В. С. Ендрюс
Градината на сенките (4)

Грозното патенце и лебедът

Нещо ярко докосна очите ми и се събудих. В полусън си помислих, че ме огрява любовта на Малкълм, но след миг разбрах, че това е просто слънцето. Мястото до мен беше студено и празно. Малкълм не беше идвал през нощта. Сълзите бликнаха нечакани в очите ми. Бях омъжена жена. Кога най-после ще ме огрее светлината на любовта! Разцъфналите ми мечти бяха попарени сякаш от зимен мраз. Кой беше моят съпруг? Коя бях аз сега? Пристъпих към прозореца и вдигнах сатенените пердета. Слънчевите лъчи плиснаха в стаята.

На вратата тихо се почука. Опитах се да прозвуча бодро и весело:

— Кой е?

Нямаше смисъл. Гласът ми трепереше.

— Добро утро, госпожо Фоксуърт. Надявам се да сте спали добре.

Беше госпожа Стейнър. Преди да успея да кажа каквото и да било, тя беше отворила вратата и ме оглеждаше. По устните й пробяга неодобрителна усмивка.

— Господин Фоксуърт станал ли е вече? — запитах аз.

— О да, госпожо. Преди доста време. Вече излезе.

За миг се втренчих в нея. Излязъл? Прехапах устни, за да не заплача. Нима не смяташе да прекара първия ден тук с мен? Може би е спрял до вратата ми, разбрал е, че спя, и си е отишъл. Защо все пак не ме е събудил? Защо не е дошъл при мен?

Почувствах се като гостенка, не като младоженка. Дали и прислужниците го усещаха? Затова ли госпожа Стейнър ме гледаше студено и неодобрително?

— Господин Фоксуърт остави ли съобщение за мен? — попитах, обидена от това, че ми се налага да питам прислугата какво е казал съпругът ми. Поне можеше да напише някоя мила бележка и да я остави на леглото до мен. Това би ме постоплило. Стаята беше толкова студена. Огънят беше угаснал ведно с мечтите ми. Усетих сърцето си като изстинал въглен. Снощи то гореше с пламъка на надеждата. Тази сутрин беше покрито с пепел. Но пред прислугата трябваше да показвам само сила и вещина.

С отсечен поклон госпожа Стейнър ме уведоми:

— Не, госпожо. Не е оставял съобщения. Искате ли да ви донесат закуската в стаята?

— Не. Ще се облека и след малко ще сляза.

— Да, госпожо — отвърна тя и понечи да запали огъня.

— Няма нужда. Аз не се излежавам сутрин.

— Както желаете. Искате ли нещо специално за закуска?

— Какво закуси съпругът ми?

— Господин Фоксуърт винаги закусва много леко.

— Аз също.

Госпожа Стейнър кимна и се оттегли.

Не беше вярно, разбира се. Понякога сутрин се събуждах освирепяла от глад и се нахвърлях върху всичко, което се изпречеше пред погледа ми. Но тази сутрин не бях гладна. Бях съсипана и реших веднага да намеря начин да поправя това.

Нещо не беше наред. Татко ме беше учил, че когато нещо не е наред, винаги има причина. И тя винаги е скрита. Ако искаш да разбереш истината, трябва да я търсиш. Но ме беше предупредил: „Оливия, когато търсиш истината в сенките, понякога се натъкваш на неща по-ужасни и болезнени, отколкото можеш да си представиш.“ Аз обаче бях силна. Така бях възпитана. Малкълм Фоксуърт беше мой съпруг и аз щях да разбера защо ме бе пренебрегнал през първата ни брачна нощ. Не бих позволила разочарованието ми да надделее над разума. Бях чакала толкова дълго отредените за мен утринни целувки, прегръдки и прошепнати любовни слова. Аз също заслужавах всичко това и нямаше да се предам толкова лесно.

Когато станах и се видях в халата, предназначен да достави удоволствие на Малкълм, ужасно се притесних, въпреки че бях сама. Сякаш бях облякла костюм за пиеса, която не се е играла; нещо повече — никой не беше и помислял да я поставя. Почувствах се глупава и се разсърдих на себе си. Свалих халата и бързо се облякох.

Никога няма да забравя слизането по стълбите през тази първа сутрин. Застанах на площадката, погледнах огромното фоайе и усетих празнотата. Да превърна тази къща в дом беше предизвикателство, което знаех, че мога да приема.

