В. С. Ендрюс
Градината на сенките (6)

Сватбеното тържество

Гостите за приема започнаха да пристигат малко след един, придържайки се в рамките на приетото закъснение. Имах възможност да остана сама за няколко минути и да разгледам критично отражението си в огледалото. С вдигната както обикновено коса, с плътно прилепнал корсет, който допълнително повдигаше гърдите ми, с богато набрани поли, изглеждах огромна като Гаргантюа. Самото огледало беше закачено така, че трябваше да отстъпя няколко крачки назад, за да мога да се видя в цял ръст.

Имаше ли изобщо някакъв модел дреха, в който бих изглеждала крехка и изящна? Можех да си разпусна косата, но винаги съм се притеснявала от това. Чувствах се недооблечена.

Чудех се дали все пак роклята, впечатлила Малкълм, е достатъчно представителна. Дали щях да се сторя внушителна на приятелите и сътрудниците му? Затворих очи и си представих как стоя до него. Със сигурност и той си е представял тази гледка, преди да ме направи своя съпруга. Опитах да си вдъхна повече увереност, но не успях да удържа малката птичка, която пърхаше уплашено в гърдите ми.

Притиснах ръка към сърцето си, поех си дълбоко дъх и тръгнах надолу по двойното стълбище към преддверието. Въпреки че денят беше слънчев и през прозорците влизаше повече светлина от обикновено, Малкълм искаше да бъде сигурен, че Фоксуърт Хол изглежда бляскав и празничен и нареди на всичките пет кръга на четирите кристални полилея да бъдат поставени запалени свещи.

Стаята искреше от ярката светлина, но лицето ми така пламтеше от напрежение, че имах чувството, че потъвам в пламъците на пъкъла. Дишах учестено, не можех да помръдна. Краката ми трепереха и сякаш бяха залепнали за стъпалата. Мислех, че няма да мога да направя нито крачка повече. Сграбчих парапета. Очите ми се напълниха със сълзи. Пламъкът на свещите се размаза пред погледа ми, а водните пръски на големия кристален фонтан със сребърна раковина насред преддверието ми заприличаха на светлинни нишки от паяжина. Отраженията на огледалата и сребърните съдове играеха върху полираните дървени части на столовете и канапетата, подредени до стените.

Най-сетне се съвзех и продължих. Дочух как Малкълм дава нареждания на прислугата:

— Това е празник. Гостите трябва да се чувстват удобно и уютно. По масата да няма празни чаши и чинии — изнасяйте ги бързо. Непрекъснато обикаляйте с подносите с хайвер, малки сандвичи и хапки. Трябва всеки момент да сте пред очите на гостите. Когато сервирате, усмихвайте се, бъдете любезни и отзивчиви. И не забравяйте салфетките, ясно ли е? Не искам хората да се озъртат и да се чудят къде да си избършат пръстите!

Малкълм ме видя да слизам и се обърна към мен:

— Оливия, ето те и теб — като че ли в очите му проблесна разочарование. — Ела с мен. Ще посрещаме гостите на вратата, след като Лукас обяви имената им.

Хванах Малкълм под ръка. Бях нервна и напрегната, но с всички сили се опитвах да го прикрия. Той изглеждаше невероятно спокоен и уверен, като че всеки ден даваше приеми. Изглеждаше хубав, уравновесен, елегантен. Надявах се, че след като съм хванала ръката му, и аз изглеждам така.

Чух звънеца на външната врата. Първите гости пристигаха! „Господин и госпожа Патерсън!“, обяви Лукас. Господин Патерсън беше нисък и закръглен, с червендалесто лице. Госпожа Патерсън обаче беше нежна, слаба, цялата в дантели, а роклята едва скриваше коленете й! Косата й се спускаше на къдрици, придържани от украсена със скъпоценни камъни панделка. Дори не бях допускала, че хората наистина носят такива дрехи. Бях ги виждала само в модни списания. Малкълм се обърна към тях:

— Искам да ви представя съпругата си.

Когато се доближих до госпожа Патерсън, видях как очите й се плъзгат нагоре до лицето ми, после обратно до краката ми, после отново се вдигат, този път към Малкълм, и когато се спряха на неговите, на лицето й цъфна крива усмивка.

