В. С. Ендрюс
Градината на сенките (18)

Кристофър Гарланд Фоксуърт

Кристофър върна светлината в живота ни. Корин, Джон Амос, Малкълм и аз се стремяхме към него като молци към пламъка на свещ — привличаха ни блясъкът на русата му коса и сияйната му усмивка.

— Добро утро, Оливия — казваше той, когато слизаше на закуска. — Днес изглеждаш чудесно!

— Не се задявай с една стара жена! — отвръщах му аз.

— Да се задявам ли? — учудваше се той, а очите му грейваха, сини като чисто планинско езеро. — Съвсем искрено го казвам.

После с момчешка усмивка и апетит слагаше масло и сладко от боровинки на палачинките си и продължаваше: — От малък помня, че си страхотна готвачка, Оливия. Винаги ни правеше курабийки, от онези със стафидите. И винаги беше толкова добра с мен.

При тези думи сърцето ми се изпълваше с неземна радост.

Кристофър можеше да обсъжда и най-сложните делови операции с Малкълм. Понякога казваше:

— Не съм сигурен, че инвестициите в обществените железници имат бъдеще. Мисля, че е време да погледнем към небето. По мое мнение авиацията е транспортът на бъдещето.

— Искаш да кажеш, че обикновеният човек ще лети над огромната ни страна? Трудно ми е да го повярвам, млади момко.

— Но то е факт. Вижте само колко компании вече предлагат борсови опциони.

И Кристофър отваряше „Уолстрийт Джърнъл“ и виждах русите им глави да се събират над страницата с борсовата информация.

— Е, синко, може и да се окажеш прав — съгласяваше се най-после Малкълм. — В главата си имаш ум на бизнесмен. Сигурен ли си, че искаш да го пропилееш в медицината?

— Сър — отвръщаше Кристофър, — аз искам да помагам на хората, както правеше вторият ми баща.

Дори Джон Амос беше впечатлен от познанията на момчето за Светото писание. Понякога четяха и обсъждаха различни тълкувания до късно през нощта. Кристофър винаги приемаше Бог като всеопрощаващ, а Джон Амос настояваше, че той е и отмъстителен.

Но младежът беше омагьосал най-силно Корин. Тя все търсеше възможност да остане насаме с него. Само когато влизах в стаята и ги сварвах да си шепнат и да се смеят, седнали един до друг на дивана, Корин се сещаше да се отдръпне, да пусне ръката на Кристофър и да се държи с него като с чичо, както я бях предупредила. Сърцето ми се стопляше, като гледах тези жизнерадостни деца, които носеха радост в унилия Фоксуърт Хол, и аз им приготвях чай и курабийки със стафиди. Струваше ми се, че Кристофър проявява безкрайно търпение, когато Корин го засипваше с въпроси за неговото минало, някои от които сигурно му причиняваха болка. Той сякаш не бе в състояние да се разсърди. Беше незлоблив, отзивчив, изпълнен със съчувствие и топлота.

Веднъж на вечеря Корин попита Кристофър за Алисия. Малкълм седеше както обикновено начело на масата, а аз бях срещу него. Корин седеше точно срещу Кристофър, който беше на старото място на Мал. Тя едва не закъсня за вечеря, докато се чудеше какво да облече и как да си направи косата.

Беше една от най-топлите летни вечери, но въпреки всичко Малкълм носеше сако и вратовръзка, както и Кристофър. Малкълм не би се предал пред неудобствата. Имаше спокоен вид, като едва ли не изглеждаше, че може да заповядва на тялото си. Макар и да не се чувстваше удобно, Кристофър не се издаде. През отворените прозорци не полъхваше и най-слабият ветрец. Само вентилаторите на тавана раздвижваха въздуха.

Корин подкачи Малкълм за стегнатия възел на вратовръзката му.

— Защо вие двамата не вземете да си поразхлабите вратовръзките и да си свалите саката. Ще бъде романтично.

Пребели очи и въздъхна. Бях споделила с Малкълм, че напоследък тя прекарва по-голямата част от времето си в четене на модни списания и клюки за живота на филмовите звезди. Започваше да се държи, сякаш Фоксуърт Хол е декор за холивудски филм.

— Тук не сме на сцената — сопна се Малкълм, спомняйки си оплакванията ми. Кимнах одобрително. — Това е семейна вечеря, Корин, и ти предлагам да се занимаваш с нещо друго, вместо със стила на обличане на мъжете в този дом.

— Татко е толкова старомоден — усмихна се тя на Кристофър, без ни най-малко да се смути. Той обаче не отвърна на усмивката й, защото знаеше как би реагирал Малкълм. Разбирах, че тя само се хвали пред Кристофър. Макар че в очите му просветна удоволствие, той запази приличие.

