В. С. Ендрюс
Градината на сенките (15)

Корин

След коледното тържество Малкълм вече без колебание показваше безграничната си обич към Корин. Момчетата усещаха това и аз се мъчех да компенсирам страданието им, като ги увещавах, че родителите обичат еднакво всичките си деца, че и двамата с Малкълм държим на тях, макар на него да не му е лесно да показва обичта към синовете си. Чувстваха се толкова пренебрегнати заради вечното суетене на Малкълм около Корин, че изглежда с радост се завръщаха в училище след ваканцията. Той стоеше вкъщи всяка вечер, за разлика от преди, когато винаги излизаше. Непрестанно гукаше на Корин и й се радваше, а на Мал и Джоел се караше и ги наказваше. От сърце им съчувствах. Те бяха добри деца, нежни и обичливи, и знаех, че се чувстват нещастни, задето Малкълм посвещава цялото си внимание на Корин, а тях забравя. След като си тръгнаха, и аз можах да й посветя малко повече от времето си.

Но Малкълм настоя бавачката, която бе наел от самото начало, да остане. Всеки път, когато понечех да нахраня Корин или дори само да я взема, тази жена се въртеше край мен, мъчеше се да поеме всичко в свои ръце и гледаше с неодобрение на начина, по който се грижех за дъщеря си. Това много ме ядосваше.

Една сутрин, докато госпожа Стратън хранеше Корин, аз избухнах:

— Казвала съм ви хиляди пъти, че само аз ще храня Корин. Как смеете да не се подчинявате на заповедите ми?

— Госпожо — отвърна тя, — никой не ми е казвал да се подчинявам на вас. Напротив, господин Фоксуърт подробно ми обясни как иска да се изпълнява всеки момент от дневния режим на детето.

— Какво? — слисах се аз. — Искам да напуснете къщата още днес следобед! Вашите услуги вече не са ми необходими.

— Опасявам се, че има някаква грешка, госпожо Фоксуърт — настоя бавачката. — Когато господин Фоксуърт ме нае, уговорката ни беше, че ще се грижа за детето, докато порасне.

Вбесих се, но не исках гневът да зарази невинното ми детенце, затова се обърнах и излязох от стаята. Цяла сутрин крачих възбудено по коридорите на Фоксуърт Хол, решена отново да поема контрола върху положението и да изолирам Малкълм.

Следобеда ме чакаше нова изненада — пристигнаха няколко специалисти по вътрешно обзавеждане. Малкълм пак беше уредил нещо, без да ме уведоми. Те отидоха в стаята до неговата и започнаха да правят планове за подреждането на личната детска стая на Корин. Малкълм беше решил, че тя няма да използва детската стая на момчетата. Бяха поръчани нови мебели, а от усърдието, с което работеха декораторите, заключих, че Малкълм е настоял всичко да се направи светкавично. За кой ли път, когато ставаше въпрос за Корин, разходите не бяха от значение, а аз нямах думата нито за цвета на тапетите, нито за стила на мебелировката. Декораторите изобщо не обърнаха внимание на присъствието ми.

Цял ден не успях да си намеря място от яд. На няколко пъти се опитах да се свържа с Малкълм в кантората, но той почти никога не говореше с мен по телефона. През първите няколко седмици след раждането на Корин се обаждаше сегиз-тогиз да се поинтересува как е, но винаги говореше с госпожа Стратън. Когато се случеше аз да се обадя, секретарките му ми казваха, че има среща или че не е в кантората. Нито се обаждаше вкъщи в отговор на съобщенията, които оставях. Когато го питах защо, той отвръщаше, че е бил прекалено зает. В крайна сметка престанах да го търся.

Когато рано същата вечер той се прибра, аз го чаках на вратата на библиотеката. Щял да се прибере и по-рано, но се отбил в един магазин за детски дрешки и купил пет нови пижамки за Корин. С пакетите в ръце, грейнал от вълнение, той се втурна във Фоксуърт Хол и понечи да се качи направо при детето.

