Луиз Бегшоу
Жена от класа (7)

Шеста глава

— Покани ги да влязат — каза най-сетне Ърни. Харесваше му да изрича тези думи. Чувстваше се като истински крал, който дава аудиенция, и донякъде беше точно така.

Марша отвори вратата, за да влязат придворните му. Най-напред вървеше Питър Дейвиц, наричан Руснака, отличен анализатор на данни, шеф на отдел „Деловодство“. Ърни го назначи, за да съкращава местата на останалите. Нямаше смисъл да се мъкне излишна тежест. Веднага след него бе Джанет Дженсън, типично американско момиче и най-близкият му съмишленик в преструктурирането на „Блейклис“. На кой ли му е нужно да подкрепя поети, които не се продават, да инвестира в млади автори и да поема глупави рискове с художествени произведения? Никой не можеше да обвини Ърни, че не държи на литературата. Държеше. Беше твърдо зад авторите, които се продаваха, също както подкрепяше и розови романи с големи тиражи. Не вярваше в поддържането на дълготрайни връзки с верни читатели. За него верни читатели бяха онези, които купуваха поне седемстотин и петдесет хиляди копия от определено заглавие — и много повече, разбира се.

Болезнените викове и оплакванията, които тровеха слуха му в Лондон, се надигнаха и в Ню Йорк, но скрит в стъкления си пашкул, високо в разредения въздух на манхатънските каньони от стомана и бетон, Ърни не ги чуваше. Отделът за връзки с обществеността на „Блейклис“ бе получил заповедите му. Оттам периодично излизаха отлично формулирани прессъобщения за модернизирането на компанията и за това как ръководството не се чувства оковано от традициите на миналото хилядолетие. Според Ърни фразата за отминалото хилядолетие е чудесно хрумване. Сам го бе написал.

Стараеше се да диктува мнението на влиятелните фигури в обществото, като ги канеше на изисканите партита, обеди и вечери, които Даяна организираше, и вече бе доста популярен. Всички искаха покана за вечеря при него. Постепенно критичните статии за Ърни намаляха и станаха пренебрежимо малко. Ню Йорк Таймс и Вилидж Войс все още надигаха високо глас и протестираха в специализираните си рубрики, но кой ли го е грижа? Неколцина от старите читатели, на които вече не продаваше нищо, автори, които изхвърли от списъка, и няколко журналисти, обичащи да се ровят в калта.

Ърни се усмихна на Питър и Джанет и на лакеите, които доведоха със себе си. В момента възстановяваше всичко, което знаеше за Майкъл Сисеро, като ровеше в паметта си. Търговец с вроден усет и чудесен списък с произведения. Понякога именно илюстрациите бяха разковничето. Ето случая с „Дорлин Киндърсли“. От нулата до деветдесет милиона лири само за пет години и все още не се поддаваха на имитации.

Детският отдел на компанията се опитваше да копира стила на Сисеро, но без особен успех. Все правеха някакви ярки, дружелюбни на вид, типични за Дисни картинки, докато стилът на Сисеро е откровено старомоден… в него имаше привкус на мрак, нещо, което неговият (вече бивш) главен редактор на детския отдел нарече „страшната гора“. Лично Ърни смяташе, че работите на „Блейклис“ си бяха съвсем наред, и им нареди само да ги направят „малко по-зли на вид“. Но злодеите им все още изглеждаха така, сякаш са излезли от „Улица Сезам“. Ърни ги харесваше, но купувачите — не.

Каквото и да притежаваше Майкъл Сисеро, той искаше да се докопа до него. И смяташе, че всички останали, които му предлагаха заплата, пропускаха да забележат главното. На кого му е притрябвал служител на заплата, който може да си тръгне по всяко време? Онова, което е ценно, е самата компания. Там са големите пари. Собствеността.

Разбира се, нямаше намерение да споделя това със Сисеро, нито да влага особено много средства. Засега този тип просто имаше голям потенциал. Но ако оправдаеше този потенциал, Ърни Фокстън искаше да го притежава, да го окове толкова здраво, че да не може да се откопчи от златните белезници.

