В. С. Ендрюс
Градината на сенките (9)

Дни на страст

След раждането на Кристофър, Гарланд започна да прекарва много повече време у дома. Малкълм заяви, че така е по-доволен, защото баща му няма да му се пречка в кантората. Веднъж ми каза:

— Той не разбира финансовите тънкости и губя много време, докато му обяснявам. Досажда на всички с въпросите си. Добре поне, че се държи повече като пенсионер. Иска ми се да се оттегли официално от управлението.

Гарланд с нищо не ми пречеше, но ми стигаше и това, че непрекъснато е наоколо, и аз трябваше да бъда неволен свидетел на любовта между него и Алисия.

Той се въртеше около нея, гледаше я как храни бебето, после ги извеждаше на разходка пеш или с кола. Понякога канеха и мен, но аз винаги отказвах. На няколко пъти така се случи, че видях отражението си в огледалото заедно с това на Алисия и ми се стори, че приличам повече на нейна майка, отколкото на жена на заварения й син. Намирах, че е абсурдно да я приемам като свекърва. Знаех, че ще се чувствам доста неудобно, ако отида някъде с нея и Гарланд, но без Малкълм. После забелязах нещо още по-обезпокоително.

По-малко от два месеца след раждането на Кристофър, Гарланд и Алисия започнаха да се затварят в стаята си посред бял ден. Отначало не проумявах защо толкова обичат да стоят там. Те се прибираха от разходка някак замаяни, винаги плътно прегърнати, като непрестанно се целуваха и галеха. Понякога минаваха край мен, без изобщо да ме забелязват.

Той прехвърляше ръка през раменете й, тя го прегръщаше през кръста, почти тичешком изкачваха стъпалата, изчезваха в стаята си и не излизаха оттам по цял следобед. Когато ги видеха да препускат нагоре по стъпалата, камериерките и Лукас си разменяха многозначителни усмивки. На няколко пъти ги чух да си шушукат за Гарланд и младата му жена. Веднъж тъкмо се канех да вляза в кухнята, когато чух госпожа Стейнър и госпожа Уилсън да разговарят.

— Невероятно — каза тя. — По цял ден го правят. Не мога дори стаята им да почистя.

— В началото беше така и с предишната госпожа Фоксуърт — отвърна госпожа Уилсън.

— Колко по-различен е господин Фоксуърт от сина си. Не помня някога да съм виждала Малкълм Фоксуърт и Оливия да показват чувствата си толкова открито.

— Чувства ли? — изсмя се госпожа Уилсън. — Оливия е толкова студена. Сивите й очи приличат на късчета гранит. Добре, че момчетата имат неговите очи.

— Когато Алисия влезе в някоя стая, тя се изпълва със светлина и радост, дори ако и Оливия е там. Нейната веселост е по-силна от навъсеното лице на Оливия. Ще ми се тя да беше истинската господарка на Фоксуърт Хол, както и би трябвало да бъде. Прекалено добра е, за да налага властта си.

— Тогава щеше да бъде много по-различно, нали? Колкото и да работя, едната непрекъснато се усмихва, другата само се цупи. Вчера наредила на Мери да избърше прах във фоайето, след като аз вече го бях избърсала.

— Когато една жена е нещастна в любовта, тя си го изкарва на когото свари — заключи госпожа Уилсън.

— Именно затова ми се иска Алисия да е истинската господарка на Фоксуърт Хол.

Отдръпнах се от вратата, а сърцето ми заби бясно. Бях толкова ядосана, че само още една дума и щях да избухна. Нима Алисия кроеше планове да спечели прислугата на своя страна? Тя никога не ги критикуваше и по този начин ме поставяше в положението на истинско чудовище. А слугите се възхищаваха на низката им страст! Къде отиде благоприличието? А достойнството? Как изобщо можеха да се обичат толкова пламенно? Искрено ли беше всичко това, или само показност?

Веднъж, заинтригувана от тяхната страст и жизненост, аз ги проследих нагоре по витите стъпала. Влязох в стаята си и долепих ухо до стената зад тоалетната масичка. Чутото ме накара да се изчервя.

