Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (3) (Документална трагедия)

2–1=1

Хитлер имаше само два, само два линкора, ненадминати по мощ: „Бисмарк“ и „Тирпиц“. Почти близнаци от една майка — Германия и от един баща — фашизма. Бяха спуснати на вода съвсем наскоро, с официална водоизместимост 35 000 тона.

Впрочем, това е за дипломатите, за мирните конгреси…

Предвоенната надпревара във въоръжаването си имаше своите злокачествени тайни. Рибентроп беше уверил Англия, че водоизместимостта на „Бисмарк“ и „Тирпиц“ ще бъде 35 000 тона, дължината им — около четвърт километър, а широчината — 36 метра; така че Англия може да спи спокойно. Но британските адмирали веднага забелязаха едно подозрително несъответствие в цифрите: „С широчината на корпуса германците нещо не са в ред.“ Изглежда, решили са да източат линкорите си като плоска пита и да ги направят плиткогазещи, като тигани. Берлин потвърди, че газенето на линкорите е само 7 метра (плюс някакви си сантиметри). А това означаваше, че Хитлер готви линкорите си за плитководната Балтика — против СССР! Това положение напълно задоволяваше политиците на мюнхенския сговор с Хитлер и Англия като че ли се успокои…

Но по странични дипломатически канали Москва вече бе дала на Уайтхол да разбере, че широчината на линкорите се дължи на рязкото увеличаване на тонажа им, а дълбочината на газенето им ще надхвърли 10 метра, така че във Финския залив те няма какво да правят. Затова пък в Атлантика…, даа, в тази стара английска кухня те могат да изпотрошат всички съдове. Началникът на Британското морско разузнаване неведнъж чуваше съвети от своите офицери:

— Сър! Това е толкова просто — да вдигнете телефонната слушалка и да позвъните на съветския военноморски аташе. Русия няма защо да крие от нас истинския тонаж на Хитлеровите линкори.

Пленените хитлеристки моряци като един уверяваха англичаните, че „Бисмарк“ и „Тирпиц“ имат водоизместимост, не по-голяма от 42 хиляди тона. Но те имаха предвид не пълната, а стандартната водоизместимост. Германските архиви, отворени след войната, показаха, че пълният тонаж на линейните кораби е 52 700 тона и тези данни съвпадаха напълно със сведенията, които беше получило съветското разузнаване преди войната.

„Бисмарк“ и „Тирпиц“, два великана, можеха да развиват скорост до 30 възла и имаха при това далечина на плаването 17 500 мили; на тях бяха монтирани в артилерийски кули (башни) по 8 оръдия с всеунищожаващ калибър, имаха в хангарите си самолети, торпедно въоръжение и личен състав от по 2400 души.

Гьобелсовата пропаганда ги считаше за непобедими. Това до известна степен е истина, защото нито един флот в Европа нямаше такива мощни и съвършени кораби… Сега „Бисмарк“ си стоеше в една окупирана страна, върху огледално гладката повърхност на рейда, вече готов за леопардов скок в Атлантика, където да започне планомерно да громи всичко по пътя си. В сътрудничество с „Принц Ойген“ „Бисмарк“ трябваше да стане мощен рейдер в океана. Иначе казано — разбойник единак!

Адмирал Лютенс вече имаше достатъчен опит в подобен род разбойничество. Съвсем неотдавна с линкорите „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ той беше извършил един дързък рейд до бреговете на Америка, където се разпорежда дълго време по всички правила на голямото пиратство… На двадесет и първи май 1941 г. котвите бяха вдигнати…

В дълбокия Датски проток, който обгражда Исландия откъм север, в канала между минното поле и ръба на паковия лед английският крайцер „Съффолк“ се движеше с работещ радар. Екраните на локаторите вече бяха забелязали, че хитлеристкият флагман се приближава. По радиопеленга „Съффолк“ насочваше корабите на флота от метрополията. Те се приближиха и впиха в „Бисмарк“ зъбите на своите оръдия.

Двете противникови страни откриха огън почти едновременно от дистанция 24 километра. „Бисмарк“ успя да порази „Худ“; бронята на английския линкор, принесена в жертва на скоростта, позволи на германския снаряд да мине през нея и снарядът се пръсна в погребите. Адски взрив разтърси един от най-хубавите кораби на британския флот — от 1400 души екипаж останаха живи само трима.

Германците незабавно пренесоха огъня върху най-новия линкор на англичаните. „Дюк ъф Уелс“, като задимя силно, безпомощно го удари на бяг. „Бисмарк“ получи две преки попадения. Единият снаряд разкъса в носа му нефтените цистерни и сега една дълга мазна опашка се бе проточила по морето. Турбините му с мощност 138 000 конски сили, въртейки гребните валове на винтовете, сега тласкаха преследвания „Бисмарк“ по курс зюд.

Британските крайцери го настигнаха и тутакси му забиха първото торпедо. Като се зъбеше със защитен огън, „Бисмарк“ бързаше към Брест и стрелките на тахометрите в рубките му показваха максимално число обороти. Надвечер англичаните отново настигнаха линкора и с артилерийски огън разкъсаха няколко надстройки на палубата му… Картата на боя рисува поразителна дъга: заобиколил Исландия и Британските острови, „Бисмарк“ лежеше сега на курс прав като стрела — към Брест, само към Брест (вече пушеше круповската му кожа, която трябваше да се спасява).