Забавляваше ме начинът, по който й говореше. Сякаш тя можеше да го разбере — даваше й обещания, градеше планове за нейното образование. Понякога, като го слушах, по гърба ми полазваха тръпки. Сякаш си мислеше, че това е майка му, пила от извора на вечната младост и завърнала се в детството си. В неговите очи тя беше бебе, но разбираше като голям човек нещата, които й се казваха, особено ако ги казваше той.

— Малкълм! — повиках го аз, когато той ме подмина, устремен към витата стълба. Често препускаше нагоре по стъпалата като шестнайсетгодишен хлапак, притеглян към южното крило от магнетична и всепоглъщаща любов, от обожание към детето си.

— Какво искаш? — нетърпеливо се сопна той. През последния месец така или иначе ме беше пренебрегвал. Ако беше вкъщи, стоеше при Корин, а когато тя спеше, той работеше. Понякога гледаше през мен, сякаш изобщо не съществувах.

— Трябва да говоря с теб незабавно. Не търпи отлагане.

— Какво толкова не търпи отлагане? — попита той и се нацупи. Запрехвърля кутиите в ръце. Дори не беше отърсил снега от раменете и гърба си. Белите снежинки се топяха в русата му коса и кичурите блестяха под светлината на лампата. Но той нито забелязваше, нито го беше грижа.

— Ако обичаш, влез тук — казах аз и отстъпих, за да мине. Чух го как изръмжа нетърпеливо, но побърза да влезе. Постави пакетите на бюрото си.

— Е? Какво толкова спешно има? — той поклати глава и изтупа капчиците от раменете си.

— Малкълм, искам госпожа Стратън да напусне. Веднага!

— Госпожа Стратън е професионалистка. Особено когато става дума за бебета. За Корин искам само най-доброто.

— Аз не съм ли най-доброто? Нали съм й майка? Както и майка на синовете ти.

— С момчетата е различно — заяви той и ме погледна, сякаш бях малоумна и нищо не разбирах.

— Защо? Какво е по-различно? — настоях.

— Просто е различно — отсече той. Мразеше да му противоречат.

— Това е разсипничество — поклатих глава аз.

— Ти няма да правиш нищо — озъби се той. — Остави Корин изцяло на нейните грижи! За това й плащам. Тя е получила инструкции от мен, нека ги следва.

— Нима нещо сгреших със синовете ти? — попитах аз, решена да не бъде неговото. Щом ми създаваше неприятности, аз щях да му отвърна със същото. Той се направи, че не е чул въпроса ми. — Какви грешки съм направила, Малкълм?

— Грешки — изсмя се той ехидно. — Само виж момчетата!

— Какво толкова не им харесваш?

— По-добре ме попитай какво им харесвам. Те са слаби, мързеливи, не проявяват интерес към бизнеса, който им е осигурил всичко това — той посочи с широк жест наоколо.

— Така си ги надъхала срещу мен, че не могат да ме понасят…

— Ти сам си виновен за това — прекъснах го. — Тормозиш ги.

— Нищо подобно. Просто съм по-взискателен — продължи той. — Искам те да бъдат мъже, а не мамини синчета. Мал още се промъква до пианото, когато ме няма. Не отричай! А Джоел… Джоел все още е крехък и мекушав като момиче.

— Но това няма нищо общо с…

— Достатъчно! — удари с юмрук по бюрото. — Достатъчно! — повтори по-тихо, но много по-заплашително. — Госпожа Стратън ще остане, докато аз не реша да я освободя. Така искам аз. И харча собствените си пари. Не се бъркай.

— Корин е и мое дете!

Усмивка разкриви устните му.

— Така ли, Оливия? Да не си забравила? Тя е изцяло Фоксуърт — отсече той, сякаш с отпращането на Алисия беше изтръгнал от детето нейната кръв. В болното му съзнание Корин беше изцяло негово творение. — Тя заслужава най-доброто и ще го получи. Ти не можеш да разбереш това — поклати глава той, сякаш бях достойна за съжаление, — защото баща ти се е отнасял с теб повече като със син, отколкото като с дъщеря. Както и да е, това не те засяга. Гледай си твоята работа и остави всичко на госпожа Стратън. Грижи се за момчетата. Те ти стигат — завърши той с горчивина и взе пакетите.