Освен целувките им, ясно се долавяха стенанията на Гарланд и сподавените викове на Алисия. Подслушах ги, докато бяха в леглото и можех точно да определя кога Алисия стигаше до върха на своето удоволствие, или по-точно до върховете, защото тя извикваше високо всеки път, и всеки път Гарланд прошепваше: „Любима моя! Хубаво е, нали? Все още не съм престарял!“

Понякога след това утихваха и си мислех, че са заспали, но скоро пак долавях звуци — тя го молеше за още и страстта им се надигаше с нова сила. А аз си лягах и се мъчех да си представя какво ли би било, ако Малкълм ме любеше, както баща му любеше своята жена. Никога не бях изпитвала нужда да извикам като нея, нито пък Малкълм ми беше казвал нещата, които Гарланд й шептеше.

Скоро започнах да очаквам с нетърпение миговете, когато двамата се любеха, независимо дали беше нощем или денем. Докато ги слушах и си ги представях в леглото, изживявах много повече вълнение, отколкото можеха да ми дадат любовните романи.

Един ден ги подслушах в трапезарията и разбрах, че се канят да отидат на разходка с единствената цел да се любят край езерото. Само мисълта за това накара сърцето ми да се разтупка. Бузите ми пламнаха и трябваше да ги наплискам със студена вода. Погледнах през прозореца и ги видях да вървят по пътеката към езерото. Гарланд носеше малкия Кристофър в люлката му. Изчаках да мине малко време и тръгнах след тях.

Чувствах се виновна за това, което правех, но не намерих сили да се върна обратно. Едно беше да ги слушам през стената, а съвсем друго — да ги гледам. Изкушението бе твърде голямо. Те бяха доста напред и не можеха да ме усетят.

Около навеса, където държахме лодката, имаше разчистено място. Когато се приближих, те вече бяха легнали върху разстланото одеяло. Бебето спеше.

Алисия бързо възстанови фигурата си след раждането. Нищо не й личеше. Изглеждаше по-млада и жизнена отвсякога. Гърдите й бяха още стегнати, а талията — тънка. Имаше съвършени пропорции.

Косата й се спускаше по раменете. Беше облечена в пола и блуза. Внезапно Гарланд се обърна към Алисия и я целуна по шията. Тя отпусна глава назад и притвори очи, сякаш тази единствена целувка й отключи вратата към екстаза. Докоснах собствената си шия и се загледах като омагьосана как Гарланд доближи устни до корсета на блузата й и развърза връзките.

Той я разсъблече толкова бавно и внимателно, сякаш дрехите сами се стопиха по нея. Двамата бяха голи, прегръщаха се, а думите които си шепнеха (твърде тихо, за да ги чуя), звучаха меко и напевно като църковен химн. Видях силната им страст да утихва до нежни милувки, а смехът замени думите.

Когато реших, че съм видяла достатъчно, се обърнах и тръгнах обратно към Фоксуърт Хол.

Качих се направо в спалнята си, проснах се на леглото и останах така повече от час — вторачена в тавана, аз си припомнях живо любовната сцена, на която бях станала свидетел. Колко жестоко бях излъгана! Много от онова, което по право се падаше на всяка жена, ми бе отказано и никога нямаше да го получа. Струваше ми се, че животът ме подлага на непосилни изпитания и ми навлича съдба, която никога не бях желала.

Може би един ден и моят мрачен портрет, нарисуван с маслени бои, ще стои окачен във Фоксуърт Хол. Сивите очи и бледите стиснати устни ще хвърлят сянка върху потомците ми. Правнуците ще вдигат поглед към мен и ще си казват, че съм била много нещастна. И ще бъдат прави.

Докато лежах в стаята си, чух Гарланд и Алисия да се връщат от езерото. Те се смееха високо и весело. Гласовете им бяха толкова млади, че се почувствах, сякаш аз съм мащехата, а Малкълм е баща на Гарланд.

Този ден след вечеря Гарланд и Малкълм проведоха дълъг разговор в трофейната зала. Алисия и аз седяхме в дневната и наглеждахме децата. Мал показваше играчките си на Джоел и Кристофър и им обясняваше какво представляват, сякаш малките можеха да го разберат. Явно между тримата имаше силна братска привързаност, защото те стояха кротко и внимателно го слушаха.

