В. С. Ендрюс
Градината на сенките (20)

Краят на рода

Дните, месеците и годините се нижеха като песъчинки в бездънен пясъчен часовник. Намирах утеха единствено в молитвите и работата. Крътърс се появи още два пъти във Фоксуърт Хол: първия път, за да ми съобщи за раждането на здраво момиченце на име Кати; вторият, осем години по-късно, за да ни донесе още по-стряскаща новина — Корин родила близнаци, момче и момиче, също здрави и съвършено нормални. Сякаш в семейството на Кристофър и Корин всички бяха красиви и умни. Господин Крътърс докладва, че в града им викали „дрезденските кукли“ заради хубавите им руси коси, сините очи и гладката кожа.

Така и не казах на Малкълм за посещенията на господин Крътърс. След удара той се състари бързо и изпадна в състояние, което едва ли можеше да се влоши още.

Нравът му, естествено, също се промени. Отначало, веднага след удара и инфаркта, у него все още имаше борбеност и той не желаеше да се примири с положението си й да остане в инвалиден стол до края на живота си. Сега вече ги нямаше нетърпението и студената надменност, които издаваха вътрешната борба у него. Дързостта постепенно изчезна от погледа му. Очите му заприличаха на свещици в непрогледна нощ. Някогашният им ярък блясък угасна, загубил енергията, която го подхранваше.

Сенките започнаха да се трупат край него. Често го намирах кротко седнал в най-тъмния ъгъл на стаята си или на преддверието. Този човек, чиито движения на времето излъчваха такава жизненост и сила, че сякаш от него струеше светлина, сега седеше обгърнат от мрак. Сенките на Фоксуърт Хол бавно и непоколебимо го поглъщаха.

Макар че говорът му се възвърна дотолкова, че всеки можеше да го разбере, той предпочиташе да мълчи. Болногледачките (а през годините той смени цяла дузина) се научаваха да отгатват какво иска, когато махне с ръка или отметне глава. Чувах гласа му само когато се присъединяваше към Джон Амос и мен за обичайните молитви.

Знаех, че прави усилия да живее и да понася болката и унижението на старостта и недъга си, защото силно желаеше да дочака и повярва в спасението си. Молехме се бог да ни напъти към добро и в милостта си да ни прости.

Прескачах от света на религията в света на бизнеса и неизменно се отдавах изцяло на работата и изискванията на всеки от тях, защото имах ли занимания, чувствах се спокойна. Намразих миговете на покой. За мен той значеше връщане към спомените. Те се носеха наоколо и жужаха в дъното на съзнанието ми като полудели мушици, в търсене на възможност да пробият стената на моето относително спокойствие. Отекваха стари гласове, по коридорите се промъкваха сенки и призраци, събудени от някоя стара играчка на Мал или Джоел, от пианото, замлъкнало завинаги в салона, от предишната стая на Корин. Стремях се да избягвам цели части от къщата, особено северното крило. Не отварях вратата на стаята с лебеда, нито на трофейната зала на Малкълм. Наредих да приберат на тавана мебели, сандъци, картини и дрехи. Направих всичко възможно да оставя миналото зад гърба си, да го зазидам зад стена от време и разстояние; но то винаги намираше пролуки и се завръщаше.

Спомените и времето се отразиха и на мен. Точно както винаги се бях опасявала, животът ми отново посивя и заприлича на времето преди да дойда във Фоксуърт Хол. Но сега вече не се боях от сивото, защото то беше моята същност. Носех само дрехи в сиво, косата ми беше сива, очите също, както и надеждите и целия ми живот.

Това бях аз — в това се бях превърнала. Дотам бях закоравяла от молитви и работа, че станах като статуя на самата себе си. Но бях убедена, че бог е пожелал да бъде така, че така е предопределил.

Едно розово напарфюмирано писмо промени всичко. Един следобед преглеждах пощата, когато попаднах на бледорозов плик, който почти ме стресна на фона на белите делови писма. Беше адресиран до господин и госпожа Малкълм Нийл Фоксуърт. Веднага разпознах почерка. Още имаше момичешки завъртулки, но буквите бяха необичайно разкривени. Известно време седях и гледах плика, без да го отварям. Какво би могла да иска Корин от нас? Нима не ни беше наранила достатъчно? И все пак сърцето ми трепна радостно, когато разпознах момичешкия почерк. Липсваха ми веселието и обичта, който тя пръскаше из Фоксуърт Хол. Единствената топлинка в живота ми си беше отишла с Кристофър и Корин. Дали и ние й липсвахме, колкото тя на нас? Трябваше да разбера. С треперещи пръсти разпечатах плика.

