Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Долангенгър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Garden of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

В. С. Ендрюс. Градината на сенките

Американска. Първо издание

ИК „Златорогь“, София, 1996

Редактор: Розия Самуилова

ISBN: 954-437-039-0

История

  1. — Добавяне

Коледен подарък

Когато зелените листа изсъхнаха и окапаха, а дърветата протегнаха голите си клони към небето, фалшивата ми бременност започна да напредва. Цяло лято бях обикаляла из къщата да търся възглавници с различен размер и форма, за да имитирам с тях бременността си. В салона открих една и си помислих, че е тъкмо като за третия месец. В северното крило изрових още няколко. Но Фоксуърт Хол беше такава строга и бедна откъм украса къща, че в седмия месец, когато бременността трябваше да почне да личи, ми се наложи да отида в стаята с лебеда, за да открия достатъчно пухкава възглавница. Бях приела да играя тази игра и да лъжа, че уж аз ще раждам през декември. По ирония на съдбата очаквахме бебето точно по Коледа.

Щом си пролича, че съм „в положение“, разбрах, че трябва да обясня на децата приближаващото раждане. Мал и Джоел, по мое настояване, бяха записани в училище в Чарлстън и живееха там на пансион от септември. Кристофър си остана вкъщи с мен. Когато момчетата заминаха, те много ми липсваха, а на Кристофър му беше толкова мъчно за майка му, че двамата станахме добри приятели — той ми беше почти като истински син. Денонощно се занимавах с него. Той беше единствената радост в живота ми през тези тежки месеци. Играехме си на магьосници и той винаги настояваше да съм добра магьосница. С напредването на бременността аз все по-ясно усещах, че това бебе ще бъде дар от Бога, какъвто беше и Кристофър. Реших, че най-подходящият момент да съобщя на децата ще бъде на вечерята за Деня на благодарността, та и Малкълм да получи своя дял от поздравленията. Този път щяхме да имаме много поводи за благодарност.

Понеже имахме само две прислужници, цялата сутрин бях заета да им помагам в приготвянето на изключително богатата трапеза. По обяд, когато трябваше да седнем да се нахраним, вече бях изтощена от „тежестта на напредналата бременност“. Докато Малкълм разрязваше безупречно изпечената пуйка, аз вдигнах кристалната си чаша и почуках по нея с лъжичката.

— Момчета, момчета, на този празничен ден искам да направя едно важно съобщение. Може би вече сте забелязали, че напоследък тялото ми се променя. Е, ето я тайната. В нашето семейство ще се роди още едно дете, много особено дете, защото ще се появи около Коледа. Бог наистина ни дава прекрасен коледен подарък тази година.

Малкълм хвърли ножа, изчерви се и ме погледна вбесен.

— Оливия, аз трябваше да съобщя тази новина! Как смееш да вземаш моята роля!

Присвих очи и се обърнах към него, а гласът ми беше студен като ноемврийския вятър, подгонил сухите, листа отвън.

— Както сигурно си спомняш, Малкълм, вече уточнихме, че аз ще се разпореждам с всичко, свързано с появата на новото ни дете.

— Мамо, момче ли ще бъде или момиче? — прекъсна ни Джоел.

— Стига си питал глупости! — скара му се Мал. — Никой не може да знае, докато не се роди.

Мал заприличваше все повече и повече на Малкълм. Обичаше да бъде по-умен, по-знаещ, и често командваше Джоел. Кристофър се разплака.

— Моля те, Оливия, нека никой друг не идва тука. Не искам ново бебе, което ще ти отнема цялото време. Не искам да загубя още една майка.

Аз го прегърнах и успокоих:

— Никой никога няма да те измести, Кристофър, нито момченце, нито момиченце.

— Ще бъде момиче! — кресна Малкълм, изгледа ме зверски и продължи да реже пуйката със злостно настървение, сякаш това бях аз.

Гневното избухване на Малкълм смълча празничната ни вечеря. Момчетата изглеждаха уплашени, а Кристофър очакваше да го успокоя. Малкълм непрестанно правеше забележка на синовете ни за това как държат вилицата и ножа. Не можеше ли поне веднъж да ги остави на мира! Скара се на Джоел, че реже месото си като момиче, а когато Мал му подметна: „Че ти нали искаш именно момиче!“, той само изсумтя възмутено и продължи да яде картофеното си пюре.

