В. С. Ендрюс
Градината на сенките (11)

Каквото каже Малкълм

Алисия никога не забрави предупреждението ми, макар че се държеше, сякаш не го беше чула. Продължаваше да се носи из къщата като голямо дете, а невинността и нейната лъчезарност пропъждаха тъмните сенки на Фоксуърт Хол. Когато Малкълм я заговореше или тя трябваше да му каже нещо, заприличваше на момиченце, което едвам е събрало кураж да се изправи пред зъболекаря. Изслушваше го, отвръщаше чинно и се отдалечаваше. Усмивката и веселият й глас полека се върнаха, сякаш най-лошото бе отминало и вече можеше да продължи да живее.

Вечер беше по-различно. Нахранваше Кристофър, вечеряше набързо и отиваше да сложи тригодишния си син да спи. Избягваше всякакъв контакт с Малкълм, а не след дълго и с мен. Ако не можеше да си намери повод да излезе от къщи, се оттегляше в стаята с лебеда да си почине и почете.

Когато се случеше да долепя ухо до стената в моята стая, често я чувах да плаче и да говори така, сякаш Гарланд е жив и лежи до нея. Почти повярвах, че пламенна любов като тяхната може да хвърли мост над бездната между живота и смъртта и да я дарява с няколко мига блаженство всяка нощ.

— О, Гарланд, Гарланд, толкова ми липсваш — проплакваше тя. — Толкова ми е трудно тук без теб. Липсваш и на Кристофър. Гарланд, любими!

Мъчно ми беше за нея — разбирах защо не й се тръгваше и защо не настояваше Малкълм да уреди финансите й по-бързо. Докато беше тук, докато спеше в стаята с лебеда, тя щеше да запази Гарланд жив в съзнанието си. Напуснеше ли обаче Фоксуърт Хол, той щеше да си отиде окончателно от този свят.

Една зимна нощ се събудих от нейния вик; само че това не беше вик от мъка, а от страх. Объркана, аз се измъкнах от леглото и допрях ухо до стената. Виковете й бяха глухи, почти недоловими. Облякох халата си и отидох до вратата на стаята й. Ослушах се, сетне почуках.

— Алисия. Алисия, добре ли си?

Не получих отговор, така че натиснах бравата. Беше заключено. Отново потропах лекичко. Пълна тишина. Явно е имала лош сън, помислих аз и се върнах в стаята си.

На сутринта беше различна, изглеждаше както през първите дни след смъртта на Гарланд. Слезе на закуска едва след като Малкълм бе тръгнал за работа и хапна съвсем малко.

— Болна ли си? — запитах я.

— Не — отвърна тя, но не даде обяснение за състоянието си. Порови още малко из храната си, после остави вилицата.

— Не изглеждаш добре, пък и на храната се назлъндисваш.

— Не съм болна — настоя тя. Погледна ме, а очите й бяха пълни със сълзи. Затаих дъх, очаквайки да сподели с мен някоя голяма тайна, но тя просто прехапа устна и стана от масата.

— Алисия — извиках след нея. Но тя дори не се обърна; отиде в стаята си и прекара там почти целия ден.

През следващите няколко седмици често се държеше така. Ту беше приказлива и жизнена и аз си мислех, че се е съвзела, ту изпадаше в депресия и ме избягваше. Или не можеше, или не искаше да ми обясни какво става.

Седмица по-късно отново се събудих от виковете й. Този път бяха пронизителни и отривисти. Секнаха още преди да тръгна към стаята й. На сутринта беше мрачна и изморена, движеше се като сомнамбул. Двамата с Малкълм бяхме приключили закуската си, така че тя седна да яде сама. Прекара целия следобед затворена в стаята с лебеда. Най-накрая, водена повече от любопитство, отколкото от загриженост, се качих при нея.

Лежеше по гръб, напълно облечена, втренчила очи в тавана. Дори не чу, когато влязох в стаята.

— Алисия, болна ли си? Да нямаш някакви пристъпи?

