В. С. Ендрюс
Градината на сенките (10)

Черни дни

Месеците течаха монотонно, изпълнени с напрежение, което ми се струваше последствие от отношението на Малкълм към Алисия. Той се държеше много войнствено — често правеше остри и язвителни забележки и открито я пренебрегваше. Стана по-раздразнителен — особено когато ставаше дума за любовта на Мал към музиката. Един следобед се върна по-рано вкъщи и завари Мал на пианото, а до него седеше Алисия и му показваше гамите. Аз плетях пуловер за Джоел и се радвах на Мал, който интуитивно улучваше верните тонове. Безспорно момчето имаше талант, който, при подходящо обучение, можеше да го превърне във виртуоз.

Малкълм чу пианото и дойде в салона, а очите му вече искряха от гняв. Вдигнах поглед от плетивото си тъкмо когато нахълта през вратата. Затръшна пианото така бясно, че едва не прищипа пръстите на бедния Мал с капака. Стори ми се, че би искал да го направи, за да прекрати веднъж завинаги заниманията му по пиано. Алисия изпищя и прегърна Мал. Двамата вдигнаха очи към Малкълм.

— Какво казах аз за тези музикални прищевки?

— Но, Малкълм, момчето има талант. Той е същинско чудо. Чуй как свири още на тази възраст. Нека ти покажем — примоли се Алисия.

— Не ме интересува как свири. Нима това ще го направи добър бизнесмен? Ще му помогне ли да върви по стъпките ми? Ти го превръщаш в мекушав лигльо. Веднага да става от това столче! — разпореди се той, ала Алисия продължи да притиска момчето към себе си. — Мал, стани!

Мал се дръпна от прегръдката на Алисия и се изправи, а устните му трепереха. Страхуваше се да заплаче, защото знаеше, че това още повече ще ядоса Малкълм. Обикновено хлипаше беззвучно. Джоел, който седеше на пода и си играеше с Кристофър, вдигна същия изпълнен с ужас поглед. Двете момчета еднакво се страхуваха от баща си. Когато той креснеше на единия, другият реагираше, сякаш крещят на него. Кристофър изглеждаше само заинтригуван от суетнята и шума. Алисия ме погледна умоляващо. Обърнах се към Малкълм:

— Какво целиш всъщност?

— Момчето трябва да се научи да ми се подчинява безпрекословно. Казах му да си преговаря уроците през свободното време, а не да свири на пиано.

— Той не нарушава нарежданията ти, щом майка му и баба му са му разрешили да посвири.

— Нарушава ги! — настоя Малкълм. — Той знае какво съм наредил.

Той се пресегна и сграбчи Мал за врата, като почти го повдигна от пода. Повлече ужасеното дете към библиотеката, за да го напердаши с пръчка. Джоел моментално заплака, а Кристофър съвсем се обърка.

— Малкълм, недей! — изкрещя Алисия след него.

— Гледай си собственото дете и остави моите на мен! — отвърна й той през зъби.

Алисия скри лице в дланите си, после ме погледна. Джоел изтича до стола ми и се вкопчи в мен. Тя запита:

— Как му позволяваш да постъпва така?

— Едва ли мога да му забраня да възпитава собствените си деца, и то в собствената си къща.

— Но нали си майка! Би трябвало и ти да имаш думата.

— Да не би да се опитваш да ме скараш със съпруга ми? — отвърнах аз. Знаех, че не е така, но исках да я накарам да си мисли, че в моите очи истината изглежда така.

— Разбира се, че не, Оливия. Вината е изцяло моя. Аз го насърчавах, а ти позволи. Не биваше да го правиш, ако си знаела, че ще се стигне дотук. Малкълм е толкова жесток. Не те ли е страх за момчето?

— Нищо няма да му стане. Ако истински желае нещо, баща му едва ли ще успее да го спре. В това отношение прилича на мен. Опитай се да не обръщаш внимание на Малкълм. Стой далеч от него! — добавих аз, имайки предвид съвсем друго нещо. — Къщата е достатъчно голяма.