— И у вас ли се вечеряше така старомодно, Крис?

Видя, че я гледам с упрек. Бях й казала, че към по-възрастни не бива да се обръщаш на галено име.

— Баща ми настояваше да се обличаме прилично за вечеря. Но не бих го нарекъл старомоден, нито пък твоят баща е такъв — отвърна дипломатично Кристофър. Усетих задоволството на Малкълм, макар той с нищо да не го показа.

— Ами майка ти? Почти нищо не знам за нея. Тя си е тръгнала оттук с теб малко след като съм се родила — каза Корин. Всеки път, когато се споменеше името на Алисия, аз и Малкълм неволно се напрягахме. Толкова се безпокоях, че все някак истината ще излезе наяве, че ще загубя завинаги обичта и привързаността на тези две деца, които никога не биха ни простили, задето заставихме Корин да живее в лъжа. Направихме го за добро, утешавах се аз, а и няма начин да отгатнат. Кой би могъл да разкрие такава измама?

— Не мисля, че е редно да говорим за майката на Кристофър на вечеря — бързо се намесих аз. — Едва ли се чувства добре, като си спомня за неотдавнашната й смърт.

Корин се изчерви.

— О, съжалявам, аз не…

— Няма нищо — отговори Кристофър. — Но Оливия е права.

И той бързо попита Малкълм нещо за една от дъскорезниците му. Темата беше променена, но до края на вечерята между мен и Корин се усещаше напрежение. Тя ми се разсърди, задето я бях направила да изглежда жестока към Кристофър, но това беше първото нещо, което ми хрумна да кажа, за да сменя насоката на разговора. Нито аз, нито Малкълм имахме желание да говорим за Алисия пред Корин. По-късно дочух как Кристофър я уверяваше, че не го е засегнала. Те вървяха по коридора към източната веранда. Не знаеха, че съм достатъчно близо, за да чуя разговора им.

— Майка ми е доста студена понякога — каза тя. — Направо ме вбесява — добави и затрепка с мигли. Кристофър се разсмя.

— Не бива да съдиш майка си твърде сурово, Корин. Тя каза това, за да ме предпази. Искаше да пощади чувствата ми — обясни той, сякаш беше учител и говореше на свой ученик. Стори ми се, че се справя добре със задачата да държи Корин на дистанция и това ми даде повод за гордост.

На другата сутрин стоях на същата веранда, когато при мен дойде Кристофър. Наслаждавах се на влажния облачен ден, защото подухваше лек ветрец. Докато се приближаваше към мен, видях, че на челото му се е врязала бръчица на загриженост, макар да ме поздрави с усмивка, както обикновено.

— Добро утро, Оливия. Мога ли да поседна при теб?

Оставих ръкоделието си и той се настани до мен. Разбрах, че нещо го тревожи, и за миг изтръпнах от страх да не почне да ми задава безкрайни въпроси за Алисия и причините за напускането й. Не исках да лъжа Кристофър — не беше честно. Но какво ли би си помислил за мен, за Малкълм, за Алисия, дори за самия себе си, ако узнаеше истината?

— Май нещо те тревожи, Кристофър — започнах аз предпазливо. — Какво има?

— Оливия — подзе той и ме погледна с обич, — искам да знаеш колко съм благодарен на теб и Малкълм за всичко, което правите за мен. Тук е прекрасно. Чувствам, че съм намерил втори роден дом, при това толкова скоро след смъртта на мама. Благодаря ти, задето разбираш, че ми е трудно да говоря за нея. Снощи на вечеря, например. Усетих колко добре ме разбираш, и когато по-късно си мислех за това, открих защо. Защото ти си понесла загуба, по-голяма дори от моята. Естествено е децата да очакват родителите им да умрат. Но не мога да си представя ужаса от смъртта и на двамата ти синове.

Той улови ръката ми.

— Не се решавах да говоря за Мал и Джоел, защото знаех колко е болезнено това за теб. Но чувствам, че можем да споделим тази болка. Спомням си Мал — такъв сериозен и зрял не за възрастта си. Помня как живях тук с тях, и че те се отнасяха с мен като с брат. А когато мама замина и я нямаше толкова месеци, ти ми беше истинска майка, и аз много те обичах. Не съм забравил нищо. А сега аз загубих майка си, а ти — синовете си. Но можем да се опираме един на друг, нали? Искам да кажа, не е ли все едно аз съм си намерил нова майка, а ти — нов син? Можем ли да го направим така, Оливия? Винаги съм искал братя и сестри и все се оплаквах на мама, че нямам, но поисках ли, тя се разстройваше и почваше да кърши пръсти. Не знам защо, така и не ми каза. Но сега чувствам, че наистина съм намерил ново семейство. Възхищавам се на Корин — тя ще стане много красива жена. Възпитала си я чудесно — толкова е мила, чаровна и забавна! Честно, нямам нищо против, че тя вечно ме следва. Поласкан съм. За мен няма по-голяма чест от това, да бъда истински брат на Корин и твой син, ако ми позволиш.

