В. С. Ендрюс
Градината на сенките (17)

Сенки и светлини

Тъгувах. Тъгувах за загубата на скъпия ми Мал, за светлото и щастливо лято, когато и трите ми деца бяха с мен, весели и силни — това нямаше никога да се повтори. Единственият светъл лъч през тази мрачна зима бяха редките писма от Корин, която сякаш не можеше да се възстанови след смъртта на Мал, и някое и друго писмо от Джоел. Джоел, някогашното слабичко и страхливо момче, което най-после бе успяло да се противопостави на баща си, беше открил себе си в Европа. „Сеньор Джоел Фоксуърт“, пишеше в италианския вестник, който ми изпрати. „Блестящият млад пианист, мосю Фоксуърт, казваха френските вестници, е талант, чието развитие тепърва ще следим“, В сърцето ми отново се обади гордостта, за която Джон Амос ме предупреждаваше: „Гордостта винаги идва преди падението, Оливия, помни божието слово и нека то те води.“ Аз обаче не се гордеех със себе си, а с моя син — единствения, когото бог ми бе оставил.

Обичах да размахвам топлите отзиви за таланта на Джоел под носа на Малкълм.

— Ти си мислеше, че синът ти е пълен неудачник, Малкълм — подигравах го аз. — Виж сега как светът се прекланя пред него!

Един ден, първия пролетен ден, когато и аз заедно с целия свят се събуждах за нов живот, пристигна телеграма. Телеграмите никога не ми бяха носили добри новини, затова седях и гледах разтреперана жълтия плик, без да смея да го отворя. Неволно прошепнах: „Джоел“, защото вече знаех какво ще намеря вътре, още преди да съм го отворила.

„Хер Малкълм Фоксуърт стоп С дълбоко съжаление Ви съобщавам, че Вашият син Джоел беше затрупан от лавина стоп Не можахме да открием тялото му, нито тези на петимата му спътници стоп Позволете да Ви изкажа най-искрени съболезнования.“

Смачках телеграмата в ръка и се загледах през прозореца. Не заплаках, не простенах — за този син, втория ми, не бяха останали сълзи за проливане. Те се бяха свършили по Мал и сега сърцето ми беше сухо и пусто. Скърбях, както скърби пустинята; онази пустиня, която не дава живот на нищо, в която само пясъкът се вие и задушава всяка живинка. Моят свят отново беше станал изцяло и непоправимо сив.

Малкълм също се държа странно. Най-напред отказа да повярва, че Джоел е мъртъв. Показах му смачканата телеграма веднага щом се върна. Не казах нищо. Само му я подадох да я прочете още на вратата.

— Какво пък е това? — каза той. — Затрупан от лавина?

Върна ми телеграмата, сякаш отхвърляше делово предложение, и се запъти към библиотеката да работи.

Но когато дойдоха официалните документи и полицейският доклад, нито той, нито аз можехме да се залъгваме повече. Тогава се разплаках; сърцето ми се късаше. Тогава открих кладенеца на сълзите си, скрит под изсъхналата ми душа. Спомените ме завладяха и из цялата голяма къща виждах само Джоел и Мал — седяха заедно, разхождаха се заедно, играеха и се хранеха заедно. Понякога сянка падаше край мен и ми се струваше, че различавам лицата им в мрака. Тайничко ходех в детската стая и почти виждах как тримата — Кристофър, Мал и Джоел седят вътре. Мал се държеше като техен наставник, а Джоел и Кристофър го гледаха съсредоточено. Взимах старите им играчки, притисках ги към гърдите си и плачех неудържимо.

Малкълм се усамоти в библиотеката. Аз не бях в състояние да се погрижа сама за погребалната церемония и ако не беше Джон Амос, моят обичен втори син, нежният ми Джоел, нямаше да бъде изпратен както подобава в Божия дом. Джон Амос ми беше такава подкрепа — дори отиде до пансиона на Корин, за да й съобщи лично ужасната новина и да я доведе у дома. За църковната служба Корин и аз облякохме същите черни рокли, с които бяхме и на погребението на Мал, и се понесохме като два призрака надолу по витото стълбище към ротондата. Пред вратата ни чакаше наетата от Джон Амос кола с черни перденца. Самият той стоеше търпеливо до нея.

