Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (47) (Документална трагедия)

Необходим послеслов
Разговор с читателя

Никой от нас няма основание да се съмнява в храбростта, издръжливостта и смелостта на моряците от английските кораби… Имахме достатъчно време, случаи и факти, за да оценим по достойнство сериозното отношение на английските моряци към техните задължения и към съюзническия им дълг в борбата срещу общия враг. Личните качества на британските моряци и политиката на английското правителство за различни неща.

Адмирал А. Г. Головко, „Вместе с флотом“

Керванът PQ–17 блуждае още в океана сред причудливите айсберги; по черната повърхност на водата бавно дрейфуват мъртвите кораби.

Сякаш PQ–17 продължава своя път!

Но той пътува не към крайното си пристанище — той навлиза в историята, в политиката, в литературата.

Загадъчна е съдбата на този керван. Загадъчна и твърде продължителна. Като че ли ние още не сме се изморили да чакаме пристигането му.

Потопените от състава на PQ–17 изплаваха на повърхността на морето веднага след войната; сенките на призрачните кораби се разлюляха на хоризонта, без да предават сигнали по етера, без да потракват с машините си. Но мъртъвците още стояха на своята вахта и нечия ръка отбелязваше времето с корабните камбани.

„Хора! Защо загинахме ние?“

… Престъплението беше безшумно и нямаше съдебен процес.

След паметните пререкания между Идън и Майски, между Паунд и Харламов Палатата на общините настоя да се каже истината за кервана PQ–17, но истината вече беше станала тайна. Дъдли Паунд заяви тогава, че по негови данни през нощта на 3 срещу 4 юли „Тирпиц“ незабелязано преминал през завесата от подводници край Нордкап, поради което той, първият морски лорд, заповядал на кервана да се разпръсне, за да избегне масирания удар на линкора и неговата ескадра. Но това беше най-груба лъжа.

Кабинетът на министъра дебатира този въпрос при закрити врата.

PQ–17 изведнъж се оказа под негласна забрана. В тази обстановка на секретност, която периодът на войната оправдаваше, се оказа възможно да се запази тайната причина за загиването на корабите. Наистина обикновените англичани смътно се досещаха, че един от конвоите през Арктика е сполетян от страшна беда, но каква именно беше тя, кой можеше да научи. А в писмата на моряците, които те изпращаха от германските концлагери в родината си, военната цензура заличаваше безпощадно редовете, в които хората обвиняваха своето командуване, че ги е изпратило на заколение и че ги е подложило съзнателно под секирата на палача…

Над тази най-голяма драма, разиграла се далеч в океана, беше спусната желязната завеса на гробното мълчание.

Тогава заговори Москва.

През 1946 г. в Съветския съюз за пръв път беше споменато, че историята с PQ–17 не е грешка, каквато при воденето на една сложна война е дори неизбежна — не, това е съзнателен ход на политиката на нашите съюзници. Съветските специалисти, след като анализираха „последиците“ от гибелта на PQ–17, дойдоха до извода, че унищожаването на кервана от противника безспорно влоши обстановката на нашия фронт и в това няма нищо чудно, защото трюмовете на загиналите кораби бяха пълни с въоръжение за една армия от 50 хиляди души.

От сферата на чисто военните недоразумения PQ–17 преминаваше в друга категория — в областта на политическия авантюризъм!

Английските управляващи кръгове обвиниха СССР в нелоялност към англичаните. Беше направено запитване до Адмиралтейството в Парламента. Отговорът на това запитване само замъгли истинското положение на нещата. За свое оправдание Чърчил заяви, че той научил за заповедта на Паунд да разформира кервана PQ–17 едва след войната. Споменавайки за този факт в биографията на премиера, историкът на английския флот С. Роскил не пише, че Чърчил беше решил да послъже. Той отбелязва само „пропуск в паметта му“!^[1] Но английските адмирали съвсем не могат да бъдат упрекнати, че не знаят морската тактика. Англичаните умеят да планират своите операции, което неведнъж е било доказвано от действията на британския флот. Заповедта за разпръсването на кервана е най-неразумното решение и неслучайно Редер го нарече „непостижимо“.

