Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Долангенгър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Garden of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

В. С. Ендрюс. Градината на сенките

Американска. Първо издание

ИК „Златорогь“, София, 1996

Редактор: Розия Самуилова

ISBN: 954-437-039-0

История

  1. — Добавяне

Каквото каже Малкълм, каквото кажа аз

Високомерен както винаги, Малкълм не се разкая или засрами, не се почувства виновен. Същата вечер, още щом се прибра, аз го последвах в кабинета му, където той се усамотяваше преди вечеря и където нямаше достъп никой, освен него и камериерката, която чистеше веднъж седмично. Когато отворих голямата дъбова врата, без да почукам, Малкълм се стресна и разсърди. Попита строго:

— Какво търсиш тук, Оливия?

Без да трепна, му отвърнах с високомерна насмешка:

— Идвам да си поговорим за следващото ти дете.

После му предадох разказа на Алисия, без да спестя неудобните подробности, вбесена от неговата похот и безочие. Навън бе надвиснала пролетна буря — страшна и тъмна, а сърдитите парцаливи облаци, които се виждаха през прозореца зад бюрото на Малкълм, заплашваха да нахлуят в кабинета и да ни погълнат. Но бурята едва ли беше по-страшна от мен самата, а гневът ми със сигурност бушуваше по-яростно от нея.

— Придаваш прекалено голямо значение на това, Оливия — обади се Малкълм, докато пренареждаше моливите си.

Настолната лампа хвърляше сянка, която затъмняваше сините му очи. Лампите взеха да примигват от бурята. Прозорците бяха затворени заради проливния дъжд, който барабанеше бясно по стъклата. Кабинетът приличаше на капан, в който и двамата се бяхме хванали. Малкълм продължи да разглежда документите върху бюрото си. Изглеждаше съвсем спокоен и невъзмутим. Челото му беше сухо, а лицето — отпуснато. Разглеждаше листовете и се преструваше, че в създалото се положение няма нищо странно. Изчаках го търпеливо, докато подреди документите на две купчини.

Знаех защо не ми обръща внимание. Силната му воля се бореше с моята. Бях твърдо решена да не хленча, да не викам, да не играя ролята на измамена съпруга, въпреки че бях точно това. Ако изпаднех в истерия, щях да загубя силата, самообладанието и достойнството си. Най-после той ме погледна и спокойно заяви:

— Оливия, аз исках друго дете, исках дъщеря и сега ще я имам.

— Какво право имаш да мислиш, че аз ще приема плода на такъв чудовищен грях в дома си? Нима си мислел, че можеш да осъществиш плана си без моя помощ? — попитах го тихо, с отпуснати отпред ръце. Не позволявах стойката ми да издаде растящото напрежение у мен. От Малкълм се бях научила да си слагам маска на безразличие.

— Мисля, че ще го подкрепиш — отвърна той и се отпусна назад в стола си. — Спомни си, че когато се оженихме, се договорихме да ми родиш много деца — нещо, на което ти казах, че държа. Имал съм и все още имам определени идеи за това каква трябва да бъде жената от семейство Фоксуърт. Ти знаеше какво искам, но не оправда очакванията ми в това отношение.

— Това не е честно. Винаги съм искала да имам още деца — запротестирах аз и тръгнах срещу него с ръце на хълбоците.

— И все пак, скъпа Оливия, факт е, че ти не роди повече деца. Дали не си могла или не си искала, няма никакво значение.

— И ти си разреши проблема, като изнасили жената на баща си, така ли? — запитах аз със саркастична усмивка.

Той също се усмихна, за да ми покаже, че не мога да го уплаша. Толкова мразех тази студена, пресметлива усмивка!

— Щом предпочиташ да вярваш, че е било така.

— Как така предпочитам? Та нали чух всичко от устата на Алисия.

— А ти какво очакваш да ти каже? Оливия, понякога нищо не разбираш. Какво, мислиш, ставаше тук и преди баща ми да умре? Да не мислиш, че мъж на неговата възраст може да задоволи момиче като нея? Тя започна да ми хвърля многозначителни погледи, да ме среща „случайно“ насаме из къщата, да ме изкушава с „неволно“ разголени рамене. Колко пъти само си е намирала извинение да идва при мен в библиотеката и дори… в собствената ми стая! — завърши той и сбърчи чело.