— Въпреки всичко, много ми е мъчно за него — каза тя, вече разплакана, и излезе от стаята.

Не направих опит да я успокоя. Радвах се на неразбирателството между нея и Малкълм. То ми гарантираше, че тя ще отблъсква опитите му да я съблазни.

После отново всичко се промени.

За третия рожден ден на Кристофър Гарланд и Алисия дадоха прием, на който поканиха много съседски семейства с деца на възрастта на Кристофър, Мал и Джоел. Преддверието на Фоксуърт Хол кънтеше като училищен двор. Навсякъде бе пълно с деца. Алисия организира игри и окачи разноцветни хартиени гирлянди и балони. Госпожа Уилсън направи огромна торта и я украси с всевъзможни животни.

Малкълм отиде на работа, но Гарланд си остана у дома, за да помогне в приготовленията — нещо, което синът му никога не би направил, защото смяташе, че това може да урони достойнството му.

— Стане ли дума за Кристофър, той съвсем пощурява — каза ми той на закуска същия ден. Алисия и Гарланд бяха станали от масата, за да се заемат с приготовленията. — Държи се като изкуфял дядка. Човек ще рече, че това е първото му дете.

— Може би се гордее не само с това, че изобщо е бил в състояние да създаде дете, но и задето то е толкова красиво и умно — отвърнах аз. Малкълм присви очи и за пръв път разбрах, че той всъщност ревнува Кристофър заради вниманието, което Гарланд му отделя. — И с теб ли се е държал така мило?

— Не бих казал. Дори напротив. Трябваше да му се моля да ме вземе със себе си, когато пътуваше по работа. След като майка ми избяга, той обвини мен, че съм я изгонил. Никога няма да му простя. Майка ми ме обичаше повече от всичко на света и не аз, а неговите глупости я накараха да ме напусне. Разбери, всеки път, когато погледне в сините ми очи, той вижда Корин. И знае, че тя никога не го е обичала така, както обичаше мен. Колко ли го е мразела! Иначе никога не би ме напуснала. Няма да му простя, че заради него я загубих.

За пръв път от години насам изпитах съчувствие към съпруга си и посегнах да докосна треперещата му ръка. Опитах се да го успокоя:

— Но когато порасна, той прекарваше повече време с теб, нали?

— Не докато не пораснах толкова, че да поемам част от деловите му задължения. Прехвърляше ме от едно частно училище в друго, само и само да не се мяркам пред очите му. Не ми пишеше, нито пък отговаряше на моите писма. Една коледна ваканция се върнах у дома и намерих къщата пълна със слуги, но него го нямаше — беше отишъл на поредното си сафари. Не му беше и хрумнало да ме вземе със себе си. Нямах никакви приятели, така че прекарах ваканцията, като се шляех из Фоксуърт Хол, заслушан единствено в отекващите си стъпки.

Виждайки, че е в настроение да говори за миналото, нещо, което рядко се случваше, аз се осмелих да го запитам:

— Малкълм, винаги съм се чудила дали майка ти е писала, след като те е напуснала. Имаш ли изобщо някаква, вест от нея?

— Нито дума, нито дори пощенска картичка. Като малък си мислех, че баща ми крие писмата й до мен и с часове седях в стаята си и съчинявах безкрайни писма, които никога не стигнаха до нея. Молех я да се върне обратно при мен. Бях само на пет години и толкова се нуждаех от нея! Не можех да разбера защо ме изостави. Ако някога я срещна, бих я попитал точно това.

— Каква полза? — учудих се аз.

— Така и няма да разбереш — отвърна той и излезе, за да прекъсне разговора.

 

 

За моя изненада, на рождения ден на Кристофър Малкълм се върна от работа навреме за празненството. Можеше и да не го направи, за да нарани баща си — съпругът ми бе способен на такова нещо. Това, което ме изненада, беше начинът, по който погледна Алисия, като я видя в преддверието с децата.