Контраадмирал И. А. Колишкин писа след войната, че „безполезно е да се гадае на тази тема, без да се знаят истинските тайни пружини, които движат британската щабна мисъл. Върху това биха могли да хвърлят светлина единствено действията на англичаните, ако се беше стигнала до бойно стълкновение на фашистката ескадра с беззащитния керван“^[2]. Може би наистина е така, а може би истината би ни се открила в цялата си голота, ако Н. А. Лунин беше избягал от „Тирпиц“ и бе открил пред него път към оперативен простор в океана.

Но всичко това са предположения и догадки!

И все пак, читателю, защо съюзниците не уведомиха командуването на Северния флот за своето съдбоносно решение, а действуваха тихомълком. Какви бяха онези „висши стратегически съображения“, принудили англичаните да изоставят на произвола на съдбата не само корабите и товарите? Нали трябваше заедно с тях да загинат стотици матроси, които бяха далеч от всяка политика?

Нека забравим за корабите. Да пренебрегнем ценните товари. Но защо тъй безгрижно бяха хвърлени на вятъра толкова човешки живота.

През цялата война Уайтхол се оплакваше, че конвоите за Баренцово море му висят като камък на шията, че флотът на Англия се затруднява от това допълнително натоварване, но… така ли е наистина?

Не, не е така.

Руско-арктическите конвои PQ (а по-късно JW и RA) бяха приковали към нашия Север главните ударни сили на германския флот и ако разсъждаваме обективно, това беше само изгодно за съюзниците, защото разположението на морските сили на противника развързваше ръцете на съюзниците за по-активни действия в Атлантика, в Средиземноморието и в борбата им с японския флот на Тихия океан. А че Германия беше концентрирала около руските комуникации главните си сили, в това нямаше никакво съмнение…

Първопричината за трагедията на PQ–17 се корени още в майските дни на 1941 г., когато британският флот потопи в Атлантика „Бисмарк“. Страхът пред Хитлеровия суперлинкор не беше заглушен с победата над „Бисмарк“. Сега той се бе възродил за англичаните отново пред неговия събрат „Тирпиц“. Освен това Уайтхол бе позволил на противника да измъкне тежките си кораби от Брест, които тутакси бяха прехвърлени към границите на СССР. Комуникациите, минаващи през полярните морета на Русия, скоро се превърнаха в най-главната артерия на цялата световна война и, естествено, възникна проблемът, как да се неутрализира „Тирпиц“. В морската война съществува старият принцип „fleet in being“, който означава, че самото съществуване на противников флот вече респектира. Именно този принцип използуваха германците с поддържането на „Тирпиц“, „Шанхорст“, „Хипер“, „Лютцов“ и други.

Но как да бъде подмамен флагманът на Германия да излезе от фиордите? Как да бъде завлечен „Тирпиц“ далеч в океана, за да може, увлечен от преследването и яростта на боя, да се откъсне по-далеч от базите си и тогава да се нахвърлят върху него с всичката си мощ линейните сили на сър Джон Товей.

И най-после как да се направи така, че Хитлер да преодолее своя страх от океанските простори и да пусне „Тирпиц“ да попалува далеч от германските брегове по арктическите комуникации?…

Злото куче не се измъква от колибата му с милване.

На кучето се хвърля парче тлъсто месо: „Плюскай!“

Тогава, като дрънка с ръждивия си синджир, то с ръмжене се измъква от колибата.

Именно така постъпи и английското командуване — под носа на „Тирпиц“ беше хвърлен нещастният керван PQ–17…

То се знае, че ако бяха ликвидирали „Тирпиц“, англичаните вече до края на войната щяха да си осигурят пълно превъзходство на море.

Глупаво би било да се отрича заплахата, която представляваше „Тирпиц“.

И ние не я отричахме. Да! — тя съществуваше.

Северният флот изпитваше постоянно тази най-непосредствена заплаха близо до своите бази и пристанища, защото бронираният юмрук на вражеските линкори почти през цялата война се подаваше иззад скалата на Нордкап, вдигнат до самия Мурманск!

Но ние, читателю, все пак ще се окажем в опасно заблуждение, ако решим, че единствено страхът пред „Тирпиц“ и желанието да се освободи от него бяха накарали Дъдли Паунд да отстрани от конвоя прикриващите сили и да разпусне самия керван на божията воля… Работата дори не е в „Тирпиц“ а в определена политика!