— Измисляш си, за да оправдаеш ужасната си постъпка.

— Така ли? — изсмя се той.

— Да. Знам, че тя се опитваше да те отблъсне, но ти я преследваше дори преди Гарланд да умре. — Той отново се усмихна. Но аз щях да изтрия тази самоуверена усмивка от лицето му! Приковах очи в неговите. — Веднъж се уверих в това със собствените си очи.

— О, така ли? И какво видя по-точно?

В очите му се прокрадна тревога, веждите му се сключиха, а по челото се появиха бръчки.

— Един следобед на езерото. Ти я последва и се опита да я прелъстиш, но тя ти отказа. Аз бях в храстите, видях и чух всичко.

Изстрелвах всяка дума като камък, с който исках да разбия самообладанието му.

— Глупачка! — извика той и лицето му се изопна в гранитна маска. — Въобразяваш си, че като ме шпионираш, ще научиш истината. Разбрала си само половината. Тя ме дразнеше и изкушаваше. Защо, мислиш, се върнах вкъщи по-рано и отидох право на езерото? Защото тя ми бе намекнала нееднократно, че ще бъде там следобеда и ще се къпе гола. Тя искаше да отида, за да ме измъчва. Това беше част от удоволствието й. После не беше толкова твърда в отказа си.

— Лъжеш! Същия ден, преди да тръгне за езерото, тя ме покани да отида с нея.

Изгледах го победоносно. Бях го уличила.

— Да, защото е знаела, че няма да отидеш. Искала е да бъде сигурна, че няма да се мотаеш наоколо, когато аз дойда. Едва ли е очаквала, че ти ще тръгнеш да слухтиш в храстите — добави той замислено.

— Ти си лъжец! — извиках в лицето му и ударих с юмрук по бедрото си. Той премигна, но не отстъпи.

— Лъжец, а? Защо според теб смъртта на Гарланд тежи толкова на съвестта й? Тя носи по-голяма вина за нея, отколкото ти си мислиш. Тя поиска да отида в стаята й онази нощ.

— Поискала? Поискала ли? Видях разкъсаната й нощница. Видях какво си направил. Ти си я изнасилил!

Той продължи да се усмихва надменно и самоуверено.

— Тя така искаше. Обичаше да бъда груб. Тази борба й помагаше да приспи съвестта си, за да може после да ми се отдаде изцяло.

— Ти си луд!

— Не, Оливия, не съм. Ти си луда. Ти нищо не разбираш от отношенията между мъже и жени. Самата ти не си никак женствена.

Знаеше как да ме уязви. Как да обвини мен за изневярата си. Но ако грехът и похотта бяха истинското познание, предпочитах да си остана невежа.

— Не вярвам на нито една твоя дума — просъсках аз.

— Както искаш. Не желаеш да го повярваш, защото не можеш да приемеш факта за собствения си провал като съпруга. Освен че не можа да ми дадеш много деца, ти не можеш и да ми предложиш топлота, привързаност и любов. Това не е в природата ти, и никога не е било. Примирявах се с това само защото се справяше с останалите неща — грижеше се добре за къщата и си създаде добро име в обществото, но, уверявам те, минавайки край спалнята ти, нито веднъж не съм почувствал желание да вляза.

Не можех повече да понасям обидите му.

— Да, може и да си прав, но когато влизаше в спалнята ми, ти не намираше жена като майка си там.

— Колко си долна!

— Аз съм такава, каквато съм, както и ти — отвърнах му аз след като успях да се овладея. — Заплахите вече нямат значение. Жребият е хвърлен. Горе в стаята е жената, която носи твоето дете, а то ще бъде наше в очите на света. Ето какво ще направим — аз ще се разпореждам с всичко, с всяка подробност от разиграването на този фарс — заявих аз, наслаждавайки се на властта си над него.

— Което значи?

— Което значи, че ще следваме тъпия ти план, но аз ще решавам всичко. Алисия ще се крие в северното крило, докато се роди бебето. А, да, и ще кажем, че тя отива на дълго пътешествие. Кристофър ще остане с мен и ти ще се отнасяш с него като с мой син. Когато разиграем измисленото заминаване на Алисия, искам да присъстваш, Малкълм. После ще освободя цялата прислуга, освен Олсен. На раздяла ще дадеш на всеки по една годишна заплата.