Не знаех как да надделея в този спор. За момента той ме беше победил. Тръгна към вратата.

— Почакай! — извиках след него. — Ами новата детска стая специално за нея?

— Какво за новата детска стая?

— Настоявам да ме уведомяваш за тези решения, преди да си ги взел. Няма да търпя отново такова унижение.

Той се обърна и ме изгледа, сякаш бях досадна муха, която не можеше да пропъди. Изви нагоре ъгълчето на устата си и поклати глава.

— Когато се съгласих с плановете ти за това дете, направих го при условие, че отсега нататък аз ще се разпореждам в този дом и ще го управлявам както сметна за добре. Освен това ти се съгласи, че детето ще бъде мое и сега то е мое. Не ти, а само бог може да ми я отнеме.

Спрях, за да си поема дъх и забих очите си като кинжали в него.

— Ще ти позволя да направиш новата детска стая, Малкълм, но при едно условие. Мал и Джоел ще получат собствени стаи и ще ги ползват както те намерят за добре, когато се прибират у дома през ваканциите. И във всяка от двете стаи ще има роял.

— Добре — отвърна той и ме изгледа с отвращение и погнуса. — Вече не ме е грижа как възпитаваш синовете си. Те са непоправимо изнежени и разглезени.

Напусна стаята ядосан и стъпките му отекнаха по стъпалата — бързаше да отиде при дъщеря си.

Аз също нямах търпение да вляза при Корин. С всеки изминал ден тя ставаше все по-хубава и по-хубава и сърцето ми се изпълваше с още повече обич към нея. Когато за пръв път се усмихна, тя гледаше мен, и аз знаех, че усеща колко много я обичам. Когато копринените й руси къдрици станаха достатъчно дълги, аз вплитах в тях розови панделки. Приличаше на малка принцеса от приказките. Сега разбирах защо всички обичаха нежните красиви момиченца, които бях наблюдавала в детството си. Тяхната хубост опъваше съкровени струни в сърцето, които звучаха като лира на ангел.

Едно лято, когато Корин беше почти на три години, Малкълм пак направи нещо без моето одобрение. Замени госпожа Стратън с гувернантка от Англия.

Казваше се госпожица Уъртингтън, беше стара мома на петдесет и четири години и според Малкълм била гувернантка на децата на граф и графиня Девън. От самото начало не я харесах, нито пък тя — мен. Малкълм явно й беше дал да разбере, че аз изобщо не съм от значение, когато става дума за Корин. Тя не ми обръщаше никакво внимание и се опитваше да се разпорежда с живота на Корин, сякаш не съществувах. Никога и за нищо не се консултираше с мен. Състави дневен режим за детето и се придържаше към него, като че това бяха Божиите заповеди.

Още първата седмица Корин се разбунтува и ме помоли да отпратя госпожица Уъртингтън.

— Искам да си остана с теб, мамо — проплака тя. — Не ми харесва другата жена.

— Корин, миличка, знаеш, че най-много бих искала да си останем двете, но баща ти настоява. Той мисли, че е много, важно да имаш гувернантка, и дори да не съм съгласна, няма да отстъпи. Най-добре ще е да се подчиняваш на госпожица Уъртингтън.

Въпреки че не харесвах гувернантката, аз се възхищавах на способностите й, а и толкова исках Корин да придобие изискаността, която ми липсваше. Програмата на госпожица Уъртингтън се състоеше от уроци по добри обноски, дикция и танци. Стори ми се много смешно, че Корин трябваше да се научи да свири и на пиано.

Гувернантката беше самоуверена, дори арогантна. Беше висока близо метър и седемдесет и макар че се обличаше с викторианска строгост, имаше някои наистина изискани рокли, блузи и поли от фин памук, коприна и тафта. Винаги се появяваше със старателно прибрана коса. Ставаше много рано сутрин и се приготвяше така, сякаш щеше да има аудиенция при кралицата.

