Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (22) (Документална трагедия)

Те се движат

Американците се включиха в европейската война (за сега още в подчинение на английските адмирали). Прекарването на PQ–17 до бреговете на Русия е първата голяма морска операция, която САЩ предприеха под егидата на Англия. От това, какво ще стане с тази операция, зависеха много неща. Сега в отоплените с калорифери рубки на линейния кораб „Вашингтон“ работеха мощни пеленгатори система „Хаф-даф“, които прехващаха противниковия радиообмен в океана. Тук сред облаци цигарен дим, като си сръбваха от време на време уиски, работеха солидни чичковци с очила, с разкопчани жилетки, с кръстосани тиранти. Това бяха криптографи аналитици, постигнали тайните на германските радиовръзки.

„Хаф-даф“-ите засякоха една кодова шифрограма от някакъв германски миноносец. След декодирането от текста изведнъж пролича печална картина: PQ–17 отдавна е под наблюдението на противника… Същото се знаеше и от британските адмирали. Но сър Товей каза „Йес“, сър Хамилтън каза „О’кей“ и с това работата свърши, както в швейцарските банки, където знаят да пазят тайната на всеки влог.

Американците са друго нещо. Те започнаха да викат и да ругаят.

— Дявол да ги вземе тези германци! Как успяват да ги правят тия неща, ще разберем чак след войната, ако доживеем дотогава. Но още по-трудно е да разбере човек нашите съюзници. За какво, пита се, киснем под дъжда в задните дворове на Европа, сякаш папата ни е отлъчил от църквата? Не е ли по-лесно да настигнем тоя „Тирпиц“ и по локаторния пеленг да го валцоваме като на блуминг? Можем да превърнем тая буца в такова сплескано пликче, че още утре сутринта Редер да го мушне под вратата на кабинета на своя фюрер…

В американските крайцери „Тускалуза“ и „Уичита“, които се движеха в състава на крайцерското прикритие на сър Хамилтън, офицерите наблягаха пред матросите на баснословната стойност на товарите в кервана PQ–17.

— Седемстотин милиона долара, туй е такава пара, заради която човек трябва да се държи на ринга дори да му избият зъбите! Ние, американците, не трябва да забравяме, че през гражданската война на Щатите Русия единствена ни подкрепи! Тя ни изпрати на помощ своята балтийска ескадра, а сега ние, правнуците на Линколн, изплащаме на русите непогасен стар дълг…

PQ–17 следваше генерален курс, който обвиваше като широка дъга цяла Скандинавия, за да се спусне после от самия ръб на паковите ледове право на юг към пристанищата на Русия. По маршрута, който керванът следваше, понякога се виждаха преобърнати спасителни лодки, полузатънали понтони с мъртъвци, плаваха сгъстени от полярния студ буци мазут, които приличаха на гнило месо — това бяха следи от някогашни катастрофи, печални мемориали на кервани, минали по тези места преди PQ–17. В тия мрачни места корабите не се задържаха, те продължаваха бързо пътя си сред навяващата тъга мъгла, сред разчупени ледени късове и застрашителни айсберги. Черната като кадифе вода на океана се разтваряше послушно под корпусите им. Наоколо цареше мъртва тишина. Нещо свиваше сърцата на хората и те все гледаха да легнат да заспят в отсеците, разположени над ватерлинията, по-близо до вратите и люковете. Скапа Флоу не ги забравяше и транслираще сега за PQ–17 концерт от базата; далеч оттук оркестрантите надуваха своите саксофони, а някаква недостъпна жена им пееше:

Последно сбогом на кервана,

запорил смело океана.

Последна песен с този джаз

аз пея и скърбя за вас.

Но сега, обхванати от тревога и студ, екипажите сякаш не вярваха, че някъде живеят шумно и пълнокръвно вълшебни градове, че синкави от цигарен дим ресторанти са изпълнени със звуците на джазбанди, а вечер под светлината на неонови лампи по тротоарите на столиците излизат жени с ярко начервени устни… Термометрите на мостиците отбелязваха тези дни само минус три градуса.

Впрочем, засега всичко върви, както трябва. Стана известна само една неприятна подробност: оказа се, че корабите нямат достатъчно боеприпаси. Предприемчивите американци започнаха да късат пломбите на палубните контейнери, под които мрачно дремеха заскрежените танкове. От трюмовете бяха подадени снаряди. Куполите на двадесет и осемтонните грамади се размърдаха неохотно и оглеждаха с безпокойство непознатия пейзаж. Сухо и рязко треснаха пробните изстрели от танковете „Дженеръл Грант“.

