В. С. Ендрюс
Градината на сенките (16)

Най-мрачният ден

— Мамо, станах жена!

Бях отвън и берях последните летни хризантеми. Тази година градината ми цъфтеше буйно, защото всичките ми деца си бяха у дома цяло лято и често се грижехме заедно за цветята — плевяхме, торяхме и поливахме. Тази година хризантемите, с които спечелих награда, пораснаха високи и горди — някои стигнаха метър и петдесет и грееха в нежнолилаво, алено и яркожълто. Мал ме подкачаше и ме караше да се включа в селскостопанската изложба, като казваше, че със сигурност ще стана кралица на хризантемите. Корин също настояваше да участвам с цветята си, но аз се колебаех. Исках цветята от нашата градина да си бъдат само за нас, за дома ни, да украсяват живота ни, да отразяват щастието на децата ми и да го противопоставят на унинието на Фоксуърт Хол. Септември дойде твърде бързо и само след седмица децата щяха да се върнат в училище — Джоел и Корин в пансионите си, а Мал в Йейл. Тъкмо бях откъснала един великолепен пурпурночервен цвят, когато видях Корин да тича развълнувана към мен, а златисторусата й коса се вееше зад нея като шал, изтъкан от слънчеви лъчи.

— Мамо, станах жена!

— Миличка, за какво говориш?

— Мамо, аз съм в положение!

Сърцето ми замря и аз се олюлях потресена.

— Мамо, имам…

Лицето й пламтеше, големите сини очи светеха от вълнение и почуда, а тя срамежливо се подсмиваше.

— Мамо, вече имам месечен цикъл. Сега съм истинска жена.

Пресегнах се и стиснах ръцете й в своите. Бях смаяна. Корин беше едва на четиринайсет, дори не знаеше разликата между „в положение“ и „в цикъл“. Но беше толкова горда и развълнувана от това, че е жена. Радвах се за нея.

— Мамо, изплети ми венец за косата, за да отпразнуваме. Когато си била млада, не сте ли празнували така големи събития?

Корин почна да събира цветята, които бях отрязала, да сплита стъблата им и да подрежда разноцветните хризантеми в празничен венец. Гледах я със смесица от обич и завист. Единствената корона, която бях получавала, бе трънен венец.

Корин се настани на алпинеума.

— Няма ли сега да ми кажеш всичко за любовта, мамо? Не съм ли вече готова? Изпълнена съм с толкова копнежи, че ще се пръсна.

— Любовта ли, Корин? Та ти си още дете!

— Но, мамо, имам толкова въпроси. Толкова искам… — тя се наведе, събра коси и заплете свежи незабравки в къдриците си. — Толкова искам да знам всичко.

— Корин…

— Вярно ли е, че когато някой мъж те целуне, сякаш вътрешно умираш?

— Миличка…

— Когато те грабне в прегръдките си… — тя се обгърна с ръце, скочи и затанцува около цветята — … усещаш ли земята да танцува под краката ти? Мамо, трябва да знам! Ще умра, ако трябва да прекарам остатъка от живота си във Фоксуърт Хол. Искам брак. Искам любов. Искам да ходя на танци всяка вечер. Искам да ходя на пътешествия из далечни земи, където жените ходят голи до кръста, а мъжете бият тамтами. Знам, че татко никога няма да се съгласи, защото иска аз да си остана завинаги неговото малко момиченце, но ти знаеш, че не мога. Сигурно и ти някога си мечтала за такива неща, мамо. И ти си искала да се появи мъж, който да те притисне в прегръдките си, да ти обещае, че ще те обича вечно, и да разлюлее земята под краката ти само с едно докосване. Татко такъв ли беше?

— Баща ти…

— Той е толкова хубав, че се обзалагам… — тя ме прихвана през кръста и затанцува с мен из градината — … обзалагам се, че си била луда по него.

Спрях да танцувам и седнах на алпинеума да си поема въздух. Виждаше ли Корин болката в очите ми? Луда по него? Да, бях луда, полудях от отчаяна надежда за любов. А какво получих вместо нея? Консумирането на брака ни, което трябваше да бъде нежно и вълшебно, си беше чисто изнасилване. Той се нахвърли отгоре ми, нашепвайки името на майка си. Това беше моето посвещение в любовта. Никога не получих любовта на Малкълм.