Не носеше грим и прекарваше цялото си свободно време в четене или самотни разходки из парка на Фоксуърт Хол. Ако времето беше хубаво, тя правеше всекидневни разходки като физическо упражнение. Внимаваше много как и с какво се храни и за годините си имаше изключително стегната фигура.

Всъщност аз самата започнах да се уча от нея, защото тя превръщаше всяко свое действие в урок за Корин. Как да държи вилицата, как да посяга към храната, как да върви изправена, как да поздравява — всичко това се репетираше с часове.

Малкълм реши, че за разлика от момчетата, на които бе забранено да сядат на масата с нас, преди да навършат пет години, Корин трябва да се храни с нас, за да се научи на правилни обноски.

Това беше повод за поредния ми спор с Малкълм относно възпитанието на Корин. Когато госпожица Уъртингтън за пръв път доведе Корин на масата при нас, тя беше едва на три години. Аз и момчетата вдигнахме погледи изненадано, когато госпожица Уъртингтън влезе, хванала Корин за ръка. Малкълм засия и потупа стола до себе си. Корин се затича към него, но госпожица Уъртингтън веднага я спря.

— Корин — обади се тя, и детето се поколеба. Това послушание ме изуми — госпожица Уъртингтън беше при нас едва от седмица. А и въпреки обожанието на Малкълм към Корин вече бях забелязала известно своенравие у нея. Тя приличаше на малко синигерче, което пърхаше от клон на клон, без да се задържа никъде.

В блестящите й сини очи съзирах пакостливи искрици. Имаше нещо дяволито в хубостта й и в начина, по който отрано бе почнала да върти Малкълм на малкия си пръст. Той не можеше да й откаже нищо. Всеки път, когато я извеждаше на разходка, тя се връщаше с нови кукли и играчки. Понякога пристигаше облечена в нови дрехи от глава до пети, или пък с нови обувки. Влизаше с подскоци в къщата и пискливият й смях отекваше из преддверието. Малкълм настояваше косата й да се разресва по сто пъти всеки ден и тя блестеше като златните къдрици на ангел. Оставихме я да порасне до раменете й. С всеки изминал ден ставаше все по-красива и миловидна.

 

 

Бях очарована от всяко нейно движение — тя летеше из къщата като птиче, а крачетата й едва докосваха пода; поднасяше храна към устните си толкова изящно, сякаш знаеше, че е малка принцеса.

Беше много умна — веднага разбра, че баща й иска тя да слуша госпожица Уъртингтън, и че ако усвои всичко, на което я учи, ще може да има още по-голяма власт над него. Той изпадаше във възторг от всяко нейно движение.

От самото начало се прояви като схватлива ученичка. Спря и се обърна към госпожица Уъртингтън, която й подсказа:

— Приближаваме се до масата, както подобава на една дама. И не забравяй как трябва да седнеш.

Корин изправи телце и вирна глава с типичната надменност на един Фоксуърт. Малкълм стана и й издърпа стола — нещо, което никога не беше правил за мен, дори в първата седмица на брака ни. Корин бързо се извърна към госпожица Уъртингтън и след кимването й каза:

— Благодаря, татко.

Сякаш небето се беше разтворило и изсипало всичката си радост и благодат над този дом. Малкълм разцъфтя от щастие и погледна госпожица Уъртингтън с благодарност и уважение. Корин зае мястото си на масата и обучението й започна.

След вечеря, когато всички деца си легнаха, а госпожица Уъртингтън се оттегли, аз слязох в библиотеката и прекъснах заниманията на Малкълм.

— Какво има пък сега? — попита ме той и вдигна раздразнено очи. Челото му се сбърчи от досада. Невъзмутимо се приближих до бюрото му.

— Разбирам какво се опитва да направи госпожица Уъртингтън, като слага Корин на масата с нас, но ти как го позволяваш, при положение, че на момчетата им се забраняваше да се хранят с нас, преди да навършат пет години? Не си мисли, че те не виждат и не разбират тази… неестествена твоя слабост.

— Неестествена слабост ли? За какво говориш? Трябва ли да се противопоставяш на всичко, което искам?

