В. С. Ендрюс
Градината на сенките (8)

Мащехата на Малкълм

Малкълм седеше, втренчил поглед във вестника пред себе си, но виждах, че не чете. Стомахът ми се беше свил на топка от притеснение. И двамата очаквахме пристигането на Гарланд и Алисия. Малкълм се върна рано от работа, за да си бъде вкъщи, когато дойдат. Захвърли ядно вестника и погледна големия часовник. Закъсняваха повече от половин час.

— Като знам какъв е баща ми, нищо чудно да пристигне в четири сутринта, вместо следобед. Никога не е обръщал внимание на такива дреболии.

— Е, със сигурност схваща разликата между нощ и ден, Малкълм.

— Ами, схваща! Помня как мама веднъж седя в същата тази стая и го чака с часове, за да я заведе на едно следобедно събиране, а той изобщо не се появи, защото сбъркал датата в бележника си.

— И си спомняш това? Нали си бил само на пет годинки, когато майка ти е избягала!

— Спомням си — заинати се той. — Аз седях при нея и тя ми се оплакваше. Смяташе, че съм много интелигентен. Никога не ми говореше наставнически, както майките правят с децата си. Когато той не идваше навреме, тя излизаше сама. За всичко бе виновен той, разбираш ли?

— Бил е много зает в работата си — подхвърлих аз с надеждата да насоча разговора към самия Малкълм, но той или не ме чу, или предпочете да си направи оглушка.

— Да, но той проявяваше същата разсеяност и по отношение на деловите си ангажименти. Просто не можеше да се съсредоточи. Бързо се отегчаваше. Нямаш представа колко сделки е изпуснал, а после аз трябваше да ги спасявам в последния момент.

— Майка ти беше ли свързана с бизнеса ви?

— Какво? — той ме изгледа, сякаш бях казала най-абсурдното нещо на света. — Нямаше и понятие. Мислеше си, че борса се казва дупката на борсука.

— Стига! Преувеличаваш.

— Ни най-малко. Тя дори нямаше представа за стойността на долара. Когато пазаруваше, никога не питаше за цената — не я беше грижа. Купуваше, без да знае колко е похарчила, а баща ми… той никога не я упрекваше и не ограничаваше бюджета й. Надявам се с новата му жена да е различно.

— Къде са се запознали майка ти и баща ти? — попитах.

— Видял я да пресича една улица в Шарлотсвил, спрял файтона си и я заговорил. Без изобщо да познава семейството й, представяш ли си? Още същата вечер тя го поканила у дома си. Това не е ли показателно за импулсивността й? Ти би ли направила такова нещо?

Поколебах се, преди да отговоря. Опитах се да си представя ситуацията. Изглеждаше ми романтично — красив млад мъж спира файтона си и подхваща разговор с напълно непозната млада жена, а тя е толкова очарована, че го кани у дома си.

— Тя не е ли знаела кой е?

— Не. Била на гости на своя леля в Шарлотсвил. Идвала от друг край и не била чувала за семейство Фоксуърт.

— Предполагам, че е бил доста привлекателен.

— И ти би го поканила, така ли?

— Не, не веднага — побързах да го уверя, макар че нещо в мен копнееше да каже „да“, да изживее подобно вълнение. Знаех за какво намеква Малкълм — за доброто възпитание и благоприличието.

— Разбираш ли какво искам да ти кажа? Можел е веднага да прецени, с какъв тип жена си има работа.

— Колко време я е ухажвал?

— Не много дълго — усмихна се Малкълм самодоволно.

— Малкълм, та нима твоето ухажване беше по-продължително?

— Не беше същото. Аз знаех що за човек си. Нямах нужда от доказателства. Той от самото начало е бил заслепен и е направил прибързано предложение. Веднъж ми призна, че подозира леля й, която сигурно я е поканила в Шарлотсвил с единствената цел да се запознае с някой заможен млад мъж. Коварни създания са жените! Не бих се учудил, ако предварително е планирала да пресече улицата точно когато той е минавал. Казваше, че му се усмихнала толкова сърдечно, че просто трябвало да спре.

— Не вярвам в това.

— Аз пък вярвам. Такива жени винаги насърчават мъжа. Изглеждат наивни, непосредствени и мили, но всъщност кроят всевъзможни планове, повярвай ми. А мъже като баща ми винаги се прехласват по тях.

— И новата му жена ли е същата?

Той не отговори, но аз го попитах повторно. Накрая шумно сгъна вестника и каза:

— Не виждам какво пречи да е същата.

Тъкмо се канех да отговоря, когато влезе Лукас и съобщи, че колата им пристига. Изправих се и му наредих да отиде да помогне за багажа. Обърнах се към Малкълм, но той не помръдна от мястото си — остана да седи с втренчен пред себе си поглед.

После тръсна глава, като че отпъди натрапчива мисъл, и ме последва до парадния вход. Тъкмо навреме, за да видим как от колата слизат Гарланд и една млада жена, която би могла да му бъде дъщеря. Той я беше притиснал към себе си и аз изведнъж разбрах, че тази жена-дете е съпругата му. Стъписах се. Защо Малкълм не ми беше казал? Погледнах го с упрек, но лицето му беше така сгърчено от шока, че не приличаше на себе си.

