Луиз Бегшоу
Жена от класа (6)

Пета глава

Дните минаваха и Даяна бе доволна от живота си. Или поне непрекъснато си повтаряше, че е така. Малките й вечерни партита, организирани с много стил и голям ентусиазъм, бяха тема на разговори из целия град, като една от причините за това със сигурност бе, че Даяна винаги гледаше да покани и репортерите от клюкарските рубрики в пресата и ги ласкаеше открито. По всичко личеше, че бизнесът на Ърни също върви добре. Акциите на компанията се вдигнаха през месеца, откакто той бе начело, и това беше всичко, което й трябваше да знае. Даяна много повече се интересуваше от това да попадне на най-подходящото място, на най-подходящия човек… — това сега бе любимата й фраза. Имаше много стилисти в небостъргачите на града, но Даяна искаше да открие най-подходящия — човека с най-точната ножица, който да поддържа в идеална форма дългата й коса. Най-подходящите гости за вечерно парти, онази перфектна комбинация от знаменитости, светски личности, влиятелни бизнесмени и един-двама скандално разведени гости, като за добавка можеше да има и някой беден, но много талантлив поет. Беше намерила най-подходящия декоратор и с помощта на приятелките си бе сигурна, че ще открие най-подходящите хора във всички сфери. От педикюристи до медиуми, Ню Йорк имаше своите фаворити — но, както с въздишка си призна Даяна, да следваш тълпата е толкова отегчително. Тя лично например никога не би си сложила индийски шал. Имаше много тънка линия между това да се обличаш стилно и да си жертва на модата. Вероятно именно неизменното еднообразие на богатите кръгове в Ню Йорк я правеше… ами… неудовлетворена.

Днес имаше среща с Наташа, Джоди и Фелисити в „Л’Урбан“, най-горещото място в момента, собственост на две французойки, които възнамеряваха да отмъкнат всички важни клиенти на „Блис“. Налагаше се да чакаш три месеца за час за посещение, ако си простосмъртен. Даяна самодоволно си помисли, че приятелките й не спадат към тази категория. А едночасовият кислороден масаж на лицето явно правел чудеса за кожата. Тя се загледа в собствената си гладка кожа в малкото си козметично огледало в рамка от чисто злато на „Картие“, което Ърни й подари, след като последното й вечерно парти получи чудесни отзиви в пресата. Той се наслаждаваше на ролята си на светски лъв и на факта, че в Съединените щати го приемаха така както никога не би бил приет в родината си. Даяна знаеше, че там съпругът й щеше да е вечният втори — винаги след нея. Ставаше дума за непоклатимата и строга класова система, която Ърни не би могъл да преодолее. В Америка, с подходящия натиск, където е нужно, можеше да успее.

В Америка всичко е въпрос на социален престиж. Ърни извличаше огромно задоволство от това, мислеше си Даяна, защо не можеше и тя да го направи? Какво й липсваше? Любов? Това е само вълшебна приказка, на която момичетата трябваше да престанат да вярват, след като свършеше и приказката за Пепеляшка. Най-доброто, на което една жена може да се надява, е да намери мъж, с когото да се разбира, който не я притеснява и не иска прекалено много в леглото. Тя нямаше никакви оплаквания от Ърни в това отношение. Откакто бе затънал в работа, много рядко искаше да правят секс, а когато се случваше, всичко бе благоприлично, бързо и противно. Даяна стискаше зъби и се молеше да стои далеч от нея. Чете в Гламър, че осемдесет процента от жените никога не са изпитвали оргазъм. Дали е вярно? Като гледаше съпрузите на богатите си приятелки, си казваше, че вероятно е така.

Сексът е за мъжете. Сексът за жените е само мит. Даяна си казваше, че е по-добре да търси удоволствие от живота. Имаше богат съпруг, охолен живот, беше млада и красива, много хора й завиждаха и не й се налагаше да работи. Тя се усмихна доволно — беше осъществила американската мечта. Тази досада и отегчение щеше да отмине, сигурно просто е уморена. Охолният живот е изтощително занимание. Може би точно посещението в СПА центъра ще я освежи.

Лимузината спря бавно до тротоара, след като шофьорът ловко преодоля трафика на Пето Авеню. На фасадата на „Л’Урбан“ бе опъната пищна тента от бронзова коприна. Даяна слезе от колата, докато Ричард държеше отворена вратата. Изпъна леко вталеното сако върху гърдите си, които бяха плътно обгърнати от дантелен сутиен „Ла Перла“ в цвят капучино, и се усмихна леко на продавача на хотдог, който подсвирна, докато тя крачеше уверено към фоайето на салона.

Момичетата я очакваха. Даяна им махна лекичко.

— Скъпи, толкова се радвам да ви видя.

— Даяна! Най-сетне.