Облегна се в стола и си придаде разумен и спокоен вид, за да ме разколебае.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че момичетата трябва да се възпитават различно. В обществото от тях се очаква повече. Нима не осигурих частен учител за момчетата? — попита той бързо, преди да му отговоря. — А после ти така извъртя нещата, че трябваше да го уволня.

— Аз съм извъртяла… — бях толкова ядосана, че едвам си поемах дъх. — Твоята постъпка им отне тази възможност, а аз и без това никога не съм одобрявала онзи човек.

— Точно това исках да кажа — изправи се той в стола си. — Ти кроеше какви ли не планове срещу учителя, докато най-после намери начин да се отървеш от него. Ти отне на момчетата предимството да имат частен учител, а не аз — натърти той. — Казвал съм ти и преди — щом става дума за Корин, било за образованието й, или за дрехите й, решенията ще взимам аз. Престани да ми се месиш!

Имахме подобен спор, когато госпожица Уъртингтън започна да учи Корин да свири на пиано, но колкото и да изтъквах различията в отношението му към Корин и към момчетата, той отричаше. Сложи край на спора, като ме обвини в ревност.

Донякъде беше прав. Като гледах как Корин расте и се превръща в красиво младо момиче, което получава всички блага и възможности, осигурени от огромното състояние на Малкълм, неизбежно я сравнявах със себе си на тази възраст. Вярно, че с времето откривах много от Алисия у нея. Мислех, че и Малкълм го забелязва и че всеки път, когато я погледне, си спомня за възхищението, което е изпитвал към жената на баща си.

Когато Корин навърши десет години, я изпратихме в частно училище. Малкълм го прие болезнено, защото това означаваше, че тя няма да си е вкъщи, когато той се връща от работа. Честно казано, на мен също ми беше мъчно. Когато си отиде, сякаш облакът на Фоксуърт Хол скри слънцето завинаги. Бях по-самотна отвсякога. Малкълм почти не се мяркаше вкъщи, освен през ваканциите. Излизаше „по работа“ всяка вечер. Знаех каква „работа“ има — дочух слуховете из града. Въпреки че нямах приятели (а и как да имам, като всеки знаеше какво е мнението и отношението на собствения ми съпруг към мен), аз се срамувах заради Малкълм и реших да опазя децата си от злото у него.

Може би затова намерих такава опора в Бога, в Библията и по-късно в църквата. Това беше единствената ми утеха, приятел и спасение. Братовчед ми Джон Амос ме върна обратно към религията. Майка му беше починала и той, също като мен, беше останал сам на света. Дойде да ме посети и ме насърчи да се моля с него; седяхме умислени в салона за гости и изведнъж се почувствах изпълнена със Светия дух, както ми беше обещал Джон Амос. Той настоя да ходя по-често на църква и преди да отпътува обратно ми направи плътна програма за всекидневно четене на откъси от Библията. След толкова време, прекарано в ожесточена борба с Малкълм, аз с облекчение и благодарност се смирих пред Бога.

Малкълм се дразнеше от моята религиозност. Корин му липсваше точно колкото и на мен, но за него единствена утеха бяха посещенията, които й правеше в училище. Нито веднъж не отиде да види момчетата в пансиона. Аз ги посещавах, когато можех, а те ми пишеха дълги писма, в които ми разказваха за заниманията си. Малкълм, естествено, не знаеше, но Мал се беше записал в курс по музика, а Джоел беше в училищния оркестър.

Момчетата също обожаваха Корин. И те като Малкълм бяха запленени от красотата и чара й, но не можеха да не го ревнуват от нея. Тя вече беше доста разглезена, докато момчетата, макар че живееха в охолство, не се радваха на неговото благоразположение. Малкълм никога не им даваше толкова неща, колкото на нея, нито пък така от сърце. Когато станаха на петнайсет-шестнайсет години, той ги караше да работят през лятото в една от банките му като куриери и общи работници.