— Боже милостиви! — възкликна той. — Тя е бременна!

Знаех какво го притеснява — друг наследник. Лицето му почервеня, а ръцете му се свиха в юмруци.

— Бременна е! — повтори той, сякаш за да се увери в очевидното.

И наистина крехката, слаба млада жена с кестеняви коси беше в напреднала бременност. Гарланд ни видя и помаха енергично, после хвана Алисия под ръка и я поведе към нас.

Той изглеждаше точно както в началото на пътешествието си. Можех да преценя по снимките, които бях видяла. Дори ми се стори, че продължителната почивка и красивата млада съпруга го бяха подмладили. Открих, естествено, голямата физическа прилика между него и Малкълм, но бащата притежаваше изисканост и топла усмивка, каквито липсваха на сина.

Гарланд беше висок и широкоплещест като Малкълм. Изглеждаше стегнат, жизнен и енергичен. Нищо чудно, че младото момиче се бе увлякло по него. Светлобежовите панталони и спортното сако му придаваха доста елегантен вид.

Жена му беше самото лъчезарие. Лека и грациозна, тя се приближи до нас, за да се запознаем.

Имаше големи сини очи и нежна бяла кожа, каквато можеше да се види само по кориците на модните списания. Устните й бяха меки и съвършено оформени, а носът — леко чип. Веднага й завидях за нейната нежност и женственост. Имаше толкова малки ръце, а шията й беше така гладка и изящна! Заприлича ми на Корин, майката на Малкълм, и разбрах защо Гарланд Фоксуърт я беше избрал за своя втора съпруга. Когато я е видял за пръв път, може би си е спомнил за Корин, Такава, каквато е била на улицата в Шарлотсвил при запознанството им.

Обърнах се да видя реакцията на Малкълм. Очите му се присвиха и той я изгледа втренчено. Макар че се беше приготвил да ги посрещне студено и официално, изражението на лицето му се смекчи. Каква ли жена беше очаквал? Може би точно като нея и затова се е развълнувал?

— Малкълм, изглеждаш… състарен — каза баща му и се засмя. — Алисия, това е завареният ти син. Малкълм, това е твоята майка Алисия.

Малкълм погледна баща си. По лицето му се изписа насмешка.

— Майка ли? Добре дошла, мамо — каза той и протегна ръка. Алисия я пое, но почти веднага я пусна и се обърна към мен, както и Гарланд. Бавно и отчетливо Малкълм ме представи:

— Това е госпожа Фоксуърт, госпожа Малкълм Нийл Фоксуърт. Оливия.

— Тъй, тъй. Радвам се да се запознаем, Оливия — каза Гарланд. Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето ми. По изражението му познах, че Малкълм изобщо не му е писал, че се е оженил. А това означаваше, че той дори не подозира за съществуването на двамата си внуци!

— Защо не ми каза? — обърна се Алисия към Гарланд. Държанието й беше простодушно и непосредствено. Познавайки добре сина си, Гарланд премълча отговора на този неудобен въпрос. Усетих го. По-късно може би щеше да го скастри на четири очи.

— Защо, Гарланд? — настоя Алисия.

— Защото и аз не знаех, мила — отвърна той и погледна сина си. В очите на Малкълм прочетох онова самодоволно изражение, което обикновено добиваха след успешен ход. — Откога сте женени?

— Повече от три години — отвърна Малкълм.

— Имаме две деца — добавих аз, изнервена от начина, по който Малкълм ги държеше пред вратата и им съобщаваше новините една по една. — И двете са момчета.

— Две момчета? Ама че изненада! Алисия, ето че преди да станеш майка, вече си баба. Момчета!

Алисия се усмихна, а Гарланд я прегърна и я притисна към себе си. Тя изглеждаше изключително крехка.

— Е, да продължаваме с посрещането — каза Гарланд и тръгна напред. Малкълм се отдръпна и аз ги въведох в къщата. — Виждам, че има някои промени.

Очевидна имаше предвид нещата, които бях поставила, за да освежа преддверието — няколкото нови картини и по-пъстри килими.

— Всичко е чудесно — добави той и ми намигна. Не можех да не го харесам. Беше толкова лъчезарен и щастлив. Веселието, което струеше от него, заразяваше и околните. Алисия се усмихна.

— Всичко е както ми го беше описал — каза тя и нежно го целуна по бузата. Завидях й за страстта.

— Стаята ви е в южното крило, до тази на Оливия — рече Малкълм, повече като управител на хотел, отколкото като син, който посреща баща си и новата му съпруга. — Приготвил съм тази, за която ме помоли.

— Добре. Хайде тогава да се настаним и да отидем да видим внуците. Какво ще кажеш, Алисия?

— Горя от нетърпение!

— А, и вечерята. И двамата умираме от глад. Храната по тия влакове е ужасна. Пътувала ли си, Оливия? Или Малкълм те държи като пленница във Фоксуърт Хол?

— Всъщност не съм пътувала много, но след сватбата дойдохме дотук с влак.

— Тя е от Ню Лондон, Кънектикът — поясни Малкълм. — Моминското й име е Уинфийлд. Баща й беше в корабостроителния бранш. За съжаление почина неотдавна.