— Всички ли се настаниха удобно? Чудесно. — Той огледа хората си и им се ухили заговорнически. — Да го приемем. Не забравяйте, леко, внимателно, да не подплашим зверчето.

 

 

Майкъл прелисти кратките статистически данни — все пак имаше само една година зад гърба си — цветните графики и списъка с клиентите си. Каза си, че няма полза да се ядосва. Може би е изникнало нещо спешно. Или пък в големите фирми е така. Възможно е дори Сюзън да е объркала часа на срещата. Повтаряше си, че добре знае колко е избухлив по характер и че сега е тъкмо моментът, в който да започне да упражнява онзи самоконтрол, който все се канеше да си наложи.

Часовникът му тиктакаше. Той разглеждаше картината. Преповтаряше си мислено презентацията си.

След като го накараха да чака десет минути, доста се разконцентрира. На двадесетата минута бе истински ядосан.

На двадесет и осмата минута секретарката на президента на компанията се появи откъм вътрешния кабинет. Нейният офис бе по-голям от цялата му фирма. Можеше само да си представя колко ли е голям кабинетът на Ърни Фокстън.

Сисеро огледа небрежно жената. Беше слаба, с тънка талия и много плоско дупе, което за него е недостатък. Костюмът й беше бежов, гарниран с подходяща по цвят къса кашмирена жилетка, лек и неутрален грим, лъскава коса и класически перлен наниз около врата. Красива придобивка, за каквато той само можеше да си мечтае.

— Господин Сисеро? Господин Фокстън е готов да ви приеме сега — каза тя, леко надменно.

Усмихна му се с престорена любезност и очите й се плъзнаха по костюма му. Сисеро разбра, че го съди по дрехите му. Той се обличаше с конфекция; костюмът му не бе от известен дизайнер, а съвсем обикновен. Обувките — също.

Изправи се.

— Единадесет часът е. Срещата ни бе за десет и тридесет.

— Да, знам. Господин Фокстън имаше други дела, за които трябваше да се погрижи по-напред. Съжалявам, че се наложи да чакате. — Отново му се усмихна ледено.

— Благодаря за обяснението. Приятен ден — пожела й Майкъл. Събра материалите си, обърна се и тръгна към асансьорите.

Скъпата секретарка се обърка.

— Кабинетът на господин Фокстън е насам.

Майкъл я погледна.

— Не отивам към кабинета на господин Фокстън.

Момичето се уплаши. Никой досега не си е тръгвал, без да е влязъл на среща с Ърни Фокстън. Наистина ли щеше да си тръгне?

— Но… вашата среща… сър — засече тя, — всички ви очакват.

— Съжалявам, имам други дела, за които трябва да се погрижа — отвърна Майкъл.

Вратите на асансьора се отвориха тихо и той влезе, натисна копчето и не обърна никакво внимание на обърканите й възражения.

Слезе с асансьора и излезе на улицата. Седмо Авеню бе истинска лудница с бученето на колите и клаксоните им, със стъклените и бетонни кули, пронизали небето. Майкъл не забелязваше пейзажа обаче. Свиваше и разпускаше юмруци, докато крачеше бързо. Какво ли щяха да му предложат „Блейклис“? Може би никога нямаше да разбере. Но едно е сигурно. Човек не получава уважение, ако сам легне на пода и си сложи табелка с надпис „Заповядайте“ върху гърба си.

Ако наистина го искаха, щяха пак да се обадят, мислеше си Майкъл. Не бе сигурен, че е така. Вероятно бе полудял. Може би току-що пропиля най-големия си шанс.

Влезе в най-близкия бар и си поръча обяд. Хамбургер и пържени картофки щяха да му струват петнайсет долара, но затова пък щяха да му сервират и „Джак Даниълс“ с много лед — уискито успокои опънатите му нерви.

