Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (13) (Документална трагедия)

„Нищо, ще се промъкнем“

Когато изпращаше конвоя PQ–16, британското Адмиралтейство откровено призна, че е възможно керванът да бъде унищожен. Чърчил писа тогава на Сталин, че вероятно ще загине половината от целия керван. Обаче все пак 35 транспортни кораба потеглиха за СССР, а загубите бяха само 8 кораба…

Не съм свидетел, но са ми разказвали… Над океана изведнъж израства голяма „гъба“, върхът на която почти докосва облаците. Това значи, че далеч отвъд хоризонта е торпедиран транспортен кораб, натоварен с взривни материали. Той се пръска буквално на атомите си, но силата на взрива и гърмът му се разтварят нечуто под купола на небето. Минава една минута, втора…, изведнъж водата на много мили разстояние се покрива с неприятни бръчки и се чува тихо шумолене, все едно, че се намирате в парк, в който се ронят есенни листа. В това шумолене ти се струва, че чуваш шепот — сякаш загиващите отвъд хоризонта бързат да кажат в последния миг нещо на живите — своите последни, много важни думи. Тъй загиват хората, които карат взривни вещества. И — дявол да ги вземе тези взривни вещества! — дори не се чува взрив — само тихо шумолене, само нежен шепот, само набръчкване на водата, тревожно и плашещо…

Защо разказах всичко туй сега?

Защото английското командуване повери на нашите, съветските моряци да возят взривните материали!

Сега, читателю, всичко е ясно…

През май над океана е вече светло и врагът хвърляше срещу PQ–16 своите самолети с бомби и торпеда. Англичаните противопоставяха на Гьоринговите ескадрили само един свой самолет, който можеше да бъде изхвърлен с катапулта от транспортния кораб. Британският летец можеше да извърши само един боен полет. Нещо повече, този храбър момък беше обречен още с катапултирането си, защото вече нямаше къде да се върне. Катапултираният просто кацаше в океана, самолетът му незабавно потъваше, а пилотът оставаше на гумен сал, където греблата, кутията консервирано месо и компасът му бяха единствените другари. Надеждата, че ще го забележат и приберат, беше много малка. Тук ние се сблъскваме със своего рода камикадзе, само че в европейски стил!

Впрочем, и британският летец от PQ–16 успя да свали две германски машини, след което загина, унищожен по погрешка от собствената си артилерия.

Сбогом, приятелю, ти свърши своето дело!

PQ–16 мина. Прекараха го. Промъкнаха го през самата смърт.

Необичайна беше участта на скромния моторен кораб „Старий болшевик“, който в състава на PQ–16 се беше устремил към родните брегове чак от Америка. Капитан на кораба беше Иван Иванович Афанасиев, който обичаше в критични моменти да повтаря:

— Нищо, момчета, ще се промъкнем…

Трюмовете на транспорта бяха пълни само с взривно вещество!

Вода още би могъл да приеме; страшен за него беше огънят!

Като напук всички мини, сякаш омагьосани, се тикаха именно под носа на „Старий болшевик“ — трийсет парчета се бяха изпречили на курса му и само изкуството на капитан Афанасиев спаси кораба от почти неизбежна гибел. После отнякъде се появи противникова подводница. И отново торпедото си избра сред скупчените кораби не някой друг, а „Старий болшевик“.

— Боря — викаше Афанасиев на рулевия, — ляво на борд…, а сега — дясно руля!

Рулевият Аказенок отклони тежкия кораб от торпедото. Първият помощник на капитана, Петровски, погледна към небето.

— Ей ги — каза, — сега ще се нахвърлят.

