В. С. Ендрюс
Градината на сенките (7)

Бащи и синове

Стана така, както искаше Малкълм. Първият ни син се роди девет месеца и две седмици след приема, на който бях представена пред доброто общество на Вирджиния. Кръстихме го Малкълм, на баща му, но му викахме Мал. По това време вече се бях убедила, че Малкълм е силен и твърд човек, който винаги постига своето. Побеждаваше винаги, защото никога не влизаше в битка, без да е сигурен, че шансовете са на негова страна. Така ръководеше и бизнеса си, и личния си живот. Знаех, че няма да миряса, докато не се нареди сред най-богатите хора на света.

След раждането на Мал надеждите ми за любов се събудиха отново, но не за дълго. Мислех си, че детето ще ни сближи. Откакто бях дошла в този дом, с мен се отнасяха повече като с камериерка, отколкото като със съпруга. Малкълм работеше по цял ден, прибираше се късно и в повечето случаи дори не вечеряше с мен. Не излизахме никъде, а „обществото“, на което ме беше представил, изглежда бързо бе забравило за съществуването ми. След раждането на така желания от него син се надявах, че Малкълм ще се отдаде на семейния живот и ще стане любящ съпруг. Появата на бебето бе едно прекрасно събитие в нашия брак. Мал трябваше да бъде мостът между нас двамата, да ни привлича един към друг както никога не сме очаквали.

И аз като всички майки се вълнувах от всяко гукане, всяка усмивка, всяка нова стъпка на моя чудесен син. Всеки ден посрещах Малкълм с някоя прекрасна вест за детето ни.

— Няма спор, Малкълм, той вече те познава!

— Днес той пропълзя за пръв път!

— Днес каза първата си думичка!

— Днес Мал проходи!

След всяко съобщение трябваше да се прегърнем и целунем, щастливи, че имаме здраво дете. Но Малкълм реагираше учудващо безразлично на новините, свързани с бебето, като че ли тъкмо това бе очаквал. Смяташе всичко за съвсем естествено и нито веднъж не показа радост и щастие от бащинството.

Дори проявяваше нетърпение и смяташе, че бебето се развива твърде бавно. Не ми позволяваше да сядам с него на масата, а в детската стая влизаше от дъжд на вятър.

Преди Мал да навърши две години, аз отново забременях след още една бърза и лишена от чувства нощ. Малкълм беше решил да има голямо семейство и сега искаше дъщеря. Втората бременност се оказа по-тежка от първата. Сутрин ми ставаше лошо. Към края докторът ми, каза, че развитието на нещата никак не му харесва. Страховете му се оказаха основателни, защото в седмия месец едва не пометнах и в началото на осмия преждевременно се роди Джоел Джоузеф.

От самото си раждане той беше дребно, крехко и болнаво дете със светла коса и сините очи на Фоксуъртови. Малкълм се ядоса, че не съм му родила дъщеря и че Джоел не е здрав. Знаех, че обвинява мен, макар че бях следвала най-стриктно всички лекарски съвети. Веднъж ми каза:

— Фоксуъртови са известни с това, че са здрави и силни. Твоя основна цел и отговорност е да направиш от това дете мой син, и то такъв, какъвто аз очаквам да бъде — силен, енергичен, агресивен, изобщо мъжествен.

Един ден, когато семейният лекар на Фоксуъртови, доктор Бракетън, дойде да ме види, Малкълм се качи с него в стаята ми. Докторът му съобщи, че едва ли ще мога да имам повече деца. Малкълм изрева:

— Това е абсурдно! Та аз още не съм получил дъщеря!

— Бъди разумен, Малкълм — опита се да го успокои докторът.

Нима наистина Малкълм изобщо не се интересуваше от здравето ми? Нито аз, нито докторът очаквахме бурната му реакция. Лицето му пламна и той прехапа устни, сякаш за да спре напиращите думи. После отстъпи назад, като гледаше ту доктора, ту мен.