— Така е по-сигурно — казваха моряците. — По-добре руснаците да получат стока без пломби и опаковката, отколкото изобщо да не получат нищо!

Мъглата дълго им пречеше, като предизвикваше чувство на самота. Но от време на време тя се разкъсваше и тогава на екипажите на корабите им се струваше, че виждат цял град, израснал неочаквано сред океана. Хоризонтът беше задимен от деветте колони, които се движеха с интервал от два кабелта между корабите. Ниско над тях плаваха сребърните колбаси на аеростатите от заграждението.

Извън видимостта на кервана, някъде между Ян-Майен и Шпицберген, курсираше ескадрата за далечно прикритие. Два съюзни линкора — „Дюк ъф Йорк“ и „Вашингтон“ натискаха с киловете си водите на океана. Авионосецът се плъзгаше като притаена сянка, заобиколен от корвети и субмарини. Покрай самата ивица, на ледовете се движеха тежките крайцери тип „Лондон“. Вездесъщи есминци кръстосваха наоколо и душеха врага. Факелите на димовите им тръби се носеха над морето като символи на сигурността. Шкембестите корвети плаваха важно в бойното охранение, въоръжени отлично с мрежестите антени на радарите си върху мачтите. Палубите на конвойните съдове имаха многоцевни „таралежи“ и „мишеловки“, сеещи на квадрати бомби над противниковите подводници. Танкерите за зареждане на корабите на ход (през шлангове) — се движеха успоредно с транспортните съдове.

Ескадрата не беше сляпа. Ескадрата не беше глуха. Британските асдици и американските сонари, наострили хидролокационните си уши от дъната на своите кораби, непрекъснато се ослушваха под водата. Въздухът над кервана и над силите за близко прикритие беше почти до крайност уплътнен от бързите разговори, които корабите водеха помежду си по ултракъсовълновите телефони (ТБ).

Движеха се кораби за ПВО (Противовъздушна отбрана).

Движеха се кораби за ПЛО (Противолодъчна^[1] отбрана).

Сякаш нямаше сила, способна да прекърши тази строго планирана и организирана отбрана…

А в случай, че над някого надвисне смъртна опасност, ето ги спасителните кораби. С хирурзи и със запас от консервирана кръв. На бордовете им има специални тралове, готови да уловят човек дори потънал под водата. Тук имаше всичко необходимо за спасяване. Даже силно действуващи химикали за очистване на човека от нафтата и маслото, които неизбежно полепват по давещия се при катастрофа, като разяждат бързо кожата и вътрешностите му.

И моряците от кервана PQ–17 бяха напълно уверени, че защитата им срещу врага е осигурена. Тогава никой от тях не знаеше (и не можеше да знае), че те са вече обречени… Да, всичко е решено предварително и животът на тези хора е вече включен в графата за огромните разходи на войната като печална, но неотвратима загуба…

Но нека да не изпреварваме събитията…

Берлин изнемогваше от горещина. Два дена поред Редер и неговият щаб се съвещаваха сред тревоги и съмнения. Правеше се равносметка на наблюденията, извършвани над PQ–17, очертаваха се изводи с далечни перспективи, изразяваха се ту увереност, ту съмнение в успеха. Белите ризи на офицерите от Хохзеефлоте бяха залепнали на раменете им. От океана до тях прелитаха кратки радиоимпулси: уботовете извличаха информация и — най-прясна! — тя неизменно лягаше пред Редер… Разхлабените вратовръзки се люлееха на плувналите в пот вратове.

— Струва ми се, че можем да пристъпим — каза гросадмиралът. — Попитайте още веднъж Нарвик готово ли е всичко при Шнивинд?

Шнивинд трябваше предварително да пребазира линкорите и крайцерите в Алтенфиорд, колкото може по-близо до комуникациите. Оттук линкорите и крайцерите за най-кратко време можеха да излязат на военния театър. Оттук, от Алтенфиорд, обаче Хитлер вече по-трудно можеше да изтегли тези кораби обратно в базите им; тогава той трябваше да се съобразява с това, че линейните сили на флота му са вече задействувани. Сега в океана се движеше и обратният конвой QP–13, от СССР към Англия,^[2] но Редер беше заповядал на щаба си да си затвори очите за него — нека се мъкне, накъдето си ще. Всички флотски сили да се насочат против PQ–17.

