Луиз Бегшоу
Жена от класа (5)

Четвърта глава

Даяна си каза, че тук би могло да й хареса. Взе кристалната чаша с прясно изцеден ягодов сок, който камериерката й донесе, и се зае да обикаля апартамента. Огромните прозорци, високи почти до тавана, бяха с изглед към Сентрал Парк и езерото, което проблясваше под слънцето. Отвъд него дори и Харлем изглеждаше спокоен в далечината. Когато небето е ясно като днес, на хоризонта се виждаше ярката зеленина на Уестчестър. Ърни искаше тя да се разходи до Уестчестър и да им намери вила за почивните дни. Всички брокери от Уолстрийт и хирурзи от Парк Авеню си имаха къщи извън града, а Мартас Винярд, според Даяна, бе прекалено изтъркано като място. Същото важеше и за Хемптънс. Освен това имаше и дребен проблем с финансите на Ърни. Той беше богат — вече направи голямо впечатление в „Блейклис“ — но не разполагаше с истинско богатство, като това на Келвин и Кели Клайн или на Стивън Спилбърг и Кейт Капшоу. Даяна не искаше вила в Хемптънс, ако нейната ще е най-малката в околността. Предпочиташе да се насочи към Скарсдейл или Броксвил и да потърси някое малко провинциално бижу за уикендите. В Уестчестър бе пълно с хора, които искаха да избягат от градския шум — новата й най-добра приятелка Фелисити Метсън я увери, че това е второто по богатство градче в Америка след Бевърли Хилс.

Не бе толкова трудно да се установи тук. Пол Гамън, председателят на борда на директорите в „Блейклис“, светски ветеран, който обожаваше всичко британско, организира парти за втората им вечер в града. Поканиха само отбрани хора, никакви знаменитости, само тези с многото пари. Даяна беше в класическа семпла сиво-синя рокля и си бе сложила обеците с диаманти и цитрин, които Ърни й купи в деня, в който подписа договора за апартамента им; гримът й бе само лек фондьотен и съвсем мъничко бронзираща пудра. Знаеше как да постигне вида на потомствено богато момиче, макар никога да не е разполагала с много пари. Докато Ърни се хвалеше пред преуспелите борсови брокери за строгите ограничения на разходите, които наложи в предишната си компания, Даяна обработваше съпругите. Бизнесът бе толкова отегчителен. Беше много по-забавно да харчиш пари. А именно съпругите — понякога и любовниците — държаха ключа към приемането й в обществото.

Докато отпиваше от сока, Даяна си мислеше, че Лондон е бил като разходка в парка. Нужни й бяха няколко фотосесии, малко аристократични роднини, красота и богат съпруг. Можеше да пазарува на воля цели три седмици на Бонд Стрийт, без да влезе два пъти в един и същи магазин. Но истински високата класа е нещо повече от достъп до ексклузивни партита и редовно фигуриране на името ти в списък за гости, който се проверява от бодигард в смокинг. Американците имаха различен стил на живот и Даяна възнамеряваше да се впише в него. Новото момиче в града се нуждаеше от всички предимства, с които се ползваше елитът на Манхатън: тайните телефонни номера, които изисканите ресторанти даваха само на отбрани клиенти, така че те винаги да получат маса; имената на най-добрите маникюристи, масажисти, на хора, чието главно занимание е да разхождат кучетата си и личните си асистенти за пазаруване. Даяна съсредоточено обхождаше всяка групичка от дами в облицованата в махагон гостна на госпожа Гамън, разположена високо над Парк Авеню. Раздаваше визитни картички, запомняше имена и обещаваше среща за обяд на едни, чай на други. Ърни бе в издателския бизнес, а това все още носеше престиж в Ню Йорк. А и в крайна сметка жените бяха любопитни по природа. Даяна знаеше, че всички ще искат да я огледат.

Планира първите си две седмици като истински генерал. Хелън Гамън й даде списъка на гостите си — Даяна, разбира се, не би направила нещо толкова вулгарно като да запише телефонните им номера по време на партито, затова внимателно обмисли как да подходи към всеки. Последва цял куп обеди, посещения в салоните за красота и обиколки из бутиците на „Прада“ и „Дона Карън“. Някои от дамите бяха забавни, повечето — завистливи и злобни, но всички бяха богати, кльощави и отегчени.

— Искам да организирам парти — заяви тя, когато Ърни се прибра.