— Недей да грачиш — тросна му се капитанът…

Те свалиха единия торпедоносец с пряко попадение в бензиновите резервоари. Вторият хвърли торпедо, но „Старий болшевик“ го отклони зад кърмата със силния бурун на винтовете си. Аз, като бивш рулеви, разбирам цялото ювелирно майсторство, което изисква този тъй рискован маньовър. Всъщност Борис Аказенок е работел с щурвала с такива точни движения, каквито са нужни на химиците в лабораторията, когато преместват реторта с гърмящ живак…

От палубата те видяха как в мъглата побърза да се скрие вражеският торпедоносец.

— Едното торпедо хвърли негодникът — досети се Петровски, — ала под търбуха му виси още едно… Значи, сега ще се върне, за да повтори атаката!

— Нищо, ще се промъкнем — утеши капитанът своя помощник.

Да живееш и да плаваш върху тонове взривно вещество, когато от водата те бият с торпеда, а от въздуха те обсипват с бомби като с леблебии — такъв живот не беше по сърце дори на капитан Афанасиев, един изключително устойчив характер.

— Но все пак трябва да се живее — разсъждаваше той. — В устата ни дяволи са плюли, но нищо, ще се наспим, когато разтоварим цялата тая попара…

Германците изпратиха на дъното вече седем съюзнически транспорта.

Екипажът от повредените транспорти веднага преминаваше на корабите от ескорта. А след това британските миноносци безпощадно унищожаваха с артилерийски огън напуснатите кораби.

Понякога се случваха дори анекдотични положения: отгоре транспортът се бомбардира от германците, а от водата по него стрелят англичаните. Сякаш се бяха наговорили за съгласувана работа.

— А колко ценен материал отива на вятъра — тюхкаше се Петровски. — Само един такъв транспортяга може да снабди цяла дивизия за бой…

Необяснимо защо противникът някак едновременно се нахвърли върху нашия моторен кораб. Може би разузнаването им беше подушило за чудовищния товар, който се намираше в трюмовете на „Старий болшевик“. И се започна истинска работа! Зенитните автомати, монтирани върху спардека на транспорта, изстрелваха касета след касета към въздушния противник. Първият ден — в бой…, втори…, ето вече и трети!

Вахтеният дневник беше набързо изписан с бележки за атаките.

Четиридесет и седем въздушни атаки върху един граждански кораб, от чиято палуба стрелят цивилни хора с ватенки и ушанки, на краката с валенки… А наличието на взривно вещество в трюмовете на кораба, разбира се, не беше удоволствие!

— Затуй пък смъртта ни ще бъде лека — казваха матросите. — Веднъж само да ни цапне — в миг се изпаряваме!

Хората от екипажа отлично съзнаваха, че всички ще се превърнат на пара, която веднага ще се стопи като лек облак над бездънното небе на океана.

Всеки разбираше, че едно пряко попадение на бомба е смърт.

И това попадение — пряко!! — се случи…

Една тежка германска бомба взриви носовата част на палубата. Ярко избухналият пламък заслепи всички, които стояха на мостика. И тресна взрив — ето краят… Но на храбреците винаги страшно им върви: взривното вещество не детонира. Но избухна пожар и огънят близна надстройките. Германските пикировачи, привлечени от дима, засилиха натиска на своите атаки. От страшното сътресение на корпуса на кораба машините му спряха от само себе си…

— Дръжте се сега, момчета! — ревеше сред дима Иван Иванович. — Не чакайте майките си…, залавяйте се мъжки за работа, дяволи!

Когато „Старий болшевик“ като че ли вече загиваше — всеки момент трябваше да се взриви от собствения си товар — до него бързо се приближи един британски корвет и насочи към него оръдията си.

— Чети какво пишат — нареди Афанасиев на сигналиста.

Корветът предаде решението на флагмана на конвоя PQ–16, докато не е късно, екипажът да напусне кораба и да премине на корабите от ескорта.

— И таз добра! — учуди се капитанът. — Отговорете на флагманския кораб: „Благодарим, но ние няма да погребваме кораба си.“

Сред корабите от конвоя се получи някакво объркване. Сега нямаше време за вежлива дипломация и корветът, увлечен, като рискуваше собствената си безопасност, се приближи до самия борд на „Старий болшевик“.