— О, значи янки, а? Алисия е от Ричмънд, Вирджиния, така че нека не почваме пак Гражданската война, съгласна ли си? — каза Гарланд и се засмя гръмогласно. Малкълм се намръщи, но Алисия ми се усмихна.

— Аз не съм по войните — каза тя и стисна ръката ми. Нейната топлота и общителност ме покориха. Тя не страдаше от задръжки — беше като дете. Макар да си повтарях, че това е белег на лошо възпитание, бях очарована от тази липса на потайност. Вярно, че беше едва на деветнайсет години, но беше обиколила цяла Европа, и то в компанията на един изключително изискан мъж. Явно беше съзряла бързо. В същото време нито пътуванията, нито фактът, че е богата жена и съпруга на влиятелен човек, не я бяха променили за по-лошо.

— А, ето ги госпожа Уилсън и госпожа Стейнър — каза Гарланд, щом ги зърна да стоят мирно встрани. Зад тях срамежливо се беше скрила Мери Стюарт.

— Добре дошли у дома, господин Фоксуърт — поздрави го топло госпожа Уилсън.

— Добре дошли — обади се и госпожа Стейнър. Той се ръкува с всяка от тях и ги целуна. Подобен поздрав очевидно ги притесняваше.

— От толкова пътуване станах европеец. Добре ще е да се пазите от мен!

Двете се разкикотиха като ученички. Помислих си, че подобно отношение към прислугата е, меко казано, просташко, но усетих, че те му се възхищават много повече, отколкото на Малкълм. Погледна Мери Стюарт, камериерката, наета след неговото тръгване.

— Ей, здрасти — подхвърли й той, а тя кимна в отговор. Огледа се и запита това ли са всичките слуги.

— Олсен работи в градината — отвърнах аз и наредих на другите прислужници: — Можете да се върнете към задълженията си.

Те бързо се оттеглиха. Гарланд наведе глава и се вгледа в Малкълм. После запита:

— Трябва да правим икономии, така ли?

— Не, разбира се. Просто живеем разумно и пестеливо. Какъвто е животът ти вкъщи, такъв е и бизнесът.

— Разбирам. Но с оглед на детето, което очакваме, а и понеже ние също ще живеем тук, трябва да наемем още прислуга, нали, Алисия?

— Както кажеш, мили.

Видях как лицето на Малкълм се изкриви в болезнена гримаса.

— Напред и нагоре — рече Гарланд и поведе жена си по двойната стълба, като й показваше различни неща, а тя се смееше й прехласваше. Двамата с Малкълм се загледахме след тях. Усетих как някакъв топъл полъх нахлува през вратите на Фоксуърт Хол и събужда заспалия през последните двеста години дом. Чувството беше зашеметяващо.

— Сега вече сама видя колко е вятърничав — промърмори Малкълм. — Разбираш защо го приемам по този начин, нали?

— Защо не си му писал за женитбата ни и за децата?

— Не сметнах за необходимо.

— Не си сметнал за необходимо, така ли?

— Да. А колкото до нея, запомни, че ти си пристигнала първа тук, а освен това си и по-възрастна. Отнасяй се с нея като с дете и не позволявай на прислугата да приема заповеди от друг, освен от теб.

— А ако Гарланд поиска нещо?

Той не отговори. Промърмори нещо под носа си и се върна в салона да си дочете вестника преди вечеря.

Качих се горе в стаята на момчетата, за да ги преоблека за първата среща с дядо им и баба им.

Гарланд се учуди защо Малкълм не позволява на децата да седнат с нас на вечеря. Отначало Малкълм не искаше да му отговори, но настоятелността на Гарланд го принуди.

— Защото не знаят как да се държат на масата.

— Глупости! Всички деца са такива. И ти беше същият.

Малкълм се изчерви, а устните му станаха бели като зъбите.

— Точно такъв беше — заразправя Гарланд на Алисия. — Можеше да изнерви и най-търпеливата жена. Вечно задаваше въпроси. Каквото и да кажеше майка му, той все питаше — защо? Когато се връщах от работа, я намирах цялата разтреперана. Помня как тичаше из къщата, а Малкълм се мъкнеше подире й и разпитваше за какво ли не. Чудеше се как да избяга от него. Той направо я съсипваше.

— Докато я накара да си събере багажа — процеди Малкълм през зъби. — Тогава имахме двойно повече прислуга, плюс целодневна бавачка.

— И всичко това заради него — отвърна Гарланд, опитвайки да се измъкне от спора. Алисия се усмихна и напрегнатото лице на Малкълм се отпусна. Гарланд беше настоял двамата с Алисия да седнат един до друг отляво на масата. Малкълм беше готов да му отстъпи мястото на домакин, но Гарланд не искаше и да чуе за това.

— Ние все още караме меден месец, а и никога не бихме могли да седим толкова далеч един от друг като вас, нали, Алисия?

— В никакъв случай. Докато обикаляхме из Европа, Гарланд навсякъде настояваше да ни настаняват един до друг — в това отношение се проявяваше като абсолютен тиранин.

— Може би — отвърна Малкълм, но гласът му звучеше топло.

— Баща ти винаги забавляваше и мен, и нашите сътрапезници. Често вечеряхме с други американски туристи — поясни тя. Гласът й беше мек и мелодичен.

— Алисия, признай си, че ти беше приятно.