— Какво значи това? Вие двамата сте се наговорили!

— Извинете, сър — отвърна доктор Бракетън, който наближаваше шейсетте и беше дълбоко уважаван специалист. Лицето му побледня и почти доби цвета на белите му коси. Големите изпъкнали очи, увеличени от очилата, се разшириха.

— Стоите тук и ми твърдите, че никога няма да имам други деца? Никога няма да имам дъщеря?

— Ами, да… всъщност…

— Как се осмелявате! Как смеете дори да си го помислите!

— Не става въпрос какво мисля аз, Малкълм. Последната бременност беше много тежка и…

— Не искам да чувам нито дума повече! — Той се обърна към мен, а на лицето му беше изписана омраза, каквато не бях виждала досега. — Не искам и да чуя за това, ясно ли ти е?

След това се завъртя като кукла на конци и изхвърча от стаята ми. Доктор Бракетън се притесни заради мен, затова не го задържах повече.

Естествено, отношението на Малкълм ме шокира, но вече си бях изработила защита срещу неговите тиради и унищожителни забележки. Той не повдигна въпроса отново, а и аз си мълчах. Не съжалявах, че вече не мога да му раждам деца. Той не беше човек, който може да се радва на децата си.

Пренебрегваше Мал и като че ли обвиняваше Джоел, задето не е момиче; дъщерята, която не бях допускала, че толкова много иска. Той изобщо не можеше да понася плача на Джоел и понякога по цели дни не виждаше децата и не говореше с тях. Ако по отношение на Мал беше проявявал нетърпимост, то към Джоел се държеше като същинско чудовище. Пази боже, ако се случи бебето да подмокри пелените или повърне в негово присъствие!

Понякога си мислех, че се срамува от малкото си семейство, сякаш фактът, че има само две деца, поставя под съмнение мъжествеността му. Когато за пръв път излязохме четиримата заедно, Мал беше почти тригодишен.

Отидохме да разгледаме тъкачните му фабрики. През цялото време, каквото и да покажеше, той обясняваше така, сякаш невръстният Мал можеше да го разбере.

— Един ден всичко това ще бъде твое, Мал — каза той, сякаш Джоел нямаше да бъде жив след смъртта му, или сякаш другият му син изобщо не съществуваше. — Надявам се да го разшириш още повече и да го превърнеш в империята Фоксуърт.

 

 

Върнахме се във Фоксуърт Хол и още на прага госпожа Стейнър изтича да ме посрещне.

— О, госпожо Фоксуърт, радвам си, че се върнахте. Тази сутрин пристигна телеграма за вас от Кънектикът и сигурно е нещо важно.

Сърцето ми подскочи. Какво ли можеше да бъде? Разкъсах плика и госпожа Стейнър се надвеси запъхтяно над рамото ми.

„За Оливия Фоксуърт.

С най-искрени съболезнования и дълбоко уважение Ви съобщавам, че Господ прибра баща Ви. Погребението е насрочено за седми април.“

Притиснах телеграмата до сърцето си, опустяло от скръб. Та седми април беше утре! Мал дърпаше полите ми:

— Мамо, мамо, какво е станало? Защо плачеш?

Малкълм измъкна смачканата телеграма от ръцете ми и я прочете.

— Малкълм, трябва веднага да замина. Трябва да хвана следващия влак!

— Моля? А кой ще гледа момчетата? — запита той студено.

— Ще ги оставя на теб. Госпожа Стейнър ще ти помага, както и госпожа Стюарт.

— Но аз трябва да ходя на работа. Оливия, мястото на жената е при децата й!

— Той ми е баща, Малкълм! Единственият! Трябва да отида на погребението му.

Спорихме, докато навън мръкна. Съгласи се да ме пусне, но нощният влак бе вече тръгнал, а сутрешният, на който се качих, пристигна в Ню Лондон пет часа след края на погребението. Отидох у дома и там заварих Джон Амос и татковия адвокат.