— Не можем да ви чакаме! — изреваха от мостика направо в дима и трясъка на огъня. — Предлагаме ви още веднъж… Скачайте на нашата палуба. А ние ще разстреляме кораба.

Англичаните наблюдаваха необичайна картина. Докато мъжете се бореха с огъня, зад картечниците бяха застанали руски жени с ватенки и с картечни ленти по тях; край оръдията като подавачи на снаряди също бяха застанали жени…

— Не — отговори на съюзниците Иван Иванич. — Много ви благодаря, но мене и германците не могат да ме разстрелят. Не сме помъкнали тоя товар чак от Бостон, мътните го взели, за да го захвърлим тъкмо тук.

— Като е така — обадиха се от корвета, който вече се отдалечаваше, предайте до вашите, че сте се отказали от помощта ни.

— Ще предадем! Съвестта ви е чиста… Добър ви път!

Водните пушки на корабните хидранти с глухо кашляне хвърляха стълбове вода върху пламъците. Презрението към смъртта, проявено от капитана, се предаде и на екипажа му. Всички дружно (дори ранените) се хвърлиха да гасят пожара. Един обхванат от пламъци кораб, натоварен с амонал — може ли да има нещо по-страшно? И корабите бързаха да го отминат. Скоро и последните съдове на кервана изчезнаха от видимостта. Дълго още във въздуха се забелязваха колбасите на аеростатите, завързани към мачтите на конвоя. После и аеростатите изчезнаха от хоризонта.

Керванът PQ–16 си отиде, а моторният кораб остана сам сред океана.

Сам сред пламъци. Разбира се, бяха му сложили кръст.

Такива не се връщат.

Това не са хора, това са вече покойници…

Бавно, ден след ден, миля след миля се точи керванът. На бързите есминци и пъргави корвети този темп не им допада — те бягат от бавноходните; описват осморки и зигзаги, прослушват водата с асдиците си да чуят дали не дебне враг?… PQ–16 се приближаваше към съветските брегове и смъртта отлиташе от корабите. Екипажите на ескорта и на транспортите напрегнато следяха хоризонта. И изведнъж — тревога! — забелязан е неизвестен кораб.

— Той ни догонва, сър!

Почернял от изгаряния кораб, вече почти мъртвец, развиваше пределни обороти. Сякаш някой мъртвец беше изплавал от дъното на океана. Но кой беше той, почти е невъзможно да се разпознае в този обгорял скелет. Но той се движеше. Той бързаше. Той беше жив. Прожекторът му мигаше… Възторжен вик огласи корабите от конвоя PQ–16, когато познаха в този пришелец от оня свят изоставения в океана кораб.

— Помислете си само, сър, те не само са задушили пламъка, ами са успели да пуснат и машините си… Как са могли да ни намерят?

Флагманът на конвоя PQ–16 вдигна на мачтата си сигнал:

„Възхитен съм от мъжеството на вашия екипаж“

И всички кораби от кервана разкрасиха мачтите си с букети от флажни поздравления. „Старий болшевик“, целият в белези от изгаряния и рани, скромно молеше по семафора да му посочат място в ордера. Вестта за подвига на моторния кораб тутакси стигна по радиото до Лондон и британското Адмиралтейство изпрати до моряците своето възхищение и благодарност за това небивало в историята мъжество.

Като зае своето място в походния ордер, „Старий болшевик“ пристъпи към тежкото си задължение да се прости със загиналите. Те лежаха сега на кърмата, еднакво загърнати в обикновени чаршафи, на краката на всекиго — по тежест, която ускорява потъването в бездната. И загиналите жени не можеше да бъдат отличени от мъртвите мъже…

Бе кротък безбрежният син океан,

спокойни вълните му бяха;

матросите казаха „Ест, капитан!“

и „вечная памят“ запяха.