Помогнах на прислужницата да събере чиниите. Виждах как ме гледа крадешком и се чуди защо новината ми не бе посрещната по-радостно. Щом момчетата се прибраха в стаите си да се приготвят за сън, а Малкълм както обикновено си намери работа до града и излезе, аз напълних една кошница за пикник с храна от празничната вечеря, за да я занеса на Алисия. Обикновено й носех вечерята, преди ние да сме се нахранили. Беше осем и бях сигурна, че вече й е прималяло от глад.

Докато изкачвах стъпалата, както ми се стори, за хиляден път, подпрях кошницата на възглавницата, издуваща роклята ми. Когато Алисия видя за пръв път изкуствения ми корем, много се смя. Тя обаче трябваше да носи дрехите, останали от моята бременност, така че ако някой изглеждаше смешно, това определено беше тя.

Беше направила нескопосни опити да ги подкъси с карфици, но повечето поли се влачеха по пода. Корсетите на роклите висяха като на закачалка върху по-малкия й бюст, а ръцете й се губеха в ръкавите. Както и при предишната си бременност, тя не подпухна. Приличаше ми на малко момиченце, навлякло дрехите на майка си. Косата й бе поизраснала, но все още бе къса — едва до врата й.

Отворих вратата и се усмихнах бодро и весело.

— Ето вечерята за Деня на благодарността, Алисия.

Тя се нахвърли лакомо на храната, без дори да ме поздрави. Грабна кълката, впи зъби в нея и въздъхна блажено. После внимателно събра плънката с пръсти и я омете до последната трошица.

— Не смяташ ли, че апетитът ти много се е увеличил? — попита тя. Прозвуча ми развълнувана като ученичка, която споделя тайни с най-добрата си приятелка.

— Моля? — не разбрах въпроса й. Тя продължи да ми се усмихва между хапките. Не я бях виждала да поглъща такива количества храна.

— Апетитът ти — повтори тя. — Не е ли ненаситен? Понякога ми се струва, че мога да ям по цял ден и се изкушавам да ти викна през прозореца да ми донесеш още храна. Бих изяла всичко, в произволна комбинация, в каквито и да е количества, дори и несготвени неща. Снощи сънувах пържола със сметана и курабийки. Ти нямаш ли такива пристъпи? — попита ме тя и наклони глава, притискайки десния си показалец към бузата. Напоследък се държеше по-нормално и сега се уплаших да не би лудостта пак да я е обзела.

— Не бих казала. От къде на къде ще ги имам — отвърнах, без да знам да се смея ли или да се сърдя.

Тя не отговори. Само се изсмя и продължи да яде. Дали се мъчеше да ме ядоса, или според болния й мозък това беше начин да ми отмъсти?

— Не ям нито повече, нито по-малко от обикновено — просъсках аз и си излязох. Когато заключих вратата след себе си, тя още се смееше.

От този ден нататък всеки път, когато се качвах да й занеса нещо, тя не пропускаше да направи по някоя забележка относно моята и нейната бременност. Обръщаше наопаки всичко, което казвах, и се държеше, сякаш аз бях полудяла. Най-накрая ми се стори, че трябва отново да й припомня положението, в което се намира.

— Разбираш защо правя това, нали? — казах й аз един ден. Тя седеше до прозореца и непрестанно плетеше розови терлички, пелени за след къпане и спални торби. Вече беше изплела достатъчно за шест новородени, но не спираше. Странно, но тя също беше сигурна, че детето ще бъде момиче, сякаш ведно със семето си Малкълм бе излял в нея и своята мания. Студеното зимно слънце надничаше в стаята и я осветяваше, без да я сгрява. Е, прикрепените към корема ми възглавници винаги ме топлеха. Потупах ги, за да разбере какво имам предвид под „правя това“. Тя ме изгледа развеселено и каза:

— Правиш това, защото Малкълм Нийл Фоксуърт иска голямо семейство, но най-вече защото иска дъщеря.

— Но ти ще родиш детето, Алисия. Ти си бременната, не аз.

Усмивката й посърна.

— Не искаш ли да имаш дете? — попита ме тя строго.

— Това вече не е от значение, не мислиш ли?