Господин Патерсън разреди напрежението, като стисна топло ръката ми и ми каза:

— Добре дошла във Вирджиния, Оливия. Надявам се, че Малкълм вече ти е показал прочутото вирджинско гостоприемство.

Госпожа Патерсън най-после откъсна очи от Малкълм, хвърли ми бърз поглед и въздъхна:

— Нима?

Гостите пристигаха един след друг и скоро приемът се оживи. Мъжете бяха вежливи и мили, но жените ме шокираха — те носеха раздърпани рокли до или даже над коляното, без очертана талия или в най-добрия случай с колан през ханша, фините платове бяха все бледи — кремаво, бежово, бяло и меки пастелни тонове. Изглеждаха ми повече като момиченца, отколкото като жени с положение. Аксесоарите им — грамадни цветя от коприна и кадифе, тежки нанизи, се набиваха в очи, подчертаваха тяхната крехкост и допринасяха за детинския им вид.

На техния фон бях същински гигант, Гъливер в Лилипутия. Всяко мое движение, всеки жест изглеждаха карикатурни. Жените, както и повечето мъже, бяха чувствително по-ниски от мен.

Както и да е, всички се забавляваха добре. Задръжките паднаха, щом пристигнаха купите с пунш и подносите с храна. С всеки изминал миг глъчката се засилваше. Когато Малкълм реши, че е време да обиколим и да поговорим с гостите, преддверието вече кънтеше от смях и гръмогласни разговори. Никога не бях виждала толкова развеселени хора.

Дървата ми реакция беше да се зарадвам — приемът в моя чест започваше чудесно. Но когато започнах да обикалям гостите, приповдигнатото ми настроение се изпари, защото усетих студенина в отношението на тези весели, безгрижни и невероятно своенравни хора към мен.

Жените се събраха на малки групички. Някои пушеха цигари с дълги цигарета от слонова кост. До една ми се струваха изискани светски дами. Но пристъпех ли към някоя групичка, разговорът секваше и всички ме поглеждаха, сякаш бях натрапница. Чувствах се като неканен гост на собствения си прием.

Питаха ме как намирам живота във Вирджиния и дали ми харесва Фоксуърт Хол. Опитвах се да отговарям смислено, но повечето от тях нямаха търпение да ме изслушат или не се интересуваха от мнението ми.

Едва дочакваха да млъкна и започваха да обсъждат последната мода. Дори нямах представа какво означават някои от споменатите неща.

— Какао ще кажете за модните моряшки блузки? — запита ме Тамара Ливингстън. Съпругът й беше собственик и управител на най-голямата дъскорезница в Шарлотсвил.

— Ами… не съм сигурна. Не знам какво представляват — признах си аз.

Цялата групичка зяпна от удивление и после продължиха да разговарят, сякаш аз не съществувах. Щом се отдалечих, до ушите ми стигна невъздържан смях.

Тези жени са страшно глупави, помислих си аз. Говорят само за модни дрехи и скъпи мебели. Никоя не каза нищо за политика или бизнес и в нито един от разговорите не се спомена книга. С всяка изминала минута ми изглеждаха все по-глупави и по-глупави — само се кикотеха, примигваха и свиваха рамене.

Очаквах, че това непристойно поведение ще вбеси Малкълм, но погледнех ли към него, той винаги се намираше в центъра на някоя такава групичка — смееше се, позволяваше им да се притискат към него доста многозначително.

Бях потресена. Та нали точно този тип жени презираше — повърхностни и вятърничави, без капка себеуважение. А всъщност какво — тичаше да донесе пунш на една, даваше сладкиш на друга, при това нежно пъхна парченцето в устата й, а тя облиза трохите по пръстите му.

Аманда Бидънс, съпруга на един от съдружниците на Малкълм, се обърна към него:

— Малкълм, на всяка цена трябва да видя библиотеката ти. Искам да разгледам мястото, където замисляш всички свои ходове и правиш милиони.