През целия път бях плакала и очите ми бяха подпухнали и зачервени. Плаках, защото ми бе мъчно за татко, но и за самата мен. Чувствах се по-самотна отвсякога.

Двамата се изправиха, щом ме видяха, а Джон Амос се приближи и взе ръката ми. Отдавна не го бях виждала — вече беше възмъжал. На двадесет и три години, висок, строг и добър. Щом заговори, сълзите ми отново бликнаха.

— Оливия, радвам се да те видя. Изненада ме отсъствието ти на погребението, но искам да знаеш, че се погрижих всичко да е както трябва и баща ти да бъде изпратен до вечния си дом с нужната почит. Седни, Оливия. Сигурно помниш господин Телър, адвоката на баща ти. Изглежда, баща ти е прибавил някои странни клаузи в завещанието си и сега ще трябва да ги уточним.

Господин Телър също се ръкува с мен и ме погледна с искрено съчувствие. Седнахме в мрачната гостна.

Не можах да се съсредоточа върху обясненията на адвоката. Татко ми беше оставил всичко при единственото условие, че аз и само аз ще управлявам парите си. Знаех какво е целял! Искал е да направи така, че Малкълм Фоксуърт никога да не се добере до моите пари. О, татко, как прозря истината много преди мен? И защо ме остави да се омъжа за този човек? Сълзите ми закапаха и аз скрих глава в скута си.

Джон Амос помоли господин Телър да си върви, като го увери, че ще вземем решение и ще го уведомим, преди да се върна във Вирджиния.

Джон Амос бе моята утеха! През двата дни, които прекарах в Ню Лондон, аз излях душата си пред него. Преди да си тръгна, той вече знаеше за мен повече от всеки друг човек. Бях убедена, че винаги мога да разчитам на него, защото той обичаше бога и близките си. С годините това доверие се затвърди и всеки път, когато се случеше да изпадна в голямо затруднение, пишех дълги писма на Джон Амос, а неговите отговори ми носеха истинска утеха. Малко след смъртта на татко той се бе записал да учи теология в една семинария в Нова Англия. Беше единственият ми роднина — мъдър и грижовен, за разлика от Малкълм. Върнах се във Вирджиния по-силна отпреди — бях загубила баща си, но бях намерила брат, наставник, духовен съветник. Когато ме изпращаше на гарата, Джон ми каза:

— Е, Оливия, върни се при съпруга и децата си и нека Бог да е с теб. Аз ще съм на твое разположение всеки път, когато имаш нужда.

Малкълм не прояви никакво съчувствие към мен за смъртта на баща ми. Щом се върнах, веднага започна да обсъжда състоянието ми.

— Оливия, сега самата ти си богата. Как смяташ да управляваш парите си?

Отвърнах му, че още не съм решила, че в момента жаля баща си и никак не ми е до пари.

Седмици наред не спря да ме разпитва относно моите планове за имуществото, което бях наследила от баща си. Един ден влезе в детската стая и ми съобщи нещо, което изцяло промени живота ни. Толкова рядко го виждах в детската стая, че го посрещнах почти възторжена, надявайки се, че проявява искрен бащински интерес към децата си. С Мал учехме азбуката с помощта на кубчета, а Джоел лежеше в люлката си и смучеше биберон. Стаята беше разхвърляна, защото децата, особено когато са толкова малки, оставят играчките си навсякъде. Обикновено вечер всичко се почистваше и подреждаше.

— Това детска стая ли е или кочина?

— Ако идваше тук по-често — отвърнах аз, — щеше да знаеш, че това е съвсем нормално.

Той изръмжа. Усетих, че не беше дошъл да си говорим за децата.

— Искам да говоря с теб. Остави тези кубчета и ела.

Станах, оправих си роклята и се приближих към него.

— Какво има?

— Баща ми… Гарланд се връща. След седмица ще бъде тук.

— О, така ли?

