Луиз Бегшоу
Жена от класа (31)

Тридесета глава

— Интересно — промълви Ърни.

Допря дланите си с опънати нагоре пръсти, което според него го караше да изглежда много делово. Прохладният и отлично климатизиран офис на Джак Файнмън бе с изглед към „Грамърси парк“. Ърни се загледа навън, без всъщност да забелязва бавачките, извели на разходка поверените им хлапета, и шахматистите, които се тълпяха край дъските в парка, докато обмисляше информацията, до която се бе добрал адвокатът му.

— Колко точно струва според теб Сисеро?

Някаква бавачка с мек кашмирен пуловер буташе количка с близнаци. Напоследък толкова много жени в Ню Йорк се подлагаха на лечение за стерилитет, че човек непрекъснато срещаше близнаци и тризнаци. Ърни не харесваше децата. Обърна се отново към Файнмън, очаквайки отговора му.

— „Империал“ е само една малка компания. — Файнмън ровеше в документите си. Ърни бе подмолен играч, в това нямаше съмнение. Кантората на Файнмън нямаше навика да използва частни детективи, за да следи хората, сякаш клиентът му е измамен съпруг от предградията. Но сега ставаше дума за много пари, а когато клиентът е с огромно его, той винаги е капризен. Адвокатът знаеше, че в този случай трябва да угоди на клиента си. — Имат независима разпространителска мрежа, а освен това пишат програми и за някои от големите в бранша. Разговаряли са и с много банки, дори инвестиционни банки. Бих казал, че се подготвят да предложат акции на Уолстрийт. Да станат публична компания и да постигнат сериозен капитал.

Ърни се размърда.

— Не отговори на въпроса ми, приятелю.

— Тъкмо се канех да го направя. — Файнмън се усмихна широко. — В настоящия момент той може би печели по сто, сто и петдесет хиляди годишно. Буквално заделя пари от продажбите, за да плаща разходите, заплатите, здравните осигуровки и всичко останало. Но е собственик на компанията на сто процента. Всяко първоначално предлагане на борсата би се основавало на потенциала на компанията, а не на малките печалби, които реализират като независима фирма. Имат уникален продукт в малка пазарна ниша — образователен софтуер. Хлапетата обичат да учат с техните игри. Отзивите на клиентите са отлични. Мисля, че първоначалното предлагане на акции ще пожъне голям успех.

— Значи, ако излязат на борсата, колко ще получи той? — Ърни се намръщи леко. Не го интересуваше обяснението, а само цифрата.

— Възможностите са безкрайни. Сдържаната ми преценка би била двадесет милиона. Може би и повече.

— Двадесет милиона?

Ърни усети как стомахът му се свива. Това би изравнило омразния негодник с него. Той имаше много играчки — шофьор на денонощно разположение, чартърни самолети, разходки с хеликоптер — но това бяха удобствата на поста му в голяма компания. Той бе наемен работник, а Майкъл Сисеро имаше собствен продукт. Отново се обърна към парка, сякаш нямаше никакви притеснения.

— Разбира се, тогава ще изгуби контрол над компанията.

— Не е задължително. Няма нужда да предлага всички акции. Може да продаде дял от четиридесет и девет процента или дори по-малко.

— Не ми харесва идеята конкуренцията да отнема този пазарен дял — спокойно заяви Ърни. — Знаете, че и ние имаме интерес към игрите.

Файнмън побутна очилата върху носа си.

— Тогава мога само да ви предложа да обърнете вниманието на борсата към своя отдел, господин Фокстън. В момента неговият продукт е уникален. А пазарът много обича уникалността.

— Точно така — замислено се съгласи Ърни. — Трябва да тръгвам.

Файнмън стана и изпрати клиента си. Зачуди се как ли ще понесе това Сисеро. Веднъж го бяха изиграли здраво. Струваше му се жестоко да го повторят, но какво пък, бизнесът си е бизнес.

Опи даде тон за аплодисментите, а после всички се втурнаха за бира.

— Страшна реч, шефе. — Той се ухили дръзко на Майкъл. — Вдъхновяваща. Може би трябва да извадим отнякъде медните значки с орела и да изпратим легионите в битка, а?

Последва сърдечен смях.

Всички служители в компанията бяха събрани в залата на втория етаж в „Уайт Хорс Тавърн“ — версията на Гринич Вилидж на английска кръчма — която Майкъл нае за служебното парти. Имаше бъчонка с бира и три вида вино и хората ставаха все по-шумни. Той нямаше нищо против.