Погледна ме, сякаш беше свикнала някой да я изненадва в стаята й.

— Болна ли?

— И днес не сложи троха в устата си, нито отиде при Кристофър. С часове лежиш облечена в леглото си.

— Да — призна си тя. — Болна съм.

Обърна се на другата страна, с което искаше да ми покаже, че съм нежелана, но аз бях решена да разбера какво става.

— Какво има? Боли ли те нещо? От болка ли се будиш нощем?

— Да, боли ме.

— Какво те боли?

— Сърцето.

— Разбирам — кимнах и я погледнах. — Мисля, че докато си в тази къща, така ще бъде.

Устните й затрепериха и тя вдигна ръце към лицето си.

— Плачът няма да ти помогне — продължих. — Нещата ще се подредят само ако правиш каквото ти кажа. Ако искаш да си отидеш, ще принудя Малкълм да престане да протака уреждането на наследството ти. Честно казано, мисля, че така ще е най-добре за всички. Нямаш представа колко потискащо действаш понякога, а…

Тогава тя се обърна към мен и вдигна лицето си. По-объркана отвсякога.

— Оливия, ти си толкова умна и силна. Нима не схващаш какво става? Сигурно го усещаш.

За миг останах втрещена в нея, без да издам нито звук. Тя прехапа долната си устна и поклати глава, сякаш се мъчеше да спре напиращите в нея думи.

— Какво има? Кажи ми!

— Ти знаеше. Винаги си знаела. Очакваше го. В очите ти го прочетох, но ме беше страх да отворя дума.

— Малкълм — прошепнах аз. Огледах стаята с лебеда и усетих инстинктивно, че отчасти точно тя, с великолепното легло и цялата чувственост на обстановката, е виновна за всичко. Защо Алисия остана в нея след смъртта на Гарланд?

— Кажи ми точно какво се е случило.

Тя си пое дълбоко дъх и изтри сълзите от бузите си.

— Нощем той идва при мен и ме насилва — призна тя шепнешком.

Стиснах юмруци толкова силно, че ноктите ми се забиха в дланта. Разбира се, дълбоко в сърцето си знаех какво ще чуя. Дойдох и я принудих да го каже, за да накажа донякъде себе си и донякъде нея. Това, което едва не стана при езерото и което Гарланд беше предотвратил със смъртта си, най-накрая се бе случило. От оня първи миг, когато, застанала до Малкълм, я видях да слиза от колата с Гарланд, аз знаех, че то е неизбежно. Разбрах го още като видях как Малкълм я гледаше тогава, как я изпиваше с поглед всеки път, когато минеше край него с разпилени по раменете кестеняви коси и блеснали от радост очи.

— Защо не заключи вратата си?

— Направих го, но той имаше ключ. Винаги го е имал. Но преди смъртта на Гарланд просто не му се налагаше да го използва. Никога не съм ти казвала, но още преди Гарланд да умре, той дойде една нощ. Знаеше, че оставям вратата отключена за Гарланд. Чух го да влиза и отначало, естествено, помислих, че е Гарланд. Но когато видях, че това е Малкълм, престорих се на дълбоко заспала. Той дойде до леглото и остана да ме гледа, цяла вечност. Мислех, че само ако помръдна… ще се нахвърли върху мен, затова останах да лежа като вкаменена. Усетих как гали косата ми и въздиша. После напусна стаята така тихо, както беше дошъл.

— Но ти не си казала на Гарланд за това.

— Не. Боях се от реакцията му и както виждаш, бях права. Всичко свърши трагично. О, Оливия, Оливия.

— Така, а сега си заключила вратата и той въпреки това е влязъл. Защо му позволи този път? Гарланд вече е мъртъв.

— Каза ми, че ще стори нещо лошо на Кристофър. Щял да намери начин. Заплаши ме. Вече нямало кой да му попречи. А от време на време се налагаше със сила.