— Опасявам се, че Малкълм няма да дойде на службата — съобщи той. — Помоли ме аз да ви придружа.

Повдигнах воала си и се огледах. Прислужниците, облечени в черно, чакаха, готови да отидат на службата и да оплачат хубавото малко момче, което беше израсло пред очите им. Но бащата на това момче го нямаше. Нахълтах в библиотеката. Той седеше зад бюрото си, с гръб към вратата. Беше завъртял стола си и гледаше през прозореца.

Небето сивееше, а времето беше доста хладно за март. Беше ден без надежда за слънце — също като живота ми.

— Как смееш да загърбиш погребението на сина си! — изкрещях аз. Той нито помръдна, нито показа, че забелязва присъствието ми. Внезапно се уплаших за него. Нима изпитвах съжаление? Съжаление към мъжа, който се опита да прекърши духа на синовете си? Съжаление към Малкълм Фоксуърт? Изглеждаше толкова дребен и нищожен сред притежанията си, заобиколен от ловните си трофеи, счетоводните си книги, драгоценните си произведения на изкуството и духовете на всички жени, които беше съблазнил в този кабинет. Наведох се над него и леко го докоснах.

— Малкълм — прошепнах, — това е погребението на нашия син, на твоя син. Как може да не дойдеш?

Той вдигна бавно ръка, после я отпусна върху стола.

— Не бива — промълви. Гласът му прозвуча странно, като далечно празно ехо. — Погребение без мъртвец. Какво погребваме?

— Това е служба в негова памет, за упокой на душата му, Малкълм — отвърнах. Но той не се обърна, само поклати глава.

— А ако го открият жив и здрав след тази церемония? Не бих преживял такава подигравка. Няма да участвам в това — заяви вяло, а лицето му остана безизразно.

— Но ти видя полицейския доклад. Прочете всичко. Това беше официален документ — опитах се да го вразумя аз. Какъв смисъл имаше да си затваряме очите за действителността? И защо точно Малкълм се опитваше да го направи?

Мисля, че той се мъчеше да отложи жестоката реалност и болезненото чувство за вина. Сигурно си мислеше, че ако дойде на погребението, вече няма да може да си затвори очите за истината.

— Върви — каза. — Остави ме на мира.

— Малкълм, ако ти…

Той се извърна в стола си — очите му бяха зачервени, а лицето — посърнало от болка. Не приличаше на себе си. Отстъпих назад. Сякаш бе обладан от някое създание на мрака, може би дори от самия дявол.

— Върви! — заповяда ми той. — Остави ме на мира!

После отново ми обърна гръб. За миг останах загледана в него, после си тръгнах и го оставих в сенките, сам със собствените си мисли.

Повечето хора, които бяха на погребението на Мал, дойдоха и на службата за Джоел. Никой не дойде направо при мен да ме пита къде е Малкълм, но чух как хората шепнешком разпитват Джон Амос. Корин стоеше до мен, но без опората на Малкълм се чувстваше самотна и изоставена.

Малкълм стоя затворен в библиотеката дни наред и противно на логиката, допускаше само Джон Амос да му носи по нещо за ядене и пиене. Влезех ли да говоря с него, неизменно го намирах седнал в сенките, вперил очи през прозореца. Едвам ми отговаряше. По-късно Джон Амос ми каза, че Малкълм изживявал религиозно преображение.

Една вечер към края на седмицата аз и Джон седяхме сами на масата. Корин нямаше апетит. Беше отишла да поговори с Малкълм, надявайки се да го разведри и да пропъди мрачните облаци, надвиснали над всички във Фоксуърт Хол. Тя много обичаше брат си, но беше млада, светът беше пред нея и тя искаше отново да живее.

Внезапно изхвърча от кабинета на Малкълм и обяви:

— Безнадеждно е. Татко не спира да тъгува! Никой не спира! Аз също обичам Джоел и Мал, но искам да живея, да мога пак да се усмихвам и да се смея! Трябва!