По-точно — в антисъветизма на Чърчил.

 

 

Нападението на Германия срещу СССР в 1941 г. беше наречено в САЩ — „почти небесно провидение“, във Великобритания — „истински божи дар“.

Въоръжените сили на СССР бяха в очите на англичаните и американците оня мощен и верен съюзник, на който те можеха да разчитат. Но същото не може да се каже изцяло за нашите съюзници. И потопяването на „Тирпиц“ не беше самоцелта на оня широк план, който беше обмислен от Чърчил и от неговите сътрудници. Операцията с PQ–17 имаше сякаш двойно дъно! Съветският историк Б. А. Вайнер пише, че разгромяването на PQ–17 от германците „беше резултат от политическата игра на англо-американските управляващи кръгове. Те използуваха разгрома на PQ–17 като повод, за да прекратят доставките за СССР“^[3]

Да, това е така. Чърчил имаше нужда от колоритен повод, за да убеди Кремъл, че не е възможно да се изпращат за СССР доставките по договора „заем-наем“. За тази цел трябваше да се пожертвува един от керваните и нека върху яркия пример на пълното му унищожаване Сталин сам да се убеди, че керваните не могат да минават…

Те поставиха под този удар PQ–17.

И това — в самото навечерие на битката за Сталинград!

За секретната операция, обричаща PQ–17 на унищожение, в Лондон и Вашингтон знаеха само незначителен кръг официални лица. Чърчил сам избра жертвата за противника и сам я благослови. Между другото, той беше и най-видният адвокат на тази коварна авантюра. В своите обширни мемоари Чърчил отделя значително внимание и на съдбата на PQ–17.

Според неговата версия линейните сили на Дж. Товей излезли на море изключително за да прехванат „Тирпиц“, ако той, привлечен от плячката, ненадейно се появи в океана. Успоредно с излизането на PQ–17 от Исландия беше пуснат по комуникациите и лъжлив конвой, който да отвлече вниманието на германската ескадра. Този маскиращ конвой на два пъти (на 29 юни и 1 юли) се насочва към Норвегия, имитирайки подготовка за стоварване на десант, но… германското разузнаване уж не го забелязало (в което аз, авторът на тази книга, силно се съмнявам). По-нататък Чърчил дава да се разбере, че британското Адмиралтейство било готово за сражение, но… — пак това проклето „но“! — в състава на конвоя PQ–17 имало американски кораби и, според Чърчил, това можело да доведе до неудобни политически последици.

Морската част на мемоарите на Чърчил е писана от капитан I ранг Алън, обаче версията, че американците „пречели“ на англичаните да воюват, Чърчил вписал в мемоарите със собствената си ръка (Алън предполага, че Чърчил се е решил на явна фалшификация „за да намери оправдание за стария си приятел Д. Паунд“).

Извод. Като отстраняваха своите линейни сили, като отстраняваха крайцерите и есминците за близко прикритие, политиците от Уайтхол, които не желаеха да окажат помощ на СССР, съзнателно са поощрили германците да унищожат решително и напълно кервана PQ–17.

Но бяха предадени не само онези, които загинаха с корабите.

Преди всичко съюзниците предадоха нас…

Това е своего рода политическа диверсия!

В разгара на студената война се започна неудържимо фалшифициране на историята на току-що завършилата война. Нашите доскорошни съюзници започнаха да премълчават нечуваните жертви, които съветският народ понесе в гигантските битки. Умишлено се омаловажаваше значението на армията и флота (особено на флота!) на Съветския съюз в общата борба с фашизма. Действувайки по принципа на скачените съдове, историците преливаха отровната течност на лъжата от западногерманската литература в английските монографии, а от английските книги тази лъжа се преливаше в американските и френските. Като не можеше да намери логично оправдание за разгрома на PQ–17, британското Адмиралтейство избра недостоен метод за борба.

То се разгърна и тръгна на атака срещу… Лунин.