Седнах до нея. Сърцето ми биеше до пръсване. Спомних си първата нощ, когато дойде при мен. Беше много груб. Тя имаше всички основания да се страхува за Кристофър. Малкълм можеше да бъде много жесток, когато иска да получи своето.

— Откога… идва при теб?

— Повече от месец.

— Цял месец? — не допусках, че е толкова отдавна. Как е могла да мълчи толкова дълго време?

Тя седна в леглото и продължи:

— Когато дойде първия път, помислих, че сънувам кошмар. Беше много късно. Той се промъкна толкова тихо, че го усетих чак когато беше вече в леглото ми. Обърнах се и го видях — гол. Прегърна ме и притисна устните си към моите, преди да успея да си отворя устата и остана така, докато започнах да се задушавам.

— И после? — попитах.

— Изплаши ме, но не защото се страхувах да не ми причини болка, а защото се държеше странно и говореше налудничави неща.

— Какви неща?

— Не ме наричаше Алисия, докато ме галеше и целуваше гърдите ми.

Причерня ми. Притиснах длан към сърцето си и се опитах да си поема въздух. Вече знаех какво ще ми каже, но се ужасявах от мисълта да го чуя произнесено на глас.

— Наричаше ме Корин. Помислих, че сънува, че ходи на сън, така че се опитах да поговоря с него, да му обясня, че не съм Корин и че трябва да се върне обратно в спалнята си, но той не ме слушаше. Продължаваше, не грубо, но настоятелно и неотстъпчиво. Нямаше смисъл да се мъча да го надвия — беше твърде силен. Когато се опитах да му се противопоставя, той притисна ръцете ми към леглото и всеки път, когато се канех да извикам, той запушваше устните ми със своите, но толкова грубо, че едва не се задушавах. Трябваше да сподавям виковете си и да го оставя да получи своето. Ужасно — завърши тя и скри лицето си в шепи.

— А след като свърши, продължи ли да ти вика Корин?

Тя вдигна лице към мен и поклати глава отрицателно.

— Когато свърши, той знаеше точно къде се намира и коя съм аз. Тогава именно ми каза да не споменавам нищо за случилото се, иначе ще пострада Кристофър. Надявах се, че с това всичко ще приключи. Но той продължи да идва. И снощи дойде — добави тя и отново скри лицето си.

— Веднъж, когато извика, аз дойдох до вратата. Не чу ли, че почуках и те попитах добре ли си?

— Да, но той ме бе стиснал за гърлото така силно, че не можех да дишам. После се надвеси над мен и ми се закани, че ако гъкна, ще ме убие.

— Защо не дойде да ми кажеш по-рано?

— Нали ти казах — страхувах се за Кристофър. Изглежда, Малкълм винаги получава каквото си е наумил, без значение как. Дори ти да беше предотвратила това, той пак щеше да намери начин да си отмъсти. Съжалявам, Оливия. Знам, че трябваше да ти кажа, но бях уплашена. Моля те, прости ми.

Не можех да я обвинявам, че се страхува. Понякога и аз се плашех от Малкълм.

Известно време седях, без да продумам, и мислех за стаята, за стореното от Малкълм. Като че ли духът на майка му още витаеше тук и го измъчваше. Невероятно беше, че отново е дошъл при Алисия след фаталния епизод с баща му. Разбирах, че Алисия се е чувствала сигурна, защото не е допускала, че Малкълм ще й посегне, след като бе причинил смъртта на баща си.

— Винаги ли те нарича Корин в началото?

— Да.

— И накрая винаги знае, че си Алисия?

— Невинаги. Понякога си тръгва, без да спомене името ми. Просто става като на сън и си излиза. Веднъж, на третия път, ме накара да направя нещо ужасно. Той е луд.

— Какво те накара да направиш?

