Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (2) (Документална трагедия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Реквием каравану PQ-17, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
MesserSchmidt (2013)
Корекция
ultimat (2014)

Издание:

Валентин Пикул. Реквием за кервана PQ–17

Издательство „Советский писатель“, 1978

Редактор: Марчо Николов

Художник: Симеон Кръстев

Худ. редактор: Гичо Гичев

Техн. редактор: Цветанка Николова

Коректор: Нина Джумалийска.

Дадена за печат на 13. IV.1981 г.

Подписана за печат на 13. I.1982 г.

Печатни коли 17,50.

Издателски коли 14,70. УИК 16,239

Изд. поръчка № 51.

Техн. поръчка № 430.

Код 24/95363/5617–102–82

Военно издателство София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Реквием за кервана PQ – 17 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Реквием за кервана PQ – 17
Реквием каравану PQ-17
АвторВалентин Пикул
Създаване1969 г.
Първо издание1970 г.
СССР
Оригинален езикруски
ЖанрИсторически-приключенски
Видроман

„Реквием за кервана PQ – 17“ (на руски: Реквием каравану PQ-17) е исторически роман от съветския писател Валентин Пикул, написан през 1969-1970 г.

Сюжет

По време на Втората световна война, САЩ и Великобритания организират доставки на различни военни товари за СССР през Северния Атлантически океан. Нацистка Германия полага големи усилия, за да спре тази линия на доставки. Цялата мощ на флотата на Хитлер е прехвърлена към пристанищата в окупирана Норвегия. В морето, във въздуха и във водата стават ожесточени битки между армиите на Германия и на антихитлеристката коалиция. В романа на Валентин Пикул е представена борбата не само чрез действията на генерали и адмирали, но също и чрез делата на обикновените войници, летци и моряци.

На 4 юли 1942 г. военните кораби, охраняващи конвой PQ-17, получават необяснимо лично нареждане от сър Дъдли Паунд, първият морски лорд на Адмиралтейството на Великобритания: „Convoy is to scatter!” (Конвоят да се разпръсне). Транспортните кораби на кервана, оставени без защита, стават лесна плячка за немските самолети и подводници. От 35 кораба от конвоя са потопени 24; убити са стотици британски, американски и съветски моряци; загубeно е огромно количество военни товари. Причините за този разгром се опитва да разбере Валентин Пикул.

Отделно голяма част от романа е посветена на личността на Н. А. Лунин, командир на подводница K-21. През лятото на 1942 г., K-21 охранява кервана PQ-17 и героично атакуват флагмана на флота на Хитлер, бойния кораб „Тирпиц“, отрязвайки пътя му към открито море.

Източници

Първа част
Атлантика

— Не, сър — отговори невъзмутимо Брукс. — Но аз бих желал да отбележа един факт, за който често хората забравят… Страхът може да потисне човека. Според мене, никъде това чувство не се проявява тъй силно, както при воденето на конвои през Арктика… Знаете ли вие, адмирал Стар, какво преживяват хората там, между островите Майен и Медвежий през февруарските нощи? Това е тежка, мъчителна борба; всяка клетка на мозъка ви е напрегната до краен предел… Сякаш се намирате на границата с лудостта… Познати ли ви са тези усещания, адмирал Стар?

Ол. Маклин, „Корабът на негово величество «Уелс»“

Май 1941 година

През май 1941 г. британските радиозасечни станции доловиха в етера учестена работа на германските самолети за метеорологично разузнаване. Метеолабораториите, летящи над океана, бяха взели под наблюдение огромен район — от Исландия, където англичаните вече се бяха настанили, до плътните ледове на Гренландия, където отскоро се разпореждаха американците. Германците се интересуваха от състоянието на паковите ледове, от плътността на мъглите, от скоростта на вятъра и силата на морското вълнение…

Началникът на английского морско разузнаване се яви пред първия лорд на Адмиралтейството Дъдли Паунд.

— Сър — каза той, — имам чувството, че Берлин неслучайно е почувствувал нужда от дългосрочна прогноза за времето. Иска ми се да вярвам, че сме хванали единия край на въжето, другият край, на което е примка за бесене.

Дъдли Паунд реагира на това без усмивка:

— Надявам се, Годфри, че няма да позволите да ме обесят?

— Не, сър! Ще направим всичко възможно да пъхнем в примката вашия берлински колега — гросадмирал Редер.

— Благодаря ви, Годфри, вие сте винаги толкова любезен…

На осемнадесети май 1941 г. германският линкор „Бисмарк“ се отблъсна от пирса на окупираната полска Гдиня. Гарнизонният оркестър изпълни една печална мелодия, която в това тихо утро прозвуча траурно вълнуващо. Впрочем, хитлеристкият адмирал Лютенс се надяваше, че операцията под кодовото название „Рейнско учение“ ще завърши благополучно.

— Ако не беше тази тъжна балада, съвсем неуместно изсвирена в наша чест, никой нямаше да забележи, че сме отплавали. Надявам се — сподели Лютенс на мостика на „Бисмарк“, — че преди да излезем на океанския простор, в Англия дори една котка няма да се помръдне. Вижте колко пустинно е морето — всички кораби са задържани в пристанищата, за да не ни забележи никой…

Но „котката“ се размърда на другия край на Европа — в тихия неутрален Стокхолм, където британското аташе Дънхам срещна в клуба един свой приятел — офицер от шведския флот.

— Знаете ли — някак между другото каза шведът, като подхвърли в раздаването спатия туз, — рано тази сутрин нашият крайцер „Готланд“ случайно забелязал в мъглата „Бисмарк“! По мощния бурун пред форщевена му личало, че доста се е забързал за някъде.