Началото на тази кампания сложи френският историк Жан Клод, който през 1957 г. съобщи, че „торпедата не са улучили линейния кораб «Тирпиц», а взривовете (от торпедата) са станали само във въображението на Лунин“^[4]. Няма що — жестоко обвинение! След него направо сваляй ордените си от мундира и ги слагай на масата. В чужбина, наливайки масло в огъня, започнаха да пишат, че Лунин незаслужено получил званието „Герой на Съветския съюз“ и че необяснимо е „защо и до днес напомнят за неговия подвиг и го изтъкват за пример в Съветския флот…“ Но Лунин (нека всички знаят!) е получил за торпедирането на „Тирпиц“ само шест реда в бюлетина на Совинформбюро, които аз цитирах по-горе. А високото звание „Герой на СССР“ му беше дадено дълго преди атаката на „Тирпиц“, още през април 1942 г., когато той командуваше една щука под № 421.

В 1962 г. британските политици решиха още веднъж да опровергаят съветското заявление от 1946 г. Лондон заяви, че „Тирпиц“ и неговата ескадра решили да се върнат в базите си не защото ги е атакувала съветската подводница К–21, а само защото германците се уплашили от възможността да срещнат английски кораби.

Ще трябва, читателю, да се върнем сега малко назад.

Веднага след атаката на Лунин Британското представителство ни поднесе най-сърдечните си поздравления по случай сполучливия залп. В същото време разузнаването установи, че „Тирпиц“ излиза на ремонт. И ремонтът на линкора се обясняваше само с резултатите от Луниновите попадения. Читателят навярно си спомня сцената, когато английските подводничари отвинтваха гайчици от разни механизми в дизелния отсек на К–21 като сувенири от руския подводен крайцер, блъвнал четири торпеда срещу „Тирпиц“ от кърмовите си апарати…

Тогава съюзниците не се съмняваха в успешната атака на К–21! Но тайната на политическите им извъртания постепенно се разбулваше и на фона на гибелта на цял един керван на преден план още по-ярко се открояваше фигурата на самия Лунин. Защото фактически този офицер и неговият екипаж за два часа страшен риск направиха онова, което не можаха да постигнат съюзниците за две години…

Сега съюзниците отричаха успеха на атаката на К–21!

Един от първите, които обърнаха внимание на този факт, беше покойният вече адмирал А. Г. Головко, който отблизо следеше английската военноморска литература. „Смятам за необходимо — писа Головко — да обърна вниманието на читателите върху този нескопосан опит на фалшификаторите, направен с цел да се замажат скритите причини за трагичната история с конвоя PQ–17 и по този начин да се хвърли сянка на съмнение в героичния колективен подвиг на екипажа на подводницата К–21.^[5]

… Понякога ми се струва, че британското Адмиралтейство ни предлага компромисно решение: «Добре! По дяволите, ще признаем вината си за разгрома на кервана PQ–17, но и вие направете отстъпка в полза на мнението, че вашата подводница К–21 е атакувала „Тирпиц“ безрезултатно.»

И все пак да видим, читателю, успешна ли е била атаката на Лунин или не?

Още тогава, през лятото на 1942 г., в щаба на Северния флот се намериха критици, които упрекваха Лунин, че пропуснал едно, не взел предвид друго, пренебрегнал трето… Но адмирал Головко рязко пресече всички подобни «поправки» към атаката на К–21 със стиховете на Шота Руставели:

Всеки мисли се за воин, като гледа отстрана!

Безспорно при полигонни условия Лунин и неговият екипаж щяха да извършат атаката по-ювелирно. Но не бива да се забравя, че хората държаха тогава изпит, затворени в задушните железни кутии на отсеците, когато над тях режеха водата много винтове на противниковите кораби от ескадрата и всяка секунда върху К–21 можеше да се стовари разрушителната за корпуса и лавина от подводни бомби… До края на живота си А. Г. Головко беше твърдо уверен, че от четирите торпеда две са улучили борда на «Тирпиц» и тъкмо тези две торпеда са направили безполезна цялата комбинация на съюзниците за подмамването на хитлеристкия флагман с кервана!^[6] Но мнението на британските историци все пак по някакъв начин повлия и на нашите историци. В една от книгите за Северния флот се каза, че «Лунин изстрелял срещу „Тирпиц“ четири торпеда от дистанция 18 кабелта. Обаче поради голямата дистанция на залпа и по други причини смелата атака на К–21 завършила БЕЗРЕЗУЛТАТНО».^[7] Това беше отпечатено от Воениздат през 1966 г., но през 1970 година пак Воениздат предостави възможност на адмирал А. Т. Чабаненко да изкаже противоположно мнение: «Както е известно, „Тирпиц“ беше успешно атакуван и повреден от съветската подводница К–21, което принуди противниковата ескадра да се завърне в базата си и да пристъпи към ремонт на своя най-мощен кораб» (курсивът мой — В. П.). По-нататък, развивайки тази мисъл, адмирал А. Т. Чабаненко изрично подчертава, че «успехът на К–21 още повече задълбочава вината на английската страна — именно с това се обяснява стремежът на англичаните да отричат или премълчават това събитие и неговата значимост.»^[8]