Корин ме гледаше особено, а в сините й очи се четяха очакване и страх.

— Мамо, обещай ми, че някой ще ме обича, че някой прекрасен млад мъж ще спечели сърцето ми. Обещай ми!

Изведнъж лицето й се помрачи и тя се сгърчи в болезнен спазъм.

— Женствеността носи и болки наред с радостта, и всеки месец ще се убеждаваш в това. Знаеш ли, Корин, отношенията между мъжете и жените са по-сложни, отколкото можеш да си представиш. Те не са само цветя и дъги, въпреки че ни се иска да бъде така. Както винаги са ни предупреждавали поетите, любовта прилича повече на роза, която крие твърди и остри бодли под прелестния си цвят. Някои от нас едва забелязват бодлите, защото ароматът на цветето е толкова силен, но за други розата е малка, увяхва още преди да е разцъфтяла и тогава им остават само тръните, които като игли се забиват в сърцето.

— Но, мамо, болката вече отмина. Вярно, че ти знаеш всичко за живота и се опитваш да ме предпазиш. Но дълбоко в сърцето си чувствам нещо и съм убедена, че съм права. Знам, че аз ще бъда едно от онези щастливи момичета… искам да кажа, жени, които ще изживеят една изключителна, неповторима любов, чиста и буйна, любов за цял живот. И знам, че когато тя се появи, аз ще бъда готова и ще направя всичко, за да я запазя. Мамо, усещам, че между теб и татко нещата невинаги са наред. Но това не значи, че и с мен ще бъде същото, нали?

Знаех, че за нея ще бъде различно, както беше за Алисия и за предишната Корин. Толкова й завиждах! И толкова мечтаех да изживее една наистина голяма любов!

— Нали, мамо? Нали с мен ще бъде по-различно?

Погледнах лицето й — устата, подобна на розов лист, беше полуотворена в безмълвен въпрос.

— Разбира се, Корин, с теб ще бъде по-различно. Ти имаш онова, за което повечето жени могат само да мечтаят — красота, миловидност, невинност и любящо сърце.

Притиснах я към гърдите си, за да не види бликналите в очите ми сълзи. Толкова ми се искаше тя да е наистина моя. Но тя беше моя — обичта ми я беше направила моя. Най-после обичта ми беше създала нещо хубаво и бе наградена с най-красивото цвете в цяла Вирджиния.

— Хайде, скъпа, да се прибираме. Погрижи ли се за хигиената си?

— Разбира се, мамо. Госпожа Тедъринг ми даде всичко необходимо, а и нали знаеш — момичетата в училище говорят само за това. Толкова се радвам, че ми се случи навреме — тъкмо преди да се върна в училище. Може да съм излязла момиче, но сега се връщам жена!

Корин преливаше от щастие и двете се качвахме по стъпалата към къщата, когато по алеята, с рев се зададе Мал, яхнал лъскав черен мотоциклет. И двете го зяпнахме с отворена уста. Малкълм все забраняваше на Мал да си вземе мотор. Тази забрана беше повод за яростни спорове между тях — Малкълм се мъчеше да застави Мал да мисли само за бизнеса, но на Мал му се живееше. Аз гледах да не се намесвам, защото тези машини ме плашеха и ми се струваха доста опасни, но Мал много искаше мотоциклет, а и вече имаше право да се разпорежда със сумата под попечителство, която Малкълм бе прехвърлил на двамата ни сина по мое настояване още при раждането на Корин. И ето, Мал просто си беше купил мотоциклет. Усмихнах се, защото се зарадвах, че Малкълм не бе успял да пречупи духа на сина ми, както беше пречупил моя. О, колко се гордеех със сина си Мал — толкова хубав и умен, пък и толкова весел. Радвах се, че не е отстъпил пред баща си. Изглеждаше страхотно и щом видя брат си на мотор, Корин заподскача от вълнение.

— Ей, Корин, искаш ли да те повозя?

Той форсира мотора. Младото му силно тяло едва обуздаваше голямата машина. Беше обул кожени ботуши с метални токове, а на врата си носеше бяло копринено шалче, каквито са носили пилотите по време на войната.

