Луиз Бегшоу
Жена от класа (42)

Четиридесет и първа глава

— И така, ние сме уверени, че подобреният баланс на компанията, намалените разходи и завоюваните нови позиции на пазара гарантират на „Блейклис“ уникална възможност да продължи напред в новото хилядолетие като издателска къща на бъдещето — завърши Ърни, леко приведен към микрофона пред него.

Даяна се възхити на самообладанието му. Нямаше как да не забележи колко умело отбягва всички критики. Прекалено големите хонорари на авторите бяха определени като „инвестиция“. Уволняването на най-добрите им служители — като „атака срещу извънмерните разходи“. Потомствените богаташи, които притежаваха акции в „Блейклис“, явно не бяха много наясно със същината на бизнеса с печатни издания. Питър Дейвиц, високият мъж със славянски черти, изигра отлично ролята си и представи финансовия отчет на „Блейклис“ като най-икономичния в индустрията.

— Някакви други въпроси?

Даяна се облегна на стола си, докато Майкъл се изправи. Служител на компанията му подаде микрофон.

— Господин председател, искам да задам няколко въпроса, ако е възможно.

Фокстън се вторачи над редиците от мъже в тъмни костюми и дами в тъмносини и кремави тоалети. Примигна.

— Господин председател — побърза да се намеси Ърни, — господин Сисеро ръководи конкурентна на нашата компания. Не смятам, че неговите въпроси са уместни.

— Всъщност нямате право да ми откажете възможността да се изкажа. Аз съм собственик на четири и половина процента от акциите на „Блейклис“. Можете да видите името ми като дванадесетия поред, записан за изказвания на събранието, господин Фокстън. — Майкъл се усмихна. — Председателят на „Ромулус холдинг“. Това съм аз.

— Това очевидно е клопка — изсъска Ърни.

— Ако трябва да съм точен, депозирал съм въпросите си още преди два месеца. Освен това съм сигурен, че след като заставате твърдо зад взетите решения относно управлението на компанията, вие няма защо да се притеснявате да отговорите на тях. Нали така?

Даяна забеляза как половината зала се обърна, за да погледне Майкъл, консервативно облечен в един от обичайните си английски костюми, с тъмни обувки и пъстра вратовръзка. Беше учтив, но едновременно с това и много опасен на вид. Силното му тяло напомняше за кобра, която се готви за скок.

Увереният поглед и спокойният глас на Майкъл бяха завладели залата. Тя усещаше напрежението, приглушеният възбуден шепот, който се носеше сред инвеститорите и анализаторите от Уолстрийт, събрани тук.

— Господин Сисеро е прав, Ърнест. — Силно зачервен, възрастният господин Гамън, председател на борда на директорите, се консултираше с адвоката си. — Има право да се изкаже.

— Нямам нищо против да отговарям на всякакви въпроси — побърза да каже Ърни, — но смятам, че процедурата е доста необичайна. — Присви сърдито устни. — Моля, кажете каквото имате да съобщите. Искаме да приключваме събранието.

— О, готов съм да приключа веднага щом получа отговор на въпросите си — отвърна Майкъл. — Най-напред бих искал да попитам за съкращаването на разходите. Вярно ли е, че в цифрите сте включили и анулираните договори със седемдесет автори, които след това са издали бестселъри в други издателства?

— Не е толкова просто — сопнато отвърна Ърни.

— А може би е съвсем просто: вярно ли е също така, че всичките ви бестселъри са стрували тройно повече да бъдат извадени на пазара и рекламирани, отколкото са донесли като приходи, и че щом сте престанали да влагате пари в реклама, са изчезнали от класациите? А нима не е вярно, че за всеки бестселър, който сте издали през последните шест месеца, компанията е реализирала загуба?

— Пазарният дял е много съществена цел — отговори Ърни, вече не толкова самоуверено.

— Тогава да поговорим за „Едюкейшън Стейшън“. От средствата, инвестирани в нови офиси, заплати и други производствени разходи, колко сте получили като възвръщаемост?

— Нищо. Това е нова дейност. Рядко са печеливши.