Това изказване на А. Т. Чабаненко звучи в удивително съгласие с бележката в дневника на адмирал А. Г. Головко от 1942 г. «Не се съмнявам — пише командуващият Северния флот, — че английското командуване ще направи всички опити да намали значението и резултатността на атаката на Лунин.»^[9]

Звучи почти пророчески!

Ако можеше Головко да прочете монографията за Северния флот, според която «смелата атака на К–21 е завършила безрезултатно»!?

Да си призная честно, тази фраза ме прободе като нож в сърцето. Тутакси си спомних, че след атаката на Лунин срещу «Тирпиц» гестапо беше намерило в Ростов на Дон стария шлосер, бащата на Лунин, и хитлеристите го обесиха на градския площад… Та това беше явно отмъщение на врага за поразяването на «Тирпиц»!

Когато в нашия печат се появи тенденцията да се премълчава подвигът на К–21, аз реших да поговоря с един непосредствен участник в събитията… Предстоеше ми среща с В.Ю. Браман, днес доцент, инженер кап. I ранг.

Не знаех още как ще реагира на въпроса ми този едър, с побеляла коса човек, преминал суровата (дори твърде сурова) школа на моряшкия живот.

— Владимир Юлиевич — започнах аз, — през време на атаката срещу «Тирпиц» вие сте били рамо до рамо с Лунин в бойната рубка… Кажете ми като очевидец вашето обективно мнение — накъде се насочиха торпедата?

Може би не трябваше да му задавам такъв въпрос. Но каперангът реагира на него съвсем спокойно.

— Вие грешите, като ме наричате очевидец — каза той. — В подводниците има само участници, но очевидци; уви, няма. Тогава атаката срещу «Тирпиц» беше наблюдавана само от Николай Александрович, и то не със собствените му очи, а през лещите на перископа!

Но това не беше отговор на моя въпрос. Браман се усмихна:

— Вижте какво, ние също не сме толкоз загубени да мислим, че щом сме изстреляли торпедо, значи, вече сме улучили целта. Не, ние воювахме сериозно! Сега с побеляла вече коса, не бих желал да драматизирам миналото. Ние изстреляхме четири торпеда, а ясно чути взривове имаше само два. И това не бяха взривове на противоподводни бомби! Вие сигурно сте чели записките на Дьониц и Локуд? Значи сигурно знаете колко неприятности си имаха германците и американците с техните лошокачествени торпеда. Ние, съветските подводничари, нямахме проблеми с нашите торпеда. Те бяха отлични и ако си чул взривовете им, значи, смело можеш да пишеш, че си улучил целта!

— Тогава — попитах аз — с какво може да се обясни недоверието на историците към факта, че торпедата ви са улучили?

В.Ю. Браман ми подари своите записки, които през 1969 г. бяха напечатени във вестника на Северния флот «На страже Заполярия» (4–11 април). Там той подрежда доказателствата си като на етажерка.

Първо. Мнозина считат за подозрителен факта, че атаката на К–21, която бе подготвяна твърде дълго, не е била провалена от противника. Но това говори само за едно — че службата за наблюдение е била организирана при германците безобразно, щом от «Тирпиц» и от корабите на ескадрата му не са могли да забележат присъствието на К–21, вмъкнала се вътре в охранението и изстреляла срещу линкора торпедата си.

Второ. След като не бе забелязал К–21 вътре в своя строй, противникът не забеляза и следите на устремените към него торпеда, от което трябва да се предполага, че германците са приели торпедните взривове за обикновено натъкване на мини, след което «Тирпиц», естествено, смени генералния си курс.