Джон четеше един пасаж от псалмите. Често седяхме двамата и четяхме откъси от Библията. Обсъждахме Светото писание и той намираше начин да го свърже с живота ни.

— Мамо — проплака Корин, — грешно ли е, че искам пак да живея и да бъда щастлива? Грешно ли е да искам пак да ходя на приеми, да обличам хубави дрехи и да се виждам с приятелите си?

Джон Амос вдигна очи от Библията, но не спря да чете. Корин нетърпеливо го изчака да свърши пасажа.

— Не мога да накарам татко да говори с мен. Дори не се показва на вратата.

Тя обърна очи от мен към Джон Амос, който остави Библията в скута си и се облегна назад. Понякога, когато я погледнеше, той ми заприличваше на бижутер, който оценява скъпоценен камък и го обръща на всички страни, за да види как пречупва светлината.

— В момента баща ти мисли за много важни неща — обясни й той. — Не бива да го безпокоиш.

— Но колко време ще продължи това? Той не се храни с нас, не спи в стаята си, а сега не иска и да говори с мен — възмути се тя.

— Точно ти би трябвало да му съчувстваш — казах й аз и си придадох строг вид — и да разбираш какво преживява.

— Разбирам. Затова искам да излезе, но той дори не идва да ми отвори, когато чукам на вратата и го викам. Не мога да понеса тази… тази ужасна скръб.

— В този особено тъжен момент — започна Джон Амос, — не трябва да мислим за собствените си несгоди. Това е проява на егоизъм. Трябва да мислиш за изгубения си брат — добави той тихо, но твърдо.

— Толкова много мислих за него. Но той е мъртъв. Не мога да го върна! — извика тя, а очите й се разшириха от потисканото напрежение.

— Можеш да се молиш за него — посъветва я Джон. Виждах, че кроткият му глас само увеличава раздразнението й.

— Но аз го направих! Колко още трябва да се моля?

— Ще се молиш, докато престанеш да мислиш най-напред за себе си и почнеш да мислиш за него. Не се учудвам, че си такава. Баща ти те е разглезил и те е превърнал в егоистка — казах й аз. Тя се нацупи. Знаех колко безсилна се чувства. Корин не понасяше да й отказват, а сега всеки й отказваше всичко.

— Присъедини се към нашата молитва — покани я Джон и посочи празния стол.

— Връщам се при татко и ще се опитам да го накарам да говори с мен — каза тя и забързано си тръгна.

— Корин! — извиках аз.

— Няма нищо. Остави я да си отиде. После ще поговоря с нея — успокои ме Джон и се върна към Библията.

Останах с него — молих се, четох и чаках. Осветлението беше слабо, навсякъде горяха траурни свещи, Фоксуърт Хол се беше превърнал в гроб. И най-леката стъпка отекваше в обгърналата го тишина. Унинието се спотайваше наоколо и придаваше сивота на всичко, висеше от клоните на дърветата и обвиваше света в паяжина от скръб. Дъждът валя на пресекулки дни наред. Капките тропаха по прозорците и покрива и монотонният им ритъм придаваше болезнена острота на страданието ми.

В такива мигове Джон Амос ми даваше утеха. Той обикаляше наоколо с бледо и изпито лице, облечен в черно, а движенията му бяха леки и спокойни като на монах. Даваше заповеди на прислугата само с жест или поглед. В негово присъствие всички говореха тихо от страх да не нарушат тържествената му сериозност. Той сякаш се плъзгаше от стая в стая, носеше се безшумно из целия дом и понякога като че ли просто се материализираше пред мен. Дори прислужниците, които ми сервираха, се стараеха да не нарушават мълчанието и с ъгълчето на окото си следяха лицето му за признаци на неодобрение.

Една вечер, след като се бях нахранила, Джон ми донесе кафето. Сложи чашката с чинийката на масата, сякаш бяха безтегловни, и отстъпи назад. Погледнах към другия край на дългата маса и се замислих за Малкълм — той все още отказваше да излезе от кабинета си.

— Какво си мисли той — да не излезе никога повече ли? — попитах аз. Вече усещах колко нетърпелива става Корин.