Напразно ще чака сина си герой

самотна старица далече;

а бягат вълните към своя прибой…

В мъжкия хор се вплитаха и женски гласове: жените погребваха своите другарки, които падаха сега в океана. А песента беше стара като руския флот. Песента е още в мъжки вариант. За жените, паднали в бой сред океана, такава песен у нас още не е съчинена.

Вестта за трудното положение, в което беше изпаднал конвоят PQ–16, стигна до Москва и Ставката на върховния главнокомандуващ заповяда на Северния флот да усили въздушния бараж над корабите от конвоя. Когато нашите есминци излязоха да посрещнат съюзниците, от 35 кораба на кервана бяха останали само 27 и английските историци не са забравили да отбележат, че „с приближаването на съветските есминци на хората им олекна на сърцето“. През последните дни противникът беше хвърлил срещу тях 208 свои самолета. От експлозиите небето трещеше адски. След отбиването на всяка атака командирът на британския ескорт предаваше до нашите есминци: „Благодаря за прекрасния огън!“

Обстановката в океана действително беше тежка. Много от корабите бяха подпалени и от тях към небето се издигаха исполински шлейфове дим. А германските самолети, след като хвърлеха торпедата си, се връщаха за повторно зареждане и след половин час надвисваха над мачтите. Блестящо се прояви тогава миноносецът „Гарланд“ под флага на героична Полша (командир Хенрик Ейбел). Половината от екипажа му беше вече избит, корабът беше пламнал, но през пламъците му ранените поляци продължаваха да отбиват всички въздушни атаки…

Денят 30 май 1942 г., когато PQ–16 беше вече на подстъпите към Колския залив, се случи мрачен, навъсен, с ниски облаци, почти непозволяващи летене на самолети… Полковникът от британската авиация Ишерууд, чийто френч беше украсен с орден „Ленин“, закусваше в столовата на авиополка, разположен на летището във Ваенга. Изпращайки Борис Сафонов, който трябваше да излети сега, Ишерууд му призна честно:

— Американските „Китихаук“ имат в лагерите си доста сребро. Но това едва ли прави моторите им по-хубави…

Полкът трябваше да излети, за да разгони вражеските самолети над кервана. 45 юнкерса и много месершмити бомбардираха корабите от PQ–16. А тези китихауки, хаукерхарикейни съвсем не навреме дават неизправности и във въздуха може да бъдат вдигнати само броени машини…

Над аеродрума излетя малинова ракета, призовавайки летците на подвиг!

Командирът на авиополка Борис Сафонов, герой на Съветския съюз, се качи в кабината. Очевидците на всичко, което стана по-нататък през този ден, са доста, но са ни оставили твърде малко подробности. Известно е, че в това съдбоносно утро полярният ас Дмитрий Селезньов също е излетял над морето. Но една мотовилка в мотора му се скъсала и летецът се забил в гранитния хълм… Сега срещу 45 юнкерса и неизвестно колко там месера излетяха за бой само четири наши машини.

Ето имената на хората, които държаха в ръцете си щурвали:

Борис Сафонов — подполковник,

Алексей Кухаренко — майор,

Павел Орлов — капитан,

Владимир Покровски — старши лейтенант.^[1]

Под крилата на самолетите висяха тежащите им допълнителни бензинови резервоари по 500 литра, за да могат летците след боя да се приберат до Ваенга. Движеха се почти над вълните, без ориентири, по компас. Над океана бе легнала сляпа мъгла. Когато до конвоя беше останало съвсем малко разстояние, моторът на Кухаренко започна да прекъсва… Борис Сафонов му предаде кратко:

— Альоша, връщай се. А ние продължаваме…

Сега бяха останали само трима и скоро от височина две хиляди метра пред тях се откри широката панорама на кервана. Въздухът звънтеше от плътния заградителен огън на англичаните и на нашите зенитки от есминците — седморки и новики.