Въпреки че имаха достатъчно основание, момчетата не се сърдеха на Корин. Те също я глезеха — купуваха й какво ли не и се стараеха да й доставят радост. Водеха я на езда, разхождаха я с лодка, а когато Мал започна да шофира, той я караше където и когато тя пожелае. Джоел пък беше изцяло на нейно разположение всеки път, когато тримата бяха заедно вкъщи. Нямаше нещо, което той не би направил за нея, и тя се възползваше от това.

Веднъж, когато си бяха дошли за Деня на благодарността, аз повиках момчетата в предния салон и обсъдих положението с тях. Малкълм беше завел Корин в Шарлотсвил да пазаруват, защото тя му казала, че всичките й дрехи са демоде, а това беше важно за нея, макар и едва на единайсет години.

Казах на Мал и Джоел да седнат на едно канапе и застанах пред тях като учителка.

— Мал — започнах аз, — скоро ще станеш на осемнайсет, а както ви казах и на двамата преди години, при навършването на тази възраст всеки от вас ще получи известна сума пари под попечителство. Това ще ви осигури значителна независимост, но тя изисква и добре развито чувство за отговорност.

Замълчах, за да се уверя, че ме слушат. Мал ме гледаше съсредоточено, както обикновено, и седеше неподвижен като статуя. Беше толкова дългокрак, че се чувстваше неудобно в мекото, тапицирано канапе, но не се оплакваше. Джоел обаче се въртеше неспокойно, барабанеше с пръсти по облегалката, прокарваше ръка през русата си коса, облягаше се и рязко се изправяше.

— Знам, мамо — отвърна Мал. — Неотдавна татко говори с мен точно за това. Вчера, още щом пристигнах, го обсъдихме — поясни той с глас, който много наподобяваше този на Малкълм по плътност и сила.

— Вчера ли? И какво ти каза той? — попитах аз.

— Помоли ме да му припиша парите, за да продължи да ги инвестира добре от мое име.

— Какво? Я повтори! — сепнах се аз. Джоел спря да се върти и ме погледна загрижено. Момчетата винаги бяха съпричастни с моите вълнения.

— Казах му, че ще поговоря с теб за това — успокои ме Мал и се усмихна иронично. Изглеждаше като Малкълм, но иначе приличаше на мен. Отвърнах на усмивката му и Джоел облекчено се засмя с нас.

— Браво. Ти си добро момче, Мал. Никога не трябва да връщаш тези пари обратно в ръцете на баща си. Той може просто да ги вземе и да ги похарчи всичките за Корин — казах аз. Джоел понечи да се разсмее, но погледът ми го спря. — Не се шегувам, момчета. Повиках ви тук, защото смятам, че е крайно време да престанете да глезите сестра си. Тя ви използва и командва. И не си мислете, че оценява нещата, които правите за нея. Баща ви безкрайно я е разглезил. Казвам ви това както за ваше, така и за нейно добро. Баща ви не се вслушва в гласа на разума. Съвсем пощурява, когато стане дума за нея, но поне вие двамата можете да не откликвате на всяка нейна прищявка.

Закрачих напред-назад.

— Не е прекалено късно и още можем да й помогнем. Само си представете що за жена ще стане, ако това продължи. Тя не осъзнава стойността на парите, мисли си, че всеки е длъжен да й прислужва, особено вие двамата, а на мен не ми харесва как тя се възползва от вас.

Надникнах през рамо, за да видя как приемат наставленията ми. И двамата бяха сериозни и умислени, а Джоел изглеждаше направо нещастен.

— Не ме разбирайте грешно, аз обичам сестра ви. Но не се шегувам за наследството ви. Баща ви е в състояние да припише всичко на нея и не си мислете, че тя няма да го насърчи. Знам, че изглежда по детски невинна, но зад тази миловидност се крие мисленето на истински Фоксуърт.

Млъкнах и се вгледах в тях. Мал кимна, а Джоел се облегна и кръстоса ръце пред гърдите си. Все още не можеше да наедрее и изглеждаше слабоват и крехък.

— Какво да правим? — попита той. Гласът му беше тънък, мек и някак женствен. Често си мислех, че от него би се получило хубаво момиче, макар и не толкова красиво, колкото Корин.