Алисия и аз плетяхме. Тя се справяше по-добре, отколкото очаквах. Беше научила доста от майка си, преди да се омъжи за Гарланд. Усмихна се на децата, после на мен, и рече:

— Чудесно ще бъде да отраснат и тримата заедно. Ще се оженят за красиви, очарователни жени и ще създадат свои семейства тук, във Фоксуърт Хол.

— Може пък съпругите им да не се разбират — подхвърлих аз. Не можех да понасям детинските й фантазии. Това, че нейният живот е безоблачен, съвсем не означаваше, че с всички е така.

— О, ще се разбират, ще видиш. Не казвам, че няма да имат дребни разногласия — винаги ги има. Но те ще бъдат Фоксуърт и ще продължат традициите.

— Ние не сме кралско семейство — възразих. — Нито ти, нито аз сме короновани особи.

Тя ме погледна за миг, после се усмихна някак снизходително. Не можех да повярвам на очите си — такава дързост, и то при толкова посредствен ум. Тъкмо се канех да й кажа какво мисля за усмивките й, когато Гарланд и Малкълм влязоха в стаята.

По лицето на Малкълм разбрах, че са имали неприятен разговор; усетих още, че иска да ми каже нещо. Повиках Мал и Джоел, извиних се, че трябва да ги сложа да спят, и напуснах дневната. Малкълм ме последва — нещо, което се случваше рядко. Стоеше и ме гледаше как слагам децата в леглата. Най-накрая го попитах:

— Какво има?

— Обсъждахме завещанието му. Пише ново, естествено.

— Естествено. Ти го очакваше, нали?

— В случай, че умре, аз наследявам къщата и бизнеса; Алисия и Кристофър обаче ще могат да живеят тук, докато желаят. Тя ще получи три милиона в ценни книжа от различните ни инвестиции, а Кристофър — два милиона под попечителство. Аз ще се разпореждам с доходите им, като ги инвестирам както намеря за уместно. Той е по-зависим от мен, отколкото предполагах.

— Значи си доволен.

— Баща ми отчита моята компетентност в областта на финансите, имай го предвид.

— Аз също се справям добре с вложенията си — отвърнах.

— Да, но печелиш само част от това, което би могло да се спечели.

— Това няма значение, нали аз го печеля.

— Глупаво упорство. Това характерна черта на Уинфийлдови ли е?

— По-скоро на Фоксуъртови, бих казала. Непрекъснато ми разправяш колко е глупав баща ти, а в същото време самият ти проявяваш глупаво твърдоглавие.

Той почервеня, но не се обърна да излезе, както очаквах.

— Съобщих ти тези подробности, защото искам да ми кажеш, ако научиш или дори само усетиш, че баща ми има намерение да ги промени. Явно Алисия споделя всичко с теб. Сигурно и това ще ти каже. Предполагам, няма да е много доволна от съдържанието на завещанието и ще пусне в ход всичките си прелести, за да го накара да й отпусне повече.

— Искаш да ти бъда шпионин? Да шпионирам баща ти и жена му, така ли?

— А ти не си ли съгласна? — запита той грубо.

Пребледнях. На лицето му се появи студена, зла усмивка, която покри сърцето ми с лед. Той продължи, без да дочака отговора ми:

— В твой и на момчетата интерес е да правиш това, което ти казвам.

Излезе от стаята, без дори да погледне децата. Откакто се бяха родили, нито веднъж не ги беше целунал за лека нощ.

 

 

Алисия поиска да се премести в стаята с лебеда и Гарланд реши да задоволи желанието й. Тази стая я беше очаровала с мебелировката си и тя често разпитваше за нея. Виждах, че това изнервя Малкълм, но не допусках, че Алисия ще поиска да се премести в стаята на първата жена на Гарланд. Втората съпруга не би трябвало да събужда у мъжа си спомен за първата, но тя или не проумяваше това, или не я беше грижа. Както и да е, една вечер Гарланд обяви, че отиват в стаята с лебеда.

— Малкото креватче — лебед е тъкмо за Кристофър — добави тя.

Малкълм престана да се храни.

— Тази стая принадлежеше на майка ми — обяви той, като че ли никой не знаеше това.

— И все още принадлежи на нея — отвърна Гарланд, прегръщайки Алисия. — На новата ти майка.

