В. С. Ендрюс
Градината на сенките (21)

С отворени очи

Те дойдоха в една нощ, която ми напомняше за нощта на моето пристигане във Фоксуърт Хол преди много, много години. Бях наредила на Корин да вземе късния влак, та мракът да прикрие идването им. Когато влакът спреше на празната гара, щеше да бъде три сутринта и те щяха да се озоват сами на безлюдния перон, обгърнат от нощната тъма. Сигурно сънените й деца щяха да си помислят, че са захвърлени в някаква пустош далеч от цивилизацията, заобиколени само от поля и стърнища и теменуженосините планински вериги, които се издигаха на хоризонта подобно гигантски чудовища.

Нямаше да пращам кола да ги вземе. Макар че от гарата до дома имаше доста ходене, не можех да рискувам някой от прислугата или съседите да научи за децата на Корин. Щяха да се препъват по тъмния пуст път. Всяко дърво, сянка, звук, щяха да ги хвърлят в ужас. Сърцата им щяха да тупкат лудо от страх.

И изведнъж Фоксуърт Хол щеше да изникне пред тях като замък на вещица от приказките, които майка им сигурно им беше чела. Тъмните прозорци щяха да се втренчат в тях като мъртви очи, а покривът щеше да се открои на фона на тъмното небе като черен атлаз. Нямаше да намерят нищо гостолюбиво във вида му. Щяха да го гледат страхливо смълчани, с разтуптени сърчица.

Исках да бъда сама при идването на Корин и децата. Не желаех да виждат никой друг, освен мен. Това беше моя работа и макар че приех безпрекословно плана на Джон Амос, настоях дори той да се прибере в старта си въпреки протестите му.

Бях сложила Малкълм да си легне около десет часа.

— Оливия — примоли се той, — знам, че тази нощ Корин си идва, и искам да остана да я посрещна.

В очите му блеснаха искрици на обич и разбрах, че през всичките тези години обожанието, което питаеше към Корин, не беше угаснало. Да, правилно постъпих, като не му казах за децата. Те щяха да го омагьосат, както правеше всяка красота.

— Малкълм, Корин положително ще бъде изтощена от пътя. Ти също, ако останеш буден до толкова късно. Ако си легнеш сега, утре ще бъдеш отпочинал и ще можеш да я поздравиш по-жизнерадостно на сутринта.

Сега ми оставаше само да чакам. Вече бях подготвила стаята в северното крило за тях. Сама изчистих, забърсах праха и преместих двете двойни легла, защото не биваше да допускам прислугата да заподозре дори частица от плана ми. Докато местех леглата, открих четката на Алисия — по нея още имаше снопчета коса. С годините меките руси къдри се бяха превърнали в прашна стара паяжина. Оставих четката на бюрото, без да махна и косъм. Сега внуците на Алисия щяха да живеят тук, където беше живяла самата тя. И бях сигурна, напълно сигурна, че внучките й ще използват тази четка. Да, те положително щяха да бъдат от онези момичета, които всеки ден си разресват косата по сто, че дори й по петстотин пъти.

Часове наред чаках до пристигането им, крачейки по дългите мрачни коридори на Фоксуърт Хол. На няколко пъти отивах до прозореца над входа за прислугата и надничах навън в мрака. Беше започнал да вали сняг. Както се разхождах напред-назад, внезапно чух как изпука съчка и се втурнах към прозореца. Видях ги — промъкваха се в нощта като крадци. Четири сгушени едно в друго деца и майка им, увита в наметало. Отворих вратата и с жест им посочих да влязат. Подкарах ги пред себе си по тясното и стръмно задно стълбище, без да кажа дума. Корин знаеше, че й е забранено да говори. Знаеше, че дори шепот или едно несръчно движение биха отекнали по дългите пусти коридори в дома на нейното детство и биха вдигнали на крак прислугата.

Заведох ги направо в крайната стая на северното крило. Отворих вратата и ги натиках вътре, както би направил милозлив пазач, водещ затворника към килията за осъдени на смърт. Когато всички влязоха, тихо затворих.