— Взе една от онези стари нощници от гардероба и ме принуди да я облека, преди… преди да легне с мен. Трябваше да се разхождам из стаята и да седя пред тоалетната масичка. Той сложи четката й за коса в ръцете ми и седна на леглото да ме гледа, докато се решех. Дори ме накара да вляза в банята и после да се правя, че се приготвям за сън. Призля ми, докато го правех, но не смеех да откажа. Ужасно се вбесяваше, когато се колебаех.

Това е плод на болен ум, помислих си. Обърнах се към стената, която делеше стаята от трофейната зала. После я изгледах сърдито.

— Трябваше да се разпоредиш да изнесат тези дрехи на тавана, още щом се премести тук.

Макар че как би могла да предположи, че Малкълм ще я кара да върши такива неща? Въпреки всичко обаче продължавах да мисля, че тя е виновна — заради своята наивност и доверчивост. Погледнах я. Бях я предупредила, молех я да ме послуша, но тя глупаво упорстваше, вкопчена в една мъртва любов.

Може би ме лъжеше, може би й харесваше това, което Малкълм прави, а сега се чувстваше виновна. Знаех, че Алисия е точно такава — тя беше от онези жени, чийто сексапил се носеше около тях като аромата на изкусителен парфюм.

— Направила ли си нещо, с което да го предизвикаш? Канила ли си го в тази стая?

— Не, не. Не трябва дори да допускаш това, Оливия. Нищо не съм направила, съвсем нищо. Веднъж той дойде при мен на брега на езерото, докато се къпех, и се опита да ме накара да легна с него, но аз избягах и го заплаших, че ако не престане, ще кажа на Гарланд.

— Защо не каза на Гарланд, преди да…

— Исках да избегна това, което в крайна сметка се случи. Да не мислиш, че аз съм отговорна за смъртта на Гарланд и че ако му бях казала по-рано за Малкълм, щях да я предотвратя? Така ли мислиш, Оливия?

— Не знам. Може би. Или пък щеше да умре по-рано. — Изгледах я подозрително. — А защо все пак ми каза? Нали се страхуваш, че Малкълм може да направи нещо на Кристофър?

— Защото вече трябваше да ти кажа.

— Защо. Какво е по-различно сега?

— О, Оливия — тя се запъна и отново се разплака. — Аз съм в голяма беда.

— Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш всичко. Добре. Защо да си в беда?

— Защото… защото…

Усетих как всички сенки на Фоксуърт Хол ме връхлитат, за да ме удавят в мрак.

— … защото съм бременна от Малкълм.

Станах и отидох до прозореца. Видях Олсен да подкастря живия плет в градината и си помислих — ето, имам всичката тази земя, хубава къща, две прекрасни момченца, неизброимо богатство, а съм една от най-нещастните жени в света. Не беше честно. Това бе някаква жестока шега. Искаше ми се да се събудя и да открия, че всичко това — женитбата ми с Малкълм, смъртта на татко и Гарланд, изнасилването на Алисия — е било само дълъг кошмар. Може би дори щях да предпочета да си остана в къщата на татко, с перспективата да умра стара мома.

— Моля те, недей да ме мразиш, Оливия — примоли се тя.

Мразех я. Не можех иначе. Щях винаги да мразя нея и всички жени като нея. Затворих очи, изправих се и се овладях. Зарекох се, че каквото и да направи Малкълм Нийл Фоксуърт, той никога няма да ме превърне в хленчещо нищожество като Алисия. Обърнах се бавно към нея. Тя видя решителността в очите ми и седна.

— Знае ли Малкълм за това?

— Да. Казах му го тази сутрин.

— Тази сутрин ли? Кога? Той беше с мен на закуска и излезе, преди ти да се появиш.

— Цяла нощ не спах. Исках да му кажа снощи, преди да си тръгне от стаята ми, но той пак беше като сомнамбул и не реагира — тя сведе глава. — Така че отидох в спалнята му, преди да стане.

— Отишла си в спалнята му? Докато още е спял?

След станалото това не би трябвало да ми изглежда толкова важно, но през всичките тези години, откакто бяхме женени с Малкълм, аз никога не бях влизала в спалнята му без разрешение.