С ужас видях как той я хвана под ръка и я поведе към тежката двукрила врата. Все едно публично ми зашлеви плесница. Бузите ми пламнаха и очите ми се напълниха със сълзи. С върховно усилие на волята се удържах да не ги последвам. Запазих достойнство и самоконтрол, продължих да обикалям гостите, от време на време давах нареждания на прислугата и хапвах по малко. Никой не търсеше компанията ми за по-продължителен разговор. Някой от мъжете проявиха интерес към бизнеса на баща ми, но щом започнех да разказвам, те бързо се отегчаваха.

Взех да дочувам и коментари зад гърба си. Разговарящите или не знаеха, че ги чувам, или не ги беше грижа.

Една жена попита защо красивият и богат Малкълм Нийл Фоксуърт се е свързал с тази висока, безлична и неприветлива севернячка.

— Доколкото познавам Малкълм, сигурно решението му е свързано с бизнеса.

По приглушените разговори и разменените погледи разбрах, че с напредването на вечерта съм станала обект на всеобщ присмех. Дори чух някой да критикува роклята ми. Каза, че изглеждам като излязла от музей. Събеседничката й отвърна:

— Може би просто е съживена статуя.

— Ти на това „съживена“ ли му викаш?

И те се разсмяха неудържимо. Потърсих с поглед Малкълм, но не можах да го открия. В същия миг господин Патерсън ме хвана за ръка и каза:

— Хайде да намерим съпруга ти — трябва да ми помогне да пренесем госпожа Патерсън до колата. Опасявам се, че пак е попрехвърлила мярката.

Преди да успея да го спра, той със замах отвори вратата на библиотеката. Гледката ме потресе — Малкълм седеше зад бюрото си, а Аманда Бидънс се бе излегнала върху махагоновия плот. Той се усмихваше глуповато, косата му беше разрошена, а вратовръзката — изкривена.

— Оливия — провикна се, — ела да се запознаеш с Аманда.

Тя се подпря на лакът и ме погледна.

— Не помниш ли, Мал? — изгука. — Ти вече ме запозна с жена си.

Обзе ме гняв и унижение, но господин Патерсън се обади навреме:

— Малкълм, приятелче, трябва да ми помогнеш с госпожата.

Малкълм бодро се надигна и без дори да ме погледне, излезе след него. Видях ги през прозореца как вдигат госпожа Патерсън и я внасят в колата. Единият й крак бе разголен, виждаха се чак жартиерите й. Беше боса. Малкълм откри обувките й на алеята и ги метна на задната седалка. Аманда, която се навърташе край мен, се обади заядливо:

— Съпругът ти винаги е бил готов да помогне на изпаднали в беда дами. Радвам се, че бракът не е променил тази му склонност.

Зарадвах се, когато гостите започнаха да се разотиват. Идваха при нас да се сбогуват и ни пожелаваха късмет.

Малкълм трябваше отново да застане до мен, след което започна да се държи по-достойно. Знаех, че жените, които обещаваха да ми се обадят, никога нямаше да го направят, но това изобщо не ме интересуваше.

След като и последната двойка си тръгна, аз се почувствах изтощена, наскърбена, унижена и безкрайно благодарна, че всичко е свършило. Казах на Малкълм, че съм уморена и се качвам в спалнята си.

— Беше доста приятно, не мислиш ли?

— Гостите не бяха на ниво, особено жените — отвърнах. — Но ти, изглежда, не мислиш така.

Обърнах се и тръгнах нагоре по стъпалата, а той ме изгледа учудено. Чувствах се победена и измамена. Малкълм не трябваше да влиза в библиотеката с тази сладострастна жена ида ме оставя сред кълбо усойници. Казах си, че ако това е доброто общество на Вирджиния, мога само да се радвам, че не ме харесаха.

Продължих да мисля за някои от жените — как обикаляха наоколо, каква свобода имаха, каква увереност в своя чар и привлекателност, какви погледи им отправяха мъжете. Мен никой не ме погледна така — с възхита и копнеж.

Бях изтощена не толкова физически, колкото психически и емоционално. Доплака ми се, като се пъхнах под завивките и отпуснах глава на възглавницата. Приемът, от който очаквах да ми осигури уважението на околните, беше направил точно обратното. Как можех да погледна хората в очите след начина, по който Малкълм се бе държал на собственото си сватбено тържество? Прегърнах възглавницата и потънах в неспокоен сън. Преследваха ме демони, преобразени като млади момичета, и не ми даваха покой. Сълзите ми напираха отново и отново и накрая се разридах. Плаках, докато заспах от изтощение.