Знаех, че сивите ми очи са студени и неумолими и се забиват в него като стрели.

— Една годишна заплата!

— Не, две годишни заплати. Искам да си тръгнат много, много доволни. След като Алисия се върне и се скрие в северното крило, ще наемеш нови прислужници за домакинството. И ще се погрижиш никой от тях никога да не влиза в северното крило.

Гледах как беснее вътрешно. Продължих:

— Освен това ти няма да стъпваш в северното крило, докато тя е още там. Ако отидеш, веднага ще сложа край на играта и ще посрещна унижението от един публичен скандал. Наистина ще го направя, Малкълм. Разбрано ли е?

Изгледах го внимателно. Знаеше, че сега не може да ме излъже, защото щях да прочета всичко в очите му.

— Интересувам се от нея само доколкото очаквам да ми роди здраво дете.

— Договорихме ли се тогава? — настоях аз.

— Да, да.

За пръв път видях Малкълм да проявява слабост. Раменете му се отпуснаха, а лицето доби изморен вид. Аз се опивах от новата си власт, наслаждавах се на всеки миг.

— Добре — проговорих най-накрая. — Аз ще поема изцяло грижите за нея. Ти няма да имаш нищо общо с това. Ще те уведомя, когато дойде време да се възползваме от услугите на акушерка. Ти ще я наемеш и ще я доведеш тук.

— Тъкмо това мислех да предложа и аз — обади се той.

— Да, но не го направи, нали, Малкълм? Всичко съм измислила сама — срязах го аз, доволна от себе си и нетърпелива да му доразкажа съвършения си план. — След като роди бебето, тя ще трябва да се махне веднага, а ти ще уредиш обезпечението й според завещанието на Гарланд. Сделката си е сделка — завърших аз, като исках това да прозвучи толкова студено, колкото всъщност беше. Кривата усмивка отново заигра по устните му.

— Да се повери такова богатство в ръцете на едно дете…

— Това дете е бременно с твоето дете — срязах го аз. Усмивката му посърна. — Щом тя е достатъчно голяма да има дете от теб, значи може да притежава и част от богатството ти.

— Честно казано, Оливия, твоята майчинска загриженост за нея е покъртителна — подхвърли той, като отчаяно се мъчеше да си възвърне позициите, като се прикрие зад щита на сарказма. Надяваше се да ме настрои срещу Алисия. Но вече всичко ми бе все едно — нали аз командвах.

— Моя грижа е какво е тя и в какво си я превърнал ти — заявих аз сухо.

— И какво е тя?

— Жена. Нещо, което ти не уважаваш кой знае колко.

— Ти и твоите налудничави идеи — въздъхна той и поклати глава, но знаеше, че съм права.

Изправих се надменно и самоуверено над него. Той се сви в стола си. Бурята отвън утихваше. Дори виждах последните лъчи на залеза да се процеждат през облаци, сиви като лицето на Малкълм.

— А, и още нещо. Занятията на момчетата на тавана ще трябва да спрат.

— Защо? Те са достатъчно далеч от нея и при това прекарват горе само част от деня.

— Не можем да рискуваме господин Чилингуърт да разбере нещо, а момчетата никога не бива да научат, че тя е там. Представи си какво ще стане, ако Кристофър открие, че майка му е заключена там. Мал и Джоел трябва да вярват, че детето, което ще се роди, е техен брат или сестра. Не трябва никога да открият Алисия, която чака бебето.

— Ще бъде момиче — настоя той. — И ще бъде тяхна сестра.

— Полусестра — поправих го аз. — Но те ще мислят, че е истинска сестра. Не мога да понеса мисълта синовете ми да научат, че баща им е направил дете на жената на собствения си баща. Между грях и грях има разлика. Дори щедрите ти дарения за църквата не могат да поправят зловещата същност на стореното от теб — размахах аз пръст към него. Приличах на строга учителка от неделното училище.

Той поклати глава. Бях го сразила. Усещах това и то ме правеше по-силна.

— Ами образованието на децата? — попита той.