Съпругът й я погледна разсеяно. Откакто пристигнаха, Даяна почти не се задържаше у дома, това го устройваше чудесно. Във фирмата му имаше толкова излишни хора, толкова служители, които не реализираха продажби, не си вършеха работата. Беше зает да решава кого да уволни по-напред. Революционният му подход постепенно разчистваше корпоративните паяжини, а това бе истински възбуждащо за Ърни. Нека Даяна се занимава със своите си неща, стига да не го притеснява. Не го бе правила преди сватбата. Защо да се променя, след като са женени?

— Парти. Необходимо ли е? — въздъхна Ърни. — Зает съм.

— Знам, скъпи. Толкова си отговорен. Но подобни неща помагат на бизнеса. Няма нужда да го организираш, само гледай да си свободен на двадесет и първи вечерта. Ще ми трябват малко пари, разбира се.

— Каква изненада — изсумтя Ърни.

Даяна се нацупи.

— Но скъпи, ще бъде внушително.

Това бе пътят към сърцето му или поне към портфейла. Ърни обичаше да харчи пари, но само показно. Бързи коли, бляскави бижута. Годежният й пръстен наистина е донякъде показен, беше толкова голям, но Даяна не се оплака. Нима един диамант можеше да е прекалено голям?

— Добре. — Ърни кимна. — Тогава го направи.

Не обърна внимание на многозначителната усмивка на съпругата си. Тя си мислеше, че едно парти лесно ще доведе до второ и трето. Но ако не му харесаше, нямаше да се повтори.

Даяна поне първо му поиска пари. Някои американски съпруги първо харчеха, после питаха. Неговото момиче си знаеше урока.

„Ще стане каквото аз пожелая“, каза си Ърни и отвърна на усмивката на жена си също толкова многозначително.

— Хайде да вечеряме.

* * *

Трапезарията бе истинско постижение. Даяна избра самия Ричард Хесън, най-търсения и ухажван дизайнер в града. Беше прочут с изключително мъжественото излъчване на обзаведените от него стаи, може би за да компенсира женствения си външен вид, но пък коя ли е тя, че да съди известните? Цялата стая бе в тъмна дървена ламперия, с масивна орехова маса, донесена от провинциално френско имение от XVIII век, тъмночервени завеси и яркочервен килим. Камериерката подреди масата за двама, като в срещуположните краища сложи искрящо бели салфетки от ирландски лен, малки сребърни вази с кремавожълти рози и восъчни свещи в античен сребърен свещник, които грееха подканващо. Даяна въздъхна от удоволствие, докато заемаше мястото си в единия край на масата, срещу съпруга си. Всичко бе толкова… цивилизовано. Много по-хубаво от мрачния й лондонски апартамент. Липсваше й само малко интимност, но Ърни вероятно щеше да се отпусне, след като се установи по-добре в работата си.

— Разкажи ми как мина денят ти — предложи тя, докато Консуела сервираше ордьоврите — печени в масло картофчета и късчета трюфели.

— Няма много за разказване. — Ърни тъпчеше храната в устата си, без да поспре, за да й се наслади. — Показвам им как се ръководи един модерен бизнес. В книгите пише пълни глупости.

Съпругата му кимна и изчака Консуела да отвори бутилката мерло. Щяха да вечерят спокойно, а после сигурно да се потопи във ваната, където да остане до насита, и да гледа „Приятели“, докато Ърни се оттегли в кабинета си, където да търгува с акции по интернет или нещо подобно. Даяна мислено се зае да планира първото си парти, твърдо решена да предизвика фурор.

Ърни продължи да бъбри с жена си, разказваше й скучни истории за новия си офис, за некомпетентността на асистентите си. Нищо важно, но пък и защо да разказва на Даяна за бизнеса? Тя не е от жените, които се интересуват от подобни неща. Вярно, макар и рядко, понякога срещаше някоя жена, която да разбира от пари. Обикновено бяха грозни, потиснати момичета. Джанет Дженсън, една от новите му подчинени, бе чудесен пример. Ърни се опита да си представи как Джанет прекарва дни наред в избора на идеалния бледосин кант за банята за гости — невъзможно за стара мома с изсечено сурово лице. Жени като Джанет имаха мозък; тези като Даяна бяха за украса, а имаше и развратни жени — любимият вид на Ърни.

След вечеря той целуна съпругата си по бузата и отиде в кабинета си. Нямаше да му навреди да поглезят малко янките. Нали това бе една от причините да сложи на пръста й този трикаратов камък от „Тифани“.