— О, мамо, може ли?

— Корин, ти си млада дама. Твърде опасно е. Забранявам ти…

— Мамо — обади се Мал, — ще я кача само за едно кръгче по алеята. Не бъди толкова старомодна.

— Може ли? О, мамо, моля те!

— Смяташ ли, че подобава на една дама да се държи така?

— Братът на Луси Маккарти си има мотор и понякога я кара до училище, а семейство Маккарти са богати и уважавани, дори татко казва така, и…

Мал пак форсира мотора. Ревът се разнесе из парка. Не исках Малкълм да се покаже да види какво става.

— Мамо — провикна се Мал, — само по алеята ще я повозя. Ще я оставя до вратата и тя ще се върне пеш. Освен това ако не й позволиш, ще кача теб.

Двете ми деца се разсмяха, а аз се уплаших и казах:

— Добре, но само по алеята.

— О, благодаря ти, мамо — изписка развълнувано Корин и се качи на мотора, като хвана здраво Мал през кръста.

— Карай внимателно — провикнах се след тях, но шумният мотор вече бе потеглил.

Докато ги гледах как изчезват зад хълма, усетих студено присъствие зад гърба си.

— Какво беше това? — попита Малкълм с леден, сърдит глас. Обърнах се и го погледнах. Едва сдържаше гнева си и само пламналото му лице, широко отворените му очи и свитите в юмрук ръце го издаваха. Приличаше на прегрята пещ, готова да гръмне всеки миг.

— Добре ли видяха очите ми? — попита той.

— Откъде да знам? — изрепчих му се аз и седнах в люлеещия се стол на верандата. Той беше направо бесен и това ме изкуши да се обадя отново.

— Какво мислиш, че си видял?

— Видях — прогърмя той — как една малоумна жена на средна възраст позволява на скъпоценната си млада дъщеря да се вози на мотоциклет с откачения си брат. Ти сглупи, като ме изнуди да прехвърля парите на двете момчета. Та те са само на осемнайсет години! Виждаш ли каква икономическа отговорност и прозорливост имат? И на този нехранимайко аз ще оставя ръководството на империя от милиарди долари! Предупреждавах те: нека аз да управлявам парите, нека контролирам разходите им, но, не, ти трябваше да… да ме изнудиш да им прехвърля по едно малко състояние, което да пропилеят. И той точно това прави — пилее го. Искам… не, настоявам да го накараш да продаде това… това нещо веднага и да се опита да възстанови по-голямата част от разходите.

— Не виждам как мога да го направя — отвърнах спокойно. Знаех, че колкото по-тихо и кротко говоря, толкова повече го вбесявам.

— Какво? Как така не можеш!

— Това са си негови пари и той може да прави с тях каквото пожелае. Няма да иска позволение от мен всеки път, щом реши да харчи. Това би отнело независимостта му, а тя е изключително важна в този етап от живота му. На неговите години и ти си бил независим.

— Да, но имах повече разум! — озъби ми се той. — Всичко това ти се вижда забавно, нали? С извратената си мисъл смяташ, че това е начинът да ми отмъстиш, нали?

— Не, разбира се — отговорих аз, макар в думите му да имаше известна доза истина.

— Това ще тежи на твоята съвест — размаха заплашително пръст той. — Накрая ще съжаляваш, че не си ме послушала — завърши той с онази увереност, която мразех от дън душа. Обърна ми гръб и за известно време остана така. Аз нищо не казах. Той пак се обърна към мен. Разбрах, че е искал да се овладее, преди да продължи.

— И сега ти очакваш от мен да пратя най-големия си син обратно в Йейл, яхнал тоя проклет мотоциклет. Ти подкопаваш авторитета ми, Оливия. Знаеш какви планове имам за Мал. Не мога да му позволя да си тръгне оттук като пълна отрепка с тази модерна измишльотина. А Джоел, виж в какво си го превърнала — изнежен музикант, въпреки че те предупредих. Ще стане напълно неспособен да се оправя в живота.

