Луиз Бегшоу
Жена от класа (12)

Единадесета глава

Майкъл Сисеро погледна Даяна.

Бе се настанил удобно на старинното честърфийлдско диванче на Ърни, което тя откри с цената на много усилия и с помощта на двама декоратори за ужасно много пари. Даяна не можеше да го обвини в проява на грубост, поне не директно. Не бе положил крака на малката индийска табуретка, не пушеше и не тръскаше пепел върху персийския килим.

Но нещо в израза на лицето му я накара да застане нащрек. Усети как настръхва, когато забеляза тялото му, стройно и невероятно мускулесто, което изглеждаше още по-едро в новия му костюм. Беше се отпуснал удобно върху кожената тапицерия, спокоен и уверен. Сисеро не изглеждаше ни най-малко притеснен от факта, че се е излегнал върху диван, който струва петнадесет хиляди долара; не се тревожеше, че може да събори някоя от вазите от XVIII век. Не оглеждаше почтително картините и не изчисляваше мислено колко струват. Даяна шокирано установи, че изобщо не се впечатлява от всичко наоколо.

Костюмът му бе черен и ръчно ушит. Не можеше да определи кой е дизайнерът. Обувките — „Джон Лоб“ може би? Даяна не бе много веща в мъжката мода, но веднага забеляза, че Майкъл разполага с много пари и има добър вкус.

— Това не е най-любезният начин да посрещнете госта си, госпожо — каза Майкъл й се ухили предизвикателно. Погледът му се плъзна по тялото й и Даяна за пръв път го забеляза. Изчерви се леко и се стегна мислено, ядосана на себе си. Този арогантен тип е делови партньор на Ърни. „Няма да вляза под кожата на Ърни, ако нагрубявам колегите му“, помисли си тя.

Пристъпи плавно в гостната и му се усмихна с най-сърдечната усмивка, която можа да изобрази.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така.

„О, по дяволите, това си ти“? — цитира Майкъл и се ухили още по-широко.

Даяна леко се обърка.

— Ами аз… май… получи се…

Сисеро вдигна ръка.

— Хей, няма проблем. Разбирам. Не се притеснявай.

Даяна прехапа устни.

— Ърни ли чакаш? Опасявам се, че ще се забави в офиса.

— Не. Дойдох при теб.

Тя замълча, тъй като не бе сигурна дали е чула правилно.

— Дошъл си при мен!

— Искаше да попиташ „на какво дължа удоволствието от това посещение“, нали?

— Нещо такова.

— Моля, заповядай.

Беше направо смайващо колко щедро я канеше да седне в собствения й апартамент. Направи го с такава увереност, че Даяна се озова в креслото срещу него.

Майкъл забеляза как тя автоматично сви стройните си крака и ги прибра плътно един до друг, докато сядаше. Гърбът й бе скован, осанката — на истинска дама. Каза си, че дамата определено е от висока класа и, съдейки по облеклото й, струваше толкова скъпо, колкото винаги си е представял, че е цената на подобни особи. Замисли се за Ърни Фокстън. Може пък да й харесваха безскрупулните и безпощадни действия на Ърни, кой знае? Иначе какво друго би могла да хареса в мъжа си? Този тип се мотаеше наоколо в лъскавите си дрешки, обикаляше скъпите си офиси и беше невероятно хилав — сигурно никога в живота си не е докосвал гирички. А и нещо не бе наред, когато ги видя заедно с жена му в ресторанта. Дори не докосна ръката й. „По дяволите, ако беше моя жена, нямаше да я изпусна от прегръдките си“, каза си Майкъл.

Реши, че скованият й гръб се дължи на факта, че не изпитва оргазъм. Слабак като Ърни не би могъл да разтопи ледената й обвивка. В никакъв случай.

Тръсна глава и бързо се върна в настоящето. Тя бе разглезена принцеса, но изглеждаше изтощена — вероятно от безкрайното пазаруване. Най-добре да каже каквото има и да се маха.

— Ами всъщност реших, че трябва да се отбия и да ти благодаря — каза Майкъл.

— Да ми благодариш за какво? Сигурна съм, че не ми дължиш нищо. — Даяна натисна някакво копче под масата и Консуела се появи в стаята. — Би ли ни донесла кафе и някакви курабийки, ако обичаш, Консуела?

— Няма нужда. Няма да оставам. Моята компания, „Грийн Егс“, подписа договор с фирмата на Ърни миналия месец.

— Така ли? Не обръщам голямо внимание на работата му — небрежно отвърна тя.

„Значи не я привлича неговият нюх към бизнеса — каза си Майкъл, — а става дума за старомодното използване на богат мъж.“ Не вярваше, че прелестното създание насреща му е способно да обича някого освен себе си, и определено не можеше да си представи, че е влюбена в Ърни Фокстън.

— Ами да. Сега имам нов офис, разполагам с повече пари, възможности за разпространение, повече служители, печатница…

— Поздравления — сдържано отрони Даяна. Защо, за бога, й разказваше всичко това? Беше истинско мъчение да гледа този… този мъжага от бедняшките квартали, който седеше пред нея и се хвалеше с лъскавия си нов офис и куп служители и какво ли още не, докато тя самата не можеше да си намери дори мизерна работа като помощник-редактор.