Единствената причина, поради която не понасях странните й въпроси, бе, че те поставяха не нея, а мен в положението на човек, който трябва да се защитава. Не аз бях съгрешилата. Аз щях да спася детето й от позор и да го пречистя от греха. Изражението на лицето й не се промени. Тя стана още по-агресивна.

— Напротив, Оливия, от значение е. Ти ще имаш това дете, трябва да го усетиш. Сложи ръка на корема си и почувствай как мърда в теб. То черпи сили от теб. Яж за него, спи за него и се моли за него, както за всяко дете на своята утроба — каза тя с такава сила и решителност, каквато не я бях виждала да показва преди. Очите й бяха присвити, а устните — стиснати.

Отстъпих. Взех да се задъхвам.

— Защо не отвориш някой прозорец?

Тя стана и се доближи до мен.

— Това тук е животът. Опитай се да го усетиш — каза, хвана ръката ми и я допря до корема си. За миг останахме така. Тя ме гледаше в очите така изпитателно, че не посмях да отвърна поглед. И после… после усетих движението в нея и ми се стори, че го чувствам в собственото си тяло. Понечих да дръпна ръката си, но тя я задържа.

— Не, почувствай го, поискай го, познай го. То е твое.

— Ти си луда! — извиках аз и издърпах ръката си. — Правя това само за да измия греха на двама ви с Малкълм и да убедя хората, че детето е мое. И то ще бъде мое…

Отстъпих към вратата, натиснах бравата и бързо се измъкнах. Хукнах по коридора, преследвана от налудничавия й поглед.

Същата вечер, когато се прибрах в спалнята си и заключих вратата, не свалих възглавниците. Легнах с ръце върху корема си и си мислех как Алисия ги беше задържала върху своя. Още усещах гъделичкане във върховете на пръстите си. Като че ли ръката ми беше запазила спомена за движението в тялото на Алисия, но сега то беше в моя фалшив корем. Дали чувствах някакъв дух в себе си? Дали наистина Бог ме бе избрал за тази роля и ме бе изпълнил със своя промисъл? Изведнъж се уплаших от тръпката в тялото си, скочих от леглото и махнах подплънките.

Заспах, но се събудих от странното усещане, че в мен нещо се движи. Това е сън, казах си, просто сън. Но дълго не можах да заспя. Дори ми се стори, че чувам плач на бебе.

 

 

Мал и Джоел останаха у дома до края на седмицата, а в понеделник ги изпратих обратно в училището. През следващия месец очаквах с нарастващо нетърпение раждането на детето си, докато Кристофър започваше все повече и повече да се тревожи. Дори стана раздразнителен и капризен — нещо, което преди беше напълно чуждо на ведрия му нрав. Веднъж каза:

— Сега ти си лоша магьосница, Оливия. И аз ще изям детето ти.

Родилните болки на Алисия започнаха в деня, когато донесохме у дома коледната елха. Момчетата още не си бяха дошли за ваканцията и ние с Кристофър сами украсявахме елхата.

Тъкмо закачвах топка на един висок клон, когато чух далечен вик. Захвърлих всичко и хукнах към северното крило, оставяйки Кристофър на грижите на камериерката. Влетях в стаята на Алисия.

— Алисия! — извиках. — Чувам писъците ти чак от ротондата! Какво правиш? Да не искаш да те открият?

— Оливия — простена тя, — помогни ми, бебето идва.

Изведнъж зад мен се появи Малкълм и нареди:

— Оливия, оттук нататък аз поемам всичко в свои ръце. Отивай веднага в стаята си, защото ще родиш всеки момент.

Гласът му беше толкова суров и спокоен, че за пръв път от месеци насам му се подчиних моментално.

В продължение на дванайсет часа лежах в стаята си и виках уж от родилни болки за заблуда на двете прислужници и Кристофър, докато Алисия раждаше в северното крило, а Малкълм и повиканата акушерка заглушаваха писъците й. На следващата сутрин още на разсъмване той се появи на вратата на стаята ми с пищящо розово вързопче в ръце. Дойде до леглото ми и остави бебето до мен.

— Момиче е — съобщи гордо и надменно.

Отгърнах пелената и погледнах към най-красивото новородено, което някога бях виждала. Кожата му изобщо не беше червена. Все едно беше непорочно заченато и родено без мъките, чрез които всички други хора идват на бял свят. Щеше да ми бъде много лесно да я обикна — тя беше толкова красива и сладка, че сърцето ми веднага я прие. Щях да я имам за свое дете, щях да я направя своя. И тя щеше да ме обикне.