— Той страда като Йов — отвърна Джон Амос гръмогласно. Прозвуча като старозаветен пророк, който предсказва съдбата на Малкълм. Не ме погледна, докато говореше. Все едно проповядваше пред многобройно и всеотдайно паство.

— Сега, когато се запита защо бог го е изоставил, той вече знае отговора. Бог е прибрал двамата му синове, отнел му е мъжкото потомство, продължението на рода Фоксуърт, което му е било скъпо както собственият му живот.

— Говори ли открито с него за това? — попитах аз, зарадвана от такава промяна у Малкълм. Винаги бях смятала, че характерът му е толкова монолитен, че и най-малката промяна го разтърсва из основи.

— Коленичихме един до друг на пода в библиотеката само преди час — отговори Джон. — Аз прочетох молитвите. Казах му, че когато разгневим бога, можем да се надяваме само на малка отсрочка на наказанието му. Знаейки за греховния му живот, аз му разказах за цар Давид, за прелъстяването на Вирсавия, за това как Давид обърнал гръб на своя бог и как неговият гняв сполетял Давидовия дом. Малкълм разбра. Той вече не обвинява нито теб, нито момчетата за случилото се — обвинява себе си й се мъчи да свикне с това бреме. Знае, че единственият начин да получи облекчение, е да се обърне към Исус, нашия Спасител — добави Джон и вдигна поглед към небето. — Да се помолим един за друг.

Двамата склонихме глави — аз бях седнала, а той застана прав край мен.

— Боже, помогни ни да разберем твоята воля и да се подкрепяме взаимно. Прости ни нашите слабости и нека трудностите укрепват нашата вяра.

— Амин — казах.

Обстановката в дома наистина се промени, когато Малкълм най-после излезе от изолацията, която сам си бе наложил. Беше по-различен. Изглеждаше по-слаб физически, беше състарен и много ми напомняше за Гарланд в годината, преди да умре. Главата му вече не беше гордо вдигната, нито пък походката му — самоуверена и надменна. Когато говореше с мен или с прислужниците, гласът му беше тих и погледът му често се отклоняваше встрани, сякаш ако срещне очите ни, ние ще прочетем вината му.

Лицето му така и не си възвърна здравия цвят, а сините му очи помътняха като гаснещи светлинки. Той се носеше из Фоксуърт Хол като сянка, обгърнат в гробовна тъга, и прекарваше по-голямата част от деня в четене на Библията и в разговори с Джон Амос. Понякога тримата сядахме да четем заедно божието слово. Обикновено Джон четеше и ни обясняваше смисъла.

Чувствах, че бог ни е изпратил Джон Амос; неговите писма до мен, присъствието му на погребението на Мал, всичко това беше част от съдбата, която Бог беше отредил за Малкълм и мен.

Корин беше най-голямото предизвикателство за Джон. Тя имаше непокорен дух. Веднъж каза:

— Ако бог е добър, защо тогава ни кара да се отказваме от всички радости, които светът ни предлага?

— Кой казва, че бог е добър? — попита я Джон Амос.

Корин сви рамене и се разсмя.

— Смятам, че бог ни е създал, за да постигнем земното щастие — заяви тя и отметна глава. Понякога дори гъделичкаше Джон Амос под брадичката и го подканяше да се развесели с думите:

— Бог е казал: „Да бъде светлина.“

Забелязах, че всеки път, когато тя влезеше в стаята, той все я гледаше, говореше й, разпитваше я. Обичаше я толкова всеотдайно, колкото и Малкълм. Носеше й в стаята всичко, за което го помолеше. Но не след дълго тя се върна в училище и пак останахме без деца наоколо. Веднъж казах на Джон:

— Чудесно е, че си до нас точно когато имаме нужда от теб. Дори Малкълм вече смята така, за което съм много благодарна.

— За мен е радост да съм тук, Оливия.