— Благодаря ти, Кристофър — отвърнах аз. Виждах топлината и уважението в погледа му. Този младеж ми носеше неизразима радост! Колко странно — загубих своите две деца, но получих тези на Алисия. Зарекох се да се грижа за тях и да ги закрилям. Макар че вече бяха почти големи хора, ние бяхме истинско семейство, за каквото бях мечтала — хубави любящи деца, които светът очаква да посрещне.

— Най-много от всичко искам да се смяташ мой син, Кристофър. Това е чест за мен, уверявам те.

Кристофър се усмихна, а на хубавото му лице се изписаха обич и нежност.

— Иска ми се майка ми никога да не беше напускала Фоксуърт Хол. Иска ми се да имах много повече спомени от Мал и Джоел. Иска ми се да ги бях опознал, да бях израсъл с тях, но разбирам, че това е част от миналото, което няма смисъл да съживяваме. Мама не ми е казвала почти нищо за живота ни тук. Но сега можем да натрупаме нови спомени, нали, Оливия?

Кристофър сведе очи, после отново ги вдигна към мен — сините очи на Фоксуъртови, но по-топли, по-дълбоки, по-блестящи.

— Ще се гордееш с мен, Оливия.

Неговата обич и нежност ме трогнаха до сълзи. В живота си бях получила твърде малко и от двете, но вярвах, че Кристофър наистина ме обича като родна майка. Буца заседна в гърлото ми. Разбрах, че Кристофър е усетил колко искрено съм развълнувана. Усмихнах се и потупах нежната му ръка.

— Кристофър, ако постигнеш целта, която си си поставил, ще ме направиш щастлива и аз ще се гордея с теб както майка със сина си. Поласкана съм, че храниш такива чувства.

Отвърнах поглед, защото сърцето ми заби учестено и усетих как сълзи напират в очите ми.

Спомних си за Мал и Джоел и за задушевните разговори, които водехме. Всичко това ми беше отнето, а сега изведнъж част от него се връщаше. Сякаш за да ме успокои, топлият вятър помилва лицето ми, а дългият бухлат облак се понесе нататък, откривайки слънцето. Около мен беше топло, но най-важното беше, че и в сърцето ми се разливаше топлина.

— Ще се постарая — каза Кристофър. Наведе се да ме целуне по бузата. Продължих да усещам топлината от допира на устните му дори след като се изправи. Преглътнах сълзите си и се обърнах към него чак когато той вече се беше запътил към къщата. Наблюдавах го известно време, после вдигнах очи и до един от прозорците на втория етаж видях Джон Амос, който ни гледаше. Беше хванал ръцете си зад гърба, а тялото му сякаш хвърляше тежка, плътна сянка.

Забелязах, че напоследък Джон Амос наблюдава Кристофър. Появяваше се ненадейно, навърташе се из коридорите, изникваше от сенките. Все едно проучваше и търсеше нещо у Кристофър. Очите му, изпитателни и остри като скалпели, дебнеха да открият нещо — намек, знак, улика. Когато Малкълм разговаряше с Кристофър и Джон се случеше наблизо, той оглеждаше внимателно Кристофър като шпионин на някоя далечна, изпълнена с недоверие страна. Известно време не казваше нищо за него, но веднъж, около седмица след разговора ми с Кристофър на верандата, той дойде до вратата на предния салон, където бях седнала да чета, и каза:

— Трябва да говоря с теб за Кристофър.

Кимнах и го поканих да влезе. Не седна, от което заключих, че в главата му се въртят тревожни мисли. Остана прав, с ръце зад гърба, после се обърна към мен и започна:

— Опасност заплашва рая.

— Какво те безпокои, Джон? — запитах припряно. Неприятно ми беше, че идва при мен да говори лошо за Кристофър. — Какво е направил?

— Нищо конкретно не е направил, но аз съм предпазлив човек и искам и вие да сте такива. Тревожа се, че всички се привързаха към него толкова бързо. Дори Малкълм е загубил своята наблюдателност и сдържаност. Само ти си достатъчно прозорлива, за да разбереш от какво се опасявам, Оливия — продължи той и издаде напред долната си устна, а очите му се присвиха. Кимна бавно, сякаш за да потвърди думите си. Замислих се над чутото.