Докато слизах, наистина се почувствах като кралица. Госпожа Стейнър беше извикала готвачката госпожа Уилсън, градинаря Олсен и Лукас да ме поздравят. Прислужниците ме чакаха долу, притеснени и любопитни да видят новата си господарка. Сигурно съм изглеждала доста внушителна. Най-вероятно госпожа Стейнър и Лукас ме бяха описали предварително на другите двама. Никой обаче не беше очаквал, че Малкълм ще си доведе толкова висока съпруга. С прибрана коса, широки и изправени рамене, сигурно съм им заприличала на амазонка. В очите им прочетох страх и интерес. Обърнах се към тях:

— Добро утро. Не очаквайте, че и друг път ще ставам толкова късно. Както госпожа Стейнър може да ви каже, пристигнахме посред нощ. Моля, представете ни, госпожо Стейнър.

Малкълм трябваше да направи това, помислих си аз. Сигурно виждаха разочарованието ми.

— Госпожа Уилсън, готвачката.

— Добре дошла, госпожо Фоксуърт.

За разлика от госпожа Стейнър, тя беше едра, висока поне метър и седемдесет. Имаше прошарена русолява коса и големи любопитни светлокафяви очи. Стори ми се, че се усмихна, сякаш искаше да каже, че съм оправдала очакванията й. Съдейки по думите на госпожа Стейнър, готвачката познаваше Малкълм от дете и би могла да отгатне каква съпруга ще си вземе.

— Олсен, градинарят — представи го госпожа Стейнър.

Той пристъпи напред, стиснал шапката си в ръце. Беше набит, с дебел врат. Приличаше на бик. Имаше дебели пръсти и къси, силни ръце. В лицето му долових нещо простовато и детинско. Чертите му бяха груби, но в очите се четеше доброта. Изглеждаше като уплашен първокласник, когото учителят се готви да смъмри.

— Д-д-добро утро, госпожо Фоксуърт — каза той. Притесни се от заекването си и бързо сведе поглед.

— Добро утро.

Обърнах се пак към госпожа Стейнър:

— Отивам да закуся. После ще прегледам къщата и градината. Върнете се към задълженията си. Ще ви повикам, ако имам нужда.

Седнала в края на дългата дъбова маса за двайсет души, аз се чувствах като малко момиченце на високо детско столче. Тази огромна къща ме потискаше. Повишах ли тон, гласът ми отекваше и подсилваше празнотата. Ако Малкълм беше тук, щях да се чувствам съвсем естествено — нито грамадна, нито мъничка.

Госпожа Стейнър ми сервира и се зае със спалните. Нямах нищо против да ям сама. Често го бях правила. Но това беше денят след сватбата ми и според думите на Малкълм — началото на моя меден месец!

Огледах голямата трапезария. Макар че беше добре осветена, в нея имаше нещо мрачно. Може би тапетите трябваше да се сменят. Завесите изглеждаха безцветни и прашни. Знаех, че с упорство, сила и изрядно почистване мога да превърна тази запусната къща в дом.

Преди да стана от масата, дойде госпожа Уилсън и ме попита дали ще поръчам нещо специално за вечеря. За момент не можах да проговоря. Изобщо не знаех какво обича Малкълм. Попитах я:

— Какво готвите в сряда?

— Агнешко, но господин Фоксуърт ми каза отсега нататък да планирам менюто с вас.

— Добре, но засега се придържайте към обичайното. Ще направим съответните промени постепенно.

Тя кимна и като че ли по лицето й отново пробяга онази усмивка. Дали наистина се досещаше какво ще кажа? Трябваше да се успокоя.

— Госпожо Уилсън, по-късно ще дойда при вас и ще ми разкажете какво готвите обикновено, кои са любимите ястия на господин Фоксуърт, кога какво предпочита…

Кого заблуждавах? Тази жена познаваше съпруга ми по-добре от мен.

— Както желаете, госпожо Фоксуърт.

Госпожа Стейнър се върна в кухнята, а аз започнах експедицията си из Фоксуърт Хол, сякаш щях да посещавам музей. Единствената разлика беше, че къщата щеше да ми разкрие нещо повече за моя съпруг. Много по-хубаво би било, ако Малкълм беше до мен, за да ми показва най-ценните за него неща, да ми разказва историята на всяка мебел и картина.

Реших да започна с библиотеката — огромна, мрачна и отдавна непроветрявана стая. Дали заради книгите, покрили три от четирите стени, но вътре беше тихо като в гробище.