Беше облечена в широка рокля от тънка материя, през която гърдите й изпъкваха. Беше вдигнала косата си и носеше два реда огромни перли. На тържеството, с всички тези хора край нея, тя отново се развесели и засия — както навремето, когато пристигна във Фоксуърт Хол. Дори Гарланд изглеждаше подмладен — измореното изражение бе изчезнало от лицето му.

Смехът на Алисия отекваше в голямата зала. Децата бяха очаровани от нейната топлота и веселост. Те вървяха след нея и се надпреварваха да привлекат вниманието й. Нашите две момчета водеха колоната и непрестанно повтаряха името й.

Малкълм се загледа в нея и застина като статуя. Очаквах по лицето му да се изпише обичайният присмех, а в очите му да блесне омраза. Вместо това видях как изражението му се смекчи и устните му се отпуснаха. Досущ като омагьосано от нея дете.

В сърцето ми се прокрадна див ужас. Той я гледаше с копнеж, както гледа само влюбен мъж. Чувствата му не бяха мъртви, както си въобразявах. Като огромна мечка, те само бяха заспали зимен сън в очакване на пролетта. Красотата на Алисия бе очакваната пролет — тя го изкушаваше, възбуждаше страстта му и го приканваше да направи нов опит.

Долових го в начина, по който я заговори. Видях го в очите му, които не се откъсваха от нея, докато тя се разхождаше из залата и забавляваше гостите. Доволен беше просто да си седи, да отпива от чая си и да я наблюдава.

След като празненството свърши и гостите се разотидоха, Малкълм остана долу да гледа как Алисия ръководи почистването. Гарланд, изморен от оживлението, беше отишъл в спалнята да полегне. Аз се заех с къпането на децата и приготвянето им за сън.

Алисия обяви, че ще си вземе една хубава книга и ще се оттегли в стаята с лебеда да си почине.

— Нали се получи чудесно празненство? — попита ме тя.

— Децата го харесаха — признах. — Но се чудя дали момченце на три години може да оцени приема в своя чест.

— О, Оливия, понякога говориш точно като Малкълм — въздъхна тя. Съжалявах, че Малкълм не е наблизо да я чуе.

Тя се качи по извитата стълба, а аз останах да обсъдя с госпожа Уилсън менюто за идущата седмица.

По-късно Алисия ми разказа какво се бе случило точно тогава, но беше в такава истерия, че не можах да разбера всичко.

Бях стигнала до средата на стълбището, когато я чух да крещи. После нещо се блъсна в стената на стаята с лебеда. Изтичах по коридора до нейната врата и видях как Гарланд се строполи на пода, притиснал с ръце гърдите си. Беше по пижама — очевидно нещо внезапно го бе събудило и той бе тръгнал бос към стаята с лебеда.

Алисия лежеше в леглото с разкъсана от рамото до кръста нощница, през която се виждаха гърдите й. Малкълм се беше надвесил над сгърченото тяло на баща си, стиснал ръце в юмруци, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си. Лицето му беше аленочервено, а през дясната му страна имаше дълъг белег от одраскване.

— Какво се е случило? — изкрещях аз.

— Бързо, повикай лекар! — разпореди се Малкълм, който запази самообладание при вида ми. Обърнах се към Алисия, която плачеше истерично и се мъчеше да покрие гърдите си. Гарланд не помръдваше, така че изтичах до телефона в трофейната зала и повиках доктор Бракстън.

Преди той да пристигне, Малкълм бе успял да довлече тялото на Гарланд до спалнята му и да го положи върху леглото. Алисия, навлякла халат над скъсаната си нощница, стоеше до него, хлипаше и държеше безжизнената му ръка.

— Какво се е случило? — попита докторът и се надвеси над Гарланд. Преди да отговори, Малкълм погледна първо мен, после Алисия.

— Получи някакъв пристъп и извика. Когато дойдох, той вече беше в това състояние.

Докторът допря стетоскопа си до гърдите на Гарланд и се опита да долови сърдечен ритъм. После погледна в очите му и провери пулса.