 

 

Марша проведе шепнешком кратка консултация с асистентката си. Разговорът не бе приятен. После трябваше да отвори вратата на кабинета на Ърни. Той се бе разположил удобно в компанията на господин Дейвиц, госпожица Дженсън и още няколко от шефовете на отдели, които тя познаваше. Страхуваше се да му съобщи новината пред всички. Ърни Фокстън не приемаше спокойно публичното унижение.

— Ето го и него — каза Ърни.

Марша заекна.

— Не, сър. Току-що си тръгна.

Ърни я зяпна.

— Какво?

— Каза, че срещата му била за десет и тридесет — колебливо изрече Марша.

С периферното си зрение забеляза как няколко от по-младите шефове побързаха да прехапят устни и да сведат погледи. Изглежда, бяха силно развеселени, но много внимаваха да се прикрият. Отлична идея. Издигането в кариерата съвсем не включваше подигравки към Ърни Фокстън.

— Да, така е. И какво?

— Дженифър му обясни, че сте били задържан от важна работа, сър, а той отвърнал, че също има важна работа, влязъл в асансьора и…

— Ясно. Добре. Достатъчно. — Ърни вдигна ръка, целият зачервен от яд. Всички приемаха задължителното чакане пред кабинета му със сведена глава. Кой пък е този нахалник? Някакъв нахакан хлапак от предградията? И сега даваше урок на Ърни пред половината му служители? Преглътна тежко. През ума му мина крайно неприятна картинка — Майкъл Сисеро подписва договор с някоя от другите големи издателски къщи, докарва им солидна печалба и из целия Ню Йорк се разнасят приказки как той, Ърни Фокстън, го е оставил да си тръгне. Разни прошепнати подмятания на вечерните му партита. Хаплива забележка от председателя на борда на директорите на „Блейклис“. Критична бележка в някой от докладите на анализаторите на Уолстрийт. — Има ли мобилен телефон? Иди го намери.

— Да, сър.

Побързай.

— Да, сър. — Марша хукна към бюрото си. Никой в кабинета не смееше да вдигне поглед; за момент единственият звук бе бясното тракане на Марша по клавиатурата. После тя отново се появи на бегом. — Номерът му е 917 555 1455.

— Набери го. Не, почакай. Сам ще го направя.

Фокстън набра номера и се насили да се усмихне, сякаш всичко е в реда на нещата.

Сервитьорът тъкмо донесе храната и питието на Майкъл, когато телефонът звънна. Той взе голям резен пържен картоф, топна го в горчицата и после вдигна.

— Сисеро — представи се Майкъл.

— Здрасти, Мики — обади се мъжки глас.

— Казвам се Майкъл.

Отсреща се засмяха сърдечно.

— Разбира се. Получи се глупаво. Майкъл, обажда се Ърни Фокстън. Много съжалявам, че бях възпрепятстван по-рано.

— Няма нищо — отвърна Майкъл. Усещаше как по вените му тече адреналин. Отпи от уискито си.

— Питах се дали не би могъл да се върнеш и да се опитаме да проведем срещата все пак. Мисля, че „Блейклис“ има какво да ти предложи. Тук при мен има доста хора, които искат да си поприказват с теб.

Майкъл хвърли поглед на хамбургера си. Месото бе крехко и сочно. Пържените картофки също бяха прясно приготвени и с много горчица. Освен това си бе платил.

— Би било чудесно — отвърна той.

— Значи ще се видим след десет минути — обади се Фокстън.

— Не може, Ърни. В момента обядвам. Какво ще кажеш да стане след половин час? — спокойно подхвърли Майкъл.

От другата страна настана моментно мълчание.

— Добре. Значи след половин час — съгласи се Ърни, доколкото е възможно любезно.

Телефонната връзка прекъсна. Майкъл отново погледна хамбургера си. Определено изглеждаше вкусен. Наистина щеше да му се услади.

* * *

— Е, какво мислиш? — обърна се Даяна към Клеър Брайънт.

Клеър кимна. Съвсем новата градина на терасата бе красива.

— Много ми харесва — каза тя простичко. — Нов успех за теб.