— О, „Империал Геймс“ печели много добре. Но пък на нас не ни се е налагало да изтегляме от продажба над осемдесет процента от продуктите си заради грешки в програмите. Бих искал обяснение на факта, че са похарчени много пари за масирана реклама на серия игри, които не са били напълно готови, така че сега името на компанията е опетнено в очите на доставчиците.

Ърни побесня.

— Не мисля, че сериозно се интересувате от отговор на този въпрос.

— Аз се интересувам — обади се на висок глас някакъв човек зад Майкъл.

Даяна се обърна и забеляза висок възрастен господин с побеляла коса, който се бе вторачил гневно в подиума. Позна Джошуа Оберман, страховития председател на „Мюзик Рекърдс“. — Част от парите ми за пенсия са инвестирани в тази компания. Искам да чуя отговорите на тези въпроси. Може би господин Фокстън ще е така добър да ме осведоми.

— Както и мен — извика набита жена с дебели стъкла на очилата. Катя Хендорф, един от най-уважаваните анализатори на Уолстрийт.

Отвсякъде се надигнаха гласове. Гамън тропна с чукчето си, за да въведе ред. Но Майкъл още държеше микрофона.

— Дами и господа, изключително съм загрижен за начина, по който се управлява компанията. Уволняват се ключови фигури от служителите, докато висшето ръководство, което не се справя особено добре със задълженията си, разполага с частен самолет. Пазарният дял се поддържа с цената на излишно похарчени средства. Ако и други инвеститори са толкова притеснени от ситуацията, могат да се срещнат с Даяна Верити пред залата. Разпечатали сме своя версия на отчета на „Блейклис“.

Даяна се изправи и кимна леко на смълчаната зала. Вдигна куфарчето си „Гучи“ от бургундскочервена кожа, за да могат всички да го видят. Вътре имаше разпечатано на една страничка кратко резюме на катастрофалния начин, по който се управляваше „Блейклис“. Много лесно за четене и разбиране.

Въздействието бе унищожително.

Даяна погледна бившия си съпруг и му намигна.

Майкъл мълчаливо върна микрофона на служителя в залата.

На подиума стоеше Ърни и лицето му ставаше ту бяло като платно, ту червено. Опита се да надвика шума в залата.

— Това е позор! Онази кучка е бившата ми жена, разбрахте ли? И не струва…

Последва пращене по микрофона, когато Пол Гамън се пресегна и изключи звука. Няколко секунди всички наблюдаваха смаяно как Гамън и Фокстън си крещяха един на друг. После Ърни Фокстън скочи, събори стола си и разбутвайки другите членове на борда, хукна навън.

Майкъл стисна ръката на Даяна.

— Мисля, че вече можем да тръгваме — каза той.

* * *

Ърни Фокстън беше от тези, които оцеляват. Излезе от конферентната зала направо във фоайето и с експресния асансьор слезе от шестнадесетия етаж до подземния гараж, където лимузината му винаги бе на разположение.

— Събуди се! — викна той на Ричард, шофьора. — Размърдай се, проклет мързеливецо, и ме закарай до вкъщи! Работи ли факсът?

Шофьорът сепнато подскочи. Опитваше се да си почине малко между безкрайното обикаляне с колата, докато разхождаше тези богаташи. А Ърни Фокстън бе най-лош от всички.

— Да, сър, всичко е в пълна изправност — измърмори той в отговор. Оправи фуражката си и побърза да отвори вратата на шефа си. Фокстън изглеждаше така, сякаш някой здравата го е настъпил по мазола. Колко хубаво би било наистина да е така.

— И действай по-бързо! — изрева Фокстън. Трябваше да се обади по телефона. Адвокатите му в Лондон щяха да му намерят друга работа там. Най-важното сега е да задържи парите си, преди новините да се разпространят. Неговите глупави заместници са отговорни за цялата тази каша.

Ърни съвсем не се заблуждаваше. Онази коравосърдечна кучка, за която се бе оженил, и нахалният самонадеян глупак го насадиха на пачи яйца. Щяха да го уволнят. И да го прогонят от Ню Йорк.

