Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kept Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Луиз Бегшоу. Жена от класа

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2008

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-260-597-3

История

  1. — Добавяне

Тридесет и първа глава

Майкъл остана с отворена уста.

Господи, беше истинско видение. Млада, жизнена и с невероятно тяло. Независимо какви лични предпочитания имаше всеки, Даяна караше мъжете да се захласват. Някои харесваха гърдите. Познаваше мъже, които бяха вманиачени по женските гърди и биха следвали Даяна с изплезени езици. Само ако можеха да ги видят как изглеждат, след като се освободят от лъскавата рокля и нежната дантела на сутиена, щяха да й се предложат на секундата. Други харесваха тънката талия. Той можеше да обгърне с длани талията на Даяна. А дупето й бе достойно за поетична възхвала. В тази рокля човек просто не знаеше накъде да погледне по-напред. Дали да проследи с поглед сексапилните й прасци и стегнати бедра, които сякаш продължаваха безкрайно? Или да впие очи в съвсем леко загатнатата трапчинка между покритите й с лунички гърди, или пък да погали с поглед плавните извивки на дупето й под разкроената и лъскава пола на роклята й? Нямаше друг грим по лицето й, освен малко прасковен гланц за устни, приличаше на модел от шейсетте години — не кльощава като вейка, а с фигурата на Ракел Уелч. Зачуди се как тези оскъдни яркожълти каишки на обувките й, които с високите си токове подчертаваха стегнатото й дупе и придаваха фантастична стойка на тялото й, могат да издържат на тежестта. Истинска мистерия, която мъжете никога нямаше да разберат.

Даяна се завъртя пред очите му и бялото кожено палто и воланчетата на полата се повдигнаха леко в топлото сияние на свещите в стаята. Апартаментът й бе красиво подреден в онзи приглушен и ненатрапчив стил, за който светските дами плащаха прескъпо на дизайнерите си. Обикновено напразно. Даяна вероятно го постигаше сама и без никакво усилие. Той беше мъж и не се вълнуваше от интериорен дизайн, но изчистените линии на обзавеждането и отлично съчетаните цветове в жилището й привлякоха вниманието му. Тя бе предпочела приглушени тонове — от бледожълто до кремаво; това чудесно контрастираше на скучните жилища, обзаведени изцяло в бяло или бежово в минималистичен стил, които човек виждаше из цял Ню Йорк. На Майкъл цветовете в дома й му действаха успокояващо като слънчев ден. Макар да не можеше да си позволи мебелите, които видя в апартамента на Ърни, Даяна успяваше да внуши, че това място е принадлежало на семейството й векове наред, а не е луксозно жилище, обзаведено през деветдесетте години. И въпреки това, бе решила да излезе облечена по този начин.

— Какво ще кажеш? — попита тя.

Явно тази вечер щяха да са му нужни уменията му по карате. За да натупа всички онези наглеци, които щяха да й се лепнат на секундата.

— Не е зле — отвърна той.

Даяна се усмихна, за да скрие болката си. Проклет да е. От какво е направен този човек, от камък ли?

— Запазил съм маса в „Балтазар“ — каза след малко той.

— Да тръгваме.

Майкъл й предложи ръката си и тя я пое.

— Може би тази вечер няма да говорим по работа.

 

 

— Нямам представа какво имаш предвид под недостатъчно — рязко заяви Даяна. Седяха на една от най-добрите маси в ултра модерен ресторант, хапваха френски ястия, които не бяха лоши за Ню Йорк, и се караха ожесточено. Даяна побутваше ядно козето сирене в салатата си и си мислеше колко непоносим е Майкъл. Тъкмо приключи с обзавеждането на офиса и вече й заявяваше, че било недостатъчно?

— Имам предвид като размер. Ще се наложи да се разраснем.

— Защо не изчакаме да видим как ще потръгнат продажбите — каза Даяна и набоде салатата, сякаш зеленчукът я бе обидил с нещо.