 

 

През лятото Корин разцъфтя и се превърна в прекрасна млада жена. С всеки изминал ден заприличваше все повече на Алисия. Чертите на Фоксуъртови, които беше наследила, само допълваха изяществото на Алисия. Косата й стана златиста като лятното слънце, очите й добиха наситената синева на лятното небе, а лицето й беше нежно като лятно облаче. Заприлича на творение на озарен свише художник. Корин знаеше колко е красива. Виждах как нараства самочувствието й. Личеше по походката, по изправените рамене и вирнатата й глава. Бе осъзнала и властта, която красотата й дава. Виждах как гледа мъжете, как кокетно притваря очи и се смее, как се опитва да хване в клопката си дори Джон Амос. За нея беше много важно да привлича всички погледи още с влизането си в стаята.

Когато красотата на лятото разцъфтя навън, и в дома, и в сърцето ми започнаха да се прокрадват оптимизъм и надежда. Преоткритата ни вяра в бога установи между Малкълм и мен по-близки и сърдечни отношения. Свързваха ни упованието и отдаването на бога.

А когато пристигна писмото на Алисия, аз бях убедена, че то е част от новото бъдеще, което бог ни е предначертал. Веднага разпознах почерка. Писмото беше адресирано до Малкълм и когато погледнах адреса на подателя, много се развълнувах. С порастването на Корин, Алисия сякаш се бе връщала в живота ни. Сега, когато дъщерята толкова приличаше на майка си, а аз мислех все по-често за Алисия, дойде и нейното писмо, фамилното й име беше друго, от което заключих, че се е омъжила повторно.

Замислих се как ли ще реагира Малкълм, като разбере, че съм го отворила и прочела. После реших, че след онова, което бях преживяла, всичко свързано с Алисия е, колкото негова, толкова и моя работа. Станеше ли въпрос за нея, той нямаше право на тайни. Отворих плика и извадих напарфюмирания розов лист.

„Скъпи Малкълм,

Когато получиш това писмо, аз ще съм близо до края на един живот, пълен с тъга и разочарования. Бъди сигурен, че не ти пиша, за да предизвикам съчувствието ти. Не бих паднала толкова ниско, а и вече съм се примирила с неизбежността на своята смърт. Известна ми е твоята страст към подробностите, така че искам да ти съобщя, че имам рак на гърдата, който се е разпространил толкова бързо, че вече никакво средство не може да помогне. Никой красив и талантлив млад лекар няма да влети в болничната ми стая и да направи чудо. Прегръдката на смъртта е твърде здрава. Неумолимият Косач, както казваше Гарланд, е стиснал гърлото ми. Но достатъчно за мен.

Малко след като напуснах Фоксуърт Хол и се върнах в Ричмънд, аз се омъжих повторно. Съпругът ми беше лекар в малко градче и пациентите често му плащаха с буркани сладко и туршия. Въпреки парите, които имах, живеехме простичко в скромния му дом. Той не искаше и да чуе за парите ми. За втория ми съпруг, който много ме обичаше, беше въпрос на чест той да осигурява хляба на семейството.

Вслушах се в съвета ти и оставих парите си на борсата, но за нещастие, понеже не съм много опитна в тези дела, не изтеглих нищо навреме, за да го спася от прословутия Черен понеделник. Накратко, загубих всичките си пари в Голямата депресия. Естествено съпругът ми не тъжеше за тази загуба, понеже нямаше вкус към лукса.

Малко по-късно той почина след внезапното изостряне на някакво хронично заболяване. Не желаейки да ме тревожи, той бе пазил в тайна сериозното си страдание до момента, когато стана невъзможно да го крие повече.

Всички тези събития ми донесоха още едно тежко и трагично разочарование — невъзможността да изпратя Кристофър да учи медицина.

Кристофър е станал чудесен младеж, хубав като баща си. Много е умен и е първенец на випуска в гимназията. Всичките му учители го насърчават да продължи да се бори за осъществяването на мечтата си — да стане лекар.

Сега, когато животът ми наближава своя край, състоянието ми се е стопило, а втория ми съпруг го няма до мен, за да ми дава сили, не ми остава никой друг, към когото да се обърна, освен теб. Моля те, изпълни молбата ми, ако не заради мен или Кристофър, то поне заради Гарланд. Намери място в сърцето си за него. Приеми го в семейството си и го изпрати в медицински колеж. Сигурна съм, че един ден ще се гордееш с него.

