Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (33) (Документална трагедия)

Вълци и овце

Вълчата глутница действува умно и жестоко. Тя излиза на големия път, а водачът, който е изтичал напред, търси да открие жертвата. Ето, жертвата се е показала и тогава водачът с гладен вой свиква своите другари, изплезили между зъбите си покрити с пяна езици, и с хлътнали от глад кореми вълците се нахвърлят върху самотния пътник… Именно този зверски принцип Дьониц беше положил в основата на своята тактика за разгромяване на конвоите и оттук тя носи названието си „Тактика на глутниците“!

Вълците през време на нападението бяха винаги придружавани от така наречената „дойна крава“ — голяма транспортна подводница, която сама не участвуваше в торпедирането. Но търбухът й биваше пълен със запаси и гориво. От време на време, обезсилени, подводниците идваха откъм морето при тази „крава“ и започваха да сучат от нея с шланговете си. Те жадно смучеха от желязното й виме газьол, прясна вода, въздух с високо налягане и отново хукваха към позицията си. Като използуваха предимството в скорост, „вълците“ се стараеха през нощта да изпреварят транспортните кораби, като се движеха в надводно положение (с дизели), а на разсъмване се потапяха под водата и спокойно изчакваха целта сама да кацне на кръстачката на перископния мерник… Този метод на атакуване германците наричаха „кабинетна атака“!

Операцията „Ход с коня“ навлезе в решителната си фаза; Дьониц изпрати от Лориан след глутниците си своето обикновено традиционно напътствие: „Преследвайте! Атакувайте! Потопявайте всичко живо!“ След което деловито добави с открит текст — без шифър: „По-малко неприятни новини от морето! Това разваля настроението на екипажите, които се канят да излязат на позиция…“

Агонията на беззащитните кораби и на хората, които плаваха с тях, беше ужасна. И нека тя винаги служи като укор срещу съвестта на онези, които допуснаха това нечувано предателство!

— Виждам два наведнъж — каза Ралф Зегерс, — единият под британски, а другият под американски флаг… Кучешки студ. Ръцете ми не издържат.

Ръкавиците на Зегерс бяха с отрязани по краищата пръсти, като ръкавиците на продавачките, които трябва на студа да броят монети. Той дъхна на замръзналите си пръсти и отново задвижи перископа по хоризонта.

— Може дори да изплаваме… Те са сега като овчици! Без овчар и без кучета…

— Не ви съветвам. На техните либерти са поставени ерликони — каза щурманът и викна към кока да им направи по едно по-силно кафе.

Зегерс хвърли поглед към показателя на лага: винтът тласкаше сега подводницата със скорост осем възла и при това те се движеха, без да изостават от транспортните кораби (скоростите на противниците бяха еднакви).

— Е добре — реши той. — Едно ще им забием… Курсовете ни са паралелни, ще взема само изпреварването. Тук няма нужда дори от тригонометрия, да върви по дяволите… Носовият апарат може да отвори капаците… Лявата тръба… едно… внимание… п’ли!

Като избълбука глухо, цялото обвито във въздушни мехури и обилно намазано с грес, торпедото се устреми към транспорта. Следейки през перископа смътната торпедна следа, прошарила морската повърхност с изработените керосинови газове, Зегерс се разсмя:

— Винаги е забавно да гледа човек как на корабите се паникьосват, щом видят нашите прасенца! Не могат да се изплъзнат… Ей сега… Ето!

Чу се взрив; хидравличният чук блъсна корпуса на подводницата и от четвърти отсек изведнъж докладваха:

— Филтрация на нитовете… При нас сълзи!

— Ах — огорчи се Зегерс, — колко е отслабнал корпусът.

— Сам си виновен, Ралф — обади се недоволно щурманът, — за какъв дявол стреляш винаги от дистанция, от която собствените ни взривове ни контузват?

— Затова пък не е нужно да си блъскаш главата над тригонометрията…

В подводницата чуха трясък — морето разкъсваше стоманените прегради на поразения кораб и Зегерс изкомандува изплаване.