— Ще ги изпратим в училище, като всички други деца. Уволни господин Чилингуърт утре и се погрижи да уредиш записването им в държавно училище — разпоредих се аз, натъртвайки на „държавно“. Той примигна и ме изгледа с омраза, но тя само засили удоволствието ми.

— Нещо друго? — запита горчиво.

— Ще прехвърлиш на всеки от синовете ни по един милион долара под попечителство, докато навършат осемнайсет години.

Той едва не скочи от стола си.

— Какво? Ти си луда! Защо да го правя?

— За да могат донякъде да се разпореждат сами с живота си и да не бъдат изпяло зависими от теб — обясних му аз очевидното.

— Никога няма да го направя. Това ще бъде чиста загуба на пари. Момчета на тяхната възраст не могат да боравят с толкова пари!

— Ще го направиш, и то незабавно. Накарай адвокатите си да се заемат веднага и приготви документите до края на седмицата. Ще ги съхранявам аз — заявих и махнах с ръка, както правеше той, за да подчертае, че нещо е решено и няма повече да се обсъжда.

— Един милион на всеки? — той се мъчеше да преглътне факта, че не може да промени нищо.

— Считай го за глоба — заявих аз. Той ме изгледа не толкова с омраза, колкото с разбирането, че този път противникът му не е за подценяване. Мисля, че в този момент дори ме уважаваше, макар че моите изисквания му бяха противни.

— Има ли нещо друго? — запита уморено той, а в гласа му се долови поражение.

— Засега не. И двамата имаме много задачи. По-добре да почваме.

Няма да забравя как се чувствах, когато се обърнах и излязох от библиотеката. Все едно го оставих да се препъва в дирята ми, притиснат от моята сянка. За пръв път ръстът ми не ме притесняваше, защото чувствах, че е съизмерим с постигнатото от мен. Бях избегнала мъката и трагизма на този страшен за мен момент и дори бях извлякла полза от него. Малкълм, който винаги бе успявал да се налага и да печели от всичко, с което се занимава, сега трябваше да дава. Той губеше повече от мен.

Излязох в преддверието и погледнах нагоре по витата стълба към стаята с лебеда, където Алисия седеше и чакаше да чуе присъдата си. Не Малкълм щеше да отиде да й съобщи, а аз. Тръгнах нагоре по стъпалата с новините и заповедите. Щях да карам нещата да се случват, а хората — да се движат и променят. Щях да се разпореждам със сенките и светлините във Фоксуърт Хол. Щях да затварям врати, да отварям прозорци, да светвам и гася лампите. Щях да отмервам щастие и удоволствие, страдание и болка, както прислужницата сипва супата.

Влязох в стаята с лебеда, без да чукам. Вече можех да налагам такива унижения, когато реша. Алисия тъкмо се беше изкъпала. Тя бързо се загърна с кърпата и посегна за халата си.

— Сядай! — наредих аз. Тя отиде до леглото и седна покорно като дете. За миг се поколебах, когато обърна към мен изпълнените си със страх и очакване очи. Не бързах — отидох до прозореца и се загледах в белезникавото вечерно небе. Дъждът беше спрял и облаците се носеха на изток. Видът на това изменчиво небе ме изпълни със сила. Сякаш природата ми беше вляла малко от своята мощ. Също като нея, и аз можех за броени минути да преминавам от една крайност в друга. Отидох до тоалетната масичка и разгледах пудрите и парфюмите на Алисия.

Ароматите говореха за изкусителна женственост. Те изпълваха въздуха с обещания за любов и нежност. Естествено, че всеки път, когато Малкълм е вдъхвал тези ухания, съзнанието му се е изпълвало с мечти за любов. Ароматът на парфюма й се носеше дълго след като Алисия излезеше от стаята или се спуснеше по стъпалата. Малкълм вървеше подире й като куче, хипнотизирано от мириса на обещанията. На всичко това трябваше да се сложи край. Обърнах се към нея.

— Когато се настаниш в северното крило, няма да можеш да вземеш нищо от това със себе си.

Такъв начин избрах, за да й кажа, че сме решили да изпълним плана на Малкълм.

— Значи трябва да се крия, докато бебето се роди, така ли? И ти не можа да промениш решението му? — запита тя с глас, пълен с отчаяние и примирение.

