Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (45) (Документална трагедия)

Вълчото леговище

На 31 декември 1942 г. светът стоеше на върха на едно преломно време: настъпваше новата година — годината на победите на нашето оръжие…

Хитлер посрещаше тази година в своята „Волфшанце“ („Вълчо леговище“) в Източна Прусия. Наближаваше дванадесетият час и свитата на фюрера беше напълнила чашите си с шампанско. За Хитлер беше налят сок от вишни… С напрегнат израз на лицето и като влачеше единия си крак, фюрерът обиколи коледната елха, окичена с украшения и фенерчета.

Радиостанциите на „Волфшанце“ продължаваха да работят и сега тук се стичаха едновременно два потока информация. Единият поток — най-мощният! — идеше от Сталинград, където вече беше решена съдбата на 300-хилядната армия на Паулус; вторият — на кратки импулси — пулсираше от скалите на Нордкап. Сталинградският котел мрачно вещаеше за своето поражение — оттам се чуваха вопли и скърцане. А откъм морето долитаха къси радиоточки — пик, пик, пик! В тях се четяха тревога, объркване, поражение.

Работата е там, че гросадмирал Редер, преди да си отиде, бе решил силно да затръшне вратата. В последния ден на 1942 г. далеч сред полярния океан (на 150 мили от Нордкап) той хвърли своите надводни сили в отчаяна атака против съюзния керван TW–51B, който вече се приближаваше към Мурманск.

Точно в полунощ Хитлер се изправи с чаша в разтрепераната ръка и… пик, пик, пик! — почукваха импулсите от морето: два германски есминеца в този момент отиваха на дъното. След това англичаните забиха два снаряда (коледни) в котелните отсеци на „Хипер“. Фюрерът тутакси се намеси в сражението при Нордкап:

— Нека излизат от боя, щом ги бият…

При излизане от боя германският есминец „Фр. Еколд“ взе в тъмнината английския крайцер за своя „Хипер“ и британците, без да губят много време, тутакси го разстреляха с цялата му команда… А от Сталинград — вой! Всичко това, взето заедно, се сплете в стегнат възел и Хитлер посрещна Нова година с поредната си истерия:

— Редер е негодник; тоя флот, който ми е създал, е жалко подобие на флот. Моите кораби са абсолютно безпомощни. Със своите позорни действия флотът на Германия е способен да предизвика само революция в страната… Да, да! Аз знам — революция!

Охраната се спусна към радиоприемниците, за да чуе Би-Би-Си, която в нощната си програма, довършвайки Хитлер, потвърди новината за разгромяването на германските кораби. Така че на Редер не му оставаше нищо друго, освен да се махне, което той и направи на 6 януари 1943 г.

Между другото, Редер беше един от онези умни хитлеристи, които си даваха сметка, че всичките им усилия на море и на суша са напразни — СССР не може да бъде победен!

Известният фалшификатор на морската история Фридрих Руге, засягайки оставката на Редер, изведнъж пуска сълза на умиление. Според него, Редер „като дълбоко вярващ човек не допускаше мръсни методи нито във флота, нито във воденето на морската война. Той се противопоставяше рязко на всички опити на висшето партийно ръководство да се намесва във вътрешните работи на флота и особено в областта на религията…“.

Въображението на Руге рисува някакъв чист молитвено настроен човек, който е загрижен само да се премахне калта от хитлеристкия флот. Но този добричък дядо отлично знаеше за заповедта на Дьониц (още от 1940 г.), която нареждаше на подводничарите да унищожават хората от потопените кораби, дори ако сред вълните са се оказали деца и жени. Съветските хора бяха изпитали тази заповед върху себе си. Колко трагедии се разиграха, когато загиваха беззащитните болнични кораби в печално известния „Талински преход“, колко граждански съдове и риболовни траулери бяха потопени, половината от екипажа на които бяха тогава руски жени…

Ние знаем това. Ние го помним. Ние нищо не сме простили!

Може би Руге е прав, когато казва, че Редер е защищавал от нацистите свещениците от флотските кораби. Но варварските заповеди са налице. Те са пришити към документите на Нюрбергския процес. И ако гросадмиралът само се е молил в своята каюта, международният трибунал нямаше да осъди Редер (заедно с Дьониц) през 1946 г. като военен престъпник именно за нечовешки методи за водене на морската война!