— Алисия наистина смяташе, че той има голяма дарба — припомних му аз. — Наричаше го музикален гений, и той е точно това, но ти, разбира се, не знаеш, че гении има и в други области, освен в правенето на пари.

Устните му се сгърчиха в жестока гримаса. Очите му горяха като разжарени въглени, озарени от бушуващия в гърдите му огън. Когато стисна зъби, вените на слепоочията му изскочиха. Преглътна и тръгна към мен изпъчен, с вдигнати рамене.

— Ти използваш синовете ми, за да ме наказваш. Не отричай! Размахваш ги като камшик над голия ми гръб и изпитваш ужасно удоволствие от всеки удар. Но внимавай, защото отмъщението ти ще се обърне срещу теб.

— Не се мъчи да прехвърляш вината върху мен — отвърнах. Той вече не можеше да ме уплаши. — Никога не съм учила момчетата да ти се противопоставят. Те са такива заради теб, защото ти никога не си прекарвал достатъчно време с тях, за да им дадеш пример. Колко пъти съм те молила да им обръщаш повече внимание, да се държиш като истински баща! Но не — ти наказваше синовете си с безразличие, защото самият ти никога не си бил близък със собствения си баща. Сега жънеш плодовете на своето дело. Ти пося семената, а не аз. И ако реколтата не ти харесва, вината не е моя.

— Може и да съм се отчуждил от синовете си — избухна той, — но още имам дъщеря си. Тя е моя, Оливия, моя! Чуваш ли? И аз не й разрешавам да се вози на тези опасни мотоциклети като някаква малолетна уличница. Няма да допусна да я настроиш срещу мен.

— Ето я, Малкълм, идва. Не й разваляй настроението с глупавия си яд.

Корин тичаше по дългата алея и ни махаше. Беше доста далеч и аз си помислих, че буйните й ръкомахалия се дължат на преживяното вълнение. Слънцето се скри зад тъмен облак и вече виждах само белите, подобни на малки гълъбчета ръце, които ми махаха, и сините като сапфири очи, които искряха на фона на бледото й лице. О, само ако знаех! Само ако знаех какво са видели току-що тези красиви сини очи!

— Мамо! Татко! Мамо! Татко!

Затичах се към нея. Изведнъж разбрах, че нещо се е случило.

— Малкълм! — изкрещях. — Малкълм, ела веднага!

Корин изведнъж се вцепени и, хлипайки, падна на колене.

— Корин! — извика Малкълм. — Миличка, какво има? Нарани ли се? О, Боже!

— О, татко, Мал. Той… Мал… о, Господи!

— Ти добре ли си, съкровище? — простена Малкълм и я прегърна.

— Какво е станало с Мал? Какво е станало със сина ми? — изплаках аз.

— Той… ние… о, Боже, мамичко, той ми каза да сляза и после… после той… караше толкова бързо… о, мамо!

— Къде е синът ми?

— Моторът само изрева, мамо. Всичко стана страшно бързо. Мал се засили по надолнището и тогава…

— Да? — не познах собствения си глас. Звучеше като животински рев.

— И после моторът все едно полетя, и видях как изчезва зад ръба на скалата и… о, Боже мили… и тогава чух ужасна експлозия и се вдигна голям облак дим и аз хукнах да повикам татко.

Аз се затичах надолу по алеята и после по пътя.

— Мал, синко! Мал!

Видях големия черен облак. В подножието на скалата огънят пламтеше като слънце. Понечих да изтичам към него, да скоча, в пламъците, но силната ръка на Малкълм ме спря.

— Стига, Оливия, вече не можеш да му помогнеш — гласът му беше студен и остър. Забих нокти в ръцете му и се задърпах като полудяла. Трябваше да отида при Мал.

— Моят син е там долу! — изкрещях. — Трябва да го спася!

Малкълм ме разтърси и се загледа в черния пушек, който се извиваше над дола. После вдигна очи към навъсеното небе. Пусна ме на земята и посегна да прегърне Корин — тя хлипаше неутешимо. Облакът оцвети небето в черно, и не само него, а и всичките дни до края на живота ми. Мал. Първият ми син. Първата ми обич. Мал, Искаше ми се да разровя пръстта, да разкъсам цялата земя на парченца. Малкълм и Корин ме гледаха — мъката ми беше твърде голяма и те не можеха да я понесат.