— Не. Това е единственият начин ти и Кристофър да получите нещо, когато си тръгнете. Ще трябва да го направиш, както ти казах.

Тя закри лицето си с ръце, но не заплака.

— Доизсуши си косата — казах й, — преди да си настинала. Най-лошото нещо, което може да ти се случи сега, е да се разболееш или дори само да настинеш.

Тя кимна и ме погледна като хипнотизирана. Очите й бяха празни, раменете — отпуснати. Тя сведе поглед към молитвено сключените си малки ръце. Чувство на обреченост покри като траурен воал главата й, но аз не пожелах да я успокоя, нито да й вдъхна надежда. Тръгнах да излизам.

— Оливия — изплака тя. — Страх ме е!

— След известно време ще ти мине, повярвай ми.

Оставих я — изглеждаше малка и самотна, лицето й беше бледо, а детинската й хубост беше посърнала от тревоги.

С нетърпение чаках да осъществя плана си. Бях решила, че ще затворим Алисия чак когато започне да й личи, тоест някъде около третия месец. Това ни остави достатъчно време да подготвим момчетата за предстоящото й заминаване. Една сутрин през май, след като казах на Алисия всичко, което трябваше да им съобщи, ние влязохме в детската стая.

Тя беше най-топлата и слънчева стая в цялата къща. Мал седеше на пода, а около него бяха пръснати детски книжки; коленичил на пода, Джоел си играеше с колите и камиончетата си. Кристофър смучеше палец и гледаше двете по-големи момчета.

— Имаме да ви кажем нещо — започнах аз. Алисия се суетеше зад мен, кършеше ръце и трепереше като лист.

— Какво, мамо? — запита Мал.

— Нещо много тъжно, страхувам се.

Тримата се притиснаха един към друг и загледаха ококорено Алисия, която беше готова да заплаче всеки миг.

— Може ли аз да им кажа, Оливия? — прошепна тя.

— Не. Аз отговарям за всичко тук.

Алисия седна в плетения люлеещ се стол, а трите момчета се втурнаха към нея и се покатериха в скута й. Тя ги прегърна и притисна към гърдите си, докато Кристофър и синовете ми я обсипваха с целувки.

— Алисия ще ни напусне.

Те се ококориха. Изглежда, не разбираха.

— Алисия ни напуска — повторих аз.

— Не ти вярвам — изкрещя Джоел.

— Нито аз — подкрепи го Кристофър, загледан с широко отворени очи в разплаканата си майка.

— Защо? — попита Мал, а тъничкият му глас преливаше от болка. Израстваше като интелигентен и чувствителен младеж. Що се отнася до четенето и писането, бе изпреварил връстниците си с години, а на ръст беше близо педя по-висок от тях. Щеше да стигне Малкълм.

— Защо? — попита отново той. — Да не ни е сърдита?

Алисия избухна в плач, а Кристофър зарови лице в гърдите й. Джоел запуши ушите си с ръце и каза:

— Ама тя не може да си иде, днес трябва да свирим на пиано.

Той беше русоляв, все още дребничък, и страдаше от алергии. Една прашинка беше достатъчна, за да го накара да кашля и киха часове наред, а Малкълм не понасяше това.

Мал се смъкна от скута на Алисия и застана срещу мен като смело оловно войниче.

— Защо? — изкрещя той с все сила.

— Момчета, вие сте твърде малки, за да разберете — казах аз, като се постарах гласът ми да звучи успокояващо и състрадателно. — Като пораснете, ще проумеете тези неща. Ако зависеше от мен, Алисия би останала завинаги при нас. Но татко ви не й позволява.

Внезапно личицето на Малкълм се сгърчи и бузите му се обляха в сълзи.

— Мразя го! — изкрещя той. — Мразя го! Мразя го! Той никога не ни позволява нищо, което поискаме.

Джоел вече беше изпаднал в истерия. Кашляше до задушаване, а Алисия го потупваше по гърба и отчаяно се опитваше да го успокои, докато собственият й син се бе притиснал към нея.

— Моля те, моля те — хълцаше той, — не може ли и ние да идем с нея?

— Не. Аз съм ви майка. И вашето място е тук при мен.

— Ами Кристофър? — попита Мал.