Клеър бе сред последните в дългия списък от нюйоркски съпруги и годеници, които се бяха отбили да видят дома й, и Даяна играеше ролята на любезната домакиня съвършено. Клеър беше наследница на голямо богатство, а наскоро се сгоди за Джош Залцбърг, младия и преуспял брокер на акции в интернет. Тя винаги бе приятна компания, добре облечена и интересна, но Даяна усещаше, че в Клеър липсва нещо, което я караше да се чувства някак неловко в нейно присъствие. Клеър се интересуваше от местната политика; от съревнованието на Хилари Клинтън и Руди Джулиани в Ню Йорк, все неща от този род. Стремежът към властта в Белия дом отегчаваше ужасно Даяна. Освен това Клеър наистина четеше Уолстрийт Джърнъл и търгуваше с акции. Вярно, не бе работохоличка; Даяна презираше онези корави нюйоркски момичета, пробивни и амбициозни типично по американски, които я караха да се чувства неудобно, и тя ги приемаше в апартамента си само в краен случай. Понякога съпругите на ръководителите на отдели във фирмата на Ърни спадаха към тази категория на кариеристките и тогава, за свое най-голямо неудоволствие, Даяна просто нямаше как да ги отреже. Но Клеър Брайънт кипеше от енергия. Даяна я канеше да се присъедини към обикалянето по магазини, СПА центрове или дневни представления на Бродуей заедно с Джоди, Наташа и Фелисити, но в половината от случаите Клеър бе заета. Заета! Какво означаваше това? Даяна искрено се удивляваше. Разбира се, Клеър имаше малък бизнес в сферата на интериорния дизайн, но Даяна гледаше на това като на поредната играчка, нещо, с което тя си запълва времето, докато Джош работи сериозно и изкарва големите пари. Защо Клеър не можеше да се отпусне и да се забавлява с другите момичета?

— Знаеш ли, наистина имаш усет към дизайна. Можеш да работиш в тази сфера. Защо не го обмислиш като идея? — настоятелно се обади Клеър, докато оставяше чашката от фин лиможки порцелан.

— Просто нямам време, скъпа — малко обидено отвърна Даяна. Клеър винаги я караше да се засрамва леко. — Ще те изпратя. Предай поздрави на Джош.

— Непременно. — Клеър я целуна сърдечно. — Поздрави Ърни.

Когато Клеър си тръгна, Даяна се загледа към терасата на апартамента си и се поздрави мислено. Сентрал Парк Уест наистина бе най-доброто възможно място. Гледката към пищната зеленина на дърветата и синия блясък на водата успокояваше, което чудесно контрастираше на забързаното и шумно ежедневие в Голямата ябълка. Всъщност, като се замислеше, май се бе приспособила доста добре тук.

За една англичанка бе лесно да направи добро впечатление в нюйоркското общество. Най-напред да започнем с акцента, който помагаше на всички. Даяна откри, че още щом отвори уста, и създава впечатление за изисканост и стил. А и смяташе, че се радва на голяма популярност сред всички млади нюйоркски съпруги… все пак бе сред изключенията, имайки предвид факта, че мъжът й не е прехвърлил петдесетте и не е минал на третата поредна любовница модел. Освен това обичаше да се облича малко необичайно. Повечето от дамите тук бяха захвърлили големите подплънки за рамене, бяха сменили обемните прически, типични за осемдесетте години, но все си оставаха подвластни на обществения рентген… ако кантарът покажеше над петдесет и четири килограма, пищяха от ужас и минаваха на диета. И бяха роби на модата.

Даяна се обличаше различно. Имаше собствен стил, който не се съобразяваше с предлаганото от дизайнерите по магазините. Харесваше й да подчертава стегнатите извивки на тялото си и да носи обувки със средно висок ток. Не би облякла малка къса поличка и дизайнерско спортно яке, а предпочиташе стила на четиридесетте години. Истинска класика. Тесни поли, които плътно обгръщаха стегнатите извивки на ханша й, вталени сака, подчертаващи тънката й талия и закръглен бюст, и в допълнение — леко чуплива и бляскава коса, подстригана в стила на Вероника Лейк. Разбира се, правеше и някои малки отстъпки пред групичката приятелки на Нати Цукерман; Даяна се изрусяваше в салона „Орибе“ и всяка седмица ходеше да оформят веждите й в „Джон Барет“. Запазена марка й бяха снежнобелите ризи и парти меню, което не включваше нищо обезмаслено — ако не се брои отлежалото шампанско. Отначало, разбира се, мнозина повдигнаха вежди неодобрително. Но когато съпрузите взеха да флиртуват, жените им започнаха да си водят бележки.