— Не е ли най-хубавото бебе на света? С трапчинки на ръцете и краката, с тези златни къдрици, с най-прекрасните сини очи… Сигурно майка ми е изглеждала така като бебе — гукаше Малкълм нежно, както никога преди. — Корин, прелестната ми малка дъщеричка Корин!

— Корин ли? — бях потресена. — Ти не би… как можеш да кръстиш това невинно създание на майка си, която твърдиш, че мразиш?

— Ти не разбираш — каза той, поклати глава и махна с ръка пред лицето си, сякаш разчистваше паяжини. — Така винаги ще си спомням за притворството и измамната същност на красивите жени и няма да си позволя да й се доверявам напълно. Макар, че вече много я обичам. Всеки път, когато устните ми изричат „Корин“, ще си спомням за предателството на майка си, която обеща да остане при мен и да ме обича, докато стана мъж. Никога няма да позволя отново да ми причинят такава болка — заяви той и кимна убедено, както когато говореше за делови работи.

Тръпки полазиха по гърба ми от странната му логика. Как можеше да приписва такива пороци на това прекрасно ангелче? Какво му ставаше? Никога ли нямаше да се промени? В този миг мразех Малкълм от дън душа и се зарекох на всяка цена да опазя това момиченце от неговата лудост. Щях да я обичам и да се грижа за нея като за своя дъщеря. Тя може и да беше наследила чертите на Фоксуъртови без капка моя кръв, която да компенсира тяхната лудост, но аз щях да й дам своя характер и нямаше да й позволя да стане като Алисия или първата Корин.

— Напусни стаята ми, Малкълм! — наредих му аз с леден тон. — Ти не си добре. Да не съм те чула да говориш такива неща за дъщеря ни!

Малкълм излезе и аз щастливо заразглеждах съвършеното телце на бебето, представих й се и се помъчих да я уверя, че може да разчита на моята обич и грижи. Преброих десетте изящни пръстчета на краката й и десетте на дългите й фини ръце. Да, тя щеше да притежава красотата, която никога не бях имала, съчетана с моя характер. Чрез това дете аз щях да изживея живота, който ми беше отказан, защото нея всички щяха да я обичат. Залюлях я в ръце: „Спи, бебче, спи и не плачи, татко ще ти купи птиче!“ После и аз се унесох в сън. Беше изминал един тежък и напрегнат ден.

 

 

Когато на другия ден дръпнах завесите, зимното слънце се бе издигнало високо в небето. Малката Корин беше спала непробудно шест часа, за разлика от повечето новородени. Бавачката влезе с шише мляко, за да я нахрани. Настоях аз да го направя. Нямах намерение да я държа дълго на работа — смятах да отгледам детето сама. После си спомних за Кристофър — трябваше да отида да го видя и да го запозная с Корин. Сигурно се е чувствал много самотен и объркан. Бях го зарязала край елхата без каквото и да било обяснение! Неохотно подадох Корин на бавачката и тръгнах да го търся.

Не беше в спалнята си, нито в детската стая. С нарастващ ужас хукнах към северното крило. Отворих рязко вратата. Стаята беше празна, изрядно чиста и тиха. Алисия и всяка следа от пребиваването й тук бяха изчезнали.

— Кристофър! — изкрещях аз, тичайки по стъпалата. — Кристофър, къде си? Моля те, ела при твоята Оливия!

Гласът ми кънтеше в празните смълчани коридори. Седнах на дивана в салона и се разплаках така, както никога не бях плакала през живота си. Кристофър си беше отишъл, без дори да се сбогува. Алисия си беше поискала сина и Малкълм ги бе отпратил, без дори да се сбогуваме. Заклех се, че няма да позволя и с Корин да се случи същото.

 

 

Мал и Джоел се прибраха у дома за една Коледа, каквато никога не бяха имали и за каквато дори не бяха мечтали. Малкълм подготви най-голямото, пищно и богато коледно празненство, което Фоксуърт Хол някога е виждал. В разточителството си бе надминал дори Гарланд, когото толкова често критикуваше. Бързо разбрах, че станеше ли дума за Корин, пестеливостта на Малкълм изчезваше. Забравяше за всякакви икономии, щом трябваше да се задоволяват нейни нужди.