— Кристофър ще остане тук за известно време, докато Алисия се устрои в новата си къща — обясних аз. Като чу името си, момчето погледна бързо към мен, после отново към майка си.

— Мамо — изпищя той ужасено, — нима няма да съм с теб?

— Не, миличък, не — отвърна през сълзи Алисия. — Но скоро ще се върна да те взема. И после ще бъдем завинаги заедно. Няма да отсъствам дълго, Кристофър, милото ми момче. Оливия ще се грижи за теб, а и ще можеш да си играеш с Мал и Джоел.

После тя се обърна към моите деца:

— Моля ви, помнете, че ви обичам всички, и винаги ще ви обичам. В сърцето си винаги ще бъда с вас, ще гледам как свирите на пиано, как рисувате прекрасните си картини, а когато си лягате вечер, в съня си ще ви целувам.

На следния ден уведомих прислугата за предстоящото заминаване на Алисия. Щом чуха новината, лицата им помръкнаха. На слизане по стълбите дочух Мери Стюарт и госпожа Стейнър да си говорят в трапезарията, докато подреждаха масата за вечеря. Спрях до вратата и се заслушах.

— Светлината напуска този дом — рече госпожа Стейнър.

— Жалко, че си тръгва — отвърна Мери. — Тя винаги ни се усмихва, не е като оная върлинестата.

А, значи така ни различават, помислих си. „Оная върлинестата“.

— Ако питаш мен, върлинестата си постигна своето. От самото начало не щеше да види младата госпожа Фоксуърт и сигурно още щом Гарланд умря, е взела да подготвя изхвърлянето й оттук. Е, не мога да я обвинявам за това все пак. Не бих искала такава красива млада жена да се върти наоколо и съпругът ми по цял ден да я гледа. Особено пък ако изглеждах като Оливия — натърти госпожа Стейнър.

— Няма начин — каза Мери. Сигурна бях, че се е усмихнала при тези думи. Долових го в гласа й.

Прав ви път, помислих си аз и реших да им кажа час по-скоро, че вече не се нуждая от услугите им. Един следобед ги повиках всички в преддверието — Мери Стюарт, госпожа Стейнър, госпожа Уилсън и Лукас. Седях в един стол с висока облегалка, подпряла глава назад, а косата ми беше стегнато навита в кок. Те стояха и ме гледаха, изпълнени едновременно със страх и любопитство. Бях като кралица, която се готви да направи обръщение към поданиците си.

— Както знаете — започнах, — госпожа Гарланд Фоксуърт напуска Фоксуърт Хол следващия месец. Тя ще отсъства известно време, после ще се върне да вземе сина си и ще си тръгне окончателно. Обмислих всичко внимателно и реших, че вече няма да имаме нужда от вашите услуги.

Госпожа Уилсън пребледня, госпожа Стейнър кимна и очите й се присвиха, сякаш беше очаквала точно това. Лукас и Мери Стюарт изглеждаха уплашени.

— Няма да имате нужда от нашите услуги? Значи ни уволнявате? — попита Мери плахо.

— Да. Реших обаче всички да получите двугодишна заплата на раздяла — уведомих ги аз и им дадох да разберат, че възнаграждението си дължат само на моята щедрост.

— Кога трябва да напуснем? — запита госпожа Стейнър с леден тон.

— Ще напуснете в деня, когато госпожа Гарланд Фоксуърт си тръгне.

 

 

Последното приготовление беше изнасянето на вещите на Алисия от стаята с лебеда и прибирането на всички украшения и дрехи, които нямаше да й трябват, докато се крие в северното крило. Надзиравах я, докато си опаковаше багажа, раздавах нареждания, изказвах одобрение или отхвърлях всяка дреболийка, всяка дреха, която тя искаше да вземе със себе си.

— Няма защо да вземаш официалните си тоалети — заявих аз, когато я видях да стои пред огледалото и да притиска към гърдите си една синя рокля на волани. — Известно време няма да можеш да ходиш на приеми, а и няма възможност дрехите ти да се перат и почистват редовно, както досега. Ще ми се наложи да пера в мивката и ваната всичко, с което ти сама не можеш да се справиш, така че нека не вземаме нищо излишно.