— Да. Застанах до леглото му и чаках, докато се събуди. Когато отвори очи, той ме изгледа, като че бях призрак. Трябваше му известно време, за да проумее, че съм аз. Най-напред се ядоса, но аз трябваше да му кажа какво е направил, нали разбираш? Изстрелях новината, още преди да успее да ме нахока.

— А какво каза той? — запитах аз, спомняйки си колко спокойно се бе държал на закуска. После разбрах, че това е било неговото „покерджийско лице“, спокойната и овладяна маска, която му помагаше да надхитри толкова много съперници в бизнеса.

— Първо се усмихна — отвърна Алисия, — но толкова студено, че тръпки ме побиха. После ми каза ужасни неща, все едно че вината е моя. Исках да викам, да крещя, да плача, но се страхувах да не разбудя цялата къща. Той ми даде ултиматум. Не знам какво да правя. Сигурна съм, че ще изпълни заплахите си, ако не се съглася. Толкова се страхувам за себе си и за Кристофър.

Разбрах, че е събирала кураж да ме помоли за помощ. Лежала е тук цял ден и се е чудила как да дойде да ми каже. С идването си аз я бях улеснила.

— Какъв е ултиматумът?

— Иска да остана тук и да родя тайно детето. После Кристофър и аз трябва да се махнем. Ще получим всички пари, които Гарланд ни е завещал. Обясни ми, че ги е вложил в акции, но ще осребри толкова, колкото ни трябват, за да се установим на ново място, и после ще имам пълен контрол върху средствата ни.

— Но защо трябва да раждаш тайно? Какво значение има, ако си тръгнеш сега и родиш някъде, където никой не те познава?

Тя сведе поглед. Явно имаше още нещо, нещо по-ужасно.

— Той иска бебето.

— Какво?

— Бебето ще бъде негово и твое. Каза, че ако не се съглася, ще ме обвини, че съм се омъжила за пари. Понеже съм забременяла след смъртта на Гарланд, той щял да накара адвокатите си да ме съдят, докато докажат, че съм жена с нисък морал, която се е омъжила за възрастен мъж заради парите му и след като той е умрял, съм се отдала на Малкълм, за да го изнудя за още пари. Изобщо не го интересувало какво щяло да се говори за Фоксуъртови след това. От хорските приказки съм щяла да пострадам аз, но не и той. Заплаши, че ще ме изхвърли оттук без пукната пара и ще ме въвлече в шумен съдебен процес. Ще посрами името ми и повече никой нямало да ме погледне. Вестникарските заглавия и шумотевицата щели да убият майка ми, която и без това е тежко болна. Не знам как да се боря с него. Нямам адвокат, изобщо не познавам такъв. Гарланд се грижеше за всичко, а след като той умря, Малкълм пое нещата в свои ръце. И ето ме сега, вдовица с тригодишно дете, оставена на благоволението на бездушния свят.

— Той иска детето, така ли? — повторих аз недоверчиво.

— Да. Убеден е, че ще бъде момиче. Трябвало да се крия в северното крило до раждането на детето. След това ще мога да си отида с Кристофър и всичките пари — тя закърши ръце и ме погледна умолително. — Оливия, какво да правя? Трябва да ми помогнеш да реша. Трябва!

Гледах я и се чувствах напълно безпомощна. Малкълм Нийл Фоксуърт винаги получаваше каквото искаше, без значение как. Искаше дъщеря. Сега щеше да я получи. Нито за миг не се съмнявах, че детето на Алисия ще бъде момиче.

Всичко беше станало пред очите ми. Бях усещала и подозирала, но не си позволявах да го повярвам, а сега трябваше да приема горчивата истина. Не можех просто да затръшна вратата или да й обърна гръб. Бях толкова виновна, колкото и Алисия, защото не го бях предотвратила. Бях като майка, която трябва да понесе отговорността за постъпките на неразумното си дете. Малкълм се беше възползвал от нея, беше я поругал по възможно най-ужасния начин, а тя не беше успяла да се защити.