Списъкът на гостите беше много по-голям в сравнение с други години. Бяха поканени близо петстотин души, с някои от които се познавахме съвсем бегло. За да подчертае колко важна е Корин, Малкълм измисли специална покана за коледния прием, на която със златни букви пишеше: „Корин Фоксуърт любезно Ви кани на първото си коледно тържество във Фоксуърт Хол.“

Превърна вестибюла в бар и поръча каси със скъпо шампанско. Пенливата течност бликаше от четири огромни кристални фонтана, които се изливаха в широки сребърни бокали. Шестима сервитьори пълнеха непрекъснато високи чаши направо от искрящата струя и ги предлагаха на гостите. Накъдето и да се обърне човек, навсякъде го посрещаха сервитьори и сервитьорки в черно-бели униформи — влизаха и излизаха от балната зала и разнасяха сребърни подноси, отрупани с изискани ордьоври. Имаше хапки с чер хайвер, розови парченца сьомга върху солени бисквити и най-големите скариди, които бях виждала, забодени на златни клечки за зъби.

Старото коледно дърво беше заменено с друго, високо близо осем метра, обкичено с хиляди блестящи играчки и свещи. Звездата на върха беше направена от чисто сребро, а под дървото Малкълм нареди десетки подаръци за Корин, увити в лъскава хартия. Трябваше обаче да му напомня да сложи там и подаръците за Мал и Джоел.

Малкълм утрои броя на наетите отвън прислужници за случая. На всеки два метра имаше по някой, който държеше поднос или събираше използваните чаши и чинии. До стената отдясно беше сложена дванайсетметрова маса, която се огъваше под тежестта на печени пуйки, шунка, ростбиф, токачки, сьомга, хайвер, плата скариди и дълги редици опашки от омари. Всичко беше претрупано с украса и поставено в сребърни чинии за сервиране. На всяка маса имаше цветя, а освен това внесоха и нарочни поставки, върху които подредиха огромни тропически растения. Разходите нямаха никакво значение за Малкълм.

Той нае десетчленен оркестър и издигна временна сцена в левия ъгъл на залата. Имаше дори певица, която изпълняваше най-модните шлагери, които Малкълм иначе едва понасяше. Той запланува това тържество като важно делово начинание и не ми повери грижата и за най-дребното нещо.

Времето беше като по поръчка за тържеството — валеше тихо и големите снежинки допринасяха за празничната атмосфера. Един от съседите ни беше впрегнал голяма шейна и докара с нея част от гостите — звънчетата огласяха околността, а хората, загърнати в топли дрехи, пееха коледни песни.

Прислужниците и камериерките на входа взимаха палтата и шапките им и веднага ги упътваха към шампанското, за да могат да вдигнат наздравица по случай раждането на Корин. Малкълм се чукаше с всички и пиеше повече отвсякога.

Беше поръчал стотици червени свещи, които весело блещукаха в сребърните свещници. И петте обръча на всеки от трите огромни кристални полилея бяха запалени. Трепкащите светлини образуваха мрежа от бляскава красота, която свързваше огледалата, кристала и бижутата на жените.

Досущ като сцена от филм за живота на европейските крале и кралици. Изобилието създаваше усещане за вълшебство. Сякаш още миг и Пепеляшка щеше да влезе, хванала принца под ръка.

Гостите бяха облечени в най-красивите си дрехи и носеха най-скъпите си бижута и кожи. Въздухът се бе наелектризирал от вълнението им, от оживените разговори и смеха.

За да отпразнува раждането на Корин, Малкълм нае фотограф — професионалист да я снима в люлката и в ръцете му. После снимките бяха увеличени до огромни размери и поставени в златни рамки. Шест от тях, подпрени на триножници, посрещаха гостите в преддверието, за да могат всички най-напред да видят хубавата дъщеря на Малкълм Фоксуърт. Фотографът беше уловил дълбоката синева на очите й и златото на русите й къдрици. Човек просто не можеше да ги отмине, без да отбележи, че детето има прекрасна кожа и фини черти.