Чудех се какво да му кажа. Познавах Гарланд само от портрета му и от откъслечните реплики, които Малкълм подхвърляше по негов адрес. Знаех, че е тръгнал да пътешества на петдесет и пет години. На последните си снимки изглеждаше още привлекателен и младееше за възрастта си. Русата му коса беше едва забележимо прошарена. На ръст беше колкото Малкълм и имаше атлетична фигура — на младини бе спортувал. Беше и добър бизнесмен, въпреки че Малкълм критикуваше последните му решения.

— Няма обаче да заеме старата си стая в северното крило. Ще се настани в южното, в спалнята до твоята. Погрижи се да бъде подредена, макар че не вярвам да забележи разликата.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Причината, поради която иска по-топла стая с баня към нея, е, че ще доведе и жена си тук.

— Жена ли? Да не искаш да кажеш, че след всичките тези години баща ти се е оженил повторно?

— Да. — Малкълм се извърна за миг, после отново ме погледна. — Не съм ти казвал досега, но преди да замине за Европа, той се ожени.

— Какво? Защо не си ми казвал?

— Ще разбереш, Оливия. Съвсем скоро ще разбереш — почти извика Малкълм.

Джоел заплака. И двете ни деца вече бяха много чувствителни към гневните изблици на Малкълм, особено Джоел, който изпитваше панически ужас от собствения си баща. Мал също.

— Плашиш децата!

— Ще направя и нещо по-лошо, ако не мълчат, докато аз говоря. Тихо! — заповяда той.

Лицето на Мал застина и той преглътна сълзите си; Джоел се обърна и тихо захлипа в люлката си.

— Просто се приготви — изсъска Малкълм я изхвърча от детската стая.

Да се приготвя ли? Какво значеше това? Толкова много ли мразеше баща си? Или просто не искаше да дели Фоксуърт Хол с никого?

Не ме интересуваше дали съм единствената господарка на тази къща. Тук щеше да дойде друга жена, съпругата на един петдесет и пет годишен мъж. Тя сигурно щеше да ми бъде подкрепа. Може би щях да гледам на нея като на майката, която изгубих твърде рано. Щях да се съветвам с нея за отношенията си с Малкълм. Радвах се, че Гарланд… и жена му се връщат. По време на вечерята попитах Малкълм.

— Ще се наложи ли да напуснем Фоксуърт Хол? Искаш ли да имаш собствен дом?

— Да напуснем ли?

— Само питам…

— Ти луда ли си? Къде ще отидем? Да купим или построим нов дом и да оставим всичко това? Аз ще се погрижа за баща си, а ти ще се заемеш с жена му. Не ми казвай, че те е страх от нея — добави присмехулно и продължи: — Ти ще се оправяш с къщата и ще се стараеш тя да бъде почтен и добре поддържан дом.

— Разбира се, че не ме е страх от нея. Просто си помислих, че тъй като баща ти е по-възрастният…

— Баща ми е по-възрастният, но не по-мъдрият. Сега той зависи от мен повече отвсякога. Докато той кръстосваше Европа с новата си жена, аз разширих империята ни и започнах изцяло да я контролирам. Членовете на управителния съвет вече са забравили как изглежда, а и откакто той замина, аз съм влял свежа кръв в управлението. Ще му трябва поне година, за да разбере всички нововъведения.

Малкълм се замисли за миг, после добави:

— Не мисли, че ще трябва да се подчиняваш на жена му. Спомни си какъв тип жени харесва той.

Малкълм се отдалечи с изопнато и тъжно лице, като че споменът за майка му беше надвиснал над него.

Повече не отворих дума за това. Наредих на камериерките да изчистят и подготвят стаята до моята и спрях да мисля за пристигането на бащата на Малкълм и неговата съпруга.

Може би не биваше да ги изхвърлям от съзнанието си, но каквото и да бяхме направили с Малкълм, то нямаше да ми спести първоначалния шок от пристигането им, нито пък би подготвило Малкълм за по-сериозния удар.