— Разбира се, нали бях с теб — отвърна тя. Те се целунаха — целунаха се на масата посред вечерята, все едно нас изобщо ни нямаше. Когато погледнах Малкълм, очаквайки да видя изписано на лицето му отвращение, открих завист да проблясва в очите му. Като че забелязах и бегла усмивка. Щом се обърна към мен, тя угасна.

— Ще трябва да ви разкажем всичко — каза Гарланд по-скоро на мен, отколкото на Малкълм. — Ден след ден ще ви отегчаваме до смърт с безкрайни подробности и описания, но какво да се прави — това е отплатата, задето си се омъжила за сина на Гарланд Фоксуърт — додаде той и се разсмя.

— Не е необходимо да, слушаш, ако не искаш — намеси се Алисия.

— Всъщност много искаме да чуем всичко — отвърна Малкълм. — Но само ако ти разказваш, тоест ако баща ми те остави да говориш, без да те прекъсва на всяка втора дума.

— Няма да се обаждам, освен ако не е абсолютно наложително. Обещавам! — каза Гарланд и вдигна дясната си ръка.

— Не му вярвайте — вметна Алисия. Малкълм се усмихна. С напредването на вечерта чертите му все повече и повече омекваха, докато водеше оживен разговор с Алисия. Този разговор не включваше мен. Сякаш седях на отделна маса и вечерях сама. Момичето беше като говорещ пътеводител и Малкълм, който също бе пътувал доста, слушаше унесено. Гарланд ядеше, сякаш беше гладувал седмици наред.

— Децата ви са чудесни — каза Алисия на Малкълм. — Личи си, че в жилите им тече кръвта на Фоксуъртови.

— У Мал тя е по-силно изразена.

— Защото Джоел е още много малък. О, нямам търпение и нашето бебе да се роди! — извика тя, плесна с ръце и подскочи на стола си. Поведението й на масата ме изуми. Говореше с пълна уста, въртеше се на стола си и пиеше виното като вода. Тази вечер Малкълм показа необикновена търпимост. Мислех си, че е учтив просто защото за пръв път вечеряме с тях.

— В кой месец си? — поинтересува се Малкълм.

— Влизам в осмия.

— Нямам време за губене — намеси се Гарланд. — Не и на моята възраст.

— Е, и моето време не губиш — отвърна му Алисия и двамата си размениха страстни погледи. Отново се целунаха. Всъщност, целуваха се след всяка дума.

Малкълм изглежда изпадаше ту в раздразнение, ту в повишено настроение. Когато Алисия насочеше вниманието си към него, като че ли го омагьосваше. Веднъж дори се пресегна през масата и докосна ръката му. Видях, че той се изчерви, но не отдръпна ръката си.

Гарланд предложи да излезем с кафето на верандата.

След няколко разказа за престоя им във Венеция Алисия и Гарланд казаха, че са уморени, и тръгнаха към стаята си.

Тя склони глава на рамото му, а той я прегърна през кръста. Двамата се изкачиха по стъпалата. Изглеждаха повече като двадесетгодишни младоженци, отколкото като мъж на петдесет и осем и бременно момиче едва на деветнайсет години.

Малкълм и аз не стояхме дълго след като те се прибраха. Светлината и веселието бяха напуснали верандата заедно с Алисия.

— Тя е много хубава — обадих се аз.

— Така ли?

— Като птичка, която пърха край баща ти. Не си ли съгласен с мен?

— Уморен съм. Главата ме заболя от цялото това бърборене.

Той стана и тръгна към стаята си. Аз не бързах да се качвам. Когато реших да се прибера, най-напред надникнах при момчетата. Те спяха дълбоко. Дядо им си бе поиграл с тях и като че ли Мал го беше харесал. Мислех си, че Гарланд ще бъде много по-добър баща от Малкълм. Той поне обичаше децата.

Когато минах край стаята им, те бяха още будни. Говореха си и се смееха като влюбени гимназисти. Поспрях и се вслушах в щастливия им шепот, зарадвах се на чуждото удоволствие.

И при нас с Малкълм трябваше да бъде така, помислих си аз. Бях си мечтала да изживеем същото щастие. Зад тази врата Гарланд държеше Алисия в прегръдките си. Той притискаше до себе си своята млада и хубава съпруга и й даваше усещането, че е желана. Представях си как слага ръка на корема й, за да почувства трептящия вътре живот. Малкълм никога не бе правил това. През последните месеци на двете ми бременности, когато плодът вече натежаваше и се смъкваше ниско, той дори ме отбягваше.

Защо лицето на Алисия не беше подпухнало и загрубяло като моето? Ако човек я погледнеше от гърдите нагоре, нямаше да разбере, че е бременна. Не беше честно — слабите и крехки момичета никога не губеха очарованието на своята женственост.

Продължих към стаята си. Завистта не ме озлоби, само ме натъжи. Моята спалня беше точно до тяхната, а стената, която ни делеше, беше по-тънка от другите. Ако долепя ухо до нея, можех да ги чувам съвсем отчетливо.

— Тя е точно такава, за каквато предполагах, че ще се ожени Малкълм — каза Гарланд.

— Толкова е висока — отвърна Алисия. — Мъчно ми е за нея, задето е толкова висока.