И Хитлер не премахна Редер от флота поради това, че Редер е вярвал в бога. Хитлер не постави Дьониц да командува целия флот поради това, че Дьониц не вярваше в бога. След Сталинград Хитлер нямаше друг избор, освен да извади напред мрачната фигура на главния разбойник сред плаващите под флага с пречупен кръст адмирал Дьониц! Нека излезе, за да потопява всичко живо… В ония дни Хитлер се срещна отново в Берлин с японския посланик, на когото каза ясно:

— Ние ще убиваме колкото може повече членове от екипажите на потопените от нас търговски съдове… Ние трябва — доказваше Хитлер — да разстрелваме всички спасителни лодки!

Дьониц можеше спокойно да се подпише под тези думи. Доктрината на подводната война бе победила неиздържалата изпитанието доктрина на крайцерската война. Хитлер така и не можа да разбере широкото значение на надводните кораби — той разбираше само ограничената същност на подводната „неограничена“ война, когато всеки торпеден удар носеше на фашизма моментално осезаема полза.

„Всеки ден нова подводница!“ — беше мечтата на Дьониц.

Като в тежки родилни мъки, в ужас и спазми се разтваряха вратите на корабостроителните площадки и сред пръски от масло и грес се спускаха на вода все нови и нови уботове. Ето как варираше амплитудата на месечните графици през тази нечувана надпревара, която преследваше целта да постигне „всеки ден нова подводница“: 20… 18… 19… 23… 20… 23… 18… 20… 17 23… 17… 26… (през декември). Или всичко за една година — 244 подводници. През следващата 1943 г. Германия ражда вече 270 подводници, през 1944 — 387, през 1945 — 132… Дьониц бе постигнал целта си. Германското корабостроене се беше превключило напълно само за строителство на подводници, които бяха усъвършенствувани, покрити с каучукови обвивки, за да се затрудни търсенето им; те имаха вече локатори и шнорхели, които им позволяваха да се движат с дизели и в подводно положение. Най-после във флотските лаборатории беше създадено торпедото тип „Цаункьониг“. Това беше акустично торпедо с електрическо задвижване, което не оставяше следа на повърхността. То се насочваше към шума от винтовете или към шума от корабните механизми и корабът почти не можеше да се спаси от него… В края на войната Северният флот понесе загуби именно от това торпедо!

Дьониц изпълняваше едновременно две длъжности — главнокомандуващ целия германски флот и командуващ подводния флот. И е двойно отговорен за всички престъпления. От Лориан той се прехвърли в Берлин — под крилцето на фюрера. Руге пише, че Дьониц умеел „отлично да се отнася с Хитлер и най-важните му сътрудници, благодарение на което постигнал извънредно много за свидните си подводници, наистина в периода, когато подводницата беше станала единствената надежда за връщането към настъпателната война“.

Хитлер беше много по-близо до истината, когато пак през януари, назначавайки Дьониц на най-високата длъжност във флота, му заяви:

— Ние трябва, да разберем ясно, че тази подводна война ще бъде безполезна, ако не можем да победим Русия на Изток…

Преситените от риск „вълци“ на „глутниците“ на Дьониц бяха преситени и от всичко останало. Те гъсто мажеха хляба си с мед и масло, като не искаха нищо да знаят за глада и мъките на останалите хора. Когато Хитлер се беше забил в бункера на имперската си канцелария, те още вярваха в него като в бог. Всичко вече се рушеше: той беше обявил Гьоринг за предател на нацията, Химлер беше лишил, от всички чинове и звания, не вярваше дори на есесовците. И властта си беше предоставил пак на Дьониц!

Краят наближаваше… На страшно голяма височина към Берлин летяха самолети, в които се намираха въоръжени до зъби подводничари. Именно те в последния момент от краха на фашизма трябваше да станат лична охрана на Хитлер! И когато фюрерът беше запален като залят с газ за горене плъх, дори тогава, „вълците“ продължаваха да воюват за идеите, които им беше внушил татко Дьониц.

Съветският флаг вече се вееше над Райхстага, а те тръгваха от пирсовете към позициите си. До последния срок на своята автономност (цял месец или два) те бродеха като вълци из световните морски комуникации и изстрелваха запасите си от торпеда срещу ярко осветените кораби, в които хората ликуваха, празнувайки победата.

Те трескаво дояждаха шоколада и портокалите си, бързо допиваха бутилките с превъзходен мартел. И свършиха разбойничеството си едва когато апаратите им нямаше какво вече да изстрелват… Това беше яростта на обречените!