Разбира се, той не знае нищо за Корин и за събитията, които доведоха до отпътуването ми от Фоксуърт Хол. Знае, че е син на Гарланд Фоксуърт, че има полубрат и толкоз. Оставям на теб да му съобщиш каквото сметнеш за необходимо.

Знам, че Оливия ще обикне Кристофър, и че и той ще се привърже към нея. Помня колко мила беше тя с него, докато бях в северното крило. Той е любезен и почтителен младеж, който ще носи и на двама ви само радост и щастие.

Малкълм, от смъртното си легло те моля да намериш сили в себе си да изпълниш това мое желание. Забрави лошите чувства, които може би изпитваш към мен и към мъките, през които минахме всички, мисли само за сина на баща си — един младеж, който мечтае да стане лекар, и му помогни да постигне целта си.

Зная, че Бог ще те възнагради за това.

Искрено твоя, Алисия“

Пуснах писмото в скута си и въздъхнах. Спомените за обичта ми към малкия Кристофър нахлуха в съзнанието ми. Бях сигурна, че завръщането на това златокосо дете е знак, че бог прощава греховете ни. Той ни беше отнел Мал и Джоел, но сега ни връщаше Кристофър.

Дори трагичният край на Алисия беше част от божието предначертание. От писмото й заключих, че вероятно Малкълм е вложил парите й неизгодно, за да си отмъсти по някакъв начин. Той беше длъжен да поправи стореното. Бях решена да го убедя. Преди да отида при него, споделих намерението си с Джон Амос и той изцяло се съгласи.

Чаках Малкълм в предния салон, готова да обсъждам въпроса. Той се върна от работа малко по-рано от обикновено и изглеждаше уморен.

— Малкълм, трябва да поговорим — казах му аз. Без да отвърне, той ме последва в салона и седна на канапето, тапицирано в синьо кадифе. Останах права, с писмото на Алисия в ръка.

— Днес дойде писмо от Алисия — съобщих му аз и за пръв път от седмици насам очите му заблестяха и на лицето му се изписа интерес.

— От Алисия? Какво иска?

Обзелото го вълнение ме накара да се усъмня за миг. Понечих да седна, после се отказах и се обърнах с лице към него.

— До теб ли е писмото? — попита той нетърпеливо.

— Не. Писмото беше адресирано до теб. Но щом видях от кого е, веднага го отворих. Имам това право — бързо добавих аз.

— Какво иска тя? — настоя той.

— Тя умира. От рак. Останала е съвсем без средства. Ще ти дам писмото да прочетеш подробностите, но най-важният въпрос е Кристофър.

— Кристофър ли? Защо?

— Той е на седемнайсет години. Завършил е гимназия и иска да стане лекар. Очевидно е способен, но тя не може да плати за обучението му. Иска да го приемем и да го изпратим в медицински колеж — завърших аз и му връчих писмото. Той го грабна и бързо го прочете, а лицето му се променяше с всеки ред, докато накрая възвърна обичайното си сурово изражение.

— Мъчно ми е за нея, но момчето ще трябва само да се справя с живота.

— Аз не мисля така, нито пък Джон Амос. И двамата смятаме, че това е божията воля — отвърнах бързо.

— Божията воля? Как така божията воля? Да не би да трябва да приемаме всяко безпризорно дете? — запита той и посочи към вратата, сякаш отвън стояха на опашка хиляди сирачета.

— Не мисля, че синът на баща ти е безпризорно дете, Малкълм. Той е твой полубрат — отвърнах аз и стиснах устни.

— И само защото тя е разсипала цяло състояние…

— Състояние, което ти инвестира от нейно име и нито веднъж не я посъветва как да постъпи. Малкълм, каквито и да са били мотивите ти, те вече нямат значение. Дава ни се възможност да поправим грешките на миналото. Ние ще се окажем разсипниците, ако не се възползваме от този шанс да извършим едно добро дело. Трябва да се помириш с обърканата си душа, а най-добрият начин да го направиш, е като се погрижиш за сина на своя баща — един обещаващ младеж, изпаднал в тежко положение. Алисия умира. Не можем да й обърнем гръб в такъв момент.