— Но не си забелязал нищо…

— Виждал съм ги с Корин. Прекарват много време заедно, разхождат се из градината, люлеят се на люлката, говорят си, смеят се — занарежда той, като че ли това бяха грехове.

— Но те са невинни деца. Тя го следва навсякъде като покорно пале. Не си станал свидетел на някакви волности, нали? — запитах бързо.

— Не, но все пак… както ти казах, тревожа се. Корин отделя все повече време и внимание на външността си. Седи пред огледалото и си реши косата по сто пъти, преди да излезе от стаята си — обясни той.

Облегнах се.

— Гледаш я как си реши косата? Не те разбирам — отвърнах аз. Той доби много смутен вид. Почервеня и започна да отваря и затваря уста, без да пророни дума.

— Защо я наблюдаваш толкова отблизо? И как го правиш?

— Понякога тя оставя вратата си открехната и аз… аз правя всичко по силите си… за да сме подготвени, ако се зададат неприятности — занарежда той припряно. — Това е единствената ми цел.

Замислих се.

— Да си видял нещо друго, което, според теб, трябва да знам? — попитах и в същия миг си дадох сметка, че Джон трябва отдавна да ги е шпионирал.

— Признавам, вчера ги проследих, защото усетих нещо нередно.

— Какво? — попитах. Подозренията на Джон Амос към тези красиви и невинни млади хора взеха да ме ядосват. Нима той се опитваше да разруши покоя и щастието във Фоксуърт Хол, които бяхме създали с толкова усилия?

— Какво усети, Джон Амос?

— Проследих ги до езерото. Те се смееха и се плискаха във водата. Гледах ги как си играят, а когато излязоха от водата, се потресох. Бяха влезли да плуват по долни дрехи! Оливия, беше отвратително! Всичко се виждаше! Толкова непристойно!

Честно казано, новината ме шокира. Бях се старала да възпитам Корин като скромна млада дама и не одобрявах постъпката й. Но ги оправдах — в края на краищата. Те бяха млади, а денят беше горещ и влажен. Явно присъщата им жизнерадост бе надделяла.

— Джон Амос — смъмрих го аз, — твоята подозрителност никак не ми харесва. Все пак те са близки роднини, а в такива случаи хората нерядко пренебрегват строгото благоприличие. Аз съм единствено дете, както и ти, но съм чувала, че братя и сестри, дори братовчеди не се срамуват едни от други. Да не правим от мухата слон.

Първото лято на Кристофър при нас беше към своя край. Той отиде в Йейл. Корин, която вече беше в десети клас, се записа в най-доброто девическо училище в Нова Англия. Исках тя да се повлияе от старите традиции на източното крайбрежие. Исках да познава и друго, освен южняшките балове и конните надбягвания в Кентъки. Исках да учи латински, старогръцки, да стане нещо повече от красивите и празноглави стопанки на именията във Вирджиния. А по щастливо съвпадение училището й беше в Масачузетс, само на един час от Ню Хейвън. Успокоих се, че ако Корин се нуждае от нещо, наблизо ще има човек от семейството.

Мъчно ми беше, че си тръгват. Напуснаха Фоксуърт Хол заедно — пътуваха с един и същи влак и Кристофър предложи да се погрижи за настаняването на Корин, преди да продължи за Йейл. Чудесно беше, че толкова бързо се сближиха като брат и сестра, каквито всъщност бяха. Само че не знаеха.

Голямата къща беше пуста без тях и сивотата отново се завърна в ежедневието ни. Малкълм вечно беше на работа, Джон Амос се оправяше с прислугата и заедно четяхме Библията. Но моите деца ми носеха утеха. Вече наистина мислех за тях като за свои.

Кристофър ми пишеше всяка седмица, точно както беше обещал. Писмата му бяха дълги и интересни, в тях описваше заниманията си. Пишеше, че Фоксуърт Хол много му липсва, и че изминалото лято е било чудесно. Корин също пишеше мили писъмца, в които разказваше за училището и новите си приятели. Оплакваше се, че наоколо няма момчета, а аз се тревожех да не пощурее по тях и да си навлече неприятности, но се успокоявах, че съм я възпитала добре. Трябваше да вярвам в своето произведение. Смятах, че възпитанието, което й бях дала, ще успее да надвие недостатъците, които може би беше наследила от майка си.

Всички очаквахме празниците, когато Кристофър и Корин щяха да се върнат. Ваканцията за Деня на благодарността беше прекалено кратка и не си струваше да бият целия път до Вирджиния, но един от преподавателите на Кристофър беше поканил и двамата у дома си за празничната вечеря. Поне ще са заедно, успокоих се аз. Чакахме с нетърпение Коледа. Двамата си дойдоха заедно, поруменели и весели, усмихнати и нетърпеливи като деца, очакващи идването на Дядо Коледа. Коледното ни тържество беше особено пищно.