А най-лошото бе, че тя носеше детето, което трябваше да бъде мое. Ако семейство Фоксуърт искаше дъщеря, тя трябваше да бъде моя, не нейна. Завиждах й, но не я уважавах. Усетих, как съчувствието ми към нея се изпарява.

— Оливия — повтори тя. — Какво да правя?

— Да правиш ли? Мисля, че си направила достатъчно.

Погледнах я и очите й виновно избегнаха моите. Разбираше, че сама е трябвало да предотврати станалото. Вече го знаеше, но се надяваше, че аз ще измисля начин да я спася.

Погледнах се в огледалото. Лицето ми бе добило онази твърдост, която повече никога нямаше да се смекчи. Вгледах се — очите ми бяха като гранит. Устата ми приличаше на изрязана с нож, а гърдите ми бяха като бетонни хълмове.

— Оливия — обади се умолително тя.

— Не ти остава нищо друго, освен да изпълниш желанието на Малкълм. Хайде, събирай си нещата. Трябва да съставим план и да се подготвим. Започни да разправяш на хората, че се каниш да напуснеш Фоксуърт Хол, та когато се скриеш, отсъствието ти да не прави впечатление на никого.

— Ами Кристофър? Все някой ще види Кристофър.

— Той няма да бъде с теб — отвърнах й аз, а идеите ми идваха с всяка изречена дума.

— Какво? Как така?

— Ще кажеш, че заминаваш на дълго пътешествие, по време на което Кристофър ще остане тук. А когато се завърнеш, ще напуснеш Фоксуърт Хол завинаги. Уж че пътешествието ще бъде подготовка за новия ти живот. Не е нужно никой да знае подробностите, най-малко пък прислугата. Може да им подхвърлим, че си търсиш съпруг — добавих аз доволно. Лицето й се изкриви от смут и уплаха.

— И да бъда затворена далеч от детето си? През всичките тези месеци? Но той е малък, само на три години. Вече загуби баща си и има нужда от майка. Зная, че е много близък с Мал и Джоел и ще му бъде приятно с тях, но…

— Няма да ги пускаме в северното крило — продължих аз, без да обръщам внимание на думите й. Ще се настаниш в последната стая, онази със самостоятелната баня.

— Но тя е толкова прашна и разхвърляна. Не мога да живея там.

— Ще трябва да се примириш — отвърнах й. Трябваше да я накарам да разбере, че и тя носи отговорност и вина за случилото се.

— Ами уроците на Мал и Джоел на другия край на тавана? А господин Чилингуърт?

— Ще трябва да ги прекъснем, нали? — попитах я аз, зарадвана, че ще имам повод да ги спра. — Малкълм ще бъде принуден да се съгласи с това. Ще изпратим момчетата в училище. И без това ще е по-добре да са далеч от къщата. Така шансът да открият нещо се свежда до минимум.

— Ами прислугата, камериерките?

Търсеше повод да избегне затварянето си. Забавляваха ме безумните й въпроси, надеждата й да открие причина, която да предотврати плана.

— Ще трябва всички да ги уволним. Ще напуснат, убедени, че ти си заминаваш, както и че аз съм бременна — обясних. Хареса ми, че те ще си тръгнат с тази мисъл. Почувствах се почти като че ли наистина съм бременна.

— Дори и госпожа Уилсън?

— Всички. Може би без Олсен. Той няма много работа в къщата, а и е възглупав. Не мисля, че той ще представлява голям проблем, а от друга страна добре си гледа работата.

— Но, Оливия, при мен ще трябва да идва нова камериерка. Тя ще разбере.

— Никаква камериерка няма да идва. Аз ще ти помагам.

— Ти ли?

— Ще ти нося всичко, от което имаш нужда — отвърнах аз. Тя щеше изцяло да зависи от мен — за храна, облекло, дори за сапуна и четката си за зъби.