Трето. Никой не може да отрече сериозното повреждане на «Тирпиц», въпреки че германците съзнателно го премълчават, тъй като линкорът остана твърде дълго в бездействие, скрит дълбоко в норвежките фиорди, а това може да се обясни само с обстоятелството, че «отстраняването на повредите, получени от линкора — аз вече цитирам Браман, — изискваше в условията на маневрено базиране (без докуване) много време».

На сбогуване Владимир Юлиевич ми каза:

— Жалко е, че в нашия печат се мярна съобщението, че ние сме атакували «Тирпиц», без да го улучим. Но вие, Валентин Савич, ще сгрешите, ако мислите, че в Англия мненията по този въпрос са единни… Неразумно би било да се отрича ефикасността на атаката на К–21 и самите англичани разбират това!

Трябва да си призная, че англичаните следят нашата мемоарна литература. В Англия беше издадена и бързо изчерпана книгата на А. Г. Головко «Вместе с флотом», макар че почтеният автор не говори в нея твърде ласкаво за бившите ни съюзници и изразява дори понякога прекалено рязко своето негодувание. Англичаните преведоха оперативно и книгата на контраадмирал И. О. Колишкин «В глубинах полярных морей», една голяма глава от която е посветена именно на торпедирането на «Тирпиц» от екипажа на К–21.

Появата на съветски автори на английския книжен пазар се коментира широко в британския печат. Отново изникна въпросът, улучили ли са торпедата на Лунин «Тирпиц» или са минали покрай целта. Най-точен отговор даде военноморският наблюдател на издателство «Central books» Едгар Йънг — една далеч не последна личност в историографията на британския флот. Йънг не щади своето Адмиралтейство и смята с основание, че действията на Чърчил и Паунд «значително подрониха репутацията на кралския военноморски флот», а атаката на Лунин и на неговия екипаж Йънг нарича «блестяща». Не мога да се въздържа да не подчертая с дебела черта казаното от Йънг за мъжествената атака на К–21 срещу хитлеристкия флагман:

«Достоверността на този успех се приемаше от нашето Адмиралтейство с известна доза съмнение, но днес тези съмнения се разсеяха напълно както в Адмиралтейството, така и у много английски историци.» А по-нататък Е. Йънг пише, че английските историци, отричайки атаката на Лунин, са правили своите изводи само въз основа на «германски източници», които вероятно по-разумно би било да бъдат приемани скептично, тъй като те, естествено, маскират сериозната грешка“ на противника!

Това признание, важно за нас, е направено от Е. Йънг в 1967 г.

Но тук читателят има право да ми зададе неудобния въпрос:

— Всеки кораб има вахтен дневник. Ако се е запазил този дневник на „Тирпиц“, той може да даде най-точния отговор на това, дали някакви торпеда са улучили борда на линкора на 5 юли 1942 г.?

Това е безспорно, ако дневникът е оцелял!

Драги приятелю и читателю, такъв дневник е запазен…

Още в ръкопис тази моя книга беше прочетена от капитан I ранг В. В. Тарасов, ленинградски професор, специалист по военноморска история, автор на много трудове по историята на нашия флот. Още тогава той ми съобщи, че след войната англичаните взели вахтения дневник на „Тирпиц“, но там на страницата с дата 5 юли 1942 година нямало никакви бележки за това, че линкорът е бил ударен от торпеда!

Излиза, че Жан Клод не е клеветял, когато е казвал, че взривовете съществували само във въображението на Лунин?

Как се отнесох аз към съобщението на професор Тарасов?

Спокойно!

Като автор и като историк аз имам право на собствена гледна точка, която именно съм длъжен да обоснова. Нека дори да е спорна, но и като дискусионна тя може да бъде полезна.

В. В. Тарасов ми съобщи: „Не оспорвам, че и германците биха могли съзнателно да не фиксират във вахтения си дневник атаката на подводницата срещу «Тирпиц», а и англичаните също биха могли съзнателно да скрият този факт, за да си присвоят всички лаври на победата над германския линкор.“

Тарасов ми предложи още веднъж да помисля над тази тема.

Аз помислих и си спомних за… „Атиния“!