Той ме изгледа втренчено, после отново се зачете в писмото.

— Що за брак е сключила, след като си тръгна оттук, щом докторът не е оставил нищо на Кристофър? — попита той и се загледа в листа, все едно през него можеше да види и разпита самата Алисия.

— Сега това няма значение. Освен това Кристофър не е син на втория й съпруг. Той не е негова кръв, а твоя. По-скоро от нас се очаква да го осигурим. Малкълм, такава е божията воля — повторих аз.

След малко той бавно кимна. Отпусна се на канапето и каза:

— Добре тогава. Така да бъде. Пиши им.

Оставих го в салона, стиснал писмото в ръка, загледан в миналото. Не ми се искаше да го питам какво вижда. Известих Джон за решението и той се погрижи за отговора на писмото и за приготовленията около пристигането на Кристофър.

Единственото изискване на Малкълм беше аз да обясня на Корин създалото се положение. Знаех, че не смее той да се захване с това. Извиках я в спалнята си — нещо, което рядко правех, и й казах да седне и да ме изслуша. От самото начало тя беше силно заинтригувана. Погледна ме в очакване, а очите й блестяха любопитно. Застанах пред нея, за миг прибрах ръце зад гърба си и подредих мислено думите си.

— Както знаеш, бащата на баща ти се ожени повторно в твърде напреднала възраст, а жена му беше доста по-млада от него.

— Да, знам, Алисия — отвърна тя бързо. — Спала е в стаята с лебеда.

— Алисия и Гарланд, твоят дядо, имат син на име Кристофър. Знам, че Мал и Джоел често са ти говорили за него.

Тя леко кимна.

— Баща ти не одобряваше Алисия, нито пък втория брак на баща си. Когато дядо ти почина, баща ти настоя Алисия да напусне Фоксуърт Хол заедно със сина си. Тя го направи. Върнала се е в родния си дом в Ричмънд, където се е омъжила повторно, но за нещастие вторият й съпруг е страдал от тежко заболяване и също е починал.

— Ужасно! — възкликна Корин.

— Да. Може би още по-ужасното е, че тя е загубила всичките си средства в големия срив на борсата и сега е много бедна. Научихме, че самата Алисия умира от рак. Синът й е на седемнайсет години и е изключително умен. Тя ни моли да приемем Кристофър и да му осигурим образование в колеж, за да стане лекар. Баща ти и аз се разбрахме Кристофър да живее при нас във Фоксуърт Хол и той скоро ще дойде. После ще отиде в Йейл, където е учил и баща ти, но това ще бъде неговият дом, докато завърши образованието си и започне работа.

Тя се вгледа внимателно в мен, за да се увери, че съм свършила.

— Това е прекрасно! — каза най-после. — И толкова щедро!

— Такава е Божията воля — заявих аз, а тя кимна. — Очаквам от теб да се държиш както подобава, когато той пристигне. Накарай го да се почувства като в свой дом. Но не забравяй, че въпреки разликата от три години между вас, той ти е чичо и трябва да го приемаш като такъв.

— Хубаво е, че вкъщи ще има някой, с когото да си говоря. Искам да кажа, някой, който още не е възрастен — поправи се бързо тя.

Знаех какво има предвид — някой, който да говори за друго, освен бог и скръб.

— Все пак той е кажи-речи възрастен. Не го отвличай от целта му в живота. — Усмихнах се. — Кристофър беше чудесно момче. Сигурна съм, че е станал много мил младеж. Мисля, че двамата ще се разбирате отлично.

Целунах я по челото. Не я упреквах, задето се вълнува. Откак починаха Мал и Джоел, за нея Фоксуърт Хол се беше превърнал в огромна пуста къща. Пристигането на Кристофър носеше надежда за светлина и нов живот не само за нея, но и за мен. Все си спомнях какво обичливо дете беше той, колко учтиво, нежно и загрижено се държеше с всички. И аз като Корин бях изпълнена с щастливо очакване.

Кристофър пристигна в един ведър летен ден и сякаш слънцето влезе заедно с него в нашия дом. Алисия беше починала само преди месец. Джон Амос отиде като наш представител, уреди всичко около погребението и след съответния период на траур го доведе.