— Американецът офейка — каза той. — Сигурно има хубави машини… Сега ще го довършим с артилерията!

Изплаваха. Транспортът под флага на САЩ набираше скорост. А торпедираният англичанин бързо потъваше, като се преобръщаше. В трюмовете му, изглежда, имаше запаси от мазут и сега много бавно, в дебел слой мазутът като асфалт върху шосе се разтичаше върху ледената вода, а сред него обезумели цапаха зашеметени от взрива и ужаса хора.

— Пълен напред! — изкомандува Зегерс и в подводницата кихнаха и започнаха стрелбата си заработилите дизели, чиито клапани сега даваха повече от 2000 изстрела в минута; хората в отсеците отваряха уста като риби на сухо, ала можеха да се разберат главно с пръсти.

— Увеличи оборотите!

Американецът напъна още турбините и започна да се изплъзва.

— Огън! — заповяда Зегерс на комендорите, но оръдието остана безмълвно.

Зарядите във външните кранци се бяха навлажнили от морската вода при честите потапяния, а от вътрешните погреби на подводницата още не бяха успели да подадат на палубата сух боезапас…

— Струва ли си да форсираме дизелите? — каза Зегерс. — Другите от нашата глутница ще прехванат тоя американец…

— Там се мотаят лодки — посочи сигналистът зад кърмата.

Зегерс вдигна към очите си тежкия бинокъл с виолетови като лалета лещи. Цайсът приближи до него лодките със спасяващи се англичани. Сухият боезапас беше вече подаден горе.

— Разбийте ги… — с ленива интонация заповяда Зегерс и се наведе над люка, откъдето се носеше ужасна миризма. — Кога ще стане кафето?

Комендорите разстреляха лодките. Мазутът се разстилаше на повърхността и заглаждаше острите гребени на вълните. Тук-там между вълните като кръгли топки се подаваха главите на англичаните.

— Е, аз мисля да си вървим — отбеляза Зегерс.

Водата заливаше огромния пречупен кръст (черно с бяло), изписан върху носовата палуба, за да не ги бомбардират собствените им самолети. Зегерс заповяда на комендорите да се приберат в отсеците и премина в позиционно положение, за да остане над повърхността само рубката… И той остана там, в укритието на рубъчната козирка, като си пиеше кафето, пушеше цигара и слушаше воплите на загиващите хора. По едно време предаде на рулевия долу в поста:

— Вземи малко вдясно… Тук цапа един Чарли Чаплин и аз искам малко да си поиграя с него!

Подводницата подхвана давещия се човек с палубата си, полупотопена под водата, човекът изведнъж почувствува под краката си твърда опора и не можеше да повярва на спасението си. Но видът му беше ужасен и дори отвратителен. Целият почернял и лепкав от мазута, със следи от изгаряния по голия череп, той се носеше сега през цялата палуба, размахал ръце, докато една вълна не го блъсна в желязната рубка. Потърка с пръсти слепналите си от мазута очи, после се хвана за оръдието и започна да се издига. И в този момент заповръща — черен мазен мазут.

Едва ли сега разбираше нещо — къде е попаднал и кое е това море… Не можа да види изведнъж и наведеното над него лице на хитлеристкия подводничар. А малко по-високо се развяваше на вятъра мокрия парцал на флага е пречупен кръст. Тогава човекът започна да разбира къде е попаднал. А в това време Зегерс с удоволствие наблюдаваше действията му. Любопитно беше да види какво ще поиска най-напред този човек: Водка?… Милост?… Убежище?

— Откъде идвахте? — попита го дружелюбно Зегерс.

Като смесваше английски с немски думи, британецът заговори:

— Движехме се към Архангелск… От Хвалдфиорд. Приберете ме, командор… Не съм ви направил нищо лошо…

— А какъв беше товарът? — попита отново Зегерс.

— Самолети… И още нещо в сандъци. Не зная какво имаше в тях… Приберете ме, няма да заема много място в кораба ви!