Таванът беше поне шест метра висок и полиците с книги стигаха догоре. Една подвижна стълбичка от ковано желязо се плъзгаше по релса, прикрепена към втория ред полици, а по-нагоре имаше балкон, откъдето човек стигаше до най-горните рафтове. Никога не бях виждала толкова много книги. Зарадвах се, защото много обичах да чета. Разбира се, новите отговорности щяха да отнемат от времето ми за четене. Един бърз преглед на полиците ми показа историческа, биографична, както и класическа литература. Явно Малкълм изобщо не беше запознат с популярните съвременни автори.

Вдясно от вратата имаше огромно бюро, най-голямото, което бях виждала. Зад него беше поставен висок, тапициран с кожа въртящ се стол. Най-много ме изненада броят на телефоните — цели шест. За какво му бяха толкова много? Колко разговора наведнъж можеше да води? Мина ми през ума, че трябва да поддържа непрекъсната връзка с — всичките си предприятия, например тъкачните фабрики и други такива, с адвокати и борсови посредници, но шест телефона!

Отляво на бюрото имаше няколко високи тесни прозореца, които гледаха към малка градинка — красива, пъстра, спокойна гледка. Видях Олсен да плеви. Явно усети, че съм на прозореца и го гледам, защото се обърна към мен, направи лек поклон и заработи по-бързо.

Когато се обърнах, забелязах една махагонова картотека, която изглеждаше като изящна мебел. Двата дълги дивана от светлокафява кожа бяха отдалечени от стените, така че да може да се минава зад тях. Край камината имаше столове, а по полиците наоколо бяха пръснати статуетки.

Светлината беше оскъдна въпреки големите прозорци. Може би, ако се сложат няколко саксии с цветя до прозорците, това ще направи стаята по-уютна, размишлявах аз.

После видях вратата в другия край на библиотеката. Любопитството ме накара да я отворя и да надникна вътре. Стаята беше тясна и в средата имаше малко бюро със стол. В единия му край бяха натрупани папки, а до тях — писалки, мастилница и бележник. Стените бяха голи, а тапетите в слонова кост бяха избелели до белезникаво сиво.

Дали тази студена и безлична стая не беше отредена за мен? Потръпнах и обгърнах раменете си с ръце. Помещението изглеждаше като пристроено в резултат на нечие закъсняло хрумване; предвидено за склад или нещо от този род. Тук можеше да стои някой писар или секретар, но не и господарката на имението.

Разбира се, не биваше да забравям, че Малкълм доста неочаквано реши да се оженим и всичко стана толкова набързо, че той не беше имал време да ремонтира стаята. Това беше моя работа. Щях да сменя безцветните прашни завеси, да донеса цял куп цветя, да окача няколко весели картини по стените, да сложа полици и да постеля ярък килим. Имаше толкова неща за правене. Всъщност това ме развълнува.

Представях си как работя тук, докато Малкълм урежда големите си сделки от библиотеката. Нямаше да бъдем далеч един от друг. Може би затова искаше да съм в задната стаичка. Тази мисъл ме поободри.

Затворих вратата и се върнах в библиотеката, за да реша коя част от къщата да разгледам. Предишната нощ любопитството ми беше привлечено от голямата бяла врата, зад която някога е била стаята на майка му. В желанието си да науча колкото е възможно повече за него и миналото му, аз се запътих обратно към южното крило и „тайната стая“. Когато Малкълм каза, че никой не трябва да влиза в нея, сигурно не е имал предвид мен.

Спрях пред двойната врата, когато чух хлопване някъде по същия коридор. Госпожа Стейнър ме изгледа и макар че беше далеч от мен, забелязах угриженото й изражение.

Караше ме да се чувствам неудобно, като стоеше и ме гледаше втренчено. Все едно ме беше хванала натясно. Как се осмеляваше някаква си прислужница да ме поставя в такова положение? Запитах остро:

— Свършихте ли с работата си?

— Не още, госпожо Фоксуърт.

— Тогава продължавайте — наредих и я изгледах, докато се извърна и тръгна към стаята на Малкълм.

Пресегнах се, натиснах дръжката и влязох в стаята, обитавана някога от майката на Малкълм. Щом пристъпих вътре, занемях. Не бях очаквала, че стаята й може да изглежда така. И тя е спала тук!

В средата, на невисок подиум стоеше… най-добре може да се опише като легло — лебед. Обърнатата в профил глава беше от гладка слонова кост и изглеждаше, сякаш се готви да се скрие в пуха под вдигнатото крило. Лебедът имаше сънено рубиненочервено око. Крилата му леко се извиваха й обграждаха горния край на овално легло, което изискваше специално ушити чаршафи. Дизайнерът беше предвидил връхчетата на крилата да придържат отметнатия встрани ефирен прозрачен балдахин във всички нюанси на розовото, виолетовото и пурпурното. В долния край, напряко на голямото легло, беше сложено малко легло — лебед.