Майкъл се загледа в нея. Супер, сега пък щеше да го учи на бизнес. Не му стигаше, че трябва да се занимава с всички сервитьори наоколо, които зяпаха дамата му. Беше готов да се закълне, че мъжете стават от мястото си и често-често посещават тоалетната, също като жени, само за да се опитат да надзърнат в деколтето й. Даяна бе истинска наслада за окото и те просто не можеха да се наситят. Тя го дразнеше и запленяваше и той я желаеше силно. Искаше му се да набие всеки мъж, който я погледне. И страшно искаше да приключат с вечерята, за да може да я заведе у дома. В леглото.

— Утре ще ида на Уолстрийт. Бих искал да дойдеш с мен.

— За какво?

— Имам предварителна среща с „Голдмън Сакс“. Това е поверително между другото.

Даяна усети как раздразнението й се превръща в гняв. Поверително?

— Какво, да не мислиш, че съм някоя вятърничава девойка, която веднага ще сподели с останалите секретарки, докато си пият кафето?

— Само искам да съм сигурен.

— Сигурен в какво? Че имам мозък в главата си, макар че имам и гърди ли?

Сисеро я зяпна.

— Ти какво, да не си някаква феминистка?

— Казваш го така, сякаш е равнозначно на „идиот“ — върна му го Даяна. — Може и да съм феминистка. Дотолкова, че да знам, че непрекъснатото ти покровителствено държане ми идва до гуша.

Майкъл сдъвчи ядно телешкото с орехи и отпи голяма глътка червено вино. Може би ще го отпусне малко. Никаква полза.

— Може ли да говориш малко по-високо, скъпа? Мисля, че хората на съседната улица не успяха да чуят как ми четеш конско. Мразя, когато жените повишават глас.

— А аз мразя, когато мъжете станат прекалено самодоволни.

— Не ти говоря като на жена, Даяна, ясно ли е? Говоря ти като на директор на „Империал“. Това е бизнес.

Тя се намръщи. Край, стига й толкова. Обичаше Майкъл, но ако той не й отговаря със същото, няма смисъл да седи тук и да търпи обиди. Двамата се разбираха чудесно в работата. Защо да рискува отношенията им в бизнеса?

Слабичкият глас на разума й нашепваше, че е време да отстъпи. Вече няма съпруг, който да й плаща сметките, ако Майкъл реши да я изрита от фирмата.

— Щом е бизнес — студено заяви тя, — мястото му е в офиса. Където ще продължим да се срещаме — само в офиса. Ясно?

— Съгласен съм — ядосано отвърна Майкъл.

Даяна посегна към сметката.

— След като това не е лична среща, аз ще платя. Мога да я мина като разход за данъчни облекчения.

Тя се завъртя на тънките си токчета и излезе навън, далеч от него, а всички мъже в ресторанта я проследиха с поглед.

Майкъл се насили да остане и да довърши вечерята си. Нарочно не бързаше с виното и кафето след това. Току-що го зарязаха публично, пред очите на цялата зала. Това не му харесваше. Изобщо не му харесваше.

 

 

— Паричният поток на компанията ви е добър, но ще имате нужда от много сериозно финансиране, за да осъществите едно разрастване на бизнеса. Първоначално предлагане на акции на борсата може да ви е от полза.

Даяна се наведе леко напред към махагоновата маса в конферентната зала на „Голдмън Сакс“. Цяла кохорта от млади и амбициозни анализатори, повечето мъже, както и един малко по-възрастен човек — Ричард Демота, вече половин час ухажваха Майкъл най-усърдно. Сумите, които подхвърляха небрежно, бяха толкова големи, че приличаха на международни телефонни номера с по няколко нули в добавка. И все пак той явно не бе убеден. Упорит негодник.

Даяна плака дълго, преди да заспи предната нощ, твърдо решена това да не се повтаря. Тази сутрин избра най-хубавия костюм в гардероба си — пола в цвят на шампанско на „Вера Уонг“, която стигаше точно до коляното, сако с модерни ръкави до под лакътя, съчетани с обувки на нисък ток на „Чарлс Журдан“ и колие от перли. Като се добави и семплата блуза от кремава коприна и съвсем малко грим, изглеждаше така, сякаш е слязла направо от корицата на Форбс.

Майкъл я огледа внимателно, когато пристигна в офиса, но се държеше съвсем делово. В известна степен поведението му беше дори по-лошо, отколкото караницата им предната вечер.