Първата серия от игри наскоро бе пусната на пазара. След месеци борба с кодовете, след много мъки с принтерите и къртовски усилия да победят независимата система на дистрибуция първите игри на „Империал“ най-накрая се появиха в магазините. Опи се бе захванал с уебдизайн и направи сайт за директни продажби, докато Даяна преговаряше за договори за доставки по куриер.

Критиците в бранша ги обожаваха. Дори списанията за компютърни игри се включиха в похвалите. По стените на залата, благодарение на Даяна, бяха окачени увеличени копия от най-ласкавите отзиви. РС Уърлд крещеше с големи букви „Революционна игра“. Геймър заявяваше: „Вълнуваща и пристрастяваща“. Но най-видното място бе запазено за няколкото реда, които им бяха отделили в списание Таим, където ги наричаха „най-желаната причина за една майка да има мишка в дома си“. Под краткото възторжено описание бяха публикували и адреса им в интернет. Вече нямаше кой да спре „Империал“. Фабриката не смогваше да задоволи търсенето. Бяха ограничили доставките за всеки магазин, регион и отделен клиент, което ги превръщаше в задължителна стока и създаваше крайно приятно вълнение сред потребителите.

— Забавлявайте се, заслужихте си го — каза Майкъл. Той огледа своите хора. — Бих ви казал да си вземете по една седмица отпуск, но продуктът ни е нужен съвсем скоро.

— Може би ще си вземем отпуск, когато умрем — предположи Мери Кастелано, новото момиче в отдел „Връзки с обществеността“.

— Възможно е, но силно се съмнявам. — Майкъл се ухили. Взе чашата с шампанско, която някой му подаде, и направи знак на дисководещия да почва.

Той се движеше сред служителите си, стискаше ръцете на едни, целуваше други по бузата, поздравяваше всеки. Целият офис бе тук, чак до хлапето, което зареждаше машината с вода и сменяше касетите на копирапарата. За него бе важно всички да усетят, че са част от звездния миг на фирмата. Следващата седмица щеше да иска повече от тях, а след това и още. Всички трябваше да са всеотдайни, за да работят толкова, колкото и той. Предложи на Даяна да сложи няколко легла в свободните стаи на горния етаж, за да могат хората да спят и да се къпят там, ако решат. Но тя забрани това категорично. Каза, че хората работят по-добре, ако имат и личен живот.

Той не беше много сигурен в това. Работата бе неговият живот.

Забеляза, че Даяна не е сред танцуващите, и се огледа за нея. Ето къде беше, облегната до стената. Трудно беше да определи цвета на костюма й под разноцветните диско светлини, но със сигурност бе нещо много изискано, стилно, отлично скроено и безобразно скъпо. Всички служители получиха премии веднага щом парите започнаха да влизат в касата. Даяна бе неговият първи заместник и нейното увеличение на заплатата беше най-голямо.

Не е губила никакво време, критично отбеляза той. Беше си намерила нов апартамент, разкошен мезонет на дванадесетия етаж в сграда с изглед към реката. Всеки ден си сменяше обувките и пристигаше в офиса сред облак от някакво безбожно скъпо ухание. Бе почти като първия път, когато я срещна. Всъщност сега изглеждаше още по-добре.

Вълнението от работата придаваше цвят на кожата й, а очите й блестяха оживено. Красотата й бе заразителна. Може би малко ревнуваше. Елегантната кройка на костюмите, която подчертаваше тънката й талия и изкусителното дупе, цветовете, които винаги й подхождаха перфектно, високите токчета, които повдигаха сексапилно прасеца й… мъжете я забелязваха. Дори двайсетгодишните хлапаци и тийнейджърите. От загрубелите и закоравели мъже по строителните обекти до изнервените пътни полицаи — всички спираха работата си, за да я зяпат, докато минава край тях. Дори и приглушеният й грим му се струваше излишен. Беше толкова ослепителна. Имаше тяло с формата на пясъчен часовник и гъвкава сексапилна походка, която можеше да накара и статуя да съгреши. А стилът й на обличане само влошаваше нещата. Истинско мъчение за Майкъл. Въпреки че излизаше с него, все оставаше недостижима. Когато правеше любов с нея, сякаш само докосваше повърхността на бездната от желание. За него тя бе като извор, който те кара да ожадняваш, колкото повече пиеш.

Защо бе облякла толкова мек и пухкав костюм с цвета на разтопено масло и пола точно до коляното, модел на „Прада“, за партито в кръчмата? И защо разкошната й кестенява коса блестеше така очарователно? Приличаше на принцеса, а не на ръководен кадър във фирмата. Но пък нямаше от какво да се оплаче. Всяко отделно нещо, което носеше върху себе си, беше напълно подходящо. Цялостният ефект обаче му вземаше ума.