Един самолет от германското разузнаване ревеше непрекъснато около корабите на конвоя извън радиуса на действителния огън на зенитната артилерия и радистите от кервана често подслушваха сигналите, които той излъчваше в етера към Нарвик. Радиолокаторите на конвойните миночистачи мучаха в мъглата напрегнато и безнадеждно. Върху екраните им засега се фиксираха само айсберги.

В това време германските кораби, напуснали Трондхейм и Нарвик, вече се движеха по фарватерите си като трамваи по релси.

„Тирпиц“ и „Адмирал Шеер“, „Хипер“ и „Адмирал Лютцоф“, а след тях и есминците от ескорта започнаха маневриране в теснините на фиордите, за да се съсредоточат по-удобно преди излизането си в океана. Операцията е премислена с немска прецизност — не може да се избягнат само случайностите. Пръв забучи форщевена си на скалистата банка „Лютцоф“. След крайцера се накачиха на захарни глави и три есминеца наведнъж („Ханс Лоди“, „Карл Галстер“ и „Редер“). Това съвсем не влизаше в програмата на германците. Сякаш някаква тежка завеса изведнъж се спусна пред сцената.

— Но играта продължава — почти не се огорчи Шнивинд. — Информацията за авариите ще стигне до англичаните най-рано след пет дена, а за това време ние ще сколасаме да оправим нещата.

Сега вече пет подводници се влачеха в нефтената опашка на кервана, но беше немислимо той да бъде атакуван: идеално гладкото море веднага щеше да издаде бялото облаче на буруна, който се създава от движението на вдигнатия перископ. Конвойните съдове пресичаха всеки опит на германските уботове да се сближат с кервана за атака. Англичаните методично извършваха превантивни бомбомятания и взривовете на подводните бомби пропъждаха германците, изпълвайки същевременно с радостна увереност съюзните матроси. Така че, читателю, засега всичко е добре. Те се движат и като че ли нищо не е в състояние да спре движението им по курса.

Те се движат — и нека се движат! Ние ги чакаме…

Скоро германците направиха първото „посещение на вежливост“ на кервана. Когато през розовата рядка мъгла изскочи един самолет с торпедо под търбуха си, сграбчено от ноктите на кугелите, американците не можаха изведнъж да се сетят, че това е противник — толкова неочакван беше той за тях. Свръхсрочнослужещият старшина артилерист авторитетно поучаваше клепоухите запасняци:

— Ето го и първия руски самолет. Посрещат ни.

Ноктите на самолета се разтвориха и пуснаха торпедото в морето.

— Ей го, изпраща ни и подарък от „чичо Джо“^[3]…

На британските кораби вече бясно трещяха ерликони, като изригваха масиран огън във въздуха, но и това не смути опитния свръхсрочнослужещ:

— Всичко е ясно — ние изпращаме на руснаците салют…

Като видяха, че под повърхността вече се е устремило към тях хищното продълговато тяло на торпедото, запасняците се разбягаха като зайци, оставили наставника си напълно слисан. Като усети накрая какво става и какво трябва да прави, той се спусна към оръдието си. „Посещението на вежливост“ беше кратко. Керванът си остана цял, а германците изгубиха един самолет. Ала разузнавачът, като окачен на небето, продължаваше да ръмжи далеч зад облаците. Хамилтън, който беше вдигнал вимпела си на крайцера „Лондон“, предаде на ескортните есминци, командувани от Брум:

— Както по всичко личи, посетил ви е някакъв доброволец дилетант. След него ще трябва да очакваме опитни професионалисти…

Прикриващите крайцери се движеха отстрани с остри галсове, като се спускаха понякога право на юг по меридиана, пресичайки курса на кервана, а после се дръпваха назад — към затишието на черните полярни води, където лепкавата мъгла обгръщаше бордовете им.

Късно вечерта германците засякоха от въздуха крайцерите на Хамилтън. Тогава в Берлин, преценявайки възникналата обстановка, решиха временно да задържат излизането на „Тирпиц“ към океанските комуникации…

Керванът PQ–17 навлезе в ново денонощие от своя път — четвърти юли, когато в САЩ се празнува Денят на независимостта. В американските кораби тази нощ отново слушаха нелегално берлинското радио. Лорд Хау-хау, сякаш съчувствувайки на американските матроси, им говореше меко, с тъжно интимни нотки в гласа:

— Предупреждавах ви, момчета, да не се врете, където не ви е работа. Германия воюва с болшевиките, а вие просто ни пречите! Но не ме послушахте, затова сега се сърдете на себе си. Утре по случай Празника на независимостта ще ви организираме весели танци с безплатна музика!

… Е добре. Да видим.