Елхата беше дванайсет метра и стигаше почти до тавана на ротондата. Кристофър и Корин я украсиха, което им отне два дни. Той стоеше на стълбата, а тя му подаваше блестящите играчки. Красиво нанизаните пуканки и боровинки образуваха дълги червено-бели гирлянди, които се виеха около елхата като танцьорки около примабалерината. В навечерието на тържеството Корин не беше на себе си от вълнение. Малкълм й беше купил екстравагантна рокля от червено кадифе. Тя беше прибрала русите си коси в кок, само няколко къдрици се спускаха по шията й. Позволих й да си сложи лек грим — само спирала и червило. Признавам, беше главозамайващо красива. Изглеждаше като принцеса, като филмова звезда, като кралица.

Малкълм, Кристофър, Джон Амос, аз и прислужниците се извърнахме да я погледаме, когато тя тръгна да слиза по стълбите. Всички бяхме толкова горди — Малкълм щеше да се пръсне, а Кристофър въздъхна очарован, когато тя се приближи и весело каза:

— Честита Коледа, татко.

Прегърна Малкълм и зад гърба му намигна хитро на Кристофър. Само изражението на Джон Амос остана непроницаемо. И изведнъж, като видях как я наблюдава, разбрах истината — Джон Амос я ревнуваше от Кристофър! Оттам произлизаха всичките му подозрения! Хванах го за ръка и го поведох към балната зала с думите:

— Хайде, Джон Амос, да проверим дали всичко е готово. Гостите ще започнат да пристигат всеки момент.

Тържеството се радваше на небивал успех. Корин — изискана млада дама с перфектни обноски, се изяви като домакиня по-добре от мен. Виждах колко се гордее с нея Малкълм — той сядаше в стола си или заставаше отстрани и я следеше с поглед, докато тя обикаляше залата, поздравяваше гостите, шегуваше се с един или друг, поддържаше разговора и спечелваше сърцата на стари и млади. Виждах усмивките по лицата им и възхитата в погледите, когато тя се приближаваше към тях да ги поздрави. Дори не ми се зловидеше, че никога не се бяха държали така с мен. Аз не бях такъв тип жена. Но моята Корин беше, а отразен блясък е по-добре от никакъв.

Тя държеше Кристофър под ръка, представяше го като отдавна изгубения си чичо, който ще стане прочут лекар, и обясняваше колко се гордее с него. Грееше цялата, докато се разхождаха между гостите и озаряваха всички с празнична радост.

Кристофър беше очарователен, както обикновено, правеше комплименти на жените и ги караше да се чувстват красиви и желани. За всеки намираше по някоя мила дума, която неизменно звучеше искрено. Накъдето и да се обърнех, гостите разговаряха за него и Корин, дълбоко впечатлени и от двамата.

Дочух как госпожа Бромли каза, че й е трудно да повярва, че жизнено и очарователно момиче като Корин е моя дъщеря.

Но сега не изпитах желание да се намеся и да й отговоря, както бях правила преди. Знаех, че говори така от завист, и се гордеех. В цялата околност нямаше по-хубави и изискани млад господин и госпожица.

Минали през нещастия и трагедии, устояли навремето като величествения си дом, сега бяхме начело на местното общество. Ние бяхме хора, на които се възхищават и завиждат.

Оркестърът засвири танцова музика и Кристофър изведе Корин на дансинга. Звучеше валс и двамата затанцуваха шеметно. Кристофър водеше Корин така, сякаш двамата бяха родени да танцуват заедно. Всички се обърнаха да ги гледат и никой не искаше да се присъедини. Гостите предпочитаха да наблюдават как тази прекрасна двойка се носи из залата като весели снежинки, подхванати от вятъра. После Малкълм, строен и достолепен, пристъпи напред и ги раздели. Корин се усмихна на Кристофър, когато той зае мястото си в кръга около дансинга, посрещнат от ръкоплясканията на гостите, а Малкълм продължи танца с Корин. Но той като че ли развали магията — и двамата се сковаха и им стана малко неудобно. Малкълм сякаш се мъчеше да се състезава с Кристофър и да докаже, че и той е също толкова добър танцьор, макар че не беше. В този миг осъзнах колко беше остарял Малкълм. Младежката му енергичност беше изчезнала и сега, повел Корин в танц, той изглеждаше като оглупял старец. Кристофър се приближи до мен и каза усмихнат:

— Мога ли да се намеся, Оливия? Малкълм като че ли започва да се изморява.

Засмях се и го потупах окуражително по ръката:

— Давай, Кристофър.