Приближи се до нея и забеляза как тя го фиксира с хладния си английски поглед.

— Не танцуваш ли? — попита Майкъл. Вдъхна уханието й. Днес бе нещо свежо и леко. Понякога парфюмът й бе наситен и с аромат на мускус или топъл и напомнящ за гъста гора. Но днес тя ухаеше на чистота, на пролетни цветя и на прясно окосена трева. Беше хубаво, но не и колкото нейното собствено женско ухание, ароматът на меката й чиста кожа. Така я харесваше най-много; гола, под душа, без нищо, което да украсява и прикрива фантастичното й тяло. Гърдите й, облени от струята вода, малките ручейчета, които тръгваха от розовите пъпки на зърната й. Плоският й корем с малко пъпче, което обичаше да гали с език, да я дразни, докато тя се разгорещи и започне да го моли. А и за мъж, който харесва женските дупета като него, невероятните извивки на ханша й, твърдото като камък и стегнато дупе, което тя поддържаше във форма с обикаляне из Манхатън много по-добре, отколкото би успял който и да било личен треньор. Желанието се надигна в него. Искаше я и усещаше как възбудата му расте. Отново. Мислеше си, че след тази сутрин няма да има сили поне за седмица напред, но само видът на вталеното й сако, закопчано догоре и стигащо над коленете, бе достатъчен, за да го вдигне от мъртвешки сън. Беше толкова женствена и строга. Но той знаеше как може да я накара да стене. Искаше да опита отново. Всеки ден бе ново предизвикателство — да я отведе до висини, където не е стигала.

Даяна се усмихна леко.

— Не харесвам диско музиката. — Тя кимна към изрезката от Таим. — Добре изглежда, нали?

— Да. — Съгласи се веднага. Това бе неин успех. Мери Кастелано бе уредила интервюто, но Даяна очарова репортера, заведе го на обяд в „Лютек“, за който бяха изчерпали резерва си от служебни пари за цяла седмица, и го заслепи с елегантност и увереност. Гениално хрумване от нейна страна бе да вземе със себе си и Опи. Недодяланият млад програмист и сдържаната англичанка, директор в компанията, направо взеха ума на журналиста. Даяна обясняваше за образователната политика на „Империал“, а Опи бръщолевеше за сигурния код, за плавната графика и всякакви други неща, които журналистът не разбираше, но успя да убеди редактора си да пусне нещо в добавка. В резултат на всичко това сега интернет сайтът им се появяваше в домове и магазини из цялата страна. — Справи се добре.

Даяна се намръщи леко. Добре значи, така ли? Майкъл е истински негодник, който подценява жените и ги покровителства. Създаде име на компанията му с онази статия. Трябваше на колене да й благодари.

— Радвам се, че мислиш така.

Той веднага забеляза тона й.

— Не ми се сопвай. Признавам твоя принос.

— Много великодушно от твоя страна — отвърна Даяна.

Изгледаха се гневно един друг, като всеки си мислеше, че другият е невъзможен.

— Малко съм уморена, честно казано. — Тя извърна глава и той забеляза новите диамантени обеци, които проблясваха на ушите й. — Мисля да се прибера у дома.

— Чудесно — студено отсече Майкъл. — Както искаш. Уговорката ни за вечеря остава ли?

— Защо не?

— Ще те взема в осем — каза той.

Тя се обърна и се вторачи в огледалото, без да може да реши каква да е днес. Дали да облече сексапилната бледорозова рокля с презрамки на „Миу Миу“, избродирана с люлякови и сребърни нишки, която малко напомняше за хипи епохата и беше къса като за кукличка? Или да предпочете класическия стил на английската роза с нежно подчертани скули и кестенява коса, които да изпъкват още повече на фона на прилепнала по фигурата й кадифена рокля в тъмнозелено със заешка кожа по подгъва и около яката? Кадифето стигаше чак до земята, но беше дори по-предизвикателно от мини рокличката. Майкъл я ядоса днес. Винаги беше строгият й шеф, взискателен работохолик. Имаше тежък ден в офиса, след като бе спала съвсем малко предната нощ, и само защото не се наливаше с бира в някаква американска кръчма, той се държа сопнато. Майкъл очакваше от нея да е във форма по двадесет и четири часа в денонощие. Трябваше да издържи на цяла нощ страстен секс — е, никой не я принуждаваше реално, но тялото му не й оставяше друг избор — после да стане в шест часа, да си вземе душ, да се облече като бизнес дама, в каквато се превърна, да иде в офиса и да се труди цял ден, после да си вземе допълнително работа за вкъщи, да излезе на среща и отново да повтори всичко на следващия ден. Майкъл бе истински професионалист в офиса, но строг и взискателен. Непрекъснато имаше усещането, че върши нещо не както трябва. Въпреки успехите й той вероятно още я съдеше заради миналото й. Изглеждаше много по-дружелюбен с Мери Кастелано и Опи, както и с останалите служители.