Наташа се изправи — слаба, руса и елегантна, и целуна въздуха от двете й страни. Джоди и Фелисити раздвижиха леко пръсти с идеално поддържан маникюр и направиха любезна гримаса, минаваща за усмивка сред много от съпругите в Ню Йорк, откакто в пресата излязоха статии, според които усмивките причиняват бръчки.

Нати Цукерман бе омъжена за медиен магнат, Джоди Гудфренд — за инвестиционен банкер, а Фелисити Метсън скоро се разведе със съпруга си — строителен магнат. Фелисити бе най-младата, съвсем малко по-възрастна от Даяна и най-добрата й приятелка тук. Сега се срещаше с майор от военноморските сили, който служеше във Форт Хамилтън, и много обичаше да споделя с Даяна всякакви пикантни клюки. А нима клюките не бяха най-прелестното нещо на света — след хубава разпродажба на известен дизайнер в „Блумингдейлс“?

— Ще влизаме ли вече? Започваме с маската с водорасли — нетърпеливо се обади Фелисити.

— Звучи добре. — Даяна се усмихна на приятелката си, съзнавайки, че Джоди и Наташа понякога се отнасят студено с Фелисити само защото е разведена, което, разбира се, не е справедливо. Някои хора трябваше просто да се толерират. Даяна отметна лъскавата си и отскоро платиненоруса коса, след като от девет часа сутринта тъмният цвят на корените й бе премахнат и сега главата й беше обгърната от блестящ облак от пшеничено златна копринена коса.

— Дами. Моля, заповядайте насам.

Пред тях застана красива индийка, увита в сари в наситеночервено и златно, която се поклони ниско. Съблекалните бяха самостоятелни стаи, разбира се, с красиви мозайки на пода. Кранчетата на чешмите бяха златни, а плотовете — от мрамор в бледорозово. Бяха приготвени сапуни на „Л’Оситан“ с масло от ший и орлови нокти, а в кристалните вази имаше рози и нежни пъпки на истински орлови нокти. „Ммм, въздъхна Даяна. Американците наистина знаят как да поглезят една жена.“

Знаеше, че би трябвало да е развълнувана от представата за половин ден масажи в компанията на приятелките си. Даяна тръсна глава, каза си, че не трябва да очаква прекалено много, и се вмъкна в банския си. Имаше намерение да се наслади на следобеда. Знаеше, че новите преживявания винаги помагат срещу скуката.

* * *

Майкъл Сисеро се протегна в сумрака на утрото. Усещаше, че ръцете му пламтят. След три серии с тежестите от по четиринадесет килограма за всяка ръка имаше чувството, че бицепсите му изгарят, но стисна зъби и продължи. Тренировките му осигуряваха физическо натоварване, което му помагаше да се справи с психическия стрес от ръководенето на компанията. Освен това не искаше мускулите му да се отпуснат. Много мъже напоследък изглеждаха така, сякаш не биха могли да повдигнат и бутилка мляко, без да се задъхат. Това, че носеше костюм, не означаваше, че се кани да се размеква.

Скочи на крака и се пъхна под душа. Ставането в четири сутринта, за да се измъкне от апартамента на момичето, бе изморително, но си имаше и предимства. Не се налагаше да я гони от жилището си, като се старае да не е прекалено груб. А и момичето си го биваше. Джесика, стара позната, на която се обаждаше от време на време, студентка в Нюйоркския университет, едно от онези модерни момичета със страхотна колекция от музикални дискове и чудесен силует в кожени дрешки. Косата й бе прекалено къса за неговия вкус, но пък е добре надарена и заради стегнатите й гърди беше склонен да си затвори очите за някои от предпочитанията си. Джеси бе ненаситна в леглото. Не желаеше сериозна връзка, нито пък той. Просто й се наслаждаваше, стиснал здраво дупето й, докато потъваше дълбоко в нея, карайки я да извива гръб и да потръпва; дразнеше я с ръка и галеше слабините й, докато тя го обгръщаше плътно. Майкъл харесваше отзивчиви жени и полагаше старания те да станат такива. Според него нямаше фригидни жени, а само лоши любовници. Ухили се на отражението си в замъгленото от парата огледало в банята. Повечето мъже бяха слабаци и не можеха да намерят подход. Това го устройваше. Когато жените попаднеха на мъж, който ги караше да остават без дъх, бяха готови на всичко за него.

Обичаше жените. Мислеше си, че проблемът му е, че обича прекалено много жени. Да се задоми и да живее само с една? Невъзможно. Може би, някой ден. Но ако трябваше да е честен пред себе си, Майкъл се съмняваше, че този ден ще настъпи. Сви рамене и се избърса с хавлията. Романтиката не бе в стила му. Имаше работа за вършене.

