Захари Стайков
Възпроизводството на Време — капитал — Бог (37)

4. Преходите

Най-крупен и най-значим продукт от изследванията на Япония и България е именно раждането на фундаментална социологическа теория като ключ към изучаване на трансформациите в исторически план и на структурните промени в обществото и неговото функциониране. Теорията е, която дава смисъл и значение на социалното, а не емпирията. Конкретните емпирични и исторически данни добиват смисъл и значение само в мащабната рамка на стоте години и на всички сфери на двете общества. Това създава друг климат и придава нов живот на емпиричните изследвания и на историческите факти. Доказва, че паметта на историята е в теорията. (Моите оценки и заключения са продукт на четиридесетгодишното изучаване на обществото, на участие в най-големи международни социологически изследвания и тридесетгодишни наблюдения върху живота на японското общество: две посещения на Япония и запознаване с бюджета на времето на японците. Те, подобно на българите, имат най-крупните изследвания в света в тази област). Японците не могат да бъдат опознати, разбрани и обяснени с класическите западни теории и подходи. Измамна е ролята на държавата, ако не се знае ролята на голямата теория (духа и традицията в нейната дейност). Държавата (управлението, властта) е само една от сферите на социологическата структура на обществото. Без нея не може, но и само с нея нищо не може да се обясни. (Нали 500 години България е без своя държава, а в това време постига висок стандарт в земеделието, в животновъдството, в занаятчийството и в развитието на религия, училища, читалища). При стогодишните трансформации на селото в България и Япония се очертава, маркира, проявява една фундаментална хилядолетна закономерност, забелязана още от Хермес. Това, което е долу е подобно на това, което е горе и това, което е горе, прилича на това, което е долу. Хармонията долу — горе (в ядрото на обществото и в обществото като цяло) се установява чрез противоположни движения. Когато се отваря горе, се затваря долу и когато се отваря долу, се затваря горе. До Втората световна война българското село е отворено долу, а японското — силно затворено. След втората световна война картината се обръща. Колкото по-развито и по-строго е общественото разделение на труда горе, толкова по-голяма е стихията и анархията долу (разпадат се ядрата и семействата). Тоталитарното, централизираното управление на България разрушава селата и селското стопанство долу, но постига общ подем, който обаче не може да се възпроизведе, защото губи своите корени. Японското общество се хармонизира с традицията, но бързият икономически растеж все повече изпразва от съдържание и функции традиционната култура. Това, че Япония става най-големия вносител на хранителни и други селскостопански продукти, означава, че тя губи своята независимост и сигурност. Затова Япония, въпреки огромните разходи, съхранява своето оризопроизводство. Но въпросите остават нерешени. Пазарът сам по себе си не решава проблемите. Защото въпросите на разделението на труда, като основни за развитието на стоковото производство и пазара не могат да бъдат решени без установяване на кооперацията на труда и долу и горе. Традицията не е просто съхранение на старото. Традицията е творчество, което възстановява, възпроизвежда старото при раждане и навлизане на новото. В това е тайната, която все още не може да бъде теоретично формулирана и технологически (социални) осъществена. Чудото на японците и трагедията на българите, трагедията на японците и чудото на българите са две страни на един и същи процес. Днес и Япония и България са достигнали до един и същи предел — те са пред голямо и тежко изпитание. Да бъдат или да не бъдат. Решенията не могат да бъдат традиционни, въпреки че трябва да се съхрани традицията. За да се откажат от една традиция, без да загинат, те са длъжни да създадат нова традиция, в която се съхранява всичко старо, което дава живот на обществото. Това е проблемът. Частната собственост не дава живот, ако трудът (и продуктът) не се социализира. Колективната (обществена, държавна) собственост не дава живот, ако продуктът не се приватизира (индивидуализира). Животът идва от преходите, синтеза на частно и обществено. Затова на преходите и трансформациите трябва да се гледа не като на смърт, а като търсене на нов живот. Така селото вдъхва нов живот на индустрията и така ще може да възроди земеделието. Но ако индустрията и индивидуализацията рушат колективното, те не ще могат да се възпроизведат. И ако колективизирането и социализацията убиват частното и индивидуалното, те също стават невъзпроизводими. Решението е в синтеза на разделението на труда и кооперацията на труда, на производството и потреблението. Синтез, който дава живот, който дава М-прим, синтез, чрез който се диференцира единния обществен продукт като частен продукт, като туристически продукт — символ на синтеза на производство и потребление, символ на тъждеството на работно и свободно време. Тук става дума не просто за нов отрасъл на индустрията, наречен туристически, а за нов висш продукт на теорията, свързваща всички йерархии и трансформации в едно. Това е големият урок, който ни дава стогодишният опит на Япония и България. Този урок може да се представи като продукт на духовната класа, на тежката индустрия на интелектуалците на световния пазар.

Проблемите, които предстои да се решават за Япония и България зависят от изработването на фундаментална теория за обществото, чрез която става Възможно и възпроизводството на културите, религиите, традициите, фундаментална теория е тази, която дава истината, посочва път и която дава живот на обществото. Истината, както и културата, и традициите са вековни, те трябва постоянно да се възпроизвеждат. Всяко общество има съответни институции за възпроизводство на теория и дух. Жизнено необходими за обществото са институции, които да се грижат за раждането, производството и потреблението на теории. Днешните теории и институции са остарели. Религиите, културата и традициите не могат да осъществяват тази функция. Главната причина е в отсъствието на идентична теория за времето, капитала и морала като сърцевина на общото знание, като фундаментални негови характеристики, синтезиращи истината, пътя и живота.