Спомних си за деня 3 септември 1939 г. — деня, в който Англия се включи във Втората световна война и в който една хитлеристка подводница разби с торпедо британския лайнер „Атиния“, натоварен с жени и деца. В желанието си да заличат това престъпление германците направиха тогава с вахтения дневник на подводницата нещо, по-лошо от което не може да се, измисли — те откъснаха листа със записа за атаката срещу „Атиния“ и го замениха с друг, с друго съдържание, като извършиха юридически най-обикновена подмяна… именно подмяна!^[10]

Нима не са могли да постъпят по същия начин и с вахтения дневник на своя линеен кораб „Тирпиц“ още повече, че гросадмирал Редер знаеше — един неуспех и… глави ще се търкалят!

Струва ли си да си рискуваш главата, щом може да откъснеш една страница?

Самуел Морисън, американски историк, професор от Харвардския университет, беше този, който ми помогна да дешифрирам тайната на вахтения дневник на „Тирпиц“.

Морисън е бил историограф на морската война при Рузвелт. Той винаги е смятал, че документ, по-точен (достоверен) от един вахтен дневник, не е възможно да съществува на света, затова след победата бил много радостен да получи за работа „дневниците“ на корабите от фашисткия флот…

Но е бил дълбоко разочарован!

Вахтените дневници на германците никак не отразявали истинското положение на нещата в германския флот. „Повечето вахтени дневници — пише Морисън — са характерни с това, че преувеличават и дори изопачават истината.“^[11]

Морисън е забелязал, че вахтените дневници на повечето кораби от германския флот са се запълвали след завръщането на кораба или подводницата в базата им (което е недопустимо!). Морисън стига до печалния извод, че дори самото германско командуване не се е доверявало на показанията на хитлеристките моряци, а е проверявало бойните им отчети по сведенията на пресата в неутралните страни и по радиопредаванията на Би-Би-Си. Морисън се убедил, че при запълването на дневниците вече на брега, а не в морето, далеч от бойните действия, германските офицери се намирали изцяло под влияние на днешната политическа ситуация.

Читателят вече знае каква беше обстановката в германския флот през лятото на 1942 г. Между Редер и Дьониц се водеше жестока борба за власт. Бяха се вкопчали в мъртва хватка две доктрини — за крайцерската и за подводната война, а Хитлер в това време играеше ролята на безпощаден рефер. Обяснимо е, че служещите на линейните кораби защищаваха линкорите, а подводничарите на Дьониц считаха, че единствено те са способни да се бият за Германия на море… Нима е могло при такава ситуация да се признае пред Хитлер, че „Тирпиц“ с мъка е бил изведен в океана и още преди да успее да развие скорост, в борда му се забучват две торпеда, след което той бърза с подвита опашка обратно в коридора на фиорда?…

Убеден съм, че атаката на К–21 не е била отразена в дневника на „Тирпиц“ тъкмо защото записването й е криело опасност за Шнивинд, за Редер и изобщо за целия надводен флот на Германия — всички са знаели за паническия страх на Хитлер да не загуби своите скъпоценни линкори.

Скривайки атаката на Лунин, офицерите от „Тирпиц“ са спасявали от неизбежната консервация както самия линкор, така и своя офицерски престиж. И не е изключено германците да са замаскирали старателно в своите документи всички следи от атаката на Лунин.

Известно ми е, че командирите на съветските подводници съзнателно представяха в по-скромна светлина своите успехи и никога не ги преувеличаваха, за да не би да сгрешат — не дай боже! — и да подведат своето командуване. Защото техните рапорти се отразяваха после в радиобюлетините на Информбюро, а гласът на Левитан „Говори Москва“ се разнасяше по цял свят… Ние нямаме право да подозираме Лунин, че си е приписал подвиг, който не е извършил!

Когато пишех тази хроника, аз знаех, че Николай Александрович Лунин изживява тежко съмнителния шум, който се бе вдигнал около името му. След екзекутирането на баща му, както са ми разказвали, характерът на Лунин се променил, и то не в най-добра посока. (Това е обяснимо.) В края на войната той завърши военноморска академия и продължи да служи във флота. Но Лунин и сам гледаше да не споменава за своята атака срещу „Тирпиц“. А ако някой го попиташе за това, получаваше раздразнения отговор на един раздразнен човек:

— Та аз никога не съм рапортувал на командуването, че съм торпедирал „Тирпиц“; аз докладвах на адмирал Головко само, че съм изстрелял срещу тази голяма свиня четири торпеда от кърмовите…

Това е истина. Николай Александрович е докладвал нагоре само факта на своята атака, но изводите е предоставил да бъдат направени от нашето и от британското разузнаване: нека проверяват!