— Не мога да мисля за толкова по-млада от мен жена като за своя майка — озъби се Малкълм, но никой от двамата не му обърна внимание.

— Няма нищо да променям — успокои го тя. — И без това всичко е поддържано в изрядна чистота. Изглежда като ново.

— Но никой не е спал в тази стая, откак… откак майка ми ме изостави! — възкликна Малкълм.

— Е, не трябва да се пази като музей — засмя се Алисия. Знам, че не искаше да го нагруби, но думите й се забиха в сърцето му като нож. Той стисна очи от болка.

— Музей. Това ми хареса! Музей! — Каза Гарланд и се присъедини към смеха на жена си.

После Малкълм се разбесня, задето баща му угажда на всяка прищявка на Алисия.

— Той я глези точно както глезеше и майка ми!

— Откъде знаеш? Бил си много малък.

— Съзрях рано. Разбирах, знаех. Нямаше рокля, която да е поискала и да не е получила. Имаше бижута колкото да отвори с тях собствен магазин. Той мислеше, че като я отрупва с подаръци, ще я направи по-щастлива. Разбирах много повече от другите деца на моята възраст.

— Сигурно. Баща ти ми разказа колко трудно й е било да се оправя с теб. Бил си много хитър и не си се поддавал на дисциплиниране, защото винаги си намирал начин да се измъкнеш от наказанията и забраните. Знаел си, че й липсват търпение и твърдост за безкрайни разговори. Той смята, че тя е избягала именно от теб.

— Така ли? — скръцна със зъби той. — А истината е, че той не можеше да се оправя с нея. Мислиш ли, че тя би избягала с друг, ако той беше силен и твърд съпруг? Та тя дори разполагаше със собствени средства и можеше всичко да си позволи — той млъкна изведнъж, сякаш уплашен, че е казал твърде много, и излезе от стаята.

Дали пък това не бе причината, поради която искаше да се разпорежда и с моите пари? Може би таеше същите опасения и по отношение на мен и се страхуваше, че някой ден мога да го напусна. Това не само щеше да го постави в неудобно положение, но и винаги да му напомня за майка му.

Нямаше никакво значение какво мисли той за моите пари или за капризите на Алисия. На другия ден нещата й бяха пренесени в стаята с лебеда и тайнствената врата се отвори. Всеки път, когато минавах оттам с Малкълм, той ускоряваше крачка, сякаш светлината откъм стаята можеше да го изгори. Изобщо не влизаше там. Държеше се, сякаш тази стая не съществува. Поне така си мислех до деня, в който една негова забележка ме накара да се усъмня.

— Това, което става сега в стаята, е отвратително — каза ми той и аз разбрах, че или е нахълтал, докато са се любели, или е долепил ухо до стената в трофейната зала и ги е подслушал. Нима е способен на такова нещо? И би ли го направил? Веднъж, водена от любопитство, се отбих в трофейната зала. Малкълм беше на работа, а Алисия и Гарланд бяха в стаята с лебеда.

В самото начало на брака ни Малкълм ми беше дал да разбера, че трофейната зала е неговата светая светих, чисто мъжка стая, в която нямам работа. Всеки път, когато се случеше да мина оттам, подушвах миризмата на пури, която се беше просмукала и в стените. Напомняше ми за кабинета на татко, но разликите бяха значителни. Баща ми имаше само една еленова глава с разклонени рога, подарена му от благодарни клиенти. Трофейната зала на Малкълм и Гарланд беше точно това — стая, пълна с ловни трофеи.

Имаше глава на тигър и на слон с вдигнат хобот. Бащата на Гарланд ги бил убил по време на едно сафари. От ловните си излети в западните щати Гарланд беше прибавил мечка гризли, антилопа и пума. Малкълм едва бе започнал собствената си колекция. Преди две години бе убил кафява мечка. Сега планираше да отиде на сафари в Африка, стига деловите му ангажименти да позволят по-дълъг отпуск. Гарланд му повтаряше, че може да тръгне веднага, че той ще го замества, но Малкълм не искаше и да чуе за това.