— Трябва да отида при него — промълвих аз и се изправих, но Корин ме прегърна през кръста. Малкълм впи в мен сините си очи, които сякаш покриха сърцето ми с лед, и каза:

— Твърде късно е, Оливия. Остави сина си. Той е мъртъв.

— Бог дава и Бог отнема.

 

 

В деня на погребението на Мал сякаш целият свят скърбеше с нас. Небето беше тъмно и дъждовно. Бяха дошли много хора — приятели на Мал, Джоел и Корин, делови партньори и познати на Малкълм. От моя страна имаше само един — Джон Амос, последният ми жив роднина, който беше взел влака от Кънектикът веднага щом получил телеграмата ми. През последните години бяхме поддържали връзка с писма и аз бях станала свидетел на израстването на младия Джон Амос като божи служител, „дребен проповедник“, както казвахме ние на свещениците без паство. Този ден той имаше паство, защото на него поверихме заупокойната служба за скъпия ми Мал.

Думите на Джон Амос не можаха да заглушат безгласния писък, който ехтеше в душата ми през последните дни.

— Обичният ни Мал отиде в един по-добър свят. Неговият Отец го призова в царството си в разцвета на младостта му, и неговата чиста душа ще остане там вечно. Бог го прибра при себе си.

Малкълм ме погледна и студените му сини очи се помъчиха да проникнат през черния ми воал. Стояхме до гроба с Джоел и Корин между нас. Джоел стискаше здраво моята ръка, а Корин — тази на баща си. През двата безкрайни дни след ужасната катастрофа Малкълм не ми проговори, но по очите му разбрах, че се опитва да обвини мен за смъртта на Мал. Безмълвно ми показваше, че ако не бях нарушила заповедите му, този мотоциклет нямаше да бъде купен и скъпият ми син щеше да е още жив. Толкова нечестно беше да ми отнемат Мал! Исках да си отрежа косите, ръцете, краката, молех се Господ да вземе мен, но да върне Мал. Целият свят се беше объркал и аз обвинявах себе си за всичко. Нима Малкълм беше толкова всесилен, че и Бог му помагаше да накаже онези, които го предизвикват? Бях се усамотила в стаята си. Корин и Джоел идваха от време на време и се мъчеха да ме утешат, но и самите те страдаха дълбоко. А как можех аз да ги успокоя? Мал беше мъртъв. Мал мъртъв? Моят любимец мъртъв? В мислите си го виждах пак, застанал в детската стая, вдигнал към мен сериозния си изпитателен поглед.

— Татко ще ни води ли на разходка с колата? Нали обеща.

— Не знам, Мал. Той обещава, а после забравя.

— Тогава защо не си записва? — Още от малък разсъждаваше много логично. А сега беше мъртъв.

Закапаха първите дъждовни капки, а тътенът на гръмотевиците проехтя точно когато спуснаха скъпия ми Мал в гроба и един по един Малкълм, аз, Джоел и Корин взехме по шепа пръст и я хвърлихме върху ковчега му. Воалът скриваше сълзите ми, но бях толкова отпаднала, че едва пристъпвах. Толкова исках и аз да скоча в гроба с него, да бъда покрита с пръст и откъсната от света. Но трябваше да продължа, да бъда силна, както Джон Амос ми каза, заради Корин и Джоел. Малкълм се отдръпна дори от Корин и тя се чувстваше смутена и объркана. И двамата се чудеха дали обичта му не е умряла заедно с Мал.

Джоел беше най-съкрушен. Той не каза почти нищо, но през цялото време стоя до мен и попиваше всяка моя дума и жест, сякаш се надяваше, че аз мога да променя нещата и да върна брат му. Те си бяха много близки, въпреки разликата в годините и темперамента. Знаех, че Джоел се осланя изцяло на Мал и много го уважава. Мал беше буферът между него и баща му, от когото Джоел още се боеше. Ясно се виждаше — той не му каза нито дума и не се опита да го утеши.