— А как се казва този американски кораб, който избяга?

— Това беше сухотоварникът „Уинстън Салън“, идеше от Бостън… Вземете ме! В името на бога, който е един за всички нас, християните… И заради собствената ви душа — на стари години тази постъпка ще ви служи като утешение… Заради майка ви, ако имате майка, която ви чака да се върнете!

— Аз нямам майка — отвърна му студено Зегерс. — Вие, англичаните, я убихте при бомбардирането на Кьолн… Съветвам ви да останете твърд докрай. Лека ви смърт! Сбогом!

Той затръшна над главата си тежкия капак на люка.

— Приеми баласт!

— Да бяхме го взели все пак? — колебливо предложи щурманът.

— Защо? — учуди се Зегерс. — Нали го видях как изпомпваше мазут от стомаха си. Целият му стомах и дробовете му са изгорели вече. Утре ще почне да се гърчи тук и да умира в мъки… За какво ни е?

Тъпите удари от юмруците на оставения горе човек едва се чуваха през бронирания тубус на люка. Зегерс заповяда на рулевия при хоризонталните кормила да потопи подводницата до перископна дълбочина.

— Нека се залови за перископа! — каза Зегерс на щурмана, — Понякога не е излишно да позабавляваме екипажа…

Електродвигателите сега даваха минимални обороти.

Перископът се показваше над повърхността и човекът — там, горе! — се хвана за него с цялата си неунищожима надежда за спасение. Матросите минаваха един по един от централния пост, за да погледнат през перископа, да видят какво чудовище се е лепнало сега там, приковано като буболечка с карфица. През окулярите те виждаха изкривеното от ужас черно лице на човек, вече изгубил човешки образ. Ето до какво животинско състояние може да стигне човек след поражение!

Забавно им беше, твърде забавно…

— Е хайде, стига! — нареди Зегерс. — Да се потопим по-дълбоко и нека буболечката се отскубне от своята любима карфица…

Перископът като плъзгава греда се изхлузи от обятията на човека и смътните очертания на подводницата бавно се разтвориха под него в зиналата бездна на океана. С разперени ръце и преобърнат с краката нагоре той започна да пада надолу след подводния кораб.

Същия ден надвечер Зегерс успя да торпедира един танкер. То беше незабравима картина! Безчет галони стооктанов бензин пламнаха изведнъж — огненият факел се издигна нагоре до облаците, само за миг пламъкът глътна целия кислород над вълните и онези, които не бяха изгорели, се задушиха…

Зегерс с мъка отлепи ръце от перископа. Тресеше го.

— Знаеш ли — каза той на щурмана, — такова нещо не бях виждал. Беше страшно. Добре че стреляхме от подводно положение.

Сега през външните бордове на танкера се стичаше разтопеният от огъня метал като восък от свещ. Когато огненият стълб спадна, от кораба беше останало само празното корито на изгорелия отвътре корпус, който приличаше на кратера на изгаснал вулкан. Подводницата бързо се отдалечаваше…

Дьониц скоро започна да изпраща радиограми до подводниците да икономисват торпедата си и да не ги изразходват, когато може да се използува артилерията. Препоръчваше към целите да бъде насочена авиацията, която сега денонощно баражираше над района на пръснатия керван PQ–17… Корабите се бяха превърнали за подводниците в плаващи мишени, които приемат безропотно ударите на торпеда и снаряди. Отначало в Берлин се радваха, че между луфтвафето и флота е постигнато пълно взаимно разбиране; отдолу корабите биваха торпедирани от подводниците, а отгоре ги биеха самолетите. Неприятни инциденти засега не бяха отбелязани. Но един храненик на Гьоринг все пак не се сдържа и (дяволът си няма работа!) стовари бомбения си товар върху германската подводница U–334 навярно просто тъй, от професионален каприз или за профилактика, колкото оня мухльо гросадмирал Редер да не се перчи много пред великолепния райхсмаршал Гьоринг.