На пода пред леглото бяха постлани бледолилав килим и голяма бяла кожа. Имаше кристални лампиони, украсени със сребро и злато. Два от тях бяха с черни абажури. Между другите два беше поставено канапе с розова кадифена тапицерия.

Признавам, гледката ме потресе. Стените бяха покрити с тежка копринена дамаска в крещящо розово, доста по-ярко от бледия, почти десет сантиметра дебел килим. Пристъпих към леглото и докоснах меката пухкава покривка.

Що за жена е била майката на Малкълм? Филмова звезда? Какво ли е да спиш в такова легло? Не можех да не легна в него, да усетя меката му, изкусителна чувственост. Това ли искаше Малкълм? В това легло ли е бил заченат? Като че ли не бях разбрала красивия си съпруг — може би в сенките на душата му се криеха непонятни за мен копринена мекота и чувственост.

— Кой ти позволи да влизаш тук?

Скочих уплашено. На вратата стоеше Малкълм. За миг си помислих, че ще пристъпи към мен с обич, но после видях в очите му странен пламък, който разкривяваше красивото му лице. Ледени тръпки полазиха по гърба ми. Затаих дъх и седнах. Докоснах с ръка гърлото си, защото чувствах, че се задушавам.

— Не те чух да влизаш, Малкълм.

— Какво правиш тук?

— Това… това, което ти ми каза. Разглеждам къщата.

— Това не е част от нашата къща. То няма нищо общо с нея.

Гласът му беше студен като полярен лед.

— Само се опитвах да ти доставя удоволствие, Малкълм. Исках да те опозная и реших, че като науча нещо за майка ти, ще започна да те разбирам по-добре.

Всичко беше толкова объркано и нереално, че главата ми се замая. Сякаш бях нахлула по-скоро в нечия мечта за миналото, отколкото в самото минало.

— Майка ми? Ако мислиш, че опознаването на майка ми ще ти даде ключа към мен, горчиво се лъжеш. Искаш да ти разкажа за майка си, така ли? Добре, така да бъде.

Отпуснах се в копринените чаршафи. Той се надвеси над мен, а аз се почувствах слаба и объркана.

— Майка ми — започна Малкълм горчиво, — беше много красива. Чаровна, жизнерадостна и любвеобилна. Тя беше всичко за мен. Тогава бях наивен и доверчив и не познавах женската природа. Не знаех, че още от времето на Ева жените винаги са предавали мъжа. Особено жените с красиви лица и съблазнителни тела. О, Оливия, тя беше толкова измамна. Под милите усмивки и нежните думи се криеше сърце на уличница.

Отиде до гардероба и рязко го отвори.

— Погледни всички тези дрехи — продължи той, като извади една светла ефирна рокля и я хвърли на пода. — Да, майка ми беше светска жена от края на миналия век.

Продължи да вади вечерни рокли от дантела в ярки цветове, фини фусти и дори ветрило от щраусови пера, и да ги хвърля ядно на пода.

— Да, Оливия, тя беше царицата на всеки бал. Ето тук се доразкрасяваше.

Отиде до блестящия от позлата будоар. Навсякъде около тоалетната масичка имаше огледала. Сякаш не на себе си, взе четка за коса и гребен с посребрени дръжки.

— Тази стая струваше цяло състояние. Баща ми задоволяваше всяка нейна прищявка. Тя имаше необуздан свободолюбив дух.

Той замълча, после каза „Корин“, сякаш самото произнасяне на нейното име можеше да освободи духа й. По очите му разбрах, че отново я вижда как пристъпва безшумно по дебелия лилав килим, а шлейфът на халата й се влачи след нея. Помислих си, че сигурно е била много красива. Никога не бе се спирал подробно на нея в предишните ни разговори, макар аз да му бях разказала за смъртта на мама. Предположих, че обстоятелствата са били толкова трагични, че скръбта му все още не му позволява да говори за това. Попитах го:

— От какво е умряла?

— От нищо не е умирала тук — сърдито отвърна той, — освен може би от скука. Скуката от това да имаш всичко, което пожелаеш, и да доставяш толкова удоволствия на сетивата си, че да ги притъпиш.

— Какво искаш да кажеш с това „не е умирала тук“?