— Мъчно ми е за нея, задето се е омъжила за Малкълм.

— О, Гарланд!

— Но той никога не е разбирал жените. Изобщо не е имал истинска приятелка.

— Бедният!

— Бедният ли? Точно такъв не е, нито пък ти, мила — заключи Гарланд. Настъпи тишина, която със сигурност означаваше целувка.

— Богата съм от мига, в който ти прекрачи прага на нашия дом — промълви Алисия и отново се умълчаха.

Легнах в леглото си сама, чудейки се как ще се конкурирам с толкова красиво и невинно създание. Щом проговореше, думите й щяха да подчертават моята мълчаливост, смехът й щеше да изтъква тъгата ми и всеки поглед, който Малкълм й отправяше, щеше да ми припомня колко пъти е отвръщал очи от мен. Дребната й фигура ме правеше да изглеждам още по-огромна.

Мразех я, или поне исках да я мразя.

И все пак беше много трудно да затворя сърцето си за нея само защото тя имаше всичко, което аз исках.

 

 

На другата сутрин Алисия се появи все така жизнена и весела. Тя разцъфваше за новия ден, както красивата жълта гардения отваря листенца за слънчевата светлина. Закуската ни никога не е била толкова оживена. Гарланд заяви, че са спали като къпани.

— Което доказва колко е важно човек да се върне у дома. В нашия дом — добави той и погледна Алисия. Буйната й кестенява коса беше прибрана нагоре като моята, но беше много по-бляскава и разкриваше малките и уши и нежната бяла шия. Видях, че Малкълм е очарован от нея. Допусках, че и той като мен е очаквал да ги види пооклюмали — ранният час и умората от пътуването го предполагаха. Но и двамата изглеждаха напълно отпочинали. Гарланд явно е бил прав за това колко е важно да се върнеш у дома. Той дори настоя да придружи Малкълм до кантората и бързо да навлезе в работата.

— Знам, че имам доста да наваксвам. Малкълм никога не бездейства — обясни той на Алисия. — Синът ми може да е всякакъв, но за едно спор няма — той е финансов гений.

— През цялото време все това повтаряше за тебе, Малкълм — каза Алисия. — Когато го попитах как е успял да се откъсне от бизнеса за толкова дълго време, той ми отвърна, че безрезервно се осланя на твоята компетентност.

Очаквах хаплива забележка от страна на Малкълм, но той сякаш бе онемял. Само сви рамене с неприсъща за него скромност и се обърна към баща си:

— Трябва да тръгваме.

Сбогуването на Гарланд и Алисия беше толкова продължително и страстно, че чак се притесних. Тя обаче видя изражението на лицето ми и когато двамата се отдалечиха, ми обясни, че откак са тръгнали на това пътешествие из Европа, не са се отделяли един от друг нито веднъж. Сбогуването ми с Малкълм беше бързо и формално както обикновено — бегъл намек за целувка по бузата и няколко думи за вечерята, която трябва да бъде сервирана в обичайния час.

— Трябва да ми разкажеш всичко. Сигурно е доста трудно да се грижиш за такава голяма къща — каза Алисия и бързо додаде: — Не че смятам да поема командването, о, не! Намирам, че отговорността е… смазваща.

Изгледах я втренчено. Стори ми се искрена, но не можех да се отърся от подозренията на Малкълм. Знаеше ли някой какво щеше да стане другата седмица? А другия месец?

— Организирала съм всичко много добре — подех аз. — Прислугата знае абсолютно точно задълженията си, а моето време през целия ден е добре разпределено.

— О, сигурно е така. Не искам с нищо да обърквам установения ред. Само трябва да ме предупредиш, ако го направя неволно.

— Ще имам грижата — отвърнах аз доста безочливо, но тя или не чу, или не пожела да чуе заплахата в гласа ми.

— Не искам да се пречкам на никого. Желая само да направя съпруга си щастлив. Гарланд е чудесен. Той стори толкова много за мен и семейството ми, че никога не ще успея да му се отплатя.

— Какво е направил за теб и семейството ти? — полюбопитствах аз.

— Гарланд беше един от най-старите и най-близки приятели на татко. Всъщност, били са заедно в началното училище. На младини баща ми си наранил гърба при падане от кон и това му попречило да си намери работа, с която да издържа семейството си. Но се появи Гарланд и му даде работа в собствената си счетоводна кантора, защото той можеше да работи само нещо, което не изисква движение. После Гарланд започна да му изпраща клиенти. Едва ли бихме оцелели без неговата помощ.

Имах друго мнение за алтруизма и смятах, че никой не се занимава с благотворителност без обещания за бъдещи облаги. Дали Гарланд Фоксуърт не беше хвърлил око на това красиво момиче от самото начало?

— На колко години беше, когато Гарланд започна да посещава дома ви?

— Помня, че идваше, когато бях на пет или шест. Когато станах на дванайсет, той ми подари тази прекрасна златна гривна. Виж, още я нося — додаде тя и протегна ръката си към мен.

— Била си на дванайсет години?

— Да. А когато навърших четиринайсет, вече се разхождахме заедно. Аз бъбрех, хванала ръката му, а той ме слушаше с мила усмивка. С него се чувствах чудесно. Стана така, че всеки път очаквах идването му с все по-голямо нетърпение. Целуна ме за пръв път, още когато бях на четиринайсет — прошепна тя.