Всъщност красотата на Корин отрано се превърна в основна тема за разговор. Някои, например Бенита Томас и Колийн Демърест, показваха доста ясно мислите си, или по-скоро завистта си. Когато спрях при тях да си поговорим, открих, че те са анализирали подробно една от снимките на Корин. Бенита заяви:

— Виждам много от Малкълм у нея, но почти нищо от теб.

Видях усмивките, които другите жени си размениха, и си спомних за първия си прием във Вирджиния — когато ме накараха да се почувствам толкова непохватна и глупава. Щях да защитавам Корин и нямаше да позволя да й се случи същото.

— Сигурно ще стане изключително хубава и висока — каза Колийн, като подчерта „висока“. Някои се извърнаха, за да прикрият усмивките си, но аз не се смутих и само изпънах тялото си още повече. Те си нямаха дъщери като Корин. С лукава учтивост се съгласих:

— Да, вече определено мога да кажа, че има моя характер. Не плаче и не хленчи по цял ден, така че едва ли ще стане безволева и зависима от мъжа си, каквито са повечето жени днес. Дано придобие моята широта на интересите и моя интелект, за да не си губи времето с празни глупости.

Останаха като онемели. Други също коментираха чертите на Корин. Подочух много разговори за сините й очи и русата й коса, за това, че изглежда като истинска Фоксуърт. Вървях зад Доротея Кемдън — съпругът й беше президент на голяма текстилна фабрика и Малкълм преговаряше с него за закупуването й. Чух я да казва, че Корин е живо доказателство, че децата често наследяват повече черти от бабите и дядовците си, отколкото от родителите си.

— Що се отнася до Корин, това си е чист късмет, като се има предвид майка й.

Всички в групичката ахнаха, като ме видяха да пристъпвам напред веднага след забележката й.

— Късмет в какъв смисъл, Доротея? — запитах я аз. Тя беше дребна жена на средна възраст, която непрестанно бодеше люта битка с годините — боядисваше си косата, носеше дрехи, подходящи за много по-млади жени, и все търсеше кремове с тъй наречените чудотворни формули, които да изгладят бръчките й. Аз се извисих над нея и тя се сви, хващайки се с ръка за гърлото, сякаш щях да я удуша.

— Ами аз… аз исках да кажа, че тя много прилича на майката на Малкълм.

— Не знаех, че си толкова стара, Доротея, та помниш чак майка му.

— Е, да помня я — отвърна тя, а очите й трескаво затърсиха подкрепа у другите жени. Колко ми беше приятно да ги поставям в неудобно положение!

— Е, естествено бебетата се променят с годините, нали? Едва ли някой би могъл да познае някоя от вас по бебешките й снимки — заявих аз и престорено запуших устата си с ръка, сякаш бях допуснала ужасна грешка на езика. — О, съжалявам, Доротея, фотоапаратът бил ли е измислен, когато си била бебе?

— Какво? А, да… разбира се, аз…

— Извинете — прекъснах я аз. — Виждам, че семейство Мърфи тъкмо пристига.

Обърнах се и я оставих съвсем сащисана.

— Колко е груба — промърмори някой и всички се скупчиха край нея като пилета край квачка.

Обикалях наоколо, понякога прекъсвах подобни разговори, или пък усещах, че съм се появила тъкмо когато някой ме е обидил зад гърба ми. Много ми беше приятно да се подигравам и да уязвявам тези повърхностни жени. Не след дълго се озърнах в залата и видях, че повечето от тях ме гледат с омраза. Това вече не можеше да ме засегне. Сега имах Корин и щях да бъда майката на най-красивото дете в целия щат.

Неизвестно как Малкълм бе разбрал за начина, по който се забавлявах — сграбчи ме за ръката и ме завлече в библиотеката. Отново си спомних първия прием и как той беше влязъл тук под ръка с онази фръцла. Споменът събуди гнева и болката ми. Изобщо не бях в настроение да търпя поредния му скандал.

— Какво толкова важно имаш да ми казваш, че не може да почака?

— Става дума за теб и това, което правиш — отвърна той и ме изгледа с широко отворени, зачервени очи. Шампанското го беше ударило в главата.

— Кое по-точно? — поинтересувах се аз. Знаех какво има предвид, но се направих, че не разбирам.

— Обиждаш всички жени, като им казваш какво мислиш за тях, дори съпругите на някои мои много важни делови партньори — добави той, сякаш бях богохулствала пред свещеници.