Той обърна гръб на огледалата и се запъти към вратата, сякаш се канеше да излезе. Спрях го с думите:

— Малкълм, не мога да бъда твоя съпруга, без да знам миналото ти, без да знам нещата, които са известни дори на външни хора.

— Тя избяга — промълви той, все още с гръб към мен. После се обърна. — Избяга с друг мъж, когато бях едва на пет години.

Сякаш изстреля последните си думи. Избягала ли? Потреперих. Малкълм се върна и седна до мен на леглото.

— Тя правеше каквото си иска, когато си иска, както си иска. Нищо нямаше значение, когато ставаше дума за собственото й удоволствие. Господи, Оливия, ти познаваш този тип жени — каза той и положи ръце на раменете ми. — Те са точно това, което ти не си — повърхностни, самовлюбени и лекомислени, флиртуват с всеки, не могат да останат верни на никого и на тях не може да се разчита.

Изчервих се… Внезапно видях нещо особено в погледа му. Той примигна, сякаш току-що се бе убедил в нещо. Когато отново ме погледна, лицето му имаше друго изражение. Ръцете му все още бяха върху раменете ми, но сега ги стисна силно, почти болезнено. Опитах да се отскубна, но той ме хвана още по-здраво.

Не можех да помръдна. Погледът му ме хипнотизираше. След миг се усмихна, но усмивката му ми се стори безумна. Пръстите му се отпуснаха, но вместо да отдръпне ръце от мен, той ги прокара по гърдите ми и грубо ги притисна. Прошепна:

— Да, тя ме изостави. Остави ми само спомена за допира, за целувката и за сладкия аромат на тялото й.

Затвори очи и пое дълбоко дъх. Пръстите му заработиха бясно, сякаш движени от своя собствена воля, и разкопчаха блузата ми. Устните му докоснаха шията ми и той зашепна:

— Остави ме завинаги в тази стая и аз я виждам, усещам я…

Грубо смъкна блузата ми. Бях толкова ужасена, че не можех да си отворя устата. Затаих дъх. Той продължи:

— Името й отеква из цялата къща. Корин! Корин!

Ръцете му се плъзнаха по тялото ми и дръпнаха полата.

Усетих я как се смъква надолу. Пръстите му препускаха по тялото ми като подивели животни — по дрехите ми, под тях, дърпаха, бореха се и грубо ме разсъбличаха.

— Корин. Мразех я. Обичах я. Но ти поиска да знаеш за майка ми. Ти поиска да узнаеш. Майка ми — добави той с презрение.

Отдръпна се и разкопча панталона си. Стъписано гледах как се хвърля върху мен като психопат, объркан в собствените си изкривени чувства, воден не от обич и желание, а от омраза и похот.

Вдигнах ръце да се защитя, но той ги разтвори и ги притисна към леглото.

— Майка ми. Ти не си като нея. Никога няма да бъдеш като нея. Никога няма да изоставиш децата, които ще създадем, нали, Оливия? Нали?

Поклатих глава и усетих как се намества между краката ми и грубо ме обладава. Исках да го обичам, да го направя щастлив, да го милвам нежно, но като го видях такъв, с изкривено лице и пламнал от гняв поглед, можех само да затворя очи и да се отпусна назад.

— Моля те, Малкълм — прошепнах. — Не така. Моля те. Аз няма да бъда като нея. Не съм като нея. Аз ще обичам теб и децата ни.

Той не ме чуваше. Отворих очи и видях, че е изцяло завладян от гнева и похотта си. Отново и отново се хвърляше върху мен и жестоко ме пронизваше. Исках да извикам, но се страхувах да не го вбеся, а и се притеснявах, че прислугата може да чуе. Сподавих вика си и прехапах устни.

Най-накрая гневът му се изля в мен. Беше толкова горещ, че се уплаших да не ме обгори. Малкълм спря тласъците си; беше удовлетворен. Изстена и зарови лице в гърдите ми. Усетих как тялото му потръпва и се отпуска.

Прошепна едно последно „Корин“, после се отдръпна от мен, облече се бързо и напусна стаята.

Сега вече знаех кой живее в сенките на душата на Малкълм Нийл Фоксуърт и кой го преследва. Знаех защо си е избрал жена като мен. Бях пълната противоположност на майка му. Тя беше лебедът, а аз бях грозното патенце, защото той така искаше. Никога нямаше да получа любовта, за която бях мечтала.

Любовта на Малкълм вече беше спечелена и захвърлена от жената, която витаеше в тази стая. За мен не беше останало нищо.