Кристофър излезе на дансинга и докосна Малкълм по рамото, а Корин отново се отпусна в ръцете му сред аплодисментите на гостите.

Тогава видях Джон Амос да ме гледа като гневен бог, който иска да ме накаже, като разруши закъснялото ми щастие. Хвърли поглед на танцуващите Корин и Кристофър и сбърчи чело в тревожно подозрение.

— Няма по-слепи от онези, които не искат да прогледнат — изрецитира той. Защо караше красивото да изглежда грозно? Защо питаеше такава неприязън към Кристофър? Да не би да смяташе, че като член на семейството той трябва да получи облагите, на които се радваше Кристофър? Опитах се да пропъдя тази мисъл. Това беше най-хубавото ни коледно тържество и аз се чувствах прекрасно, озарена от триумфа на децата си. Нямаше да позволя подозренията на Джон Амос да помрачат щастието ми.

На втората година в Йейл Кристофър се представи не просто, като обещаващ студент, а като изключителен. Макар и второкурсник, той вече се занимаваше с материята, която учеха дипломантите. Специално за него премахнаха ограниченията в броя на изучаваните предмети. Малкълм и аз получихме от него развълнувано писмо, в което ни съобщаваше, че ще вземе всички изпити за три години, вместо за четири. Медицинският институт го чакаше.

Зарадвах се да науча, че двамата с Корин поддържат връзка. Той дори беше ходил два-три пъти да я посети в нейния пансион. Сигурно много гордо е показала хубавия си чичо на своите приятелки. Представях си как седи на леглото в спалното помещение, а другите момичета са се събрали около нея и слушат разказа й за Кристофър и за коледните тържества във Фоксуърт Хол. Сигурно й завиждаха, а тя го е показвала наоколо като скъпоценен камък.

Джон Амос така и не потисна съмненията и ревността си към Кристофър.

— Неестествено е, Оливия. На тяхната възраст дори брат и сестра не са си толкова близки — твърдеше той.

— О, Джон, защо не оставиш Корин на мира! — прекъсваше го Малкълм, който все така лудо обичаше дъщеря си.

На седемнайсет Корин вече беше смайващо красива млада жена. Косата й беше по-бляскава и мека отвсякога. Очите й бяха дълбоки и бистри, лазурносини като на Кристофър. Беше наследила стройната фигура на Алисия, с изящна шия, малки заоблени рамене, хубави стегнати гърди, тънка талия и тесен ханш. Имаше дълги крака и пристъп ваше така уверено и грациозно, че и ангел би й завидял.

Кристофър беше на двайсет и една години и също се беше оформил. Раменете му бяха станали по-широки и мускулести от спортните занимания в Йейл. Беше най-добрият гребец в отбора по каяк. Беше пораснал поне с два пръста, откак дойде при нас, и според мен съзряването го беше направило още по-хубав. Приличаше все повече на Гарланд. Откривах го в смеха и в шеговитото му перчене.

Сърцето ми се стопляше, като ги гледах как тичат из голямата къща и се занимават с какво ли не. Един следобед се разхождаха с лодка по малкото езерце, на следващия обикаляха да търсят полски цветя или да проследят дивите пчели, за да може после Олсен да им открадне меда. На вечеря непрестанно бъбреха за живота в училище.

Малкълм гледаше от единия към другия, но, разбира се, очите му се спираха с повече обич върху Корин. Нещо ставаше с гранитната маска на лицето му. Тя полека се пропукваше, докато накрая престана да изглежда като каменна статуя. Понякога дори избухваше в смях, когато Корин разказваше за някоя своя щуротия.

Кристофър също говореше много за нея и обичаше да повтаря какво е казала и направила, когато я е посетил в училище. Ставаха все по-близки, докато накрая започнах да се безпокоя. Един следобед, когато двамата се връщаха от езерото, най-после разбрах защо ме тревожат отношенията им.

Корин държеше Кристофър под ръка, а косата й леко се развяваше, докато двамата вървяха към верандата, където бях седнала да се порадвам на гледката към планините Блу Ридж.

Двамата толкова приличаха на брат и сестра, че бях почти сигурна, че и самите те са го разбрали. За миг си спомних за синовете си и си помислих, че ако Мал или Джоел бяха живи и вървяха с Корин, биха изглеждали също така прекрасни. Красотата й притежаваше такава сила, че всеки мъж, застанал до нея, също ставаше хубав, както бижутата украсяват ръцете или шията на жената.

Най-напред чух смеха им. Все още бяха далече й не долавях думите им. Когато се приближиха и ме видяха, млъкнаха и се спогледаха, сякаш ги бях хванала да правят нещо неприлично. Усетих, че се напрягам. След миг отново тръгнаха към мен, но вървяха по-бързо и вече не толкова близо един до друг, макар че Корин остави ръката си в неговата.