— Ако питаш мен — започнах аз, — жените от така нареченото добро общество са…

— Изобщо не ме интересува какво мислиш ти — озъби се той. — Това тържество не е в твоя чест, че да го разваляш. То е за Корин. Правим го заради нея. На нея трябва да дадем добър старт, не на теб!

— Корин ли? Ти да не си луд? Тя е и моя дъщеря, но е още бебе. Не искам като порасне да стане повърхностна и разглезена каквито са те и каквато е била твоята майка. Освен това детето дори не разбира какво правим. Да не говорим, че е грях да се правят такива разходи за едно бебе.

— Никакъв грях не е! — викна той и удари с юмрук по дланта си. Не бях го виждала да спори толкова ожесточено. — Тя го заслужава!

— Заслужава ли? — изсмях му се аз.

— Ти ревнуваш — посочи ме той с пръст. — Ревнуваш от едно бебе, ревнуваш, задето Алисия роди такова хубаво дете, завиждаш й за сините очи, русата коса и прекрасната кожа. Няма да търпя това, предупреждавам те! Няма!

Ръцете му се свиха в юмруци. Помислих си, че е достатъчно ядосан и пиян, за да ме удари, но не възнамерявах да му се давам.

— Не, Малкълм, ти си този, който ревнува. Ревнуваш мен и дъщеря ми.

— Какво? — моят начин на представяне на нещата явно го обърка. Той отстъпи назад, като че ли аз се канех да го ударя. — Тя е моя дъщеря, не твоя. В нея няма нито капка твоя кръв, нищо от тебе. И това безкрайно ме радва!

В очите му прочетох омраза и желание да ме нарани, но този път нямаше да му позволя.

— О, не, Малкълм. Бъркаш! Ти искаше да бъда майка на това дете, и аз ще бъда. И тя носи нещо от мен в себе си, носи го от мига, в който се съгласих да участвам в игричката ти. Но сега, Малкълм, това не е просто игра, това е животът — твоят, моят, този на нашите синове и на дъщеря ни. Това е нашето семейство и аз съм Фоксуърт точно колкото теб.

Минах край него и на излизане от библиотеката му казах:

— Връщам се при гостите. Ти можеш да останеш тук и да спориш със себе си колкото желаеш — все ми е едно.

Той се опомни и се присъедини към мен, като от време на време ми хвърляше злобни и заплашителни погледи. Не му обръщах внимание. В полунощ той нареди на бавачката да донесе Корин. Аз бях задържала двете момчета будни, макар че бяха изтощени, за да застанем петимата пред голямата елха за семейна снимка.

Малкълм взе Корин, а момчетата застанаха от двете ми страни и ме хванаха за ръка. Светкавицата блесна и гостите изръкопляскаха. Малкълм засия от гордост, когато погледна към дъщеря си. Тя беше будна, но не плачеше.

— Виждате ли, знае, че тържеството е в нейна чест — обяви той и ме прониза с поглед. Тълпата се засмя на шегата му.

— Вдигам тост — провикна се Матю Алън, един от деловите партньори на Малкълм, или, както ми се струваше, по-скоро негов шут. Той вдигна чашата си с шампанско и сервитьорите се разтичаха, поднасяйки чаши и на другите гости. — За семейство Фоксуърт и особено за красивата им малка дъщеричка Корин. Весела Коледа и честита Нова година!

— Браво! Браво! — завикаха в хор гостите и пресушиха чашите. Оркестърът засвири коледни песни и Малкълм тръгна сред гостите да показва прелестната си малка дъщеря.

Притиснах момчетата до себе си.

— Татко я обича повече от нас — промълви Мал. Той беше много схватливо дете. Това ме обнадежди.

— Ще трябва да свикнеш с това, Мал. И двамата ще трябва да се примирите.

Прегърнах двете си момченца и ги притиснах към гърдите си. Много ги обичах, ала у себе си таях обич и закрила, достатъчни за три деца. Нито едно от тях нямаше да остане по-назад от другите в чувствата ми. Целунах синовете си по главите, отново ги прегърнах и тримата се загледахме в Малкълм, който вдигна нагоре златната си дъщеря, така че тя заприлича на коледен ангел, слязъл от елхата. Той я държеше високо във въздуха и се усмихваше тържествуващо.