Даяна си повтаряше, че всичко е наред. Той е добър шеф. Всичко останало е моментна лудост, проява на младежка глупост, която вече бяха загърбили.

— Но да приемем, че компанията стане публично дружество — смело се обади тя.

Очите на пазарните анализатори за миг се спряха върху нея. Много добре знаеше, че те биха пренебрегнали думите на една жена, стига да могат. Даяна нямаше да им даде подобна възможност. Тя е директор на тази компания и имаше намерение да продължи, след като започна.

— Какви са шансовете господин Сисеро да изгуби контрол? И колко дълго биха чакали нашите инвеститори за възвръщаемост на инвестициите си? Какви дивиденти ще трябва да изплатим и кога, преди да започнат да ни изоставят?

Мъжете наоколо повдигнаха вежди. После Демота се прокашля.

— Ако мога да отговоря на притесненията ви, госпожо Фокстън… — започна той.

Даяна вдигна ръка с отлично поддържан маникюр.

— Госпожица Верити. Даяна Верити. Използвам моминското си име.

Забеляза сепнатия поглед на Майкъл и се усмихна вътрешно. „Докато ме издържаше съпругът ми, каза си тя, мразех всичко, свързано с феминизма. Но сега, когато и сама се грижа добре за себе си, ми се струва… ами… каква е точната дума?“

Забавно. Точно така. В момента наистина се забавляваше.

— Разбира се, госпожице Верити — съгласи се незабавно Демота и започна да описва рисковете. Този път определено включваше и нея в числото на хората, които трябваше да убеди.

 

 

Ърни дъвчеше пурата си и издуха дълга и тънка струйка дим.

Винаги му бе приятно да обядва в клуб „Вояджър“. Беше един от най-старите на Уолстрийт и членовете му бяха само потомствени богаташи. Банкери, корабни магнати, отбрани съдии и собственици на земя, всички се събираха тук и си общуваха дискретно. Единствените жени, които се допускаха, бяха с къси черни поли и бели престилки и сервираха напитките. Съпругите на членовете можеха да ги придружават само до фоайето. „Вояджър“ устояваше на всеки опит да бъде приобщен към новия век. Ърни искрено се надяваше скоро да стане един от избраниците. Всеки път, когато успяваше да убеди свой партньор да го вкара в списъка с чакащи за одобрение, го отхвърляха. Но той не бе от стеснителните. Искаше да влезе вътре и беше готов да чака.

Домакинът му Честър Брадли Трети кимаше и се усмихваше, докато вътрешно си мислеше колко непоносимо дребнав човечец е клиентът му. Всеобщо достояние е фактът, че Фокстън тропа с всички сили на вратите, за да го пуснат вътре. По-скоро щеше да хване пъстърва във водите на Хъдсън, преди това да се случи. Но въпреки това обичаше да кани Фокстън на питие тук, да угажда на англичанина и да го предразполага. Акциите му се покачваха, откакто „Блейклис“ намалиха драстично разходите си. Сделката му с италианците се посрещна много добре. Уолстрийт винаги е нащрек за новия Тед Търнър или Ричард Брансън. Не вярваше, че това ще е Ърни Фокстън, но Брадфийлд съвсем не бе получил градската си къща на Парк Авеню и имението си в Дъчес Каунти, като пропилява възможни шансове.

Фокстън и адвокатите му бяха нови клиенти за „Брадфийлд и Смит“, инвестиционната банка, която той имаше удоволствието да ръководи. Ърни явно нямаше търпение да купи някоя нова компания, а Брадфийлд обожаваше враждебното превземане на чужди фирми. Отличен ход в бизнеса и толкова в стила на осемдесетте. В замяна на това кой не би изтърпял печеното телешко, евтиното вино и пура на Ърни Фокстън от време на време, докато му подхвърляше късчета информация, която той жадува да чуе?

— Говорих с Джак Файнмън — каза Честър. Файнмън бе добър адвокат, прекалено дискретен, за да се оплаква от клиента, на когото го бяха насадили. — Спомена, че се интересувате от напредъка на „Империал Геймс“, така ли е?