Спомнях си Кристофър само като малък, наред с Мал и Джоел, но щом влезе във Фоксуърт Хол, видях, че красотата, наследена от Гарланд и Алисия не само се е запазила, но и се е увеличила. В него видях и по нещо от Мал и Джоел, което го направи още по-скъп на сърцето ми.

Беше станал висок и хубав млад мъж. Стоеше пред мен, а слънчевите лъчи създаваха ореол около златистите му коси. Усетих неговата деликатност. Той излъчваше вътрешен мир, който стопли сърцето ми.

Гледаше учудено и явно не си спомняше много добре Фоксуърт Хол. Джон Амос ми беше разказал, че е живял в къщичка с четири стаи, и очевидно преместването в този огромен дом го объркваше. Благодарността, с която погледна мен и Малкълм, ме смути. Той не разбираше, че половината от това имение, както и от бизнеса на Малкълм, му се пада по право.

Стана ми мъчно, като го гледах, застанал отпред, с по един куфар във всяка ръка, зяпнал от изумление. Носеше стари обувки и протрити дрехи. Тъкмо се канех да кажа на Джон Амос да качи нещата му в определената за него стая, когато на стъпалата се появи Корин.

Тя се затича надолу, но когато стигна до средата на стълбището, рязко спря. Кристофър я погледна. Беше облякла най-хубавата си светлосиня памучна рокля. Русите й коси бяха измити и накъдрени и блестяха ярко.

Видях искриците на изненада и интерес в очите на Кристофър. Сърцето ми спря. Щяха ли да усетят родството помежду си? Дали в кръвта им нямаше нещо, което да издаде каква е връзката им? И двамата имаха гъсти лененоруси коси, лазурносини очи и нежна бяла кожа. Хвърлих бърз поглед към Малкълм, за да видя как посреща появата на брат си. Долових удоволствието, с което откриваше своите и на Алисия черти в лицето на Кристофър. Не се поколебах.

— Добре дошъл, Кристофър — казах аз. — Скръб и загуба те водят във Фоксуърт Хол, но да се надяваме, че при нас ще намериш радост и щастие.

Искаше ми се да го прегърна, както когато беше малък, но се въздържах. В края на краищата той вече беше млад мъж, а и почти не го познавах.

— Благодаря… — усещах, че се чуди как да се обърне към мен. Все пак в съзнанието му аз бях неговата снаха. Най-накрая каза:

— Оливия.

Отново се загледа в Корин.

— Това е Корин, нашата дъщеря. Корин, слез и поздрави чичо си — казах аз, наблягайки на думата „чичо“.

Тя отметна назад златна къдрица, положи ръка на гърдите си и заслиза по стъпалата с ведра усмивка, озарила лицето й.

— Приятно ми е — каза Кристофър и протегна ръка. Корин я пое и ми хвърли бърз поглед. Кимнах, тя го поздрави и бързо пусна ръката му. После всички се обърнахме към Малкълм.

— Кристофър, Джон Амос ще занесе багажа ти в стаята и ще ти покаже къде си настанен. След Като разопаковаш вещите си, бих искал да слезеш в библиотеката, където ще обсъдим живота ти тук и отиването ти в колежа — заяви той хладно и официално.

Това като че ли не обезкуражи Кристофър. Той се усмихна кротко и доверчиво и благодари на Малкълм. После пусна Джон Амос напред, за да го заведе до стаята му в северното крило.

Спря по средата на стълбището, сякаш си спомни нещо важно, и се обърна да погледне отново Корин, която стоеше долу, вперила очи в него. Той й се усмихна и продължи. Малкълм вече беше отишъл в библиотеката. Почаках малко, после се обърнах към Корин.

— Спомни си какво си говорихме — казах, мъчейки се да скрия тревогата си зад маска от студенина. — Той е твой, чичо — повторих, чувствайки нужда да наблегна още веднъж на тази заблуда. — Не го забравяй.

Тя ме погледна със странно изражение.

— Естествено, че няма да го забравя. Виж само колко си приличаме — добави щастливо и забърза по стъпалата след него.