— Не е ли прекрасен денят, Оливия? — попита Кристофър. — Имаше вятър тъкмо колкото да задвижи лодчицата ни. Трябва да те повозя някой ден.

— Много пъти съм се возила с лодка — казах аз. — Живяла съм в Ню Лондон, а там да се движиш с лодка беше като да ходиш пеш.

— Наистина ли? — учуди се Кристофър. — И аз съм бил в Ню Лондон. Хубав град е.

— Да, прав си — додаде Корин.

— И ти ли си била в Ню Лондон? — попитах я аз. Тя погледна крадешком към Кристофър, после кимна.

— Взех я от училище и я заведох една събота — призна той. — Знаехме, че това е родният ти град и искахме да го разгледаме.

— Чудесно градче — вметна Корин.

После двамата се погледнаха в очите, слепи и глухи за всичко наоколо. Остра болка и ужас пронизаха сърцето ми. Те сякаш живееха под някакво покривало, което не допускаше никого и нищо в техния таен свят.

 

 

Следващата година мина бързо и отново дойде лятото. Този път аз и Малкълм отидохме до Нова Англия, за да присъстваме първо на церемонията по раздаване на дипломите в училището на Корин, а после и на завършването на Кристофър в Йейл. Кристофър бе избран да произнесе реч от името на випуска. Хората едва не заплакаха от прочувственото му слово. Той говори красноречиво за миговете, в които човек мисли, че е загубил нещо — надежда, мечта, обичан човек. Ако вярваме в мечтите си, ние можем да ги осъществим, завърши той. Дълбоко в себе си знаех, че той говори за нашето семейство и преживените от него трагедии — за загубата на Алисия, за втория си дом във Фоксуърт Хол. Дори Малкълм беше развълнуван, когато той слезе от трибуната, и всички забързахме към него с отворени обятия. Корин стигна първа и двамата останаха прегърнати задълго. Малкълм и аз нетърпеливо чакахме да дойде и нашият ред да го поздравим. Когато най-после той прегърна двама ни едновременно, аз се разплаках от щастие. След това всички заедно хванахме квадратната му академична шапка и заедно, като едно семейство, я подхвърлихме нагоре. Небето почерня от хвърляните във въздуха шапки. Всичко навред се огласи от хиляди младежки гласове.

Потеглихме обратно към къщи с колата, която Малкълм беше подарил на Корин по случай завършването — кремав „Кадилак“ с гюрук. По време на двудневното пътуване към Вирджиния Корин и Кристофър бяха учудващо тихи за току-що завършили училище с такъв успех. Спряхме да пренощуваме в Атлантик Сити, Ню Джърси, а вечерта Малкълм искаше да ни изведе да празнуваме.

— Да знаете какви неща имам да ви показвам, деца — заяви той. — Тук има една бална зала, по чийто под е инкрустирано злато. Пред нея дори Фоксуърт Хол бледнее!

— О, татко, колко си мил — въздъхна Корин. — Но аз съм ужасно изморена. Цялото това вълнение просто ме изтощи. Бих спала непробудно цяла година.

— Знам точно как се чувстваш — подкрепи я Кристофър. — Речта вчера направо ми изстиска силите.

— Е, добре, деца. Щом не искате да излизате, ще прекараме вечерта кротко в хотела.

— О, не, татко, недей — настоя Корин. — Трябва да изведеш мама.

Виждаше се, че са уморени, но аз не се отказах от излизането с Малкълм. Нима не заслужавах? Бях отгледала неговото дете и това на баща му. Оставихме Кристофър и Корин в стаите им, облякохме се официално и отидохме в един ресторант на брега на океана. Беше пълно с младоженци и току-що завършили ученици от горните класове. Чувствахме се доста неудобно и някак не на място сред толкова младежи. Отпихме от скъпото шампанско, което Малкълм настоя да поръчаме.

— Да вдигнем тост, Оливия — опита се да разведри мълчаливата ни вечеря той. — Да пием за нашата прекрасна дъщеря, която отново се връща у дома, за да остане с нас завинаги.

Погледнах го сурово. Наистина ли си мислеше, че Корин никога няма да го напусне? Трябваше да я остави да има собствен живот, да срещне някой симпатичен младеж, да се омъжи и да си създаде свое семейство. Всяко момиче иска това и аз нямаше да допусна Малкълм все така да кара Корин да се чувства виновна заради своите напълно естествени мечти и копнежи.

— Да пием за Корин, и нека тя получи от живота и любовта всичко, което желае — поправих го аз.

