдит мъж — каза той на Идън. — Само не позволявайте на русите да нападат прекалено нашия Дъдли… Стига им, че в Москва смъкнаха гащите на нашия морски аташе Джефри Майлс!

На 28 юли Идън свика съвещание в своя кабинет в Парламента.

Тук бяха Александър,(морският министър) и Дъдли Паунд.

Съветската страна беше представена от нашия посланик в Англия И. М. Майски и адмирал Н. М. Харламов, който през войната заемаше отговорния пост военноморско аташе в съюзническа Великобритания.

Паунд започна разговора твърде неудачно:

— Германците са мухльовци! Да бях на мястото на адмирал Редер нямаше да допусна до Архангелск нито един наш транспорт…

На това адмирал Харламов, силно възмутен от тази проклета история, отговори без особена вежливост:

— Разбира се, вие сте много по-добър от Редер! С ваша помощ все пак някои стигнаха до Архангелск, за което ние, русите, сме ви особено благодарни…

За нас беше ясно какво искат англичаните, а и никой от англичаните не се съмняваше какво именно от тях ще искат съветските представители… По предложение на Идън пръв трябваше да говори Паунд.

Но посланикът Майски го изпревари.

— Въпросът стои така: кога може да бъде изпратен най-близкият конвой? Желателно е да получим от адмирал Паунд изчерпателен отговор на този въпрос.

В спомените си за това напрегнато време И. М. Майски съобщава, че „от английска страна говореше и решаваше само Паунд, Идън и Александър през всичкото време мълчаха или си позволяваха кратки реплики, като гледаха плахо в тези моменти Паунд. Сякаш Паунд беше учител, а Идън и Александър ученици, които са загрижени най-вече да получат добра бележка от учителя си…“

Паунд се опитваше да се изплъзне от пряк отговор.

— Нашият премиер в последното си послание до мистър Сталин изрази желание да изпрати в Москва един от висшите офицери от въздушния флот, за да бъде съгласуван въпросът именно за охраната на керваните от въздуха. Обаче мистър Сталин остави нашето предложение без никаква реакция от своя страна…

След това Д. Паунд, между другото, спомена, че възнамеряват с помощта на силен въздушен флот да направят Баренцово море опасно за „Тирпиц“. Майски отново попита направо:

— Колко самолета, според вас, трябва да имаме в Мурманск, за да бъде гарантирана сигурността на конвоите?

Паунд отговори навъсено:

— Шест ескадрили за бомбови удари и не по-малко от четири за нанасяне на торпедни удари.

— Добре — утеши го Майски. — Още днес ще изпратя запитване за това до нашето правителство…

След гибелта на PQ–17 сега въпросът се отнасяше до PQ–18!

Ще бъде ли изпратен скоро PQ–18 или няма да бъде?

Англичаните избягваха отговора на този въпрос, като се позоваваха на мнението на Чърчил.

— Трябва да се изчака — казваха те, — докато полярният ден се смени в района с полярна нощ. В условията на незалязващото слънце корабите от конвоите са подложени на по-голяма опасност… Нека полярните дни станат по-къси…

Докато отговорът на Сталин до Чърчил в последна сметка се свеждаше до политически съображения, адмирал Харламов като моряк атакува Паунд професионално… Той направо заяви на лорда на Адмиралтейството, че цялата история с „Тирпиц“ не струва и строшено яйце. От „Тирпиц“ човек, разбира се, може да се страхува, но този страх засега е дълбоко потенциален, а англичаните още не са усетили материалната мощ на германския линкор. Ясно е, твърдеше Харламов, че в основата на разгрома на кервана PQ–17 е залегнала явна нелепост и, меко казано, стратегическа грешка от страна на самото британско Адмиралтейство.

— За каква грешка става дума? — отговори му рязко Паунд. — Аз лично отдадох заповед керванът да се разформира. А какво друго, според вас, адмирале, е трябвало да направим?

Александър се изказа в защита на Паунд и на своето Адмиралтейство, в отговор на което Майски каза с усмивка:

— Никой не отрича големите заслуги на британския флот в тази война. Но… английските адмирали също не са безпогрешни!

Паунд просто избухна.

— Още утре — каза той на съветския посланик — ще помоля мистър Чърчил да назначи вас да командувате Големия флот на Великобритания!

Идън помоли двете страни да не се поддават на чувства.

— И така — каза той на посланика — помолете своето правителство да обсъди създаването на силен въздушен флот на Север и нека изчакаме полярната нощ, за да решим какво да правим по-нататък.

По този начин въпросът за изпращането на следващия керван PQ–18 към бреговете на СССР увисна във въздуха. Обаче въпреки страшното напрежение по всички фронтове, отстъпвайки на англичаните относно техните искания, съветското командуване все пак намери някакви резерви. Скоро в Мурманския район, както искаше това Чърчил, долетяха въздушни ескадрили. Ние бяхме отстъпили на съюзниците, значи, сега беше вече техен ред: нека потегли керванът PQ–18!

Но англичаните бяха решили да помагат на СССР по принципа Too little and too late („Твърде малко и твърде късно“) — керванът PQ–18 не потегляше. А той ни беше нужен сега като никога и Северният флот трябваше да докаже на всички съмняващи се, че керваните — макар и с бой! — ще преминат.

Неусетно наближаваше есента. Дните ставаха все по-къси.

Над океана надвисваха тежки облаци.

Междувременно още през август до Мурманск успя да стигне тежкият американски крайцер „Тускалуза“, съпроводен от есминци. Като изпрати тези кораби в Русия, Рузвелт сякаш искаше да докаже на Чърчил, че океанът е проходим и в условията на полярния ден.

И той успя да докаже това!…

Американците бяха пребоядисали тъй изкусно своя крайцер, че на морския хоризонт той се четеше като сухотоварен кораб. Именно така камуфлирани, те потеглиха на път с 400 тона много важен товар, изпратен от САЩ за СССР по лична молба на Сталин до Рузвелт.

На 12 август американците бяха още в Гриног на река Клайд, а на 28 август „Тускалуза“ вече свали последния тон от своя товар върху кейовете на Ваенга в Колския залив.

Потегляйки обратно, американците взеха на борда на крайцера 240 човека от потопените кораби на кервана PQ–17. Ескортиращите есминци приеха в жилищните си палуби много пътници, между които четирима съветски дипломати.

С крайцера „Тускалуза“ се завърна в родината си и нашият Брънгуин.

Бележки

[1] През целия период на войната съветската индустрия произведе за фронта 102 500 танка (тук се включват и самоходните артилерийски оръдия), а доставките от чужбина за това време възлизаха само на 9100 танка. Като изхожда от тези цифри, читателят може да си представи ценността на танковия товар в корабите от кервана PQ–17. Интересно е, че през 1943 г. САЩ се оказаха в доста странното положение да предлагат на русите танкове, от които Червената армия не се нуждаеше. Съветската индустрия вече напълно осигуряваше нуждите (вж. Секистов, В. А. Война и политика. М., 1970, с 206 и 345).