— Трябва да е било сърдечен удар — каза той тихо. — Съжалявам. Вече нищо не може да се направи.

Алисия изпищя и се хвърли върху тялото на Гарланд.

— Не! Не! Не! Не може да бъде. Нали току-що отпразнувахме рождения ден на сина ни? Моля те, недей! Моля те! Гарланд, събуди се! Покажи им, че не си мъртъв! Гарланд! Гарланд!

Хлипаше безутешно и от риданията й леглото се тресеше. Малкълм се обърна и избяга. Дори не ме погледна.

— Ще се обадя в погребалното бюро — рече тихо доктор Бракстън. Хвърли поглед на Алисия. — Колкото по-скоро дойдат, толкова по-добре.

— Да, разбира се — отвърнах.

— Преди няколко седмици дойде при мен да го прегледам — обясни ми доктор Бракстън — и аз му казах, че сърцето му никак не ми харесва, но той ме накара да се закълна, че няма да казвам на никого, особено на Алисия. Такъв си беше.

Кимнах, защото разбирах Гарланд. Той не искаше да признае възрастта си. Стараеше се да направи живота на Алисия безоблачен.

— Ще се оправи ли? Мога да й дам нещо за сън — предложи той.

Приближих се до нея, но не посмях да я пипна. Най-после сложих ръка върху рамото й.

— Алисия, докторът пита дали искаш да ти даде приспивателно.

Тя поклати глава, после бавно се надигна от тялото на Гарланд. Огледа стаята със замаян, невиждащ поглед. Докторът се приближи до нея.

— Най-добре си легни, Алисия. Няма по-добър лек за такава огромна скръб от съня.

Тя кимна и го остави да я изправи на крака. Докато излизаше, подкрепяна от него, тя се обърна към тялото на Гарланд и пак се разплака. Последвах ги и затворих вратата след себе си.

Малкълм никакъв не се виждаше, но и аз нямах намерение да го търся. Придружих доктора и Алисия до стаята с лебеда. Тя си легна, а аз останах при нея. Бях доста замаяна от събитията, но никога не губех самообладание. Докторът бе усетил способността ми да не губя дух в кризисни моменти. Алисия си беше по-скоро като дете.

— Ще се обадя в погребалното бюро — прошепна ми той.

— Ако имате нужда от мен, обадете се.

— Благодаря ви, доктор Бракстън.

— Съжалявам. Той беше прекрасен човек… Съжалявам — добави той и си тръгна.

Погледнах Алисия. Беше заровила лице във възглавницата и тихо плачеше. Заключих вратата. Не исках да ни безпокоят. После се върнах до леглото — лебед.

— Алисия — започнах, — кажи ми какво се случи. Какво правеше Малкълм в стаята ти?

Тя се разрида още по-силно.

— Алисия, трябва да ми кажеш. Вече си нямаш никой друг — добавих аз, използвайки момента. Думите ми имаха ефект, защото тя се поуспокои и обърна лицето си към мен. Взе да попива сълзите си с чаршафа.

— Беше ужасно, наистина ужасно — започна тя.

— Кое?

— Аз си лежах тук, четях и бях много щастлива заради хубавото празненство и задето всички толкова се забавляваха и Гарланд… — тя отново заплака. — Гарланд беше толкова горд и доволен.

— Какво се случи после? — настоях аз.

— Не заключих вратата. Понякога… понякога Гарланд идва при мен посред нощ. Като я чух да се отваря, помислих, че е той, но беше Малкълм — прошепна тя и хвърли бърз поглед към вратата, а лицето й се сгърчи, сякаш целият епизод се разиграваше отново пред очите й.

— Какво искаше?