Щеше да си тръгне, преди да го прокудят. Дори и само това, че Пол Гамън му изключи микрофона, бе достатъчно основание. Ърни измъкна лаптопа си и забързано се зае да пише по клавиатурата. Ако действаше достатъчно бързо, още утре можеше да полети с „Конкорд“. Или най-късно в петък.

Но пък положението си имаше и добра страна. Онази алчна хиена Фелисити щеше да се махне от живота му. Оказа се, че не може да разчита на нея, когато… има известни затруднения.

Щом лимузината излезе на „Бродуей“, на Ърни му хрумна, че Даяна щеше да постъпи по друг начин. Стига да бе проявила достатъчно здрав разум да остане омъжена за него. Много жалко, че затъна, след като я заряза. Някога знаеше как да харчи пари и да изглежда добре… да придава висока класа на мъжа до себе си. Истинска класа и стил, каквито Фелисити никога нямаше да притежава. Но сега се бе превърнала в истинска феминистка, кариеристка, подигравателно си каза той. Преструваше се, че разбира нещо от издателски бизнес, от компютърни игри. В Уолстрийт Джърнъл публикуваха печалбата й без коментар.

Невероятно. Дали наистина гледа сериозно на кариерата си?

* * *

Апартаментът бе празен, когато се прибра. Криспин Моръл, лондонският му адвокат, вече проучваше какви са възможностите за нова работа. Ърни бе подал оставка. Искаше да прегледа документите и да види точно какъв е размерът на състоянието му. Един или два милиона. Нищо забележително. Веднага си представи загубата на частния самолет, шофьора и всички останали предимства на поста председател на „Блейклис“. Нямаше дори и служители от връзки с обществеността, които да излязат с опровержение на твърденията на Майкъл Сисеро, защото и те работеха за „Блейклис“.

— Фелисити? — извика той. Но тя, разбира се, не бе у дома. Вероятно е отишла в „Тифани“.

Веднага се обади в банката и блокира кредитната й карта. Ърни злобничко си помисли, че има поне една сфера, в която все още е пълен господар на живота си.

Мразеше Сисеро. Злобен, нагъл и непоносим глупак. Ърни потъна в самосъжаление. Мисълта, че този тип спи с Даяна, му причини болка. Отиде до бара и си наля голямо уиски. Даяна, разбира се, е фригидна. Ужасна в леглото. Но иначе е отлична съпруга.

Изпи питието си и се замисли за нея. Фигурата й не бе по вкуса му, но и тя си имаше обожатели: пресата направо я боготвореше, а в светските кръгове много се говореше за нея. И освен това излизаше с Брад Бейли. Той наистина бе много богат. „Уважавам такива хора“, сантиментално си каза Ърни. Посегна към уискито. То притъпяваше стреса и озаряваше всичко в мека и златиста светлина.

След още една чашка той решително се запъти към спалнята на Фелисити. Тази жена имаше повече информация за хората даже и от ЦРУ. Беше много ревнива. Сигурно има нещо и за Даяна.

 

 

— Добре. Да. Гледам го, в момента го гледам. Благодаря, Селина.

Тина затръшна слушалката на телефона и превключи на „Ню Йорк Уан“, местния кабелен канал. Откакто с Майкъл скъсаха, всичките й познати се обаждаха със съболезнования, което бе по-скоро злобно, отколкото мило от тяхна страна, според нея. Сега и Селина Гонзалес бързаше да я осведоми, че Майкъл и онази проклета англичанка излизали от някаква си среща. Любопитна и вбесена едновременно, Тина подви дългите си и слаби крака на дивана и се загледа в тълпата от костюмирани мъже, които се бяха скупчили около нейния възлюблен и онази мръсница на тротоара. Даяна раздаваше листовки. Хартийки. Ако се съди по това как възбудено се тълпяха наоколо й тези хора, човек можеше да си помисли, че раздава лотарийни билети. Тина се ядосваше, че не може да види с какво е облечена съперницата й. Обичаше да критикува облеклото й — с тази нейна фигура все носеше такива консервативни тоалети, безкрайно скучни. Майкъл бе много строг по отношение на разголените тоалети. Макар че след работно време нямаше нищо против да я гледа съвсем гола. Забеляза лъскави черни лимузини, паркирани на заден план. По дяволите! Това е светът на големите пари и власт, в който Тина винаги е искала да влезе. Рамо до рамо с Майкъл можеше да го има. Какво, за бога, говореше този човек?