— Момчета, трябва да бъдем внимателни — напомни Сафонов.

Пред очите на целия керван те влязоха в бой с противника, когато той излизаше от пикиране. Изведнъж се образува рискован строй разреден пеленг в следния неизгоден за нашите ред:

Ю–88, още един Ю–88 след тях Сафонов, Ю–88 — след него самолетът на Покровски, Ю–88, машината на Орлов и още два Ю–88. Цялата тази кавалкада от машини, тракайки с картечниците си, отлиташе стремително от конвоя. Пред тройката смелчаци беше изправена във въздуха прехвалената 30-а ескадрила пикиращи бомбардировачи, чиито летци бяха опитни и мъжествени, подготвени за схватки над безбрежния океан. По фюзелажите на германските машини бяха нарисувани с блажна боя огромни червени песове, стиснали в зъбите си малки самолетчета И–16 (именно с такъв И–16 вършеше своите чудеса във въздуха Борис Сафонов)…

Скоро далеч от мястото на боя в командния пункт в залива Ваенга по радиото бяха приети думите на Сафонов:

— Един свалих!

След няколко минути Сафонов извика, увлечен в боя:

— Посякох още два! Бия трети…

Покровски и Орлов успяха да свалят по една машина. Засега всичко вървеше отлично. Пред Сафонов изникна сребристата сянка на още един враг.

— Прикрий ме отзад — доловиха гласа му в етера. — Бия трети…

Пауза и ето резултата:

— Готов е третият!

Третият, разпилявайки крилата си, полетя надолу.

— Прикрий ме — настояваше Сафонов.

Това беше моментът, когато го бе взел на прицел и започна да го обстрелва стрелецът на един германски изтребител. Покровски и Орлов се бяха свързали в тежък бой с други вражески самолети и се биеха встрани, докато унищожиха противника… В отвесно пикиране, летейки надолу, Сафонов се прощаваше с живота, който толкова обичаше!

Дежурните от Ваенга уловиха последните му думи:

— Моторът… Моторът!… Моторът!… — викаше той в етера.

Думата „моторът“ беше условен сигнал, който значеше, че той е принуден да кацне. Не да кацне, а да падне! Под него не е писта, а вълни! При падането си Сафонов се устреми към есминеца „Куйбишев“ (изглежда, сред масата кораби той с ястребовото си око все пак го беше познал). И сега стискаше, стискаше, стискаше… С последни сили той държеше курс към него, за да може да падне колкото е възможно по-близо до „Куйбишев“.

Наши изтребители от далечната изтребителна авиация бързаха вече към мястото на боя и слушалките на пилотите доловиха гласа на Сафонов.

— Къде си? Къде си?! — викаха те към небето. — Как се чувствуваш?

До „Куйбишев“ не му достигнаха само 25 кабелта; той рухна в океана, като вдигна високо каскада от пяна. Моряците от „Куйбишев“ предадоха, че на мястото на падането видели бързо потъващия сгънат парашут, който бил вече откачен…

Тримата смелчаци провалиха атаката срещу конвой PQ–16.

Самолетите на Гьоринг се върнаха на летищата си, без да потопят нито един кораб. А във флота никой не повярва, че е загинал Сафонов, когото всички обичаха. Изпълнявайки заповедта на адмирал Головко, есминецът „Куйбишев“ цели два часа кръстосва на контракурсове — да го търси. После се появи слух, че Сафонов бил прибран от англичаните. Съкрушените летци посрещаха пристигащите кораби от PQ–16 и все питаха.

— Ноу Сафон…, ноу! — отговаряха им англичаните.

И дълго чакаха подводницата, която (туй вече е сигурно) бе грабнала Сафонов от вълните и веднага пак се потопила в дълбините. Нямаше го и на подводницата. Но хората продължаваха да чакат… някакво чудо!