Ърни затвори масивната махагонова врата зад гърба си. Стилът, в който Даяна обзаведе кабинета, бе типичен за аристократите от Стария континент; тъмнозелена кожа на мебелите, персийски килим, етажерки, отрупани с викториански томове, които биха могли да са в семейството му от поколения. Подобни стаи сигурно имаха бащите на приятелите му от „Итън“; това бе кабинет на джентълмен — имаше си даже и картина с маслени бои, изобразяваща възрастна дама в костюм за езда, на отсрещната стена. Ърни едновременно го харесваше и ненавиждаше. Ако бе поровил по-дълбоко в душата си, сигурно щеше да разпознае непоносимото чувство за несигурност, което винаги изпитваше заради доброто потекло на Даяна. Но той не обичаше да се задълбава. Предпочиташе моментните удоволствия.

Съпругата му щеше да отдели поне час и дори повече на вечерния си тоалет. Ърни не искаше да я притеснява. Кой ли би искал да гледа как жените вършат своите интимни процедури? Как си бръснат краката и подмишниците, скубят вежди и махат излишни косъмчета, пилят си ноктите… направо му се гадеше, като се сетеше за тези женски занимания. Изобщо не разбираше традиционното преклонение пред женското тяло. Повечето надебеляваха, отпускаха се, порастваха им брадавици, косми и кожата им се набръчкваше. Макар да му се носеше слава на безскрупулен бизнесмен, съвсем нямаше такава на плейбой, както много от отраканите хлапаци, които се разпореждаха със съдбите на хиляди хора в корпоративния свят на големия град. Беше потентен и спеше с много жени. Освен това знаеше, че да имаш подходяща жена е също толкова важно, колкото и точната кола. Затова избра Даяна. Тя е най-добрата, а тъкмо това трябваше да има той. Но не го привличаше особено.

Ърни отпусна слабото си тяло в старинния кожен фотьойл и включи компютъра си, единствената модерна вещ в стаята. Акциите му се появиха на екрана и той прегледа портфолиото си. Колко дълго щеше да продължи тази лудост с индекса „Дау Джоунс“? Може би безкрайно. Тази вечер не можеше да се съсредоточи върху търгуването. Мислите му непрекъснато се връщаха към „Блейклис“: не към уморените, високоплатени и недостатъчно натоварени с работа стари служители на компанията, а към жената, която отговаряше за връзките с обществеността на „Хейстингс инк“, новите им партньори.

Мира Чен. Вероятно бе на двадесет и пет, но изглеждаше по-млада, ако не се брои ледената й усмивка. Беше слаба като вейка, с малки стегнати гърди, които стърчаха под неестествен ъгъл и очевидно бяха изкуствени. Именно това го възбуждаше. Беше жена, която обичаше да се изтъква. Роклите й бяха прилепнали, тъмни, с дълбоко деколте и носеше толкова тесни сака, че той се питаше дали не си слага корсет под тях. Да, корсет, който да спира кръвообращението й, стяга, повдига нагоре малките като ябълки гърди в опит да изглеждат по-големи. Дългите й нокти бяха лакирани в яркочервено. Как, по дяволите, успяваше да работи на клавиатурата с тях. Тънките й устни също бяха яркочервени. Ърни си представи бледата й матова кожа, веждите, които бе оскубала толкова много, че се налагаше да ги изписва с молив. Беше напълно изкуствен, изрисуван вид. Страхотно.

Освен това, докато Мира прелистваше документите пред себе си и се преструваше, че слуша как шефът й прави презентацията си, погледна към Ърни. Той умееше да разчита угодническите физиономии на подчинените си. Госпожица Чен не показваше нито страх, нито притеснение. Погледът, който му хвърли, бе по-скоро преценяващ и хладен. Той огледа крадешком слабичките й мускулести крака, които се подаваха изпод прилепналата й пола. Носеше прозрачен черен чорапогащник и чифт черни обувки с много висока извивка на стъпалото и тънки метални токчета. „Краката сигурно ужасно я болят“, помисли си Ърни през замъглено от страст съзнание. Когато представянето приключи, каза на Дик Хейстингс, шефа й, че трябва отново да се срещнат.

— Имам още въпроси.

— Тогава ще се прегрупираме — веднага реагира Дик. — За съжаление имам среща в три часа в центъра.

— Няма проблем. Някой от вашите сътрудници може да ми помогне. Вие. — Ърни се обърна към Мира. — Свободна сте сега, нали?

— Разбира се, господин Фокстън. — Имаше гърлен бруклински акцент и беше енергична. Представяше си я като страстна любовница. Начинът, по който я гледаха колегите й, подсказваше на Ърни, че не я харесват. Но имаше дребно, стегнато дупе, плоско като на момче. Кого го интересуваше колко е харесвана от колегите си?

Преливащата му от любезност секретарка изпрати останалите костюмирани типове, които се покланяха и усмихваха угоднически, Ърни затвори вратата след тях и се обърна към Мира.