— Премисляйте нещата, които ви кара да правите. Научете я да бъде по-сдържана и търпелива. Помогнете й да стане по-добър човек — добавих аз. Първо кимна Мал, а после и Джоел. — А колкото до баща ви и настояването му да предадете парите си в негови ръце, продължавайте да му казвате, че се съветвате с мен. Нека дойде да ги иска от мен.

— Защо ни е дал тези пари, като сега си ги иска обратно? — попита Мал.

— Преди много време двамата с него решихме така, а има решения, от които човек не бива да се отмята. Причините не са от значение в момента. Просто разберете, че не сте толкова беззащитни, колкото се чувствате понякога, поне не докато аз съм господарка на Фоксуърт Хол.

Мал кимна умислено, но Джоел още изглеждаше неспокоен. С тъга осъзнах, че рискувам да създам два враждуващи лагера във Фоксуърт Хол — Мал, Джоел и аз срещу Малкълм и Корин. Знаех, че това не допада нито на мен, нито на момчетата, така че престанах да обсъждам темата.

— С времето всичко ще се оправи — усмихнах им се аз, но знаех, че това е невъзможно.

Празниците продължиха да бъдат повод за радост у дома? Тогава децата се прибираха вкъщи, а за Малкълм това значеше, че неговата принцеса ще се върне. Независимо от всичко, аз също я очаквах с нетърпение. Тя донасяше светлина и живот във Фоксуърт Хол. Когато навърши тринайсет, вече беше малка дама и любимка на връстниците си. Виждах, че всички момичета искат да станат приятелки с нея. За тях едва ли имаше нещо по-ценно от покана да прекарат нощта или да присъстват на празник във Фоксуърт Хол.

Коледните ни тържества пак бяха пищни, само че сега, когато Корин вече беше млада дама, Малкълм ги организираше като балове на дебютантка. Всяка Коледа представяхме Корин на местното висше общество. Канехме родителите на всички приятели и връстници на Корин. Баща й винаги й купуваше скъпа нова рокля. Приятелките й знаеха какво се очаква от тях. Всички идваха официално облечени — бащите в смокинги, а майките във вечерни рокли. Всичко беше много бляскаво и изискано. Жените и младите момичета носеха скъпи бижута. Гостите пристигаха в скъпи коли, парникови цветя украсяваха всичко наоколо, а трапезата беше богата и разнообразна като на първото тържество, когато Малкълм представи новородената Корин.

Той внимателно подбираше приятелите й и канеше само онези, които според него бяха „достатъчно добри“ за нея. Всяка следваща Коледа списъкът с гостите се окастряше, и така, докато Корин навърши осемнайсет. Тогава се промениха много неща.

Дотогава обожанието на Малкълм към красивата му дъщеря нарастваше с всеки изминал ден. Не само че я снимаше непрестанно, но дори поръча да я нарисуват — за мен все още не го беше направил. Портретът на Корин беше закачен в трофейната зала, за да го гледа само той. В неговите очи тя беше самото съвършенство.

Веднъж Малкълм и Корин седяха сами на масата за вечеря. Момчетата още не се бяха върнали за ваканцията. Корин си беше у дома, защото Малкълм беше отишъл специално да я вземе. Тя седеше като млада дама, завършила обучението на госпожица Уъртингтън, и разказваше за живота в училището. Баща й я съзерцаваше като омагьосан, подпрял брадичка на дланта си и неизменно усмихнат. Блестящите й сини очи и мелодичният й смях го хипнотизираха. Загледах ги през открехнатата врата. Стори ми се, че са далеч от мен. Сякаш се бяха затворили в свой собствен свят. Завиждах им, особено на Корин, която умееше да грабва вниманието на Малкълм.

Като свърши разказа си, тя се наведе напред и някак инстинктивно го целуна по челото. Направи го толкова бързо и несъзнателно, сякаш действаше по озарение свише. Той улови ръката й:

— Обичаш ли баща си? — запита сериозно, като че ли не беше сигурен.

— Разбира се, татко — усмихна се тя, за да го подразни.

— Тогава обещай ми, че винаги ще останеш с мен и аз ти обещавам, че всичко това ще бъде твое.