— Какво? Само на четиринайсет?

— Да. При това не просто приятелска целувка по бузата — добави тя с блеснали очи. Смайването трябва да е било ясно изписано на лицето ми. Не би могла да не го забележи. — Още тогава знаехме, разбираш ли?

— Не, не разбирам как мъж на неговата възраст и девойче на четиринайсет са могли да знаят още тогава.

— Беше любов — заяви тя невъзмутимо. — Истинска, неумолима любов. Той започна да идва у нас все по-често и по-често. Излизахме на разходки с файтон в парка, спирахме някъде и с часове гледахме птиците. Говорехме много, но не бих могла да ти кажа за какво. Разговорът ни беше като безкрайна песен — спомням си мелодията, но не и думите.

Тя се усмихна при спомена. Опитах се да си представя щастието, което бяха изживели, но не знаех какво има предвид под мелодията на думите. Продължи да разказва:

— Обичах да се возя на шейни с конски впряг, когато зимата във Вирджиния покриеше всичко с пелена от сняг. Увивахме се в дебели одеяла, и се държахме за ръка под тях, докато препускахме срещу вятъра със зачервени от студ лица, а любовта сгряваше сърцата ни. Нямаш представа колко хубаво беше всичко.

— Не — отвърнах тъжно. — Нямам.

— През лятото в парка организираха чудесни концерти. Напълвах кошницата за пикник и двамата отивахме да слушаме музика. После се разхождахме с лодка и докато той гребеше, аз му пеех. Много обича да ме слуша, макар че гласът ми не е кой знае колко добър.

— Но никога ли не помисли за възрастта му?

— Не. Приемах го като прекрасен мъж; вярно, по-стар, но много изискан. Той винаги е толкова ведър и жизнерадостен, че възрастта изобщо не му личи.

— Но как събра кураж да се омъжиш за някой толкова по-стар от теб? Не искам да ти звучи грубо, но той ще си отиде от този свят още преди да си стигнала средна възраст. Родителите ти не се ли възпротивиха?

— Баща ми почина месец преди Гарланд да поиска ръката ми. Отначало мама беше потресена и се обяви против брака ни. Говореше като теб, но не можа да ме разубеди, а освен това и тя се възхищаваше от Гарланд. Скоро разбра, че аз наистина го обичам и годините нямат значение.

— Честно казано, скъпа, учудвам се, че си се решила да имаш деца, като се има предвид възрастта на Гарланд.

— О, Гарланд искаше. Заяви, че когато е с мен, се чувства на трийсет години. А и изглежда на толкова. Нали? Нали? — настоя тя, като видя, че се колебая.

— Наистина младее, но все пак…

— Най-важното е какво мислим ние — отсече тя. Очевидно беше омагьосана от красотата на любовта си. Никога нямаше да допусне реалността, студените и груби факти да разрушат нейния розов свят. Тя живееше в света на моята кукленска къщичка под стъкления похлупак. Съжалявах я, естествено, защото знаех, че в крайна сметка реалността ще надделее, но все пак й завиждах за щастието.

— Може ли да дойда с теб? Бих искала да те погледам, когато си с децата. Те са прелестни. А и сигурно ще мога да науча доста неща от теб.

— Аз не съм кой знае какъв специалист в отглеждането на деца — отвърнах, но като видях колко ще я разочарова отказът ми, разреших й да ме придружи.

Децата я харесаха, особено Джоел. Тя го накара да се усмихне и очевидно му беше приятно да седи в скута й. Алисия се доближи до техния свят много повече от мен. Не след дълго вече играеше с Мал й играчките му, а Джоел седеше и кротко ги наблюдаваше.

— Ако имаш работа, върши си я — обърна се тя към мен. — С радост ще постоя с тях.

— Трябва да бъдеш по-внимателна — посъветвах я аз. — Вече си в напреднала бременност.

При тези думи си помислих, че Малкълм всъщност доста би се зарадвал, ако тя пометне. Мисълта се повъртя в съзнанието ми и се залепи там като репей за полата ми. Не можех да се отърся от нея и колкото повече си представях как Алисия помята, толкова по-щастлива се чувствах.

Не можех да не се страхувам от детето, което тя щеше да роди, макар и не по същите причини като Малкълм. Аз не притежавах неговата алчност за пари, защото знаех, че имаме и винаги ще имаме повече от необходимото. Страхувах се, че нейното дете ще бъде много по-хубаво от моите. Все пак, бащата бе Гарланд, а той беше по-хубав и от Малкълм. А тя пък беше несравнимо по-красива от мен.

И аз си представих как тръгва да слиза по спираловидните стъпала, спъва се и пада надолу, в резултат на което незабавно помята. Тя беше твърде доверчива, за да прочете мислите по лицето ми.

През целия ден не спря да ме разпитва за Фоксуърт Хол, за децата, за прислугата, за Малкълм.

— Какъв е той всъщност? Гарланд доста преувеличава понякога.

— По-добре е сама да откриеш — отвърнах аз. — Никога не питай жена какъв е съпругът й. Няма да получиш честен отговор.

— Права си. О, Оливия, толкова си мъдра. Цяло щастие е, че ще бъдеш до мен.