Дънхам тутакси прецака туза:

— Изгубихте вече пет марки и едва ли ще избиете загубата, защото посланикът ме помоли днес да не се бавя в клуба…

С бързи крачки той си тръгна към посолството. В три часа след полунощ в Лондон събудиха началника на морското разузнаване:

— Телеграма от Стокхолм с гриф „Твърде бърза“. Аташето Дънхам съобщава, че „Бисмарк“ се е промъкнал през проливите…

Но и шведският крайцер „Готланд“ беше забелязан от „Бисмарк“, което развали настроението на адмирал Лютенс.

— Ще трябва да се обадим в Берлин, че май са ни открили… Тия проклети неутрални се шляят, където си искат, и човек не може да им затъкне устата с някой хубав залп!

Гросадмирал Ерих Редер прочете внимателно получената от Лютенс радиоквитанция с дешифрираната телеграма и също остана огорчен:

— Неприятна среща! Впрочем, шведите май не може да бъдат обвинени в излишна бъбривост. Нека се надяваме, че поне два дена ще си държат езика зад зъбите.

Рано сутринта на 21 май обаче германските флотски радиостанции вече започнаха да засичат заповеди на британското Адмиралтейство за активно търсене на „Бисмарк“ от въздуха.

— Но — каза Редер, без да губи самообладание — както докладва нашата агентура, британските линкори от метрополията все още се люшкат на рейда пред Скапа Флоу, а „Худ“, ако може да се вярва на ахмаците от авиоразузнаването на Гьоринг, е заседнал на ремонт в Гибралтар… Но, няма да отменяме операцията!

В преценката си за разположението на силите на британския флот Редер грешеше.

От няколко дена насам вниманието на целия свят беше приковано към Северен Атлантик, където Хитлер беше решил да изпробва мощта на своя суперлинкор на най-рискования пробен камък — английския! В световния печат мина съвсем незабелязано едно кратко съобщение, което в друго време би могло да се превърне във вестникарска сензация: някъде между Африка и Южна Америка някаква германска подводница потопила американския кораб „Робин Мур“… Инцидентните успехи позволяваха на фашисткия флот да става нагъл.

Сега имаше думата английското въздушно разузнаване!

— Джони, Джони, губим височина, Джони… Чуваш ли ни, Джони? Машината ни се тресе…, ние ставаме на парчета…, но аз го виждам… Виждам го добре, Джони… Това е той, Джони!

Британският самолет, разхвърлил на парчета крилата си, се забучи с вой в норвежките скали. Офицерът от корпуса планински стрелци вдигна ръка да спре бягащите войници от своята рота:

— Не се завирайте там, момчета! По-добре да изчакаме гестапо.

Ах, колко приятен за дишане е въздухът сутрин в норвежките фиорди; ето и първите момини сълзи се подават вече над тревата… Гестаповците строшиха капота на кабината на стрелеца радист, в която сгърчен лежеше англичанинът, почти момче. Очите му бяха погаснали…

— Виж го, какви безсрамни очи! Те май са успели да видят тъкмо онова, което цяла Германия сега крие от Англия.

— Мене ме интересува друго, много по-важно — отвърна старшият на групата. — Успял ли е да съобщи или не е успял?

Той е вече мъртъв, този англичанин. След три дена в далечната му родина между ливадната с рядка детелина и ръждивото торфено поле някакво скучаещо момченце пощальон ще мине със своя велосипед, а чучулигите ще пеят в небето над главата му. Пощальончето ще почука на вратата на стария дом и с поклон ще връчи на родителите едно известие за смъртта на сина им…

Всичко ще стане именно тъй. Но той беше успял! А по коридорите на британското Адмиралтейство става течение като на есминците, продухвани от всички бури.

— Сър! Май че го открихме.

— Чуйте се какво говорите, Хю, не ми се вярва твърде…

Първият морски лорд на Уайтхол дори се разсмя. Слънцето навън светеше тъй ярко. Сивият костюм на лорда беше безукорен. Той задържа запалената клечка до цигарата си — изчака потвърждението.

— Точно така е, сър! — каза оперативният офицер. — Нашето въздушно разузнаване го е засякло в Корс-фиорд.

Клечката опари пръстите му. Бегъл поглед към картата: Корс-фиорд е вече близо до Берген. „Виж ги ти къде се завират негодниците!“ Но гласът на лорда е спокоен:

— Това ли е всичко, което знаете. Хю?

— Да, сър. Но и то е получено срещу голяма цена, сър…

Така англичаните установиха новото местоположение на хитлеристкия линкор „Бисмарк“. По-късно един от изпратените към Берген самолети, като успя да остане незабелязан, направи аерофотоснимки. Дешифрирането на снимките показа, че непосредствено до „Бисмарк“ е базиран и тежкият германски крайцер „Принц Ойген“…

Преди да излезе на море, адмирал Лютенс каза сред тесен кръг свои офицери:

— Вече двама опитни адмирали напуснаха постовете си и аз не искам да бъда третият! Аз ще изпълнявам не партийните програми на фюрера, а само заповедите на оперативното ръководство…

Не всичко е обяснимо за историците на Втората световна война. Те се опитват да съзрат в тази изтървана сякаш случайно фраза на Лютенс някакъв скрит смисъл. Ние няма да се занимаваме с това.

Да тръгнем, читателю, след „Бисмарк“ в океана.

На нас ни трябват фактът и изводите от този факт.

През май 1941 г. Европа престана да ухае на момина сълза.

Май, радостен май, къде останаха твоите чисти радости?

Великата страна на Изток още спи спокойно.

Не знаят бащите и майките, не подозират техните деца.

Беше ни останал само един месец да живеем сред мирна тишина.

Морето, пълно с чудеса, се плискаше тогава пред краката ми и аз крещях от възторг, щом зърнех кораб. В моите представи корабите можеха да носят на хората само радост.