Малко преди разсъмване чух проскърцването на вратата и когато отворих очи, видях Малкълм Нийл Фоксуърт, надвесен над мен — гол на лунната светлина.

— Искам син — каза той.

Потреперих и го изгледах гневно, но нищо не казах.

— Трябва да се съсредоточиш върху това, Оливия — нареди той, докато лягаше до мен. — Така шансовете ни за успех ще бъдат още по-големи.

Отметна завивките ми и бързо ме облада. Неговата решителност и сила ме уплашиха. Отново не получих нежност и обич.

Обърнах се към него, като се надявах да ме целуне или да ми прошепне някоя мила дума, но лицето му си остана сериозно, а сините очи — странно безжизнени. Все едно ги беше изключил и виждаше само картини, рисувани от съзнанието му.

Какво ли виждаше в този момент? Аманда Бидънс? Майка си? Някоя друга? Дали се любеше с някоя жена от мечтите си? Дали шепнеше наум думи на обич? Не беше честно.

Отпуснах се на възглавницата и отвърнах лице от него. Тялото ми трепереше. Когато усетих, че семето му се излива в мен, погледнах неподвижните му очи и почти го чух да се моли то да стигне местоназначението си.

Щом свърши, той се отпусна върху мен като изтощен маратонец. И на това бях доволна — да го усещам вкопчен в тялото ми. В този жест имаше поне малко топлина.

— Добре, добре — промърмори той и се отдръпна от мен. Облече халата си и се огледа в огледалото, сякаш очакваше отражението му да го поздрави. Обърна самодоволната си усмивка към мен:

— Надявам се да си толкова плодовита, колкото очаквам от теб, Оливия.

— Не можем да заповядваме на природата, Малкълм. Тя не е нито твой, нито мой слуга.

— Искам син — повтори той. — Ожених се за теб, защото си сериозна и можеш да стопанисваш имението, но и защото имаш здраво тяло и можеш да ми родиш децата, които искам.

Гледах го, без да мога да отговоря. Очите му бяха непроницаеми. Този човек ми беше чужд.

Знаех, че всичко, което казва, е истина — жената трябва да бъде добра съпруга, добра стопанка, разумна и благонадеждна и, разбира се, да ражда здрави деца; но тук липсваше нещо много по-важно — любов.

Щях да живея в тази голяма къща и да тъна в охолство. Сиромасите от малките къщи надолу по хълма щяха да ми завиждат всеки път, щом ме видят да излизам от големия си дом. Но нима във Фоксуърт Хол можеше да израсне нещо силно и красиво, щом липсваха любов и привързаност да го подхранват? Помислих си за всички сенки, за всички тъмни ъгълчета, за мъждиво осветените коридори и студените стаи, за прашния запуснат таван, скрил в себе си мъртвото минало, и потръпнах.

— Малкълм, когато за пръв път ме погледна, когато ме ухажваше, трябва да си изпитвал по-силни чувства, които…

— Моля те, не ми говори за чувства. Не искам да чувам за звън на камбани и свят, оцветен в розово. Писмата на майка ми са пълни с такива глупости.

— Писмата на майка ти ли?

— Тя е писала на баща ми, когато я е ухажвал.

— Къде са тези писма?

— Изгорих ги, превърнах ги в дим и пепел, каквито поначало си бяха — отвърна той и побърза да промени темата. — Утре ме чака тежък ден, Оливия. Лека нощ и си поспи добре.

С тези думи той напусна спалнята ми. След себе си остави мъртва тишина, като тази, която предвещава буря. Стъпките му отекнаха по коридора така, сякаш беше на мили оттук. Прегърнах раменете си и седнах в леглото.

Нищо чудно, че на идване към Фоксуърт Хол ме причисли към прислугата. Според него аз бях наета точно както и прислужниците — за да свърша една задача, за да изпълнявам определени функции. Затова когато каза, че иска син, думите му прозвучаха като заповед.