Писмото ми се стори толкова меко и топло, все едно беше част от самата й плът. Пулсът ми се учести и затуптя чак във връхчетата на пръстите ми. Щом започнах да чета, чух гласа й и пред мен изплуваха умоляващите й очи.

„Скъпи мамо и татко,

Знам, не сигурно се чудите защо ви пиша след всичките тези години. За съжаление първото писмо, което ви пиша, носи трагична новина. Моят Кристофър, нашият Кристофър, хубавият и нежен Кристофър, когото вие, сигурна съм, въпреки всичко обичахте, е мъртъв.

Да, мъртъв е. Прегазен от пиян шофьор. И при това на трийсет и петия си рожден ден!

Но има и добри новини. Благословени сме с четири хубави деца, всичките златокоси и синеоки, със съвършени черти, умни и мили деца, които с гордост бихте наричали свои внуци. Синът ни, Кристофър, е на четиринайсет години; дъщеря ни, Кати, е на дванайсет, а близнаците Кори и Кари са на по четири. Кристофър много ги обичаше, както и те него.

Кристофър се справяше много добре. Не можа да продължи да учи за лекар. За него това беше голяма жертва, но той пожела да я направи в името на любовта. Мъчно ми беше, когато той остави медицината и се захвана с друга професия, за да можем да преживяваме и да отгледаме децата си в удобство и сигурност. Не упреквам никого, никого; нито пък той. Той не спря да ви обича и да говори с благодарност за всичко, което сте направили за него. Трябва да ми повярвате, защото това е истина. Моля ви, моля ви, повярвайте ми. Сигурно си спомняте какъв беше и знаете, че до последния си ден не би се променил.

Пиша ви, защото смъртта на Кристофър ни докара до ръба на бедността. Продавам всичко ценно, само и само да преживеем, да се нахраним и облечем. Знам, че аз съм си виновна, задето не си дадох труд да усвоя полезни умения, крито биха могли да ми послужат сега. Нося цялата отговорност за това. Мама би могла да ми бъде за пример, но аз нямах нейната сила и постоянство.

Моля ви да обмислите молбата ни и да се помъчите да ни простите. Знам колко много трябва, за да си възвърна обичта ви, но съм готова да направя всичко, наистина всичко, за да я имам отново. Моля ви, позволете ни да се върнем във Фоксуърт Хол, за да могат децата ми да пораснат и да познаят добрина и щастие. Моля ви, спасете ни.

Обещавам, че ще бъдем безупречни, ще ви се подчиняваме във всичко. Децата ни са добре възпитани и интелигентни, ще разберат какво се иска от тях. Молим ви само да ни дадете шанс да опитаме.

Моля ви, смилете се над нас и си спомнете, че моите деца също са Фоксуърт, макар че решихме да приемем името Долангенгър, един от предците на Фоксуъртови.

С нетърпение очаквам отговора ви. Аз съм бедна, объркана и ужасно уплашена, но:

Ваша Корин“

В края на страницата имаше петна от сълзи, но не знаех нейни ли са или мои. Кристофър мъртъв! Колкото и да бях сигурна, че те са сбъркали, че любовта им е греховна, никога не бих им пожелала това. Бог наистина беше суров. Понечих да се изправя, но стаята се завъртя около мен — сенки и призраци зафучаха със зловещ, подигравателен смях. Какво направих? Какво направих? Да не би бог да е разбрал накриво молитвите ми? Мисълта за това беше непоносима. Трябваше да има друго обяснение. Умът ми панически затърси, докато откри Джон Амос. Той ще знае, ще знае какво трябва да се направи.

— Бог ни е изпратил вест — обяви той и смачка тънката розова хартия в костеливата си ръка.

— Вест ли, Джон Амос? Що за бог би направил такова нещо на Кристофър?

— Бог, който мрази греха. Именно ти, Оливия, призна колко страшен е всъщност този грях. Бог възстановява реда в света. И сега ти дава възможност да му помогнеш. Тези деца са дяволско семе, родени от греховна връзка, омразна за бога.

— Какво искаш да кажеш, Джон? Какво очаква от мен бог?

Той погледна нагоре, сякаш безмълвно общуваше с бога. Ръцете му се протегнаха напред. Като че ли го овладя невидима сила. После сви ръце в юмруци, улови тази сила и се удари по гърдите.

— Нека Корин и децата й да се върнат — заяви той. — Но скрий тези деца завинаги от света. Сложи край на греха, предаван по наследство. Не ги оставяй да заразяват другите.