— И донякъде трябва да благодаря на теб.

— Не виждам защо.

Майкъл преглътна с мъка. Именно от този момент се бе опасявал.

— В ресторанта бях малко груб с теб. А тъй като си жена на Ърни, предполагах, че ще изтичаш при него и ще му се оплачеш. Това би могло да провали сделката. Е, не напълно, тъй като побързах да подпиша договора, но можеше да останем без премии и допълнителни бонуси.

— Ако си дошъл да ми се извиниш за онова, което ми каза тогава, прощавам ти.

— Съвсем не. Не се извинявам за думите си — бързо отвърна Майкъл, като се стараеше да не й държи тон, докато уж се опитва да й благодари. — Искам само да ти благодаря, че не си се оплакала от мен.

Даяна настръхна. Искаше да го види как моли смирено за прошка, но явно това не влизаше в плановете му. Но как да реагира, след като е дошъл да й благодари?

Сините й очи се вторачиха в лицето му. Беше красиво и с решителна челюст. Представи си го с цял куп жени.

Именно това правеше мъжете самоуверени и надменни. Този тук се държа по същия начин, дори и когато се появи в ресторанта с евтиния си костюм и ужасни обувки.

— Няма никакъв проблем. — „Ще запазя самообладание, каквото и да ми струва“, каза си тя. — Нямам навика да клеветя хората. С кого работи Ърни, си е само негово решение. Надявам се, че сливането ще мине добре.

— Не е сливане, а съдружие.

— Каквото и да е. Надявам се да те направи богат.

— Аз се надявам да е от полза за компанията — спокойно отвърна Майкъл. — И за двете компании.

Даяна усети как я обзема пълно изтощение. В момента не беше в състояние да изслуша задълбочен анализ на успехите на този човек. Притисна тънката си длан до челото.

— Вижте, господин Сисеро… бих желала да ви помоля да ме извините. Имах наистина ужасен ден и просто искам да си взема вана и да си легна.

— Разбира се. — Той се изправи и тя забеляза, че не е много висок и е доста набит. Сигурно бе около метър и седемдесет и пет и затова изглеждаше още по-широкоплещест. — Съжалявам. Защо е бил толкова ужасен денят ти?

— Не можах да си намеря работа. — Даяна едва не запуши устата си с ръка. Нима наистина каза това? Сигурно е много изморена.

— Ти си се опитвала да си намериш работа!

— Трябва ли всички да се изненадват толкова? Да, аз работех, преди да се омъжа. Бях моден асистент във Вог в Англия. Ърни е американски гражданин и като негова съпруга имам право да работя тук.

— Хей, по-полека. — Майкъл отново седна. — Сигурен съм, че е така. И кои са тези „всички“? На колко интервюта си била?

Даяна се зачуди как ли се забърка в това, но нямаше смисъл да лъже.

— На седем. И последната жена бе наистина ужасно груба с мен.

— Съжалявам. — Майкъл се опита безуспешно да си представи как дамата пред него се явява на седем интервюта за работа. Седем за един ден означаваше, че сериозно си търси работа. — Значи се държа грубо, така ли? Какво ти каза?

— Че трябва да си седя вкъщи и да организирам благотворителни балове, на които да се тълпят папараци.

Майкъл избухна в смях и за Даяна това бе последната капка. Тя тропна с крак.

— Ти си по-лош и от нея! Как смееш да ми се подиграваш! Та ти си в моя дом!

— Чакай. — Майкъл потисна смеха си и отиде до нея, като внимателно сложи ръце на раменете й. Докосването му бе силно, но нежно. — Искрено се разкайвам, задето се засмях преди малко. Тя наистина е била много груба.

Беше лъжа, но благородна. Тя не би се успокоила, ако й кажеше, че се е засмял, защото и той самият мислеше същото. Сисеро изпита леко угризение. Все пак жената се стараеше, нали? Поне това трябваше да й се признае.

— Груба беше.

— Много. Слушай, ако наистина сериозно си търсиш работа, би могла да вършиш нещо в моя офис.

— Например да го обзаведа? — Даяна се оживи. — Ще се справя отлично и на много разумна цена.

Това ще е супер. Можеше да се похвали на приятелките си, че е получила първата си поръчка за интериорен дизайн. Дори можеше да й хареса.

Майкъл Сисеро я гледаше изненадано с тъмните си очи.

— Не. Цветът на стените ме устройва, имам си картина на стената и мебели.

— Вярвам, че мога да ти предложа нещо много интересно. Бих започнала с няколко ергономични стола и…

— Бюджетът ми за интериор е доста ограничен — отсече той. Дамата бе страхотна красавица, нямаше две мнения по въпроса, но определено започваше да го дразни. — Имах предвид, да речем, да бъдеш моя асистентка, да ми помагаш с документите, да се обаждаш по телефона…

— Да нося чай и кафе? — саркастично подметна Даяна.

Сарказмът й не направи никакво впечатление на Майкъл.