Корин не беше на себе си от скръб, обвиняваше се също като мен и искаше да върне времето назад, за да спаси Мал. Именно Джон Амос, а не Малкълм, се помъчи да я утеши, да прогони чувството й за вина и да разсее скръбта й. От всички Фоксуъртови само Малкълм остана непоклатим, горд и сам в мъката си.

На другия ден Малкълм се върна на работа. Джон Амос остана, четеше ни Библията, държеше ръцете на Корин, когато тя плачеше, галеше я и се държеше с нея като любящ баща, какъвто Малкълм беше досега. Джон Амос беше станал висок и слаб, а тъмната му коса беше пооредяла. Това преждевременно оплешивяване му придаваше достолепен и зрял вид. Лицето му беше досущ като на свещеник — строго и бледо, с кафяви очи и стиснати устни, които бяха толкова прави, че приличаха на изрисувани. Изглеждаше по-стар от своите трийсет и една години и много по-мъдър.

Той знаеше от писмата ми колко държа на момчетата и имаше представа от отношенията между мен и Корин, както и между нея и баща й. Беше наясно и с чувствата ми към Малкълм.

Разбираше ме истински — нещо, което става само при кръвно родство. Знаеше, че се обвинявам за случилото се, че и Малкълм ме обвинява, и не смяташе да ме остави да нося кръста си сама.

— Оливия — започна той, а топлият му кротък глас успокои душата ми като вълшебен лек, — бог е този, който ни призовава, той раздава справедливост. Той прибра сина, когото Малкълм не можеше да оцени; може би това е предупреждение към Малкълм, за да го накара да обича онова, което има, а не да властва над него. Ти виждаш къде свършва неговата сила. Не се упреквай, Оливия. Предначертанията на бога често са неразбираеми, но винаги са справедливи.

Малкълм не харесваше Джон Амос, но това нямаше значение. Всъщност неприязънта на Малкълм само засили убеждението ми, че Джон Амос е ценен и важен за мен. Затова, когато след погребението той пое всичко в свои ръце — помогна ми с прислугата, приготви дома за пристигането на опечалените, утешаваше цялото семейство — аз реших, че искам да остане при нас във Фоксуърт Хол. Корин вече трябваше да се върне в училище. Знаех, че би се радвала да напусне тази мрачна, потънала в печал къща. Обичаше Мал както всяко младо момиче обича брат си, но сянката на смъртта се отдръпва по-бързо от човек, пълен с живот, любов и надежди като нея. В деня, когато изпратихме Корин, аз предложих на Джон Амос да остане. Той беше искрено поласкан. Настоящата му работа и без това не го удовлетворявала. Повиках го в салона.

— Бих искала да останеш във Фоксуърт Хол и да ми бъдеш нещо като помощник, формално ще бъдеш наш иконом, но ти и аз ще знаем, че за мен си много повече.

Дълбоката скръб ме обезсилваше. Не можех да понеса мисълта да живея тук сама с Малкълм. Не можех повече да се боря ден след ден с него и с грандоманските му планове. Имах нужда, от съюзник, някой, който да ми дава сила, да ми помага, да застава на моя страна. Трябваше ми Джон Амос. А и той беше Божи служител, вярващ, богобоязлив човек, който би отклонил и осуетил пагубните планове на Малкълм. Нямаше да му позволя да тласне към смъртта и другия ми син, нито пък щях да допусна да се разпорежда с живота на Корин, както беше намислил.

— Моля те, Джон Амос, остани! Ти ми носиш такава утеха. Чувствам те наистина близък — единствения близък, когото имам. Нуждая се от опората на твоята силна християнска вяра.

Джон кимна замислено.

— Винаги съм ти се възхищавал, Оливия. Уважавал съм твоята целеустременост и непоколебимост, и най-вече вярата ти в бога и неговата промисъл. Дори сега, в скръбта си, ти не обвиняваш Бог, че е безмилостен. Ти си пример за подражание. Повече жени трябва да се стараят да бъдат като теб — завърши той и кимна, сякаш току-що беше направил важно заключение.

Разбрах защо Малкълм не го харесваше. И Джон Амос като него съобщаваше мислите си като неоспорими факти, но Малкълм правеше заключенията си, воден от безочлива самоувереност, а Джон Амос — от вяра в бога.