— Той искаше… — запъна се тя, сякаш да ми каже истината беше най-недостойното нещо на света. Сетне продължи с нарастващ гняв:

— Искаше мен. Приближи се до леглото ми. Казах му, че няма работа в тази стая. Той се изсмя и ми каза да не се притеснявам. Гарланд спял. Наговори ми ужасни неща. Каза, че Гарланд бил вече твърде стар, за да ме задоволява, че сега повече отвсякога съм имала нужда от някой по-млад като него, и че всичко щяло да бъде наред, понеже син на Гарланд.

— Какво направи ти?

— Казах му, че ако не се махне, ще извикам Гарланд, но той не си отиде. Седнах в леглото и се приготвих да извикам, ако ме приближи. Тогава той се втурна напред и запуши устата ми с ръка, повали ме на възглавницата и… започна грубо да ме опипва. Помъчих се да го отблъсна и той разкъса нощницата ми. Докато се боричкахме, аз съборих нощната лампа и успях да извикам. Гарланд чу и дотича точно навреме, за да види как Малкълм се мъчи да ме повали с тежестта на тялото си.

— Така си и мислех — казах й.

— Гарланд изтича до леглото и издърпа Малкълм. Двамата се вкопчиха един в друг, Гарланд го ругаеше, а Малкълм нареждаше ужасни неща за първата жена на Гарланд, за тази стая, за мъжествеността на баща си. Свлякоха се на пода и продължиха да се борят, но никой не удари другия с юмрук. Най-накрая Малкълм се откъсна от хватката на Гарланд и запълзя към вратата, но не можа да се измъкне. Гарланд отново го докопа и борбата продължи, докато в един миг Гарланд извика. Изплъзна се от ръцете на Малкълм и тупна на пода, където… о, Господи! Вярно ли е? Мъртъв ли е Гарланд?

— Вярно е — отвърнах.

— Гарланд, скъпи Гарланд — изхлипа тя и се отпусна на възглавницата. Знаех, че ще плаче до пълно изтощение и после ще заспи. Не можех да направя нищо повече за нея. Оставих я и тръгнах да търся Малкълм.

Открих го в трофейната зала и си помислих, че през цялото време ни е гледал през тайната дупчица. Седеше на един от кожените столове, вторачен във вратата. Лицето му беше бяло като вар, а очите — широко отворени и подивели, сякаш съзерцаваше собствената си смърт. Ръцете му стискаха страничните облегалки на стола, та чак вените му бяха изпъкнали. Беше се вкопчил в него, сякаш от това зависеше животът му.

— Какво си направил? — попитах го.

— Остави ме на мира!

— Представяш ли си какво ще стане, когато хората научат за това?

— Никой нищо няма да научи. Грешката не беше моя. Той и без това си беше болен. Докторът ще го потвърди. А сега излез и ме остави сам — процеди той през зъби.

— Ти си отвратителен, Малкълм. Вече никога няма да изпиташ щастие.

— Тя е виновна, не аз — каза той.

— Тя ли? — почти се изсмях.

— Излез — повтори той.

Поклатих глава.

— Съжалявам те — казах и в онзи миг наистина го съжалявах. Независимо колко добре се преструва, чувството за вина щеше да го преследва цял живот. По-нататък щеше да го промени в много отношения, но засега само дълбаеше сърцето му. Опитваше се да прехвърли вината изцяло върху Алисия. В извратеното му съзнание тя беше виновна, задето му се е противопоставила и е извикала Гарланд на помощ. В извратеното му съзнание винаги жената беше виновна и никога — мъжът.

По-късно ми обясни, че Алисия го изкушавала и измъчвала. И си получила заслуженото. Всичко станало заради нея. Той я обичаше и мразеше едновременно, точно както майка си.

Оставих го на сенките, стаени в мрачната зала.

 

 

Беше голямо погребение, макар Малкълм да се бе надявал на обратното. Дойдоха много хора — делови партньори, стари приятели, роднини, както и много любопитни, привлечени от новината за смъртта на един от най-богатите хора в околността.

Малкълм настояваше за кремация на тялото, последвана от кратка церемония в тесен кръг, но Гарланд бе предвидил безразличието на сина си и беше оставил на свещеника писмени указания. Когато преподобният Мастерсън показа документа, на Малкълм не му оставаше нищо друго, освен да се съобрази с него. Пищното погребение щеше да се състои и парите щяха да бъдат похарчени.