— А докторът? — изцвърча тя, мислейки, че е открила изход.

— Няма да имаме нужда от доктор. После ще вземем акушерка. Ти си млада и здрава. Няма да има проблеми.

— Страх ме е.

— Ти просто нямаш никакъв избор.

С всяко изречение усещах как силата ми расте, а умът ми бързо уточняваше подробностите. За пръв път, откакто бях дошла във Фоксуърт Хол, усещах, че владея положението. Да, сега бях истинската господарка.

— Права си да мислиш, че Малкълм ще осъществи заплахите си. А как ще се чувстваш, ако трябва да се грижиш за неговото дете след всичко, което ти е сторил? Няма да се удържиш й ще излееш болката и гнева си върху бедното създание.

— Никога не бих…

— Сама жена без пукнат грош и с две деца на ръце, вместо с едно.

— Не знам дали ще мога да изпълня желанието му — промълви тя и сведе очи, — ако не си ти да ми помагаш.

— Вече ти казах какво ще направя, но не си мисли, че ще стоя по цял ден в северното крило, за да те бавя. Знай си го още отсега.

Странно, но мислех за нея като за някоя от мъничките кукли в къщичката под стъкления похлупак. Чувствах се безсилна, задето не мога наистина да ги мърдам насам-натам, а само си представям движенията им. Но нея можех да я движа. Можех да извикам усмивка или гримаса на лицето й, можех, да я накарам да се смее или да плаче. Тя беше в ръцете ми, безпомощна като малка кукла.

— Ще говоря с Малкълм — казах й. — Ще го накарам да ми обясни всичко, дори паричната страна на въпроса.

Тя ме погледна с надежда. Сърцето й пърхаше в очакване. Бях раздвижила кръвта във вените й само с едно изречение.

— Може би ще го накараш да промени плановете си. Може и да го убедиш, че е по-добре да си тръгна още сега.

— Може би. Но не разчитай много на това. Малкълм не обича да променя решенията си.

— Но той те слуша.

— Само когато иска и само когато му изнася.

— Но без твоето съдействие нищо не може да се уреди. Можеш да откажеш да се включиш в плана му.

— Мога, но тогава не можеш да очакваш нищо добро за себе си, скъпа — отвърнах аз. Всичко друго бих понесла, но не и опита й да взима решения вместо мен. — Той просто ще изпълни заплахите си. Погледни на това от друг ъгъл — без мен ти ще напуснеш тази къща с празни ръце.

Обнадеждената й усмивка угасна. Чувствах се като кукловод. С едно дръпване на конеца я хвърлих обратно в лапите на отчаянието. От този ден нататък тя нямаше да кръстосва Фоксуърт Хол без мое разрешение. Можеше да бъде весела и жизнена само по мое желание. Тя се просна на леглото и заплака.

— На твое място не бих правила така, Алисия. Трябва да си здрава и силна. Ако нещо се случи на бебето…

— Какво? — попита тя ужасена, с ококорени очи и стиснати устни.

— Не знам как би постъпил Малкълм, но сигурно ще си помисли, че си го направила нарочно.

— Не съм си и помисляла за подобно нещо.

— Разбира се, но Малкълм би го допуснал. Не разбираш ли? Трябва да се храниш добре и да поддържаш духа си бодър.

— Но, Оливия, ще се чувствам като затворничка.

— Да, знам. Но в известен смисъл ние всички сме затворници. По ирония на съдбата именно красотата ти те превърна в затворничка — казах аз и тръгнах да си вървя.

— Но един ден именно тя ще ме освободи — отвърна Алисия предизвикателно. Аз се обърнах с усмивка.

— Може би. Но засега можеш да я считаш за свой тъмничар. Кой знае какво ще направи Малкълм следващия път, като те погледне? Знаем какво вижда той в теб и не искаме отново да те изнасили. Когато се скриеш в северното крило, ще бъдеш още по-беззащитна, нали? — замислих се аз на глас. Предположението ми я хвърли в ужас.