Навън бе доста студено. Зимата не беше далеч. Силен порив на вятъра по Уест Бродуей го прониза под сакото. Майкъл потрепери и се втурна към станцията на метрото. Каквото и да говореха за нюйоркското метро, поне беше топло.

Когато пристигна в офиса, завари Сюзън. Днес бе с елегантна къса и тясна червена рокля с копчета от яката чак до подгъва, върху която носеше вталено сако. Но Джесика бе притъпила усета му към подобни изкушения. Майкъл кимна отривисто за добро утро и я помоли да му изреди днешните срещи.

— Имате уговорена среща в десет и половина в центъра, в централата на „Блейклис“, а след това и обяд. И това е всичко за днес, господин Сисеро.

Майкъл бе въвел ясни правила: в офиса служителите се обръщаха към него с „господин Сисеро“ — което на този етап важеше само за Сюзън. Тя намираше това за крайно арогантно.

— При теб ли са папките ми?

— Тук са, сър.

Усети лек гъдел по кожата си, докато изричаше думите. Зърната й се напрегнаха. Нищо чудно, че е толкова страстна в леглото с Лесли напоследък, след като по цял ден е унесена в еротични мечти.

— Пожелай ми късмет — ухили се Майкъл.

„О, господи!“, простена Сюзън и протегна ръка към бюрото за опора.

— От все сърце ви го желая, господин Сисеро, наистина, няма начин да не ги омаете…

— Благодаря. — Той я прекъсна разсеяно. Ясно бе, че умът му е зает с обмисляне на срещата. — Ще си взема такси на улицата. Постарай се Сет да получи всички илюстрации, които са му нужни, нали ще го направиш?

— Добре, господин Сисеро. — Сюзън въздъхна.

Майкъл излезе.

„По дяволите“, изруга мислено Майкъл. Момичето от сутринта го накара да забрави за тази среща. Май остаряваше. Побърза да отмине ресторантчето на Забанда, за да не се пропие миризмата на мусака в костюма му, и скочи в едно такси на ъгъла на „Медисън“. Предстоеше му важна сутрин. Предложи последния списък с предстоящи заглавия на фирмата на група нови купувачи миналата седмица и получи добри заявки от големи книжарници, дори и една поръчка от интернет сайта „Амазон“. Изглежда, изчистените линии на спретнатите старомодни на вид книжки със специалното им оформление и красиви илюстрации правеха добро впечатление.

Бе очаквал интерес от страна на големите издателства и не се изненада, когато се свързаха с него. Всички пееха една песен. Майкъл се настани удобно на черната кожена седалка и се приготви да настръхне от сметката. Ако приемеше което и да било от предложенията за работа, нямаше да му се налага да внимава за тарифата на такситата. Имаха различен глас: млади и с модерни виждания, магнати в книгоиздаването, възрастна дама, известна като убийствено добър редактор, аналитични счетоводители с изкусително звучащи цифри. Но офертата беше една. Да се откаже от „Грийн Егс“ и да работи за тях. На поста главен редактор, веднага. Би могъл да си изплати студентския заем и да престане да си купува конфекция. По дяволите, дори би могъл да си купи собствен апартамент някъде в Уест Сайд.

Майкъл отказа категорично на всички, дори на дамата, която дойде в офиса му. Не го интересуваше. Не бе рискувал да започне самостоятелен бизнес, за да рапортува сега пред някой друг. Харесваше му да го наричат „сър“. Но никак не обичаше да се обръща така към друг човек. Всъщност отказваше да го прави. Да получава заплата? Това е за слабаците без капка кураж. Той щеше да прокара собствена пътека.

Шестото обаждане дойде от „Блейклис“. Майкъл бе чел за промените там в някакво икономическо списание, но не обърна особено внимание. Онова, което правеха големите в бизнеса, не засягаше пряко „Грийн Егс“, така че защо да се занимава с тях?

Ърни Фокстън, новият президент, явно бе на друго мнение. В обаждането на секретарката му миналата седмица нямаше и намек за работно място за Майкъл, изобщо не се споменаваше за заплата. Жената го уведоми, че господин Фокстън иска да си поговорят относно „съвместен бизнес“.

Майкъл застана нащрек. Той притежаваше съвсем малка семейна компания, с двама служители; тъкмо се канеше да наеме човек за продажбите и да станат общо трима, а най-голямата издателска къща в Ню Йорк искаше да правят съвместен бизнес? Защо?

Едно бе сигурно. „Блейклис“ са едра риба. Ако можеха да се договорят… Майкъл веднага се замисли за финансирането. И за разпространителската мрежа, която вече нямаше да е той самият и единственият му служител в очукан стар микробус, а цяла флотилия от лъскави нови камиони. Представи си национален, а не само местен пазар. Рязък спад в разходите за печат. Представи си… не знаеше какво точно, всичко бе обвито в призрачен воал… озари го видението на безкрайни възможности.