Изглежда с нищо не можех да я засегна. Ококорих се насреща й. Тя наистина мислеше така. Глупавичкото девойче! Нима не таеше у себе си и капка подозрителност? Нима беше доволна да се отнасят с нея като с дете?

Предполагах, че с времето страстта им с Гарланд ще се поохлади, че част от унинието на Фоксуърт Хол ще пропие в нея, че с навлизането в деветия месец ще бъде уморена и раздразнителна. Нищо подобно не се случи. На масата всеки път беше точно толкова шумно, колкото и в деня на пристигането им.

Всяка вечер Алисия настояваше Гарланд да й разказва подробно за работата си през изтеклия ден.

— Изобщо недей да мислиш, че това може да ме отегчи. То е твоята работа и щом засяга теб, засяга и мен.

Какви празни дрънканици, мислех си аз. Тя ни кога няма да разбере подробностите от бизнеса.

— Ами днес прегледах инвестициите, които Малкълм е направил в два хотела в Чикаго. Той подхвърли идеята да започнат да обслужват бизнесмени, като им предложат по-атрактивни цени.

— Как му казвате на това, Малкълм?

— Как му казваме на кое?

— На тези специални цени.

— Бизнес класа — отсече Малкълм сухо.

— Ами да, разбира се. Ама че глупав въпрос зададох. Това е възхитителна идея!

Възхитителна ли, мина ми през ума. Очаквах Малкълм да избухне всеки миг, но той явно ставаше все по-търпелив от ден на ден.

Мислех си да му разкажа как си представям, че Алисия помята. Искаше ми се да видя как ще погледне на тази възможност, но се осмелих само да спомена, че тя е твърде буйна и енергична за жена в деветия месец.

— Тича нагоре-надолу по стъпалата и си държи корема, сякаш има надут балон под роклята. Понякога излиза с Олсен в градината, говори му за цветя и от време на време копае с него. Вчера я видях да вдига едно огромно цвете в саксия. Исках да я предупредя, но не го сторих. Тя настоява да носи Джоел по стълбите до детската стая и само да спомена, че нещо ми трябва, веднага хуква да го донесе, без значение колко е голямо.

— Това изобщо не ти влиза в работата — заяви той и се отдалечи, преди да успея да задълбоча разговора. Може би не смяташе, че има такава възможност, или пък дотолкова беше омагьосан от наивната й красота, че пренебрегваше интересите си.

Един ден, към средата на деветия месец, Алисия ме попита за тавана.

— Доста интересно място — отвърнах. Започнах да й описвам как изглежда, но се спрях. — Всъщност защо сама не го видиш?

Представих си как се качва по тесните, клатещи се стъпалца и обикаля голямото помещение с пръснатите по пода вехтории, в които би могла да се спъне и да падне.

— Изкушавам се да вляза през двойната врата и да се кача горе.

— О, има и друг път. Той е таен.

— Наистина ли? Къде е? — оживи се тя.

— През една вратичка в дъното на килера в последната стая на северното крило.

— О, тайна врата в килер! Искаш ли да дойдеш с мен?

— Вече съм се качвала. Ще ти покажа пътя, а ти се забавлявай колкото искаш с ровене в старите вещи, складирани горе.

— Ще бъде чудесно — възкликна тя. Поведох я към последната стая на северното крило. Тя я очарова. Каза, че й напомня на скривалище.

— Да, наистина.

— Къщата е толкова тайнствена! Трябва да помоля Гарланд да ми разкаже за тази стая.

— Попитай го — отвърнах. — После ще ми кажеш всичко.

Показах й вратичката в килера и я предупредих:

— Трябва да внимаваш. Над първото стъпало има въженце. Дръпни го и лампата ще светне.

Тя опита, но лампата не светна. Предварително я бях развила.

— Сигурно е изгоряла. Няма значение, продължавай.

— Всичко е наред. И така виждам добре.

— И помни, че те предупредих да не се качваш — повторих аз.

— Не бъди такава мърморана, Оливия! Какво толкова, като съм се качила горе!

— Добре, тогава продължавай. Аз отивам в предния салон да почета.

Тя тръгна нагоре, а аз затворих вратата след нея. Чух я как ахна, после се разсмя. Сърцето ми биеше лудо. Мракът, тъмнината, скърцащите стъпала и под бяха сериозна заплаха за жена, на която предстои да роди всеки момент. Каква доверчива млада глупачка, мина ми през ума. Ако се случи нещо, аз ще съм твърде далече, за да й помогна. Бях я предупредила. Никой не можеше да ме упрекне.

Бързо напуснах стаята и северното крило. Настаних се в салона и се зачетох, както й бях казала. Беше ми трудно да се съсредоточа. Често поглеждах към тавана и си представях как се спъва и пада, може би си блъска главата в някой сандък или шкаф и лежи, разтърсвана от гърчовете на помятането.

После, като разкажа на Малкълм какво се е случило, той ще ми благодари. Вероятно не с много думи, но ще ми благодари. И тя няма повече да пърха из къщата и да извиква усмивка на всяко срещнато лице. Спонтанният аборт ще помрачи красотата й и блясъкът в очите й ще помръкне. Отчаянието завинаги ще попари здравия цвят на нейното лице. Гласът ще се промени, ще стане по-плътен и ще загуби своята мелодичност. Бърборенето и ласкателствата й вече няма да очароват Малкълм.