Тя погледна тъжно роклите си. Количеството дрехи, което притежаваше, ми се стори невероятно. Както и лекомислието, с което бе харчила парите на Гарланд. Да не се мислеше за подвижно модно списание, което трябва да си подменя изцяло гардероба всеки сезон? Именно разточителството и суетата бяха докарали всичко това до главата на Алисия.

— Но аз се чувствам добре, когато изглеждам добре — каза тя.

— И без това скоро няма да можеш да се побереш в нищо.

— Но аз нямам дрехи за бременност, Оливия. Какво ще обличам сега?

— Ще ти дам част от моите.

— Но те са… те са толкова големи, Оливия.

— Какво значение има как изглеждаш в онази стая, Алисия? Само аз ще те виждам. Вече няма да се гласиш, за да привличаш погледите на мъжете, скъпа. Най-важното е да ти е топло и удобно.

Усмихнах се, като си я представих как се губи в моите рокли за бременност. Сега щеше да разбере какво е да стоиш пред огледалото и да не виждаш нищо красиво насреща си. Сега и тя щеше да бъде непривлекателна и тромава. А и какво по-подходящо да носи, ако не моите дрехи за бременност, помислих си. Нали беше бременна с моето дете?

— Разбира се, аз също ще нося дрехи за бременна — добавих аз.

Тя ме погледна изумено. Нима наистина не й беше хрумвало? Да не би да смяташе, че ще обикалям сред съседите с плосък корем, а после изведнъж ще им съобщя, че съм родила? Колко наивна и глупава беше! Тя не можеше да скрои план, нито да излъже, дори ако животът й зависеше от това.

— О, да — проумя тя най-после. Погледна с въздишка хубавите си рокли, блузи и поли. В крайна сметка сведох всичко, което щеше да вземе в северното крило, до един сандък и два куфара.

 

 

Скръб легна над Фоксуърт Хол в деня на лъжливото заминаване на Алисия. Беше мрачен, дъжделив ден — сякаш небето плачеше заедно с децата. Макар че лятото настъпваше, цялата къща се изпълни с мразовития полъх на зимата. Наложи се да оставим лампите светнати и да затворим плътно прозорците.

Слугите, опаковали собствения си багаж, стояха долу до стълбите и чакаха, докато Алисия, с куфар в ръка, слизаше пред мен. Никога не бях я виждала толкова дребничка и сива — приличаше ми на тъжна малка мишка. Настоях момчетата да останат в детската стая. Не исках сцени и емоционални сбогувания. Кристофър беше безутешен вече дни наред, а и моите момчета едвам се сдържаха. Изрично настоях Малкълм да присъства на болезненото представленийце. Когато слязохме, аз му подадох куфара, а той го пое несръчно; ядоса се, но не посмя да ми се противопостави точно в този момент. Очите на Алисия се напълниха със сълзи, когато стигна до групичката изпращачи, защото тя наистина се сбогуваше с всички. Огледа голямото преддверие, като че си даваше сметка, че доста време няма да го види. Нейната игра беше убедителна, защото беше наполовина истинска. Тя щеше да го види на връщане, но това щеше да бъде само бегъл поглед по пътя й към северното крило.

Алисия понечи да прегърне госпожа Стейнър, но аз я хванах за ръка и я поведох към чакащата кола с думите:

— Няма време за излишни чувства.

Изведнъж тя се отпусна в ръцете ми и проплака:

— Моля те, моля те, нека кажа довиждане на Кристофър само още веднъж.

Малкълм прошепна в ухото ми:

— Трябва ли да стоя тук и да гледам този истеричен припадък?

— Заведи я до колата, Малкълм — наредих аз.

Едвам я дотътрихме до колата. Щом прибрахме куфара в багажника, чукнах на шофьора да тръгва. Колата потегли. Зад себе си чух как външната врата се отвори с трясък, момчетата излетяха с писъци „Чакай! Спри!“ и се хвърлиха надолу по стъпалата, като се изтръгнаха от ръцете на слугите, опитващи се да ги задържат. Мал беше начело — хванал Джоел и Кристофър за ръка, той ги влачеше по алеята. Тичаха подир колата с плач и викове. Най-накрая се разпоредих:

— Прибери синовете си, Малкълм! Всичките!