Скоро стилните й, донякъде консервативни, жилетки и пуловери, комбинирани с поли от туид, влязоха във всички клюкарски рубрики в пресата. Постоянно пишеха за нея в рубриката на Лиз Смит и на страницата на Хайди Кирш, на снимките винаги бе гримирана с „Шанел“, с малка дамска чантичка или стилно вечерно портмоне, допълващо дизайнерския й тоалет — неизменна дълга рокля.

Обличаше се като принцеса, а и се държеше така. Само за няколко месеца стана една от най-ухажваните съпруги в светските кръгове. И както искрено вярваше — най-обичаната.

Последният й успех бе преобразяването на терасата. Ърни сигурно щеше да остане възхитен. Щеше да е прекрасна изненада. Джоди Гудфренд й казала за онзи очарователен специалист озеленител от Уестчестър, който, срещу съответното заплащане, правеше и домашни посещения. И само срещу мизерните няколко хиляди долара пред очите й стоеше мигновено сътворената градина — пищен оазис от портокалови дръвчета в саксии, цели лехи от зелена трева и мъх, осеяни с големи кръгли камъни, теракотени урни с екзотични треви и храсти, и крехки сребърни камбанки, които се полюшваха на тънките си стъбълца между клоните. Входът бе оформен като зелена арка и украсен с декоративни фигури от зеленина, а изобретателният майстор озеленител й обеща следващата седмица да засади и бръшлян и глицинии.

Даяна разсеяно прелистваше бележника си и търсеше свободен час. Искаше да покани две или три приятелки, за да се насладят на това великолепно произведение на изкуството. Ако денят е слънчев, можеха да побъбрят и да обядват под разцъфналите портокалови дръвчета.

Телефонът звънна и тя се пресегна към слушалката. Ърни накара да сложат по един апарат във всяка стая, така че да не й се налага да хуква при всеки звън.

— Скъпа. Аз съм.

Даяна засия. Колко мило, обаждаше й се да я чуе. Напоследък подобни жестове на внимание от негова страна бяха рядкост.

— Имам прелестна изненада за теб, съкровище. Аз…

— Сигурен съм, че е фантастична, Ди. — Акцентът на простолюдието от Ийст Енд бе много силен в гласа на Ърни. Това ужасно дразнеше Даяна. Но знаеше, че е сигурен белег, че нещо го измъчва; Ърни правеше всичко по силите си, за да прикрие произхода си. — Слушай, имам нужда от теб тук. Трябва да очароваме един човек.

— Но аз имам час за маникюр в три. Цяла вечност ми отне, за да си уредя час при Маркъс — разочаровано отвърна Даяна.

Отсреща я отрязаха.

— Изобщо не ме интересува. Идвай тук, ясно?

— Кой е този ужасен човек?

Идваше й да тропне с крак. Трябваха й цели две седмици, за да си уреди посещение при Маркъс, и й бе за първи път. Най-вероятно щеше да се обиди и нямаше да я приеме поне месец след това. А всички момичета ходеха при него. Освен нея.

— Ужасен е точно казано. Някакъв идиот. Но искаме да го вземем при нас. Затова бъди добро момиче и си вземи такси, разбра ли? — каза съпругът й и затвори.

Даяна тропна с крак. По дяволите! Набра номера на Маркъс и се приготви да се извинява и угодничи. Междувременно реши, че Ърни понякога е ужасно досаден. А и кой е този противен тип, който се осмеляваше да нахлува в личното й време?

„Вече го мразя!“, каза си тя.