Не усетих колко време е минало, но когато Малкълм и Гарланд се върнаха, тя още не беше слязла. Гарланд, естествено, попита къде е. Отвърнах му изненадано:

— О, аз съвсем я забравих, като се увлякох в книгата. Тя се качи на тавана преди доста време.

— На тавана ли? За какво й е било да се качва?

— Искаше да го разгледа. Беше й скучно.

— На тавана ли? — повтори Гарланд и лицето му помръкна. — Тя не бива да ходи там.

— Предупредих я, но тя настоя. Дори ме нарече стара мърморана. И в крайна сметка отиде.

Той хукна нагоре по витите стълби. Малкълм застана на вратата, докато той се отдалечи, после се обърна към мен. Никога не ме беше поглеждал толкова студено. В очите му се четеше особена смесица от страх и яд. Сякаш току–що бе открил нова черта в характера ми, за чието съществуване не беше и подозирал.

— Може би и ти трябва да отидеш с него и да видиш да не се е случило нещо — обадих се аз. Внезапно лицето му се изкриви в зла усмивка, той ми обърна гръб и излезе. Не след дълго в преддверието се чу гласът на Гарланд и аз отидох да разбера какво става. Той бързаше към южното крило.

— Всичко наред ли е? — попитах го.

— Какво? А, да. Представи си само — намерих я пред прашното огледало да пробва старите рокли на Корин. Признавам, оценила ги е по достойнство.

Малкълм изникна зад мен, сякаш се беше крил зад кулисите да чака реда си. Видях, че кипи от ярост и все пак… все пак в очите му долових онзи унесен поглед, който бих определила като влюбен, ако не познавах съпруга си толкова добре.

 

 

Две седмици по-късно, почти на определения ден, Алисия роди. Доктор Бракстън дойде да акушира. Малкълм и аз чакахме в преддверието. Гарланд се появи в ротондата и ни извика:

— Момче е! Момче! А Алисия се чувства отлично! Готова е да скочи да танцува.

— Чудесно! — отвърнах аз. Той плесна с ръце и ги вдигна нагоре, после влезе обратно в стаята при нея. Малкълм не каза нищо, но когато се обърнах към него, на лицето му беше изписан гняв.

— Молех се, ако трябва изобщо да се ражда, поне да бъде момиче.

— Какво значение има това сега? Хайде да идем да видим детето.

Той се поколеба и аз тръгнах без него. Когато за пръв път зърнах новото бебе, сгушено в ръцете на майка си, дъхът ми спря. То имаше русата коса и сините очи на моите синове, но излъчваше кротка прелест и спокойствие, каквито никога не бях виждала у дете. Гледаше с бистри, разбиращи очи, а аз знаех, че новородените просто не правят така.

— Не е ли прекрасен? — прошепна Алисия и го притисна към себе си, сякаш да го предпази от нещо. — Ще го нарека Кристофър Гарланд, на името на баща му.

Гарланд стоеше до леглото, горд като всеки млад баща. В този миг ми се стори с двайсет години по-млад. Дали не бяха омагьосани — и той, и Алисия? Дали пък не умееха да връщат времето назад? Дали не бяха открили извора на вечната младост, или просто истинската любов можеше да прави чудеса с хората? Никога към никого не бях изпитвала толкова завист и ревност, както към нея в този миг. Тя имаше всичко — красота, съпруг, който я обожава, и сега — прекрасно дете.

— Поздравления, татко — каза Малкълм, който бе цъфнал на прага.

— Благодаря, Малкълм. Влез и виж отблизо природения си брат.

Малкълм застана до мен и погледна Алисия и детето.

— Хубав е. Истински Фоксуърт.

— И още как — отвърна му Гарланд. — Утре ще черпим, нали, сине?

— Да. Ти го направи, татко.

— Не съм много сигурна, че го е направил сам — обади се Алисия. Стана ми смешно. Малкълм се изчерви до уши.

— О, ами… всъщност… исках да кажа… поздравления и за теб, Алисия — измънка той и коленичи до леглото, за да я целуне по бузата. Притвори очи и явно му се искаше тази целувка да продължи по-дълго.

Какъв двуличник само, помислих си аз. Знаех, че мрази бебето, и въпреки това умееше да запази благоприличие. Бързо се изправи и се отдръпна от леглото.

— По-добре да те оставя да си почиваш — каза той и двамата напуснахме стаята. Гарланд беше наел сестра за първите няколко седмици — нещо, което Малкълм дори не помисли да направи за мен. В коридора настигнахме доктор Бракстън, който се готвеше да си тръгва.

— Е, Малкълм, можеш да се гордееш с баща си.

— Да — отвърна Малкълм сухо.

— Изглежда не съм бил прав.

— Какво имате предвид?

— Все пак още един Фоксуърт се роди във Фоксуърт Хол.

За миг Малкълм остана безмълвен. Устните му побеляха и той ме погледна.

— Да, докторе, явно не сте бил прав.

После придружи лекаря надолу по стълбите. Стъпките им отекваха като гръм, който идеше да ни предупреди за наближаващата буря.