Въпреки подвига, осветил целия му живот, Лунин, казано на военен език, не направи кариера. Той имаше звание „Капитан II ранг“, когато пресмяташе ъгъла за атака на „Тирпиц“ през лятото на 1942 г., а през есента на 1970 г., т.е. малко преди смъртта си, имаше звание едва контраадмирал…

Да, той беше на смъртно легло, когато в болничната стая на Главната военноморска болница в Ленинград негови приятели му донесоха списание „Звезда“.

— Коля, тук ти си улучил „Тирпиц“! Прочети…

Лунин успя да прочете моя „Реквием“ два дена преди своята кончина. Той беше неизлечимо болен и сам знаеше, че умира. Човек с изключително мъжество, което бе доказано в боевете и атаките, Лунин остана мъжествен и до края си.

Пред смъртта си той не беше сам — посещаваха го бойните му другари. Нека читателят да не ме упрекне в нескромност, че ще си позволя да цитирам тук откъс от писмото на Владимир Юриевич Браман,^[12] посетил Лунин в болницата:

„… Бях при Лунин, взех бутилка сухо вино; до леглото му седеше вече Арваное. Н. А. Лунин беше много слаб и изнемощял… Отворихме бутилката, подложихме му възглавници зад гърба и той изпи една чаша с нас. Шегуваше се, разказваше анекдоти, но ясно беше, че вече няма да го бъде… Николай Александрович ни каза:

— От всички книги, повести и разкази, които съм прочел за Северния флот и по-специално за моята К–21, само един писател, морякът Валентин Пикул, е описал нещата тъй правдиво, честно и по моряшки, че не можех да чета без сълзи, а вие, момчета, знаете, че не съм от сълзливите хора…

Знаем го добре — от собствен опит! Лунин каза освен това, че много би искал да се срещне с вас и да си поговорите. Но няма да имате възможност. На 17 ноември Лунин помолил да го изведат от стаята, подкарали го, после го върнали обратно и го сложили на леглото.

Изведнъж той казал:

— Момчета, нещо ми е лошо…

Било около 14 часа. Повикали лекаря, но всичко било свършено — смъртта настъпила моментално. Беше погребан в Богословските гробища в Ленинград с всички военни почести.“

— След смъртта на Лунин неговата вдовица Надежда Тихоновна, ми съобщи, че от мъжа й са останали записки за бойните действия на К–21, за това, как екипажът извършил атаката срещу „Тирпиц“ и за много, много други неща — за историята!

Остава да кажа няколко последни думи…

Червенознаменната подводница К–21 завърши войната със 17 победи. Тя е жива и до днес. Героичната подводница е поставена на вечна котва в пристанището на град Полярний, а по бойните й постове е наредена експозицията на малък музей за бойната й слава.

К–21 още ни служи — за обучението на младите подводничари.

Колко е хубаво, че корабите у нас остават като паметници на собствената си бойна слава!

Преглеждайки, уви малобройните в нашата страна публикации за съдбата на кервана PQ–17 реших да разкажа за него на нашия читател.

Не си поставях чисто литературна задача. Искаше ми се само да разкажа за самата същност на онези далечни събития.

В моята творба има само два измислени кораба: подводницата на Ралф Зегерс и съветският стражевик, потопил тази подводница.

Официално такива не е имало. Но такива… е имало!

Аз съчиних Р. Зегерс от целия материал за хитлеристките подводничари, който е преминал през ръцете ми. А съветският стражевик (довчерашен траулер) не се нуждае от коментари — такива кораби с подобна съдба имаше тогава много в Северния флот.

В най-незначителна степен върху онова, което разказах, пада слабата светлина на личните ми впечатления.

Този летопис за съдбоносните събития посвещавам като скромен реквием на паметта на онези, които не дочакахме през лятото на 1942 г. На паметта на всички честни бойци против фашизма — съветски, британски, американски и полски моряци, които водеха през същински ад своите кервани.

Вечна памет на всички тях, заспали сред ледените води на онези далечни широчини, сред водите, които шумят между Мурманск и Шпицберген!