Увеличи звука на телевизора.

— … бизнес скандалът на годината… инвеститорите явно не се интересуват от личната мотивация зад тези нападки… инвеститорите са в паника.

— А господин Фокстън е уволнил господин Сисеро преди година, нали така?

— Точно така, Джим, преди известно време. Госпожица Верити оглавява „Клауд Найн“, нова компания, която вече предизвика много добри отзиви в издателския бизнес. Тя е бивша съпруга на Фокстън, с която той се разведе след доста заплетен скандал — обясняваше репортерът, като само не премлясваше от удоволствие.

Тина грабна омачкания брой на списание Нешънъл Инкуайърър, което лежеше върху златистата покривка за легло, имитация на сатен, и се усмихна. Може би все още има начин да си го върне тъпкано на онази кучка. Хрумна й нещо.

— Имаме две възможности.

 

 

Майкъл се обърна към Даяна и обхвана с длани талията й, като смъкна копринената блуза, за да докосне кожата й. Мислеше си с удивление, че не можеше да се насити на тази жена. С другите обикновено вълнението му се изпаряваше още преди момичето да изпие кафето си на сутринта. А сега му се налагаше да си напомня, че трябва да купи достатъчно презервативи. Два пакета от по три броя вече не му стигаха.

Усети мигновената реакция на кожата й. Реши, че повече не бива да й позволява да носи подплатени сутиени, за да вижда как зърната й настръхват.

— И какви са те? — попита Даяна, като се изчерви и сведе поглед.

Майкъл винаги я изкарваше от равновесие. Навлизаше в личното й пространство, взираше се право в очите й. Същата всепоглъщаща страст, която влагаше и в работата си, той насочваше и към нея. Питаше се дали не е ужасно старомодна. Мускулите му, физическата му сила, неговата властност я възбуждаха страхотно. Майкъл не молеше за секс, както другите мъже, които познаваше. Той вземаше каквото поиска. И парадоксът бе в това, че тя го желаеше. Когато я събореше на леглото, тя вече бе напълно готова за него.

— Можем да излезем на вечеря и да отпразнуваме събитието. В някое луксозно място. Каквито харесваш. „Лютек“. „Четири сезона“.

— Или…

— Или мога да се обадя да ни донесат храна вкъщи и направо да скачаме в леглото.

— Избирам втората — прошепна Даяна.

— Така си и мислех — отвърна Майкъл.

Вдигна нагоре тясната й пола, така че да разголи стегнатия й закръглен ханш, погали дупето й и изписа с пръст инициалите си върху пламналите й от страст слабини. Даяна потрепери и го потърси с устни. Майкъл се нахвърли върху нея и я целуна страстно. Вдигна ръце и ги постави върху гърдите й, леко, над подплатените копринени чашки на сутиена й.

— Още си облечена? — възмути се Майкъл. — Какъв е проблемът? Нямаме цял ден на разположение.

— Съжалявам… — задъха се Даяна. Помъчи да се освободи от сакото и сутиена. Не знаеше ли Майкъл с кого говори? Не се ли впечатляваше от акцента й, от класата й, от елегантността й? Харесваше й това, че Майкъл не дава пет пари за подобни неща. Обичаше я заради самата нея и се абстрахираше от всякакви светски условности, така както бързо разкъсваше тънкото й дантелено бельо. Беше се научила да държи резервни дрехи в един куфар в апартамента му за всеки случай, защото Майкъл нямаше никакъв респект към гардероба й.

— Прекалено късно — тихо отвърна той. Свали полата и бельото й, вдигна я и я метна през рамо. Изобщо не стигнаха до леглото.