Точно срещу вратата се намираше каменна камина, дълга поне шест метра. От двете й страни имаше прозорци със завеси от черно кадифе. Върху полицата над камината бяха наредени всевъзможни сувенири от ловни експедиции. До едната стена имаше тапициран с кожа диван с канапе към него. Насреща стояха два люлеещи се стола и един обикновен, с черна кожена тапицерия. До него имаше масичка. Беше пълно с пепелници.

Затворих тихо вратата зад себе си и се приближих към стената вляво. Зад нея Гарланд и Алисия лежаха в леглото — лебед. Но когато допрях ухо до стената, както правех в собствената си стая, едвам чух гласовете им. Тази стена беше прекалено дебела. Разочарована, че подозренията ми не са се оправдали, тръгнах да излизам. И тогава видях портрет на Гарланд от младите му години. Беше облечен в куртка за сафари, а единият му крак бе стъпил върху тялото на убит тигър. Картината беше килната на една страна. Понечих да я изправя, когато видях дупката в стената.

Не беше голяма, но явно бе старателно издълбана с остър инструмент. Погледнах през нея и видях Гарланд и Алисия голи в леглото — лебед. Поех си дълбоко дъх и се отдръпнах, оглеждайки трофейната зала.

Откога съществуваше тази дупка? Дали Малкълм я е издълбал след преместването на Алисия в стаята? Или си е била тук от години, отдавна изкопана от едно петгодишно момче.

Наместих картината както си беше и се измъкнах от залата. Чувствах се като крадец, задигнал голямата тайна на тази стая. Никога нямаше да кажа на Малкълм за това свое откритие. Той със сигурност щеше да отрече, че е знаел за съществуването на дупката. Но по-страшно беше това, което бих изпитала, ако трябваше да му покажа, че ми е известно как той се интересува много повече от интимния живот на баща си и Алисия, отколкото от нашия.

Защо жената на баща му го бе завладяла така? И той ли като мен се възбуждаше, като ги гледаше? Един горещ летен ден даде отговор на въпросите ми.

Алисия и аз тъкмо бяхме нахранили децата. Беше един от малкото дни, когато Гарланд отиде в кантората. Кристофър вече беше на година и половина. Джоел беше на две и половина, а Мал — на пет. Малкълм реши да вземем частен учител за Мал и Джоел. Сега класната стая на тавана, която беше служила на баща им и неговите предци, щеше да бъде за тях. Той нае един възрастен мъж, господин Чилингуърт — пенсиониран учител от неделното училище. Мал го намрази, а и аз смятах, че е твърде студен и суров в отношението си към едно петгодишно дете, но Малкълм напълно го одобряваше.

— Трябва да се научат на дисциплина, докато са малки. Сега е времето да си създадат навици за учене, които ще са им полезни цял живот. Саймън Чилингуърт е точно човекът за тази работа. Той ми преподаваше в неделното училище.

Въпреки това, щом господин Чилингуърт позвънеше на вратата, Мал започваше да се дърпа и, вкопчен в полите ми, ме умоляваше да не го пускам горе. Но Малкълм беше неумолим. Единственото нещо, което можеше да разсее страха на Мал, беше присъствието на Джоел в класната стая, макар че той бе твърде малък за училище. Малкълм одобри идеята, защото смяташе, че Джоел може да научи нещичко само като стои и слуша.

Господин Чилингуърт пристигна след обяда за обичайните три часа и половина уроци и Мал и Джоел се качиха с него. Домъчня ми за тях — затворени в задушната таванска стая през този горещ летен следобед. Предложих на господин Чилингуърт северния салон — най-прохладния в къщата, но той категорично отказа.

— През капандурите полъхва достатъчно, пък и не мога без черната дъска и чиновете. Освен това децата трябва да свикват на неудобства. Това ги прави по-добри християни.

Облякох момчетата възможно най-леко и съчувствено поклатих глава. Алисия почти се разплака от мъка. Зарече се да говори с Малкълм вечерта, но аз й забраних.

— Няма нужда да говориш от мое име — заявих. — Пък и аз донякъде съм съгласна с Малкълм.

Това беше лъжа, но се вбесих от мисълта, че тя може да успее там, където аз се бях провалила.

— Както кажеш — въздъхна тя. — Горките момчета.