Но знаеше добре каква е репутацията на Ърни Фокстън.

Трябваше да успее да се договори с най-големия играч в бизнеса.

Ърни се отпусна в ергономичното си кресло от бургундскочервена кожа и се наслади на обстановката в кабинета си. Харесваха му стените от стъкло, които откриваха прекрасна и главозамайваща гледка към центъра на града. Трафикът пълзеше седемнадесет етажа по-надолу, съвсем мирно наглед от тази височина, изпъстрен с малки жълти мушици, на каквито приличаха нюйоркските таксита. Той си оставаше момчето от Йист Енд и все още се опитваше да свикне с размерите на всичко тук. Сградите, рекламните пана, гърдите на жените… всичко бе по-голямо. Вчера бе наминал специалистът по фън шуй… дали онзи бълбукащ фонтан в левия ъгъл на стаята привличаше богатството вътре, или пък прогонваше лошите вибрации? Ърни не даваше пет пари. В офиса си имаше алпинеум, проектиран от „Забан’с“ — най-скъпата фирма в Уест Сайд.

Говореше се, че имат договор за обновяването на крилото „Кравис“ в музея Метрополитън. Непременно щеше да спомене за това на следващото парти в дома си.

Даяна му каза, че както винаги всички са приели поканите. Той, Ърни Фокстън, щеше да е домакин на парти, на което щяха да присъстват двама финансисти, един прочут автор от Венити Феър, треньорът на трета база в отбора на янките — мразеше бейзбол, но всичко, свързано с янките, бе обсипано в злато в Ню Йорк — един супермодел и… кой още? Един-двама писатели? Все едно. Даяна се справяше отлично като домакиня. Ако имаше късмет, нямаше и окото й да трепне, когато той се появи с Мира Чен.

Ърни усети тръпка в слабините. Мира. Харесваше му как се облича, скъпи и строги официални костюми и осемсантиметрови остри токчета. А и знаеше, че не носи нищо, освен колана на жартиерите под полата си. Много лесно си я представяше с малка черна маска на очите и камшик в ръка. Мммм. Сигурно щеше да е жестока. Нарочно беше с тези тънки токчета, за да му го напомня. Дори и в топъл пролетен ден Мира винаги носеше обувки на висок ток, никога сандали или чехли. И спиращи кръвообращението й тесни корсети под вталените сака.

Беше неописуемо възбуждащо. Тя му заповядваше. Усмивката й бе корава, също като пениса на Ърни. Водеше го в мрачни и потайни клубчета на Източна Трийсет и шеста улица, където няколко строги на вид момичета, облечени в черна кожа, го унижаваха, удряха с камшик и го възбуждаха. Той беше с маска. Вече не бе страшилището на издателския бизнес, човекът с голямата секира, от когото се страхуваха всички. Беше роб, който пълзи в краката им и го тъпчат с жестоките си, анонимни и излъчващи презрение високи токчета. Беше долнопробно и мръснишко и го възбуждаше, така както Даяна никога не е успявала.

Тя, разбира се, е прекрасно украшение. Не се оплакваше. И стига да можеше да продължи срещите си с Мира…

Нае специална фирма за подбор на персонал, за да я отмъкнат от предишния й работодател, и я назначи като отговорен редактор в отдел „Популярна литература“. Ако имаше някакви приказки, то те не бяха стигнали до ушите му. Устните му се извиха в лека усмивка. Честно казано, не мислеше, че някой би посмял да приказва.

Лампичката на телефона замига. Остави я да проблясва няколко секунди, преди да вдигне слушалката.

— Да, Марша?

— Помолихте да ви напомня за срещата в десет и петнадесет, господин Фокстън.

Ърни се почеса.

— Какво е този път?

— Господин Майкъл Сисеро. Чака във фоайето.

— Нека почака.

Ърни обичаше да кара „дребните риби“ да чакат. Така се наслаждаваше на властта си и им внушаваше какъв късмет имат, че изобщо е благоволил да ги приеме. Прелисти календар-бележника си с личен монограм на страниците. О, да, точно така — човекът от „Грийн Егс“ с невероятно голям потенциал. Е, „Блейклис“ — и той самият — бяха ухажвали достатъчно този хлапак. Сега бе време да му напомнят кои са големите момчета в този сценарий. Искаше Сисеро да се присъедини към тях, но само при условията, които той щеше да наложи.

— Когато стане без четвърт, можеш да го поканиш да влезе — нареди Ърни на Марша.

Нека се поохлади през следващите трийсетина минути. Горкият човек щеше да има време да оцени картините на Дега във фоайето, както и ямайското кафе „Блу Маунтин“, и вносните френски петифури. Това можеше да предложи „Блейклис“. Обичаше да размахва морковчето, за да размекне малко жертвата си. И я караше да чака. Беше важно да покаже на простосмъртните кой е шефът.