Той махна широко с ръка и Корин погледна високите тавани. Тя се засмя.

— Говоря сериозно — настоя той. — Всичко, което притежавам, ще бъде за моята принцеса. Ще останеш ли завинаги с мен?

— Разбира се, татко — отвърна тя и той я целуна по бузата. — А сега ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко, принцесо, всичко, което сърчицето ти пожелае.

— Знаеш ли онази интересна стая горе, татко? Онази, която все е заключена. Искам тя да бъде моята стая. Може ли? Моля те, кажи „да“ и още сега ще отида сама Да си пренеса багажа — възкликна тя и плесна с ръце. Лицето й поруменя от вълнение.

— Коя стая? — запита Малкълм, усмихна се и вдигна очи към нея, без да подозира какво ще чуе.

— Стаята с леглото — лебед. Толкова е красива!

Малкълм пламна, а устните му побеляха.

— Не, не — процеди той през зъби. — Не трябва да влизаш в тази стая. В нея не бива да живее никой.

— Но защо? — попита тя с нескривано разочарование. Не беше свикнала да й отказват. Сви ръце в малки юмручета и ги заудря в бедрата си. Ръцете винаги я издаваха как се чувства. Понякога дори ми се струваше, че водят собствен живот и се движат по собствена воля.

— Това е лоша стая, опетнена от порока — отвърна Малкълм, без да осъзнава, че тези думи само ще направят стаята още по-привлекателна за нея.

— Защо? — продължи да разпитва Корин.

— Защото там живее духът на втората съпруга на баща ми, а тя не беше добра жена — обясни той, като се надяваше тези думи да я изплашат. Тя ококори очи и сключи ръце като за молитва.

— Защо не е била добра жена? — попита тя почти шепнешком.

— Не е важно. Има неща, за които си твърде малка.

— Но, татко, аз вече съм голямо момиче. Знаем, че призраци няма. Не вярвам в тази стая да витае призрак. Нека се преместя и ако ти, глупавото ми татенце, се тревожиш, че там наистина има призрак, аз ще го прогоня.

— Искам да престанеш да говориш за това, Корин. Веднага! — изкрещя той.

— Но аз искам тази стая — настоя тя. — Тя е най-хубавата в цялата къща, искам да бъде моя.

Тя побягна от Малкълм, а по красивото й лице се стичаха сълзи. След тази случка всеки път, когато Малкълм не си беше вкъщи, аз позволявах на Корин да влиза в стаята с лебеда. Интересно ми беше нейното любопитство към тази стая. Тя обичаше да сяда пред тоалетната масичка и да се прави на голяма, сякаш бе господарката на Фоксуърт Хол, която се приготвя за пищен бал.

Знаех какво прави вътре, защото надничах през дупчицата в стената на трофейната зала. Естествено Корин изобщо не подозираше, че я наблюдавам. Сядаше пред огледалото и се решеше с четката за коса на Алисия. Веднъж, след като заключи вратата, тя се съблече и се напъха в една от нощниците на истинската си баба. Завърза дантелените връзки на корсета стегнато, така че да не се смъкне. Видях каква наслада й носеше допирът до тъканта, как прокарваше длани по напълващите си гърди и надолу до стомаха. Тя притвори очи и на лицето й се изписа блаженство, което никой на нейната възраст не би трябвало да умее да изпитва. Заразхожда се наоколо като малка принцеса, в каквато Малкълм я беше превърнал, и после се просна върху леглото — лебед. Заспа там, облечена в сребристата копринена нощница.

Гледах равномерното повдигане на малките й гърди и си мислех за Алисия и Гарланд, които се любеха в това легло. Може би Малкълм беше прав и в тази стая наистина витаеха духове; може би именно злото привличаше малката Корин там.

Тя продължи да се промъква в стаята, а аз не я спирах. Нито пък й забраних да използва нещата на Алисия и на майката на Малкълм. Дълбоко в сърцето си се безпокоях, че не духът на Алисия или Корин обитава тази стая, а че самият дявол изкушава и покварява всяко младо и невинно момиче, което влезе там.