Тя заведе Кристофър да спи и не след дълго се върна, оплаквайки се от задухата в къщата. Аз седнах в прохладния салон да почета, но тя беше прекалено неспокойна и разгорещена, за да се отпусне.

— Оливия, искало ли ти се е някога да се окъпеш в езерото?

— Да се къпя в езерото ли? Не. Дори нямам бански костюм — отговорих аз и отново наведох очи към книгата си.

— Можем да отидем да се топнем набързо без бански.

— Без бански ли? О, не, нямам такова желание.

— Жалко. Както и да е, мисля да отида сама.

— Не искам да слушам подобни неща. Това е недопустимо за една дама — срязах я аз.

— Дрън-дрън! С Гарланд сме го правили толкова пъти!

Пребледнях, защото си спомних, че веднъж ги бях проследила до езерото. Тя не забеляза виновното ми изражение. Втурна се за кърпи и обяви, че отива да се окъпе.

Щом чух затварянето на външната врата, застанах до прозореца и я видях да тича към езерото. Преди да се скрие от погледа ми, видях колата на Малкълм да се приближава по алеята. Изненадах се, че се прибира толкова рано, но знаех, че идва да провери как вървят уроците на Мал. Той проследи с поглед отдалечаващата се Алисия.

После, за моя огромна изненада, вместо да се отправи към къщата, той тръгна след нея. Горещият летен вятър развяваше дантелените пердета. Дребни насекоми се мъчеха да избягат от палещите слънчеви лъчи и блъскаха крехките си телца в опънатите на рамка мрежи. За миг останах като вкаменена.

След това излязох тичешком от салона и изхвърчах навън. Вървях бързо, но безшумно, както когато бях проследила Гарланд и Алисия. Какво възнамеряваше да прави Малкълм? Защо тръгна след нея?

Чух гласа й още преди да стигна до езерото и се притаих зад един храст, откъдето можех да ги виждам.

Алисия вече се беше съблякла и стоеше във водата. Малкълм стоеше на брега без сако и риза.

— Не се приближавай повече — предупреди го тя, кръстоса ръце пред гърдите си и остана потопена до шия във водата. — Просто се върни обратно в къщата, Малкълм.

Той се изсмя и се доближи до купчината дрехи:

— А може би трябва да взема и това със себе си?

— Само да си посмял! Махай се!

— О, стига, Алисия! Сигурно ти е скучно самичка вътре.

— Дойдох само за малко да се разхладя. Гарланд ще се върне всеки момент.

— О, не, той отиде по работа в Шарлотсвил. Всъщност ще се прибере доста късно.

— Махни се! — повтори тя, но Малкълм не помръдна.

— Аз също бих искал да се разхладя, а като имаш компания е по-приятно.

— Тогава върви при собствената си жена и престани да ме тормозиш!

— Този старец едва ли те задоволява.

— Гарланд не е старец! — изрепчи му се тя. — В много отношения е дори по-млад от теб. Той умее да се забавлява. Ти не можеш да правиш нищо друго, освен пари. Дори с жена си не се отнасяш както трябва.

Малкълм я изгледа втренчено, но не спря да се съблича. Явно думите й го бяха уязвили.

— Ти си още дете — гневно й отвърна той. — Омъжи се за баща ми, защото е богат. Сега го чакаш да умре, за да лапнеш парите му. Но няма да стане. Обещавам ти да се погрижа това да не стане!

— Махни се оттук!

— Не мисля, че искаш това — каза той, вече по-меко, и свали панталона си. Тя влезе по-навътре.

— Изчезвай!

— Казах ти, че и на мен ми е горещо.

Съблече се съвсем гол, влезе във водата и тръгна към нея.

— Няма смисъл да викаш. За какво да идва цялата прислуга? Пък и Гарланд може да не прояви разбиране.

— Ти си чудовище! — извика тя и заплува към отсрещния бряг. Той я последва.

— Толкова си красива, Алиеия. Толкова си красива! Трябваше да станеш моя жена, а не негова.

Тя не дочака да я настигне. С резки движения заплува към брега. Той продължи да я преследва, но щом излезе от водата, тя се обърна и изкрещя:

— Остави ме на мира! — Силният писък го накара да замръзне на място. — Остави ме на мира, Малкълм, иначе ще кажа на Гарланд как се опитваш да ме съблазниш.