Единственият късмет от негова гледна точка беше състоянието на Алисия преди, по време и след погребението. Беше взела силни успокоителни и се движеше като сомнамбул. Лицето й бе добило пепеляв цвят, погледът й беше празен, не виждаше, не чуваше и не говореше с никого. Майка й, вече доста болнава, не можа да дойде. Както й бях казала в нощта, когато Гарланд умря, тя си нямаше никого, освен мен.

Аз се грижех и за Кристофър, и за нея — да е облечена, подходящо и да хапва по нещо. По време на церемонията бях неотлъчно до нея и на няколко пъти едва успявах да я задържа на крака. Виждах как хората ни гледат, как обсъждат помежду си моите грижи.

Госпожа Уипъл, дама на средна възраст, която дълги години беше лична секретарка на Гарланд, ми каза:

— Гарланд щеше да ви бъде безкрайно благодарен, задето толкова помагате на Алисия. Той много я обичаше!

— Правя това, което е необходимо — отвърнах й. — Няма нужда никой да ми благодари.

— Да, разбира се.

Опечалените дойдоха да утешат Алисия, но тя гледаше през тях. Смъртта на Гарланд ги бе превърнала в непознати. В известен смисъл всички, който познаваше, чрез или заради съпруга си, бяха умрели с него. Тя вече беше започнала да се оттегля в друг свят, свят без Гарланд, без неговия смях и обич, свят, пълен с ехото на спомените. Останах до нея, защото познавах този свят много добре. Сякаш аз я посрещах в него със съзнанието, че отсега нататък заедно ще страдаме от самота.

През следващия месец Алисия практически отсъстваше. Все още в шок, все още на успокоителни, тя често забравяше елементарни неща, като например да дойде на закуска или обяд, и аз трябваше да й напомням да се грижи за себе си. По собствено желание носеше тъмни, семпли рокли. Остана си бледа, с помръкнали очи, които напомняха очите на препарираните животни в трофейната зала. Единственият, който все още я разведряваше, беше Кристофър. Ако не беше той, тя нямаше изобщо да излезе от стаята си.

По време на официалния траур Малкълм се държеше, сякаш Алисия не съществува. При среща не я поглеждаше. Не й проговори, нито пък тя му каза нещо. Нито веднъж не ме попита как е. Знаех, че така бяга от чувството си за вина. Може би се надяваше тя да умре от мъка и никой никога да не разкрие, че той е отговорен за станалото.

Тя много улесняваше желанието му да я избягва — ходеше из къщата като призрак, носеше черни, тъмносиви или тъмносини рокли, не слагаше грим, вдигаше косата си в стегнат кок и никога не го поглеждаше в очите.

Вечерите ни, когато тя благоволеше да се появи на тях, напомняха погребални трапези. Алисия ядеше бавно, механично. Малкълм гледаше пред себе си, понякога ме питаше нещо, друг път подхвърляше забележки. Никога не се стигаше до дълъг разговор — имаше само въпроси и отговори. Макар че успяваше да хапне, ръката й трепереше, щом хванеше вилицата. Режеше месото бавно, трудно, сякаш с тъп нож. Дори не разбираше кога е свършила вечерята. Малкълм внезапно ставаше и излизаше от стаята, а тя вдигаше очи с изненада. Сякаш току-що бе проумяла, че сме седнали да вечеряме.

С болка в сърцето съзерцаваше празното място на Гарланд. Бях сигурна, че именно затова не иска да слиза.

Погледнеше ли към Малкълм, в очите й се четеше объркване. Сякаш се опитваше да види събитията в перспектива и да ги подреди така, че да се справя с тях. Той както винаги изглеждаше спокоен и хладнокръвен. Не допускаше мрачното й присъствие да му развали вечерята. Радваше се на добър апетит. Нищо не го тормозеше. Дори да е имал кошмари, не му личеше. Изглежда сегашното положение на нещата го устройваше, особено що се касае до отношенията му с Алисия. Но нейното поведение ме изнервяше и хвърляше в паника трите деца.