— Какво да направя? Не бих си издрала лицето. Не мога да стана дебела и грозна за една нощ!

— Не, не можеш. Но на твое място бих си отрязала косата, и то веднага.

— Косата ли? — викна тя. — Не мога да го направя, Гарланд толкова я обичаше! По цели часове лежеше до мен, галеше я и вдъхваше мириса й.

— Но Гарланд е мъртъв, Алисия! Освен това един ден можеш пак да си я пуснеш. Нали така? — попитах я, но тя мълчеше. — Нали?

— Да — прошепна тя едва чуто.

— След като разпространим новината, че заминаваш, и ти отидеш да живееш в северното крило, ще донеса ножицата. Дори сама ще ти я отрежа.

Тя кимна полека, но това не ми беше достатъчно.

— Казах, че ще ти направя тази услуга.

Тя вдигна очи.

— Благодаря ти, Оливия.

Усмихнах се.

— Ще направя каквото мога, но трябва да разбереш, че аз също съм в много деликатно и неудобно положение.

— Знам. Съжалявам за това, повярвай ми.

— Вярвам ти. Поспи сега, а после ще си поговорим за всичко, което ни предстои да направим.

Тя си легна, а аз напуснах стаята с лебеда, затваряйки тихо вратата след себе си. Отидох до горната площадка на витата стълба и погледнах към преддверието на голямата къща. Спомних си първата сутрин, когато застанах тук и тръгнах да слизам — чувствах се все по-висока с всяка стъпка. Аз щях да бъда господарката на този величествен дом. От онази сутрин насам се бяха случили много неща, които заплашваха властта и положението ми, но, парадоксално, когато заслизах по стъпалата сега, започнах да се чувствам по-висока, по-силна, по-мъдра.

Госпожа Стейнър излезе от стаята на Малкълм, където беше подредила и изчистила, и ме стресна. Вървеше толкова тихо, че дори заподозрях, че е подслушвала зад вратата, докато Алисия ми разказваше всичко.

— Да не би госпожа Фоксуърт да се чувства зле? — попита тя. На слугите винаги им беше трудно да наричат Алисия „госпожа Фоксуърт“, когато говореха с мен. Знаех, че им се иска да кажат „младата госпожа Фоксуърт“, или дори да си позволят свободата да я наричат с малкото й име. Изгледах икономката злобно и тя се сви.

— Искам да кажа, кога да отида да оправя стаята й?

— Днес няма да оправяте нейната стая.

— Да, госпожо — отвърна тя и тръгна нататък.

— Госпожа Фоксуърт има главоболие — казах й. — Нищо сериозно.

Госпожа Стейнър кимна. Гледах я как слиза бързо по стъпалата, нетърпелива да увеличи разстоянието помежду ни. Тя не би имала нищо против да напусне, помислих си. Въпреки че работи тук толкова отдавна и й плащаме добре. Малкълм ще се погрижи и другите да получат добро възнаграждение на сбогуване. А после ще му кажа колко нови слуги ще ми трябват. Разбира се, те ще получат строга заповед да не се доближават до северното крило.

Сега ще му се наложи да прави много неща. В известен смисъл ще получава заповеди от мен. Очаквах неговото обяснение за станалото, защото смятах да се изправя насреща му с признанията на Алисия веднага щом се прибере. Сигурна бях, че той е избрал време и място да ми каже какво се е случило и какво ще се прави оттук насетне. Но аз щях да объркам плановете му и да се постарая да получа каквото ми се полага.

Всички щяха да зависят от мен, даже Малкълм, и то за неща, които не разбираше и не очакваше. Аз щях да бъда пълновластна господарка. Това беше нищожна компенсация за всичко, за което бях мечтала, но не бях получила. Не бях излъгала Алисия, когато й казах, че в известен смисъл всички сме затворници. След като тя ми разказа за случилото се между нея и Малкълм, реших да се примиря със своето положение, и приемайки го, да стана господарка на собствената си тъмница.