Какво искаше да каже тя? Да не би и друг път да е правил подобни опити?

— Досега не съм му казала, защото исках да има мир в това семейство. Но сега вече — край! Мразя те и те презирам, Малкълм Фоксуърт! Ти не струваш и наполовина колкото баща си, на малкия му пръст не можеш да се хванеш! — изкрещя тя и изскочи от водата. Грабна дрехите, пътем намота кърпата около тялото си и се отправи към храстите, за щастие далеч от мен.

Обърнах се към Малкълм. Той остана загледан след нея известно време, после тръгна да излиза от водата.

— Майка ми не мислеше така — промърмори тихо той. — Затова избяга с първия срещнат, който при това не струваше пукната пара.

Вместо да я последва, той отиде до дрехите си. Тя вече се беше облякла и тичаше към къщата. Аз се сниших още повече в храста. Бях безутешна — чувствах се самотна и за пореден път предадена от всички. Бавно се свлякох на земята и заплаках тихо. Къде бяха сигурността, истината и честността? Малкълм ме използваше за свои цели и ме преследваше заради парите, които още се надяваше да докопа. Между нас нямаше и капка любов.

След Като се облече, той тръгна към къщата, като внимаваше да не закачи скъпите си дрехи в шипковите храсти. Мина край мен, мърморейки на себе си:

— Тя ще ми плати за тази обида, скъпо ще ми плати. Проклетата малка уличница не може да обича старец като баща ми. Тя играе някаква игричка. Отсега нататък и аз ще играя по-хитро.

От този ден нататък всеки път, когато Гарланд го нямаше, Малкълм се отнасяше към Алисия с отвращение, грубост и презрение. Понякога ми се искаше да я защитя, да му кажа какво бях видяла край езерото, но така и не го направих.

Въпреки че отблъсна Малкълм така категорично, аз я мразех, задето беше толкова красива и съблазнителна. Оставих огъня между тях да се разгори — запален от страстта и гнева на Малкълм, той я изгаряше и й причиняваше болка.

Гарланд или беше заслепен от любовта си, или се отнасяше скептично към всичко, което Алисия му казваше за Малкълм, защото нито веднъж не се скара с него. Но с течение на времето той започна да се променя. Двамата с Алисия все още открито показваха страстната си любов, но като че ли Гарланд бързо остаряваше. Забелязах, че се оттегля сам за дълги подремвания. Обичайният му неутолим апетит намаля. През втората зима от завръщането им във Фоксуърт Хол той изкара продължителна и тежка настинка, която без малко не се превърна в пневмония.

През цялото време Алисия ме търсеше за съвет. Знаех, че се опитва да се сближи с мен, да ме помоли за помощ, особено в отношенията си с Малкълм. Но аз се държах студено и предпочитах да страня от нея. Това, което исках, вече започваше да се случва. Бодростта изчезна от гласа й. Вече не беше толкова жизнена и весела. Спря да излиза с приятелките си и започна да прекарва повече време сама, чакаше Гарланд да се върне от работа или да се събуди, като упорито избягваше Малкълм. Занимаваше се с Кристофър, който беше почти на две години и половина. Всъщност прекарваше доста време с децата. Именно тя започна да дава уроци по пиано на Мал, за огромно неудоволствие на Малкълм. И Мал, и Джоел се оказаха много музикални, но Малкълм смяташе, че музикантите са слаби, изнежени хора и не умеят да изкарват пари.

Започнах да мисля, че като учи момчетата на музика, тя му връща по някакъв си свой начин. Съгласих се това да продължи, защото децата много се радваха, а Малкълм страшно се ядосваше.

Известно време бях като зрител, който наблюдава чуждото нещастие и се радва на част от него, макар това да не облекчаваше собствените ми страдания.

Не разбирах, че егоистичното ми удоволствие допуска да порастат кълновете на нещо по-страшно. Без да знам, бях отворила вратите на Фоксуърт Хол за демоните — мъчители на ума и сърцето. Те се криеха в сенките и чакаха да удари техният час.

Не след дълго тази възможност дойде и демоните донесоха повече мъки и нещастия, отколкото допусках, че могат да се поселят в студените пусти стаи на Фоксуърт Хол.