После светнах лампата. Пред мен стояха четири красиви деца. Момчето, вече почти младеж, беше точно копие на Кристофър — същата руса коса, същото миловидно и умно лице. Толкова копнеех да го прегърна. Но се въздържах, спомняйки си всичко станало. Момичето беше досущ като майка си на тези години и видът му предизвика прилив на спомени, които едва не удавиха твърдата ми решимост. Бързо отвърнах поглед от нея и заразглеждах близнаците. Две ангелчета впериха в мен огромни, уплашени сини очи. Докато ги гледах, те се приближиха едно до друго и сякаш се помъчиха да се слеят в едно.

— Както каза, Корин, децата ти са красиви. Но сигурна ли си, че с ума им всичко е наред? Да не би да имат някакви увреждания, които не се забелязват?

— Нямат — викна Корин. — Сама можеш да се увериш, че децата ми са съвършено нормални както физически, така и умствено!

Тя ме изгледа с омраза и започна да съблича близначката, която вече задрямваше. По-голямото момиче услужливо почна да сваля дрешките на момченцето, а живото копие на Кристофър вдигна един от големите куфари на леглото. Отвори го и извади две жълти пижами с ританки.

Корин сложи близнаците на едното легло и целуна зачервените им бузки. С треперещи ръце отметна къдриците от челата им и придърпа завивките до брадите им.

— Лека нощ, милички — прошепна.

Не вярвах на очите си — майка да позволи на двете си поотраснали деца от различен пол да спят на едно легло. Колко бързо се сбъдваше всичко, предречено от Джон Амос!

— Двете ти големи деца не могат да спят на едно легло! — обадих се навъсено аз. Тя ме погледна изненадано и избухна:

— Та те са просто деца! Мамо, изобщо не си се променила! Още си склонна да храниш долни подозрения за всекиго. Кристофър и Кати са невинни.

— Невинни ли? — озъбих й се аз. — Така мислехме и ние с баща ти за теб и чичо ти!

Корин побледня.

— Щом мислиш така, дай им отделни стаи с отделни легла! Бог ми е свидетел, че в тази къща ги има достатъчно!

— Невъзможно! — отсякох ледено. — Тази е единствената стая с прилежаща баня, където съпругът ми няма да ги чува да тропат или да пускат водата в тоалетната. Ако ги разделим и ги пръснем из всички стаи, гласовете им и шумът, който вдигат, ще стигнат или до него, или до някого от прислугата. Доста добре съм обмислила това решение. Единствено тази стая е сигурна. Сложи двете момичета в едното легло, а двете момчета — в другото — разпоредих се аз.

Без да ме погледне, Корин се наведе, взе момчето и го пренесе до празното легло. Двете по-големи деца ме гледаха кръвнишки, докато излагах правилата, които трябваше да спазват в тази стая.

Когато свърших, Корин ги притегли към себе си и ги погали по главите с думите:

— Всичко е наред. Вярвайте ми.

После се обърна към мен, а лицето й се разкриви от най-злобния поглед, на който беше способна.

— Мамо, прояви поне малко съжаление и съчувствие към децата ми. Те са не само моя, но и твоя плът и кръв. Не го забравяй!

Когато започна да изрежда техните добродетели и умения, аз спрях да слушам. Те не бяха моя плът и кръв, нито пък тя. Колкото и да я бях обичала, заради спасението на безсмъртната си душа трябваше да престана. Нейните молби и красотата на децата едва не сломиха твърдостта ми, но аз затворих сърцето си за тях.

Когато Корин разбра, че думите й няма да смекчат решението ми, тя се обърна към децата и им пожела лека нощ.

Изчаках до вратата да свърши дългата раздяла на Корин с децата й. Най-накрая я дръпнах за ръката и преди да затворя, погледнах пак в стаята. Близнаците спяха дълбоко. По-големите стояха един до друг и момчето държеше момичето за ръка, също както Кристофър беше държал Корин. Видях как я погледна в очите и как се усмихна, и от тази усмивка по гърба ми полазиха ледени тръпки. Вече я бях виждала — Кристофър се усмихваше така на Корин, но аз бях твърде заслепена, за да забележа. Но сега очите ми бяха отворени.

Заключих вратата след себе си.