 

 

На следващата вечер се върнахме във Фоксуърт Хол. На сутринта оставих децата да си отспят. Кристофър още чакаше да му съобщят къде е приет да следва медицина. Беше кандидатствал в няколко престижни университета и вече беше приет в Джорджия, където навремето следвал вторият му баща. Корин искаше да отиде в Брайн Мор, но аз настоях да кандидатства във Васар и Женския колеж на Кънектикът в родния ми Ню Лондон. Приеха я и на двете места, но тя още не беше решила къде й харесва повече.

Сутринта уточних задачите за деня с готвачката и Джон Амос, след което отидох в стаята си да прегледам пощата. Намерих голям жълт плик, адресиран до Кристофър Фоксуърт-младши, а подател беше Медицинският институт на Харвард! Толкова се развълнувах и макар да знаех, че не бива да го отварям, аз го направих, защото трябваше да разбера! Казах си, че трябва да се подготвя да утеша Кристофър, ако новината е лоша, но със сърцето си усещах, че е добра. Кой уважаващ себе си университет би отказал да Приеме Кристофър? Разкъсах плика с треперещи ръце.

„Уважаеми господин Фоксуърт,

С голямо удоволствие Ви съобщавам, че сте приет в Медицинския институт на Харвард. Като декан, за мен е чест…“

Не можах да го дочета. Сълзи на щастие замъглиха очите ми и редовете се сляха. Притиснала писмото до гърдите си, аз хукнах нагоре по стълбите като момиче и заудрях по вратата на Кристофър. Нямаше го. Отидох до стаята на Корин с надеждата, че тя знае къде е. Но и тя беше излязла. Изведнъж чух едва доловим шум. Нямах представа откъде идва. Насочих се към него. За миг сърцето ми заби така силно, че не чувах нищо друго. Шумът се усили. Звучеше като смях, много странен смях, сякаш заглушаван от възглавница. В другия край на коридора светеше лампа и аз се запромъквах натам.

— Корин — прошепна някой, — какво щях да правя, ако не те бях открил? Как щях да живея? Ти си моят живот. Ти си единствената причина за моето съществуване. Ти си…

— Шшт — прекъсна го Корин. — Някой може да чуе.

— Не ме интересува дали ще чуят. Обичам те. Искам целият свят да го знае.

Светлината се процеждаше изпод двойната врата на стаята с лебеда. Все още стискайки писмото от Харвард, аз побутнах вратата, докато се отвори един-два пръста. Корин и Кристофър лежаха в леглото — лебед полуголи, с преплетени крака, вкопчени страстно един в друг. Тя беше отметнала глава назад, а кървавочервените й устни бяха леко отворени. А Кристофър целуваше голите й гърди!

Без да мисля, аз почти затръшнах вратата. Виеше ми се свят от гняв и страх. Сърцето ми подскачаше като птиче, зърнало лисица. Кристофър и Корин! Те бяха любовници! Любовници! Боже милостиви, та те са брат и сестра! О, Господи, какво направих? Какво направихме всички? Свлякох се на пода, зави ми се свят, а кръвта ми сякаш внезапно се бе превърнала в отрова. Обезумяла се запитах какво да правя. Да се изправя ли срещу тях? Да им кажа ли истината? Щеше ли Господ да ги убие на място за това, което бяха сторили?

Точно тогава върху мен падна мрачна сянка. Вдигнах очи и видях Джон Амос да ме гледа със сдържана тревога.

— Оливия, какво търсиш седнала на пода като просякиня? Какво става тук?

После малките му очички се насочиха към вратата на стаята с лебеда. Чувах шумоленето отвътре. Джон отвори рязко и вътре, на леглото с лебеда, в цялото великолепие на голотата си лежаха Кристофър и Корин. Той беше върху нея. Бяха слели тела в единение, което само бракът позволяваше.

Джон Амос беше живо въплъщение на божия гняв и докато ги гледаше, ми се стори, че става по-висок и помрачен. Досущ като ангел на възмездието, изпратен от небето. Гласът му прогърмя в стаята:

— Грешници! Развратници! Как смеете да позорите този дом! Ще си навлечете божия гняв. Това е кръвосмешение, похотливо и порочно кръвосмешение. Дано Господ обрече душите ви на вечни мъки!

Понечих да стана, да дръпна Джон Амос от вратата и да я затворя, за да скрия срама им, но той безмилостно ме отблъсна.

— И ти, глупава жено! — презрително викна той. — Казвах ти, колко пъти само ти казвах какво става под носа ти, но ти не ме послуша. Приютила си дявола в своя дом, жено, чуваш ли? Поканила си го, гощавала си го, глезила си го, а сега той е дошъл да вземе душата ти!