— Благодаря ти, Джон. Но противно на това, което мислиш за мен, аз си имам и своите слабости. Ще ми трябва човек, който да стои до мен и да ми помага.

— Разбирам те и смятам, че целта ти е много благородна. Преди доста време разбрах, че призванието ми е път, по който мнозина са се побояли да тръгнат. Но Бог намира начин да подкрепи своите воини — завърши той с усмивка.

— Мисля, че днес ти видя част от онова, което съм ти разказвала в писмата си. Сигурно разбираш защо понякога тук се чувствам самотна.

— Да. Не само разбиране можеш да очакваш от мен. Аз мога да ти предложа съчувствие и всеотдайност.

Кафявите му очи, лишени от блясък и топлина, се спряха на мен. Той пристъпи напред и каза:

— Оливия, заклевам се, че докато съм тук, до теб, ти никога няма да се чувстваш самотна.

Аз се усмихнах и му протегнах ръка. Той я взе и ръкостискането ни стана договор между мен и всемогъщия Бог. От години нищо не ми беше вдъхвало толкова увереност.

Когато съобщих новината на Малкълм, той реагира по обичайния си начин. Бе се оттеглил в библиотеката. Покровът на мълчанието обгърна Фоксуърт Хол като тежък влажен въздух, предхождащ летен дъжд. Лампите едва мъждукаха, а по покритото с облаци небе не се виждаше нито една звезда. Сърдитият вятър дращеше по прозорците. Напомняше ми за зъбите на свиреп звяр.

Малкълм беше отвърнал лице от вратата, сключил ръце зад гърба си, и гледаше към книгите на горната полица. Не се обърна при влизането ми, макар че със сигурност беше чул стъпките ми. Изчаках малко, после казах:

— Реших да наема братовчед си Джон Амос за наш иконом.

Малкълм извърна зловещото си лице към мен — мъка и гняв изкривяваха чертите му. Никога не бях виждала устните му толкова сгърчени, нито очите — толкова студени.

— Какъв иконом? Нали имаме прислужник — начинът, по който говореше, превръщаше и най-обикновената дума в ругатня.

— Да, но той е едновременно и шофьор. Не върви да правим такива смешни икономии, недостойно е за хора с нашето положение.

— В такъв момент ти мислиш за прислуга? — той беше смаян и обиден.

— Ти да не би днес да не отиде на работа, да не би да не си говорил по служба, да не би да не си давал нареждания на подчинените си? Може би си мислил само за Мал? — разярих се аз. Той поклати глава, но не за да отрича казаното от мен, а за да придаде драматизъм на отвращението си.

— Не ми харесва този човек. Струва ми се, че ще се окаже по-хитър, отколкото изглежда.

— Въпреки това вече го наех. Стопанисването на къщата винаги е било и ще бъде моя грижа. Необходим ни е прислужник, който да изпълнява само задълженията на иконом, а Джон Амос е подготвен да се справи с такава отговорност. Той е почтен, религиозен човек, който разбира нуждите на хора с нашето обществено положение. Съгласен е да заеме поста и започва работа още утре.

— Той ще бъде твой иконом, а не мой — отговори ми Малкълм предизвикателно.

— Както искаш. След време ще започнеш да го цениш, сигурна съм — казах аз спокойно.

Той ми обърна гръб и отново се загледа в книгите.

— Джоел заминава утре сутрин — съобщих му аз. Той не се обърна.

— Правилно! По-добре да се върне в училище и да се занимава с уроците си, отколкото да виси тук с тази скръбна физиономия. Само допринася за унинието в къщата — и махна с ръка, сякаш да ме отпъди. Изправих гръб.

— Той не се връща в училище.

Думите ми сепнаха Малкълм и той рязко се обърна.

— Какво? Как така не се връща в училище? Какво искаш да кажеш? Къде отива?

— Още преди смъртта на Мал се е явил на прослушване в един оркестър и всички останали изумени от дарбата му. Предложили му работа. Сега заминава на турне в Европа. Тръгва направо за Швейцария.

Малкълм се вбеси.