Ърни се приведе напред.

— О, да. Така е. Имаш ли нещо, което трябва да знам?

— Нищо важно. Но явно са разговаряли с определени хора за първоначално предлагане на акции на борсата.

Значи се случваше. Ърни усети прилив на адреналин, който почти го замая.

— И какво мислиш за това?

— Само, че би било добре да си купиш от акциите им, щом излязат на пазара. — Брадфийлд знаеше, че Фокстън мрази собственика на малката компания, и се наслаждаваше на страданията му. — Фирмата е малка, но добре приета. Занимава се с интернет търговия. Може да се развие много добре.

Ърни се насили да се отпусне.

— Може и да го направя. Но какво по-точно прави тази фирма толкова специална? Новият ни отдел за игри също се развива чудесно.

— Съгласен съм напълно. Но вие правите игри. „Открий и застреляй“ или както там ги наричат. Майкъл Сисеро, мисля, че така се казваше…

— Точно така.

— Умен младеж. Далеч ще стигне. Много се говори за него. Както и да е, той прави образователен софтуер, игри, които учат децата на полезни неща. Неговите продукти се ценят по-високо от обичайните академични програми, защото са забавни. — Брадфийлд сви рамене. — Когато аз бях дете, играехме с оловни войничета, но вкусовете на малките се менят.

Облегна се на стола си, много доволен от себе си. Англичанинът изглеждаше като попарен.

— Знаеш ли кога ще излязат на пазара?

Ново повдигане на рамене.

— За да се подготви всичко както трябва — а щом става дума за „Голдмън“, те ще го направят, — са нужни няколко месеца поне. Може би четири.

— Интересно. — Ърни угаси пурата си, изправи се и подаде ръка на Честър Брадфийлд. — Благодаря за обяда. Пак ще се видим.

Изтича навън по облицованите с дъбова ламперия тесни стълби на старата сграда и профуча край почтително сведената глава на портиера. Шофьорът му го чакаше. За щастие в лимузината имаше два телефонни апарата и вграден факс. Вдъхновението бе озарило Ърни Фокстън и той нямаше намерение да чака да се върне в офиса, за да се залови за работа.

 

 

— Е, какво мислиш? — обърна се Майкъл към Даяна.

Беше краят на работния ден. Служителите си бяха тръгнали, поне повечето от тях. Телефоните бяха притихнали и сега двамата преглеждаха сметките с картонени кутии китайска храна и писалки в ръце.

За Даяна бе истинско изпитание да е близо до него, но тя не се издаваше. И двамата се държаха сковано. Всеки очакваше другият да направи първата крачка. Но тъй като никой не помръдваше, продължиха с работата си.

— Мисля, че трябва да го направим.

— Ще се наложи междувременно да се обърнем към някоя банка за кредит.

— Знам — съгласи се Даяна. — Но ако им споделим поверително за излизането ни с акции на борсата, те с радост ще ни отпуснат кредит.

— Направо ще са на седмото небе — цинично потвърди Майкъл. Много щяха да са щастливи, защото тогава ще имат гаранции. А щом веднъж излязат на пазара, винаги имаше вероятност да се изгуби контрол. Погледна към Даяна. Тя събираше документите си. Толкова добре изглеждаше в бледозлатистия костюм. Но каква разглезена примадона беше само. Даяна Верити? Моля, моля. Не само го заряза, а се мислеше направо за новата Глория Стайнъм.

— Излизаш ли?

— Имам планове — мило отвърна тя.

— Много бързо действаш.

Тя повдигна извитите си вежди.

— Това може и да те изненада, Майкъл, но светът не е рухнал само защото сме скъсали. Ще се видим утре.

Събра нещата си и излезе сред облак от парфюм.

„Ужасна жена, каза си той. Студенокръвна, коравосърдечна английска вещица.“ Би я нарекъл и фригидна, ако не знаеше добре, че не е такава.

Е, какво пък, тази игра беше за двама. На стадиона на янките имаше мач в седем часа. Ще се обади на Джо и могат да гледат заедно мача. Бира и бейзбол. По-добре, отколкото някаква си жена. Особено пък тази.