Разделих се с Джон Амос и прекарах остатъка от деня сама в стаята си, като се молех на бог да ми покаже правилния път. Макар и да разбирах тълкуванието на Джон Амос, не можех да го приема. Да ме прости Господ, но аз още обичах Корин, а какво само ми беше причинила тя! Беше ме принудила да взема в плен децата й. Беше ме накарала да стана сляпо оръдие на божия гняв. Да се превърна в студената сива жена, каквато си бях мечтала да не ставам. Исках да бъда баба, да имам деца, които да обичам и обожавам, и които да ми отвръщат със същото. А какво ми даде тя? Дяволски изчадия. Всеки път, когато ме погледнеха, в лицата им щях да съзирам Сатаната; той щеше да ме докосва чрез ръцете им, да ме зове с гласовете им. Представях си техните хубави личица, копринено меката им руса коса, ясните им сини очи. Трябваше да се настроя отрано против тях, за да не ги обикна! Дяволът винаги подкрепяше своите пратеници с нечисти магии и измама. Трябваше да се превърна в сива каменна крепост, за да не могат тези магии да проникнат до сърцето ми и да ме направят слуга на Сатаната.

През тази нощ в сърцето ми пресъхна и последната капка обич и аз се превърнах в оръдие на Бога. Сънувах кукленска къщичка, която беше дотолкова изпълнена с грехове, че от нея изригваха адски пламъци. Божият глас ми заговори: „Оливия, изпратил съм те на земята, за да потушиш този огън!“ Поливах го с вода, но той все гореше. Опитах да го угася с дъха си, но не успях. После сложих отгоре стъклен похлупак и той полека-лека стихна, докато останаха само тлеещи въглени.

На другата сутрин реших да осъществя плана на Джон Амос. Знаех, че трябва веднага да кажа на Малкълм. Той седеше в стола си пред прозореца на салона и гледаше пъстрите летни цветя, които сякаш се подиграваха с вечната зима зад стените на Фоксуърт Хол.

— Корин се връща у дома — съобщих му аз.

— Корин ли? — прошепна той. — Корин?

— Да, Малкълм. Вчера получих писмо от нея. Кристофър загинал при катастрофа и Корин ни моли да я примрем отново. Така и ще направим.

Часове наред ме тормозеше въпросът какво да кажа на Малкълм, и бях решила да не му съобщавам нито дума за децата на Корин. Той толкова я обичаше, както майка си и Алисия преди това, че ако имаше деца, особено момичета, те отново биха завладели сърцето му. Не, този път трябваше да поема всичко в свои ръце — можех да се доверя само на Джон Амос. Нямаше да бъде трудно да скрия децата от Малкълм. Щях да ги оставя в северното крило, както направи той с Алисия, истинската им баба. Беше толкова болнав, а и бях сигурна, че завръщането на Корин ще го обсеби и няма да заподозре нищо.

— Сега ще седна да напиша писмо на Корин и да я поканя обратно във Фоксуърт Хол.

Малкълм още гледаше през прозореца. Застанах до него и поставих ръка на слабото му прегърбено рамо. Усетих, че трепери, и се надвесих да го погледна — по бузите му се стичаха сълзи.

„Скъпа Корин,

Ти си добре дошла във Фоксуърт Хол. Не съм показвала твоето писмо на баща ти. Ако научи, че вие с Кристофър имате деца, за нищо на света не би те взел пак у дома. С помощта на Джон Амос той откри утеха за болката си в бога и никога не би приел деца, родени от нечестиво кръвосмешение.

Ти не знаеш, че баща ти получи удар в деня, когато си тръгнахте. Стореното от вас го превърна жалка карикатура на предишния силен и жизнен човек.

Въпреки всичко аз обмислих молбата ти и се помолих бог да ми даде напътствие. Ето решението ми: можеш да доведеш децата си във Фоксуърт Хол, но баща ти никога не бива да узнае за тях. Лекарите казват, че не му остава още много да живее. Докато Бог го призове при себе си, децата ти ще останат в северното крило, скрити от очите му. Аз ще се грижа да са добре облечени и нахранени.

Очаквам да изкупиш вината си и да ни овъзмездиш за болката, която ни причини.

Знай, че ти трябва да подготвиш децата си и да се постараеш те да се крият и да бъдат послушни. Ако не се подчинят или разкрият присъствието си, ще трябва да напуснете Фоксуърт Хол без пукната пара, както и идвате.

Съобщи ми незабавно решението си. Бог да ни закриля!

Майка ти“