А берлинските фанфари вече тръбяха пред цял свят: Гьобелсовото радио се хвалеше с леката победа над „Худ“ и със страшната заплаха, надвиснала сега над Атлантика — главната военна артерия на англичаните. Тогава британското Адмиралтейство хвърли срещу „Бисмарк“ най-значителните си кораби. От базите си в метрополията излязоха линкорите „Кинг Джордж V“ и „Родней“, самолетоносачът „Викториъз“, крайцери, есминци, подводници. От Гибралтар се втурна в битката линейният крайцер „Ринаун“, откъм бреговете на Африка бързаше линкорът „Рамилиъз“, носеха се над океана самолетоносачът „Арк Ройял“, крайцерът „Шефилд“ и цели дивизиони есминци.

Англичаните искаха да спасят престижа на своя флот. Но не забелязваха, че като хвърлят почти целия си флот против един линкор, без да искат, губят този престиж. Самолетите торпедоносци, вдигнати от палубите на авиомайките си, нанесоха на „Бисмарк“ удар, и то сполучлив: най-сетне линкорът закуцука, като изгуби максималната си скорост.

Над Атлантика забушуваха дъждовни шквалове и на 25 май към разсъмване британските офицери изгубиха „Бисмарк“ от очите си. Продължителното търсене и гонитбата на линкора бяха изтощили горивните цистерни на британските кораби.

„Принц Ойген“ се изгуби зад дъждовната завеса. Сега цялата си преследваческа ярост англичаните стовариха върху „Бисмарк“. Торпедоносците им в суматохата избълваха своя боен товар върху собствения си крайцер „Шефилд“, който с голямо майсторство успя да избегне преки попадения. Най-сетне едно английско торпедо заклини кърмилата на „Бисмарк“. Силната буря обърна линкора с лага към вълните и турбините бясно завиха от усилието на котелните уредби. Радиолокаторните екрани на „Бисмарк“ отбелязваха появата на британските есминци още от 10 мили — и огънят от башните на линкора ги разпъждаше. Помпите на британските кораби вече досмукваха последните тонове гориво, когато „Бисмарк“ успя за втори път да се отърве от преследването. Брест беше вече близо: още малко — и като че ли спасението ще дойде. Над вълните се плъзна трапецовидната сянка на британския „Норфолк“ — етерът трепна от призивите на крайцера: „Тук е, ето го, виждам го.“ И хоризонтът отново оживя. Башните на линкорите трепнаха, оръдията безмилостно и точно напипваха целта.

„Родней“ се втурна до дистанция 50 кабелта от „Бисмарк“ и с чести залпове — от упор! — англичаните направиха на парчета оръдейните му башни. Главното корито на Хитлер (разбито, пламтящо, неподвижно) загиваше; машините му продължаваха да работят, но оръдията му вече мълчаха. При потъването си нажежените до червено надстройки на линкора потъваха в кълбета съскаща пара и това съскане скоро премина в непрекъснато свирене. А в плътно затворената бойна рубка потъваше обгорелият труп на адмирал Лютенс. Това стана на 27 май в 11 часа преди обед в Атлантическия океан, само на 400 мили от окупирания от германците Брест…

Англичаните успяха да извадят само неколцина души от водата. А после, когато победителите — целите обгорели и изподупчени — си отидоха, повърхността на морето закипя. Оттам, от дълбините на океана, изскачаха лъскавите като тюлени рубки на подводници с паяжините на пречупени кръстове. Подводниците имаха заповед да вземат от „Бисмарк“ дневника на бойните му действия и ако е възможно, да спасят адмирал Лютенс и щаба му… Подводничарите с всички сили зовяха оцелелите, но океанът беше безмълвен.

… Английските историци пишат: „Оттогава германците вече не се върнаха към честолюбивите си планове, каквито имаха през пролетта на 1941 г., а използуваха останалите на тяхно разположение надводни сили само в Балтика и срещу корабите, които превозваха снабдяване към северна Русия.“

Именно в деня, в който беше потопен „Бисмарк“, Рузвелт излезе с реч по радиото и заяви, че „нацията се намира в извънредно положение“.

— Войната — каза президентът на САЩ — се приближава към бреговете на Западното полукълбо, към нашата родина… Битката за Атлантика сега се води по цялото пространство от арктическите води на Северния полюс до вечно замръзналия Антарктически континент…

Рузвелт умееше да предвижда събитията. Още преди това той бе предупредил своя народ: „Нека никой от вас не мисли, че Америка ще избегне войната, че ще бъде пощадена, че Западното полукълбо няма да бъде нападнато…“ И още тогава САЩ започнаха да трупат стратегически суровини и дефицитни стоки. Най-богатата в света страна трескаво попълваше в складовете си запаси за война.

Но през май 1941 г. войната беше вече пред границите на СССР!

Обаче в нашата страна потопяването на „Бисмарк“ не предизвика силна реакция: странните и невинаги обясними ситуации на този бой се изучаваха само от флотските офицери. Ясно беше, че Home Fleet в борбата си с „Бисмарк“ бе извършил редица груби грешки, твърде срамни за честта на моряците от Англия… Според авторитетното мнение на съветския адмирал О. Г. Головко, „случаят с «Бисмарк»“ е твърде характерен и за някои неща, които станаха по-късно, включително и за историята с PQ–17.