Един ден отидох в стаята й с намерение да поговоря сериозно с нея. Мислех, че е крайно време. Надявах се, че щом се съвземе след смъртта на Гарланд, тя ще реши да напусне Фоксуърт Хол. Мислех, че ще иска да започне нов живот другаде, след като финансовата страна на нещата се уреди. Беше достатъчно млада, за да се омъжи повторно, особено като се има предвид богатото й наследство. Кой мъж не би искал красива богата жена с хубаво детенце?

— Случилото се направи всички ни нещастни — започнах аз, — но ти имаш своите задължения. Все още си госпожа Гарланд Кристофър Фоксуърт и като негова съпруга трябва да преодолееш мъката и да започнеш Да се грижиш за сина си както подобава.

Тя понечи да заплаче, но аз не й позволих, макар че ми беше мъчно за нея. Седнала на леглото, изглеждаше крехка като малка червеношийка. Отчаянието беше изтрило цялата руменина на лицето й.

— Какъв пример даваш на Кристофър? — продължих аз. — А на Мал и Джоел? Те виждат как изглеждаш и какво правиш. Поведението ти превръща тази къща в морга.

— О, Оливия, не мога да повярвам, че Гарланд наистина го няма!

Тя взе да кърши ръце, сякаш изстискваше мокро пране.

— Няма го и това вече не трябва да те изненадва. Бях ти казала, че той ще умре много преди теб. Тогава това като че ли не те интересуваше.

— Интересуваше ме. Просто не вярвах, че ще се случи.

— Опитах се да те предупредя, че живееш в измислен свят. Е, сега живееш в истинския, както живея и аз от мига, в който влязох в този дом.

Тя вдигна очи и ги впери в мен. После ме разбра.

— Ти си толкова по-силна от мен, Оливия. Не се боиш от нищо. Не се страхуваш да останеш сама.

— Животът ни прави силни. Ако не го надвиеш, той ще те убие. Това ли искаш? Да оставиш сина си сам?

— Не!

— Тогава отърси се от самосъжалението и бъди истинска майка на детето си!

Тя кимна едва забележимо.

— Знам, че си права. Дължа ти толкова много. Още щом те видях, разбрах, че си мъдра и интелигентна. Каквото и да прави, Малкълм никога не може да те уплаши.

— Облечи се, слез на вечеря и престани да се давиш в собствената си мъка — наредих й аз.

Може би трябваше да й наредя да остане във вечен траур. Може би дори трябваше да я подтикна към това. Кратката ми реч имаше прекалено голям ефект. Още същия ден тя започна бързо да се възстановява. Скръбта, колкото и да я подхранваш, все някога си отива. Алисия се появи на вечеря като човек, събудил се от дълъг сън. Беше си сложила руж и червило, носеше ярка синя рокля и едно от диамантените колиета, които Гарланд й бе подарил. Бях забравила колко красива и чаровна може да бъде. Щом влезе в трапезарията, разбрах, че съм възродила не само нейната красота. Очите на Малкълм се разшириха. Погребалната му физиономия изчезна. Гледаше я открито, а към края на вечерята дори я заговори. Когато започна да й обяснява подробностите около наследството, което Гарланд й беше оставил, и плановете му за инвестиране на нейните пари, той сложи надменното си изражение като шапка.

— Ще ми отнеме още малко време да уредя всичко — завърши той — и тогава ще ти обясня какво е финансовото ти положение.

— Благодаря — отвърна тя.

— Защо става толкова бавно — попитах го аз. — Когато баща ми почина, всичко се уреди много бързо.

— Там нещата не бяха толкова сложни. Баща ми настоя да включи някои сложни клаузи, които адвокатите по легализиране на завещанието трябва да доуточнят. Нашите пари са вложени в различни области. Твоят баща беше бизнесмен, а не инвеститор. Инак досега състоянието му да се е удвоило — добави той, намеквайки за моите вложения.