— Турне! Оркестър! Швейцария! — развика се той. — Един Фоксуърт — професионален музикант, който изкарва ратайски надници и пътува със сбирщина от безгръбначни… лигави типове, така наречените „хора на изкуството“… Да не съм чул за такова нещо! Да не съм чул, ясно ли ти е!

— И все пак, той иска точно това — отвърнах спокойно, защото това разпалваше още повече яда му. — Нямам намерение да го подтиквам към крайности, за да доказва, че ще живее собствения си живот, а не този, който ти си му отредил.

Малкълм присви очи и замълча. Когато проговори, преливаше от жлъч и омраза.

— Предай му, че ако напусне тази къща, за да се посвети на подобно занимание, никога повече няма да го приема обратно.

— Разбирам прекрасно, татко.

Двамата се обърнахме и видяхме Джоел, застанал на вратата на библиотеката. Държеше по един куфар във всяка ръка. Не знаех, че възнамерява да потегли още същата вечер.

— Тъкмо слизах, за да ти кажа същото — продължи той.

— Преди малко говорех съвсем сериозно — каза Малкълм и размаха пръст към него. — Ако зарежеш образованието си, за да се развяваш из Европа, ще те изключа от завещанието си.

Джоел и Малкълм се изгледаха продължително. Все едно баща и син за пръв път се виждаха, проумявайки истинската си същност. Нищо чудно Джоел да е изпитвал страх, но нито нежното му лице, нито кротките му сини очи го показваха. Приличаше на мъченик, който прощава на злия и жесток тиранин, осъдил го на смърт. По устните му пробяга усмивка и без следа от гняв в гласа той каза:

— Ти никога не си ме разбирал, татко — нито мен, нито Мал. Ти боготвориш всемогъщите долари, а това ни беше чуждо и на двамата.

— Защото никога не сте страдали от лишения — озъби се Малкълм. — Ако беше беден, сега нямаше да ме гледаш толкова нахално и предизвикателно.

— Може би — отвърна Джоел. — Но аз не съм беден, аз съм такъв, какъвто съм.

Той погледна към мен.

— Довиждане, мамо. Много ще ми липсваш. Ела да ме изпратиш до вратата, моля те. Навън ме чака кола.

— И ти ще позволиш това? — попита ме Малкълм.

Погледнах Джоел със завист. Все едно аз си тръгвах, аз бягах, бягах от тъгата и мъчението, от студените сенки, населяващи Фоксуърт Хол.

— Щом той иска така — отвърнах тихо, загледана в него. — Вече е достатъчно голям, за да решава сам.

— Цялото това безумие е твое дело — размаха пръст в лицето ми Малкълм. — То само ще добави нова тежест към бремето на твоята вина.

— Какво? — пристъпих към него, пламнала от възмущение. — Ти се опитваш да прехвърлиш вината върху мен? Ти, който доведе греха в този дом и го покани като скъп гост? Ти яде с него, ходи с него и спа с него! Ти предизвика божия гняв срещу дома на Фоксуъртови, а не аз. Ако има някой, който да носи вина за всичко, това си ти! — отвърнах му аз и го посочих с пръст.

Той погледна Джоел и се обърна. Аз се доближих до сина си и двамата тръгнахме към входната врата под ръка. Джон Амос беше свалил багажа на Джоел до колата.

— Съжалявам, че те напускам в момент на такава мъка, но ме е страх, че ако не тръгна сега, никога не ще го направя. Мал би искал да замина. Сякаш е пред очите ми, стои до пианото, усмихва ми се и ме насърчава — каза Джоел и се засмя умислено.

— Да, предполагам, че би искал — отвърнах. Представих си Мал и това изпълни сърцето ми с остра болка. От нея се роди малкото сиво птиче на тревогата, което лудо се заблъска в клетката на ребрата ми, но аз скрих опасенията си от Джоел.

— Много ще ми липсваш, Джоел — казах и хванах ръцете му. — Ти си единственият ми син, моят обичен Джоел, и сега имам само теб. Върви и Бог да те пази.

— Благодаря ти, мамо.

Той се наведе и ме целуна по бузата. Задържах го в прегръдката си, после го пуснах и той изтича до колата. Махна ми за последно и се скри от погледа ми.

Двамата с Джон Амос се загледахме в отдалечаващата се кола.