— Интересна презентация.

— Забелязах, че сте впечатлен — отвърна тя.

Ърни се намръщи. Не бе свикнал на такъв тон в собствения си офис, още по-малко от жена. Понечи да я скастри, но тя вдигна ръка с дълги и заострени нокти.

— Според мен връзките с обществеността са много сложна сфера. Бих се чувствала по-комфортно да обсъждаме въпроса в по-светска обстановка. Разбира се, ако за вас това е приемливо, господин Фокстън.

Отново усети онова стягане в слабините. Докато се взираше в нея, Мира прокара върха на розовия си език по блестящите си червени устни. „Едно кафе“, каза си Ърни. Какво лошо? А и той бе шефът. Никой не би посмял да му направи забележка.

— Вероятно бих могъл да ви отделя половин час — отсече той.

Мира се усмихна бавно и преднамерено. Знаеше кога някой е захапал стръвта. При някои мъже личеше съвсем ясно, тя трябваше само да заложи капана. Ако отсреща не отговореха, няма страшно.

Ърнест Фокстън притежаваше страховита репутация на корав бизнесмен, но освен това в излъчването му имаше нещо дребнаво и неуверено, което обикновено означаваше едно — харесва му да бъде доминиран от жените и да се отнасят лошо с него. Говореше се, че жена му е надута, разглезена и изтънчена малка принцеса. Нямаше да представлява никаква заплаха за нея. Мрачните и ексклузивни клубове, които Мира посещаваше, бяха пълни с влиятелни бизнесмени с някаква вътрешна слабост, която ги караше да се възбуждат от болката. Предишната седмица се наложи да скъса с приятеля си, главен изпълнителен директор на компания, включена в списъка на петстотинте най-големи фирми, според списание Форчън, която произвеждаше индустриални машини или нещо подобно. Съпругата му разбра за връзката им, което бе жалко. Мира бе много дискретна, стига малките подаръчета да пристигат редовно. Най-вероятно глупакът е извикал името й насън. Както и да е, мястото на „златното татенце“ — „златния роб“ — бе свободно. И ако изобщо разбираше нещо от мъже, Ърни Фокстън бе идеалният кандидат за ролята.

— Би било чудесно. — Мира го огледа хладнокръвно. — Има едно кафене наблизо, което много харесвам.

Без да каже и дума, Ърни събра документите си и последва Мира навън. Докато минаваха през пищно декорираното фоайе, тя не спираше да говори на висок глас за управлението на новите марки, за целевите групи и представянето в интернет. Ърни заяви на секретарката си, че излизат на делова среща. Изобщо не слушаше какво приказва жената. Погледът му непрекъснато се плъзгаше по стегнатите й крака към острите метални токчета на обувките й. Усети, че гърлото му е пресъхнало.

Мира не спря да бъбри, докато не стигнаха до кафенето. Ърни избърза напред, за да й отвори вратата. Тя не му благодари. Посочи му седалка далеч от прозорците и той се настани, без да каже нищо. Вътре бе мрачно. Ърни вдигна поглед и забеляза еротични картини, изпъкващи на черните стени, вероятно от трийсетте години на миналия век, мастилени гравюри на жени — полуголи — с камшици, които размахваха над мъже. Имаше и хомоеротични композиции. Цялата обстановка бе мрачна и когато се озърна, забеляза, че посетителите са добре облечени, но се прикриваха. Мястото бе потайно, с вкуса на нещо забранено и възбуждащо.

Някакъв сервитьор се появи сякаш от нищото и се обърна към Мира.

— За мен билков чай. Той ще пие кафе без сметана и захар — стегнато поръча тя.

Щом мъжът се отдалечи, Ърни я погледна. Изражението в очите й го спря, преди да си отвори устата. Преглътна сухо.

— Не пия кафето така — измърмори той след малко.

Тя го погледна презрително и посегна към него под масата. Ърни усети как острите й нокти се впиват в ръката му, когато го стисна здраво и изчака така миг, колкото да види дали няма да се възпротиви. После дланта му докосна нещо хладно, гладко и стегнато. Бедрата й, корави като на мъж. Остана без дъх. Слабините му запулсираха и той не смееше да помръдне, опасяваше се, че някой ще мине и ще забележи в какво състояние е в момента. По дяволите, каква мръсница беше само. Развратна. Пръстите му, които тя стискаше толкова здраво, че спираше кръвообращението му, сега докосваха слабините й. Нямаше бикини и бе съвсем гладко обръсната.

Ърни изстена.

— Ще пиеш кафето си както аз ти кажа — просъска Мира.