— Всичко е наред, Оливия. Сигурна съм, че няма да отнеме дълго време.

Думите й зарадваха Малкълм. Беше го защитила. Щом иска да се прави на глупачка, нейна си работа, помислих аз.

Тя продължи да се възстановява. Отново пое изцяло грижите за Кристофър и както преди посвещаваше почти цялото си време на децата. Излизаше да купува нови дрехи за себе си и Кристофър и от ден на ден ставаше по-силна, по-ведра и по-красива.

Виждах как Малкълм следи връщането й към живот. Макар че си разменяха само по една–две реплики, с изненада забелязах колко учтиво се държи тя с него. Мислех, че го обвинява за случилото се, че го презира. Как тогава можеше изобщо да го понася? Не таеше ли гняв и омраза в сърцето си? Нима беше толкова чиста и невинна, че жаждата за мъст не можеше да пусне корен в душата й? Нейното търпение, нежност и радост ме вбесяваха. По-скоро очаквах, че ще почне да заговорничи срещу Малкълм с надеждата да вземе повече пари от него, тъй като нищо не би наранило Малкълм повече от увеличения размер на нейното обезпечаване.

Тя обаче му оказваше пълно доверие. Не разбираше ли колко е опасно Да бъдеш добър с човек като Малкълм? Когато изгубих търпение, подхванах открито темата и се изумих от нейния начин на мислене.

— Малкълм сигурно много страда — каза ми тя. — Става дума за баща му. Трябва му време да свикне със загубата.

— Не виждаш ли колко добре си живее с нея? Тя въобще не му пречи. Гледа си бизнеса както винаги. Сега дори е по-доволен, защото го няма Гарланд да оспорва решенията му.

— Може би само се преструва.

— Да се преструва ли? Ти знаеш ли, че той не искаше да даде и половината от парите, които похарчихме за погребението на Гарланд! Знаеш ли, че все още се оплаква за това „разсипничество“?

Тя се усмихна като монахиня, която отказва да допусне, че по божията земя има жестокост и насилие. Според нея всичко си имаше причина и смисъл, които тепърва ще се изяснят. Тя не беше в състояние да приеме и признае съществуването на злото в хорските сърца.

— Разбирам защо го е направил. Не е могъл да го понесе. Искал е малко погребение, за да му бъде по-лесно да преживее мъката си.

— Колко си глупава! Единственото, което го интересуваше, бяха разноските! Защо не го притиснеш да уреди паричните ти въпроси? Кой знае как те лъже!

— Дори не знам откъде да започна, Оливия. Никога не съм разбирала от бизнес. Сигурна съм, че той ще уреди всичко според желанието на Гарланд.

— Има да чакаш до второ пришествие! Още си млада и красива, защо не започнеш нов живот?

— Не знам — отвърна тя. — Не мога да си представя живота извън Фоксуърт Хол. Поне засега. Духът на Гарланд още витае тук. Не трябва ли и синът му да израсне тук?

Облегнах се назад, безсилна срещу тази наивност и доверчивост.

— А какво ще кажеш за един нов съпруг? — попитах. — Да не мислиш, че като се омъжиш повторно, мъжът ти ще дойде да живее тук с теб? Смяташ ли, че Малкълм би го допуснал?

— О, не искам да мисля за нов съпруг — усмихна се тя, сякаш идеята й се стори абсурдна.

— Правиш голяма грешка — предупредих я аз. — Трябва да уредиш своето бъдеще и това на сина си. Никой друг няма да го направи вместо теб, най-малко пък Малкълм. Обърни гръб на миналото.

— Има време. Нека не избързваме.

— На твое място аз бих побързала.

— Не вярвам.

— Уверявам те — започнах аз, пламнала от гняв. — Един ден ще съжаляваш, задето не си ме послушала.

И този ден дойде по-скоро, отколкото очаквах.