— Точно така. Чай, кафе, ще изпращаш писмата ми, каквото има да се върши. Нещо като момиче за всичко. Работата няма да е лека, а заплатата е малка.

— Звучи чудесно.

— Виж, ако не искаш, разбирам. Ти си богата. Благодаря ти, че отдели време да ме приемеш — вежливо отвърна Майкъл и се поклони учтиво.

— Не… почакай, моля те. — Даяна изтича и сграбчи лакътя му. Гордостта й бе засегната. Той се съгласяваше с онази вещица от Сити Уомън, смяташе, че трябва да си седи у дома и да организира благотворителни балове. „Аз заслужавам много повече, ядоса се тя. Мога да се справя с всякаква работа! Защо всички, освен Мила, вярват, че ще се проваля?“ Мисълта за Мира Чен, онази дребничка жена в офиса, която вероятно и в момента имаше „делова среща“ със съпруга й, направо я вбеси. — Много бих искала да започна работа. Няма значение каква е заплатата. Стига да започна веднага.

— Ще получаваш петнадесет хиляди годишно.

— Звучи прекрасно — упорито отвърна Даяна.

Майкъл се наруга мислено. Кой, за бога, би повярвал, че тази жена ще се съгласи? Но все едно. Щеше да напусне след седмица. Жена като нея — дама от светското общество с тяло на красавица от четиридесетте години — вероятно не е работила и един ден през живота си.

— Новият ни офис е в сградата на „Блейклис“. На четвъртия етаж. Опасявам се, че няма да си близо до Ърни.

— Не е проблем — увери го Даяна. — Кога започвате работа? В издателския бизнес това обикновено е към десет, нали?

— Точно така. Обикновено е към десет. Но в „Грийн Егс“ сме малко по-амбициозни от останалите. Аз отивам в офиса около осем и половина. Ще те очаквам утре по това време. Ако закъснея малко, охраната ще те пусне да влезеш. — Вътрешно се ухили, когато забеляза как пребледня. Всеки момент щеше да се откаже от предложението му. — О, и между другото… — Реши да добави и още малко масло в огъня. — Пия кафето си без захар и сметана и го обичам прясно сварено два пъти на ден.

Даяна преглътна с мъка. Непоносим човек. Нарочно си играеше с нея. Искаше да откаже работата.

— Ще се видим утре в осем и половина — отсече тя. — Ще те изпратя до вратата.

— Непременно. — Сисеро вече се бе запътил към входа. Ако се съдеше по надменната му походка, все едно той бе собственик на дома. — Нямам търпение да започнем да работим заедно.

 

 

Даяна се качи горе, напълни ваната с гореща вода и щедро сипа вътре от ароматното масло на „Флорис“ — „Момина сълза“, за да се наслади на благоуханния облак пара, докато потапяше дългите си крака във водата. Краката я боляха от обикалянето из града през целия ден, което бе съвсем ново усещане за нея — беше смайващо трудно да се намери такси по обяд в Ню Йорк — а и не бе свикнала с униженията, които й се наложи да изтърпи. Е, какво пък, Ел и Мари Клер щяха да съжаляват горчиво, че не са приели новата Даяна, деловата жена, след като остави своята следа в издателския бизнес. Реши да гледа оптимистично на новата си работа. Петнадесет хиляди изобщо не бяха пари, а и, разбира се, ставаше дума за долари, а не лири. Но беше някакво начало. Това щеше да е резервният й фонд или пък би могла да ги вложи в акции и след време да забогатее като Рокфелер. Имаше си и добри страни. Даяна се замисли за прелестната необходимост от съвсем нов гардероб, в който да преобладават костюмите, може би дори прословутите сака на тънко райе, кой знае? Възможностите бяха безкрайни, а освен това, разбира се, щеше да има нужда и от обувки и чанти, които да подхождат на новите й дрехи. Направо бе склонна да прости на Майкъл Сисеро забележката за кафето. Нима наистина очакваше от нея да му поднася кафе? Разбира се, че не. Сигурно се шегуваше. Все едно, щеше да му покаже, че не може да я разиграва както си ще в офиса.

Започна да си мечтае за живота на деловата жена. Ърни щеше да остане запленен и изненадан и щеше да му се наложи да се съобразява с нея, когато иска да бъдат заедно. Тогава щеше да му остава по-малко време за извънбрачни връзки. Да, реши тя, явно го е улеснила прекалено много, след като винаги бе на разположение, когато той искаше да се порадва на компанията й. Но всичко ще се промени.

Ободрена от сладостните мисли за отмъщение, Даяна излезе от ваната и се загърна в пухкавия тъмносин халат на „Ралф Лорън“. Лениво се протегна за лосиона си „Крем дела Мер“ и намаза с него ръцете и цялото си тяло, втри го старателно в коленете, болезнените прасци и стъпала. После отиде до гардеробната и се изправи, обзета от нерешителност, пред дилемата какво да облече. След няколко минути все пак избра розовата си копринена рокля на „Ричард Тайлър“. Едва сложи малко парфюм, и чу отварянето на входната врата.

Ърни си е у дома.