А и по отношение на облеклото й. Сякаш никога не можеше да му угоди. Даяна вече бе на ръба на възможностите си да открие тоалет, който да получи комплимент от Майкъл. След като започнаха да излизат заедно, си мислеше, че може да омекне малко. Костюмите й ставаха все по-вталени и по-скъпи, намирането на подходящата блуза или чифт чорапи можеше да й отнеме цялата събота, а той никога не казваше нищо. Беше много дразнещо. Другите мъже, изглежда, харесваха външния й вид. Но щом Майкъл не я целува, по нищо не личеше, че я намира за привлекателна.

Даяна се спря на розовата рокля. Налагаше се да предприеме драстични мерки. Щеше да го шокира, за да го измъкне от проклетото му самодоволство. Прибра зеленото кадифе в гардеробната и посегна към розовия тоалет. Класиката явно не даваше резултати при Майкъл, а и бездруго истински стилната жена винаги разнообразява външния си вид. Мъжете трябва да бъдат провокирани. Те обичаха разнообразието; Ърни й го доказа. Значи целта е да бъде едновременно много жени в едно лице.

Копринената малка рокля се плъзна върху сутиена й без презрамки, истинско постижение на инженерната мисъл, като се има предвид изобилието от бледа плът, която трябваше да поддържа. Дрехата прилепваше по тънката й талия и ханша като втора кожа — бляскава като люспи на риба, искряща в цветовете на дъгата. Леко разкроената пола с асиметрична кройка завършваше точно над стройните й колене и добре оформени прасци. С такава рокля единствените подходящи обувки бяха на „Маноло“ и тя избра новия си чифт от жълта кожа заедно с малка вечерна чантичка на „Версаче“ със златни пайети. Колие от розови стъклени камъни се спускаше към падинката между гърдите й и тя освободи косата си от строгата френска плитка, като я остави да се стеле върху раменете. Ефектът бе зашеметяващ. За да избегне прекалено многото подсвирквания от околните, Даяна посегна към последната си придобивка — бяло кожено палто на „Стела Маккартни“ с дължина три четвърти, в стила на шейсетте години. Беше с огромни бели копчета и приличаше на нещо, сътворено от „Мери Куонт“. Жената в огледалото бе със съблазнителни извивки, дълги стройни крака и блестеше в розово, бяло и златно. Даяна се усмихна, разкривайки идеалните си перленобели зъби. Ако този тоалет не впечатли Майкъл, значи нищо няма да свърши работа.

Не би трябвало да полага толкова усилия, мислеше си Даяна, но тя бе готова да се потруди. Ден след ден се влюбваше все повече в него. Той я заслепяваше като комета — носеше се напред с едрото си тяло, силен, безразсъден и целеустремен. Харесваше й да наблюдава как другите мъже в офиса скачаха до него. Жените го обграждаха плътно. Вярваше, че единственото, което ги спира да не му се нахвърлят, бе мисълта, че може да бъдат уволнени и така да загубят достъп до него. Всяко същество от женски пол направо си умираше да флиртува с Майкъл. Петдесетгодишни матрони, пъпчиви тийнейджърки — нямаше значение. Омъжени, свободни, стига да не е истинска монахиня, всяка жена започваше да пърха с мигли. Въпреки грубостта и прямотата си, той бе роден за лидер. Беше пълна противоположност на бившия й съпруг. И истинска мечта в леглото. Всичките им караници спираха, когато останеха сами в спалнята, и тя губеше самообладание. Беше й достатъчно трудно да запази ума си хладен, за да е в тон с неговата сдържаност, дори когато са напълно облечени. Даяна вярваше, че ще умре от срам, ако той разбере колко е обсебена от него, докато Майкъл все още пестеше комплиментите си като оскъдни дажби по време на полесражение.

На вратата се позвъни и тя побърза да си сложи малко парфюм — „Хермес, Фобург 24“. Рекламата го представяше като слънчев ден в Париж и Даяна копнееше да е точно това за Майкъл.

— Минутка — обади се тя.