Луиз Бегшоу
Жена от класа (15)

Четиринадесета глава

Даяна се помъчи да запази самообладание.

— Предпочиташ да те наричам как?

— Господин Сисеро. Това е моята компания и аз съм неин президент. Обичам формалните обръщения; така се създава уважение.

Едрият мъж насреща й я гледаше строго. Беше напълно сериозен. Даяна ядно се замисли дали да не поиска в отговор да я нарича „госпожо Фокстън“, но й се стори детинско. Да върви по дяволите!

— След като имате официални правила за работното облекло, господин Сисеро, трябваше да ме уведомите, преди да дойда на работа. Тогава щях да се съобразя с тях — отвърна му тя.

Майкъл потисна одобрителната си усмивка. Много бързо се окопити, макар да е разглезена богаташка. Но нямаше да й отстъпи нито за миг — тук Майкъл е шефът и сега имаше служители, които са с десет години по-възрастни от него и въпреки това му се подчиняват. Беше много важно да запази контрол над всичко, иначе ситуацията щеше да му се изплъзне. А на него изобщо не му харесваше подобен сценарий.

— Наистина имаме строги правила за работното облекло — отвърна той, — но си права, че ги нямаме в писмен вид. Може да дойдеш с бележник в кабинета ми, след като ми приготвиш кафе. И това ще е първата ти задача като мой асистент. По-късно ще се срещнеш и с останалите, на които ще се подчиняваш.

— Останалите ли? Мислех, че ще съм твой асистент — отчаяно промълви Даяна.

Имаше ужасното предчувствие, че тази работа няма да се окаже забавна, както си я представяше.

— Ти си един от асистентите ми — най-младшият, както ти казах, „момиче за всичко“. Сюзън е старшият ми асистент, затова ще отговаряш на телефоните, когато тя е заета, ще й правиш кафе и ще копираш или печаташ всичко, от което има нужда. Тя ще ти покаже всичко необходимо.

— Супер — възкликна Даяна с горчив сарказъм, който изобщо не впечатли Майкъл.

— Ела с мен. Ще ти покажа кухнята.

Даяна се намръщи зад широкия гръб на Сисеро, докато подтичваше на токчетата си към кухнята. И тя бе функционална като всичко останало, но много тясна. Не беше виждала толкова малка кухня от времето, когато делеше квартирата си с приятелките си в Лондон.

— Ето чайника за вода, кафе машината, чай, кафе и курабийки. Има мляко и обезмаслена сметана в хладилника, където всеки служител може да си държи и личната храна, ако си носи сандвичи или салата. Едно от задълженията ти ще е да поддържаш кухнята чиста и добре заредена. Бюджетът ни е четиридесет долара седмично за всичко, затова гледай да се ограничаваш. Чашите са тук, горе.

— Къде е машината за миене на съдове? — ужасена попита Даяна. Да не би да й казваше, че трябва да чисти кухнята?

— Няма такава. Ти ще се заемеш с миенето. Но няма да прекарваш много време в кухнята.

— Добре — слабо отрони Даяна.

— Ще бъдеш прекалено заета с печатане и копиране.

Тя се постара да не залитне. Дали само си въобразяваше, или обувките наистина започваха да я стискат? Не можеше да понесе повече подобни инструкции, а работният й ден дори не е започнал. Но Сисеро я гледаше втренчено — с тези токчета той бе с около сантиметър-два по-нисък от нея, но въпреки това имаше усещането, че я гледа отвисоко.

Даяна бе разглезена и мързелива, но освен това и безкрайно упорита. Гордостта й я накара да вдигне високо глава, докато приглаждаше роклята си.

— Звучи чудесно.

— Значи да се залавяме за задачите си. Направи ми кафе и едно за себе си, ако искаш, и после ела в кабинета ми в дъното на коридора, за да започнем.

— Отлично — съгласи се тя.

Загледа се след него, докато той се завъртя рязко на пета и закрачи нататък по коридора. „Мразя го“, каза си тя наум. Ядно включи кафе машината и се зае да търси хартиените филтри. Слава богу, че Фелисити не можеше да я види сега. Беше невероятно унизително.

 

 

Ърни я покани да дойде от любопитство. Ежедневно се сблъскваше с нахални бизнес репортери и много лесно разпознаваше завоалираните намеци, когато чуеше такива. Тази Фелисити, добре изглеждаща дама, бе една от приятелките на Даяна, бегло си я спомняше. Беше странно жена да се обажда на мъж. Все едно, Ърни обичаше клюките. Бе сключил няколко изгодни сделки от разни подхвърлени случайно реплики от непредпазливи съпруги. С кого беше тази Фелисити? Не си спомняше. Но Мира не му се обади тази сутрин — вероятно заповядваше на някой друг нещастник, мръсницата — затова Ърни имаше време да се помотае у дома.

Нареди на Консуела да приготви обилна закуска и да я сервира на терасата, която Даяна отскоро бе превърнала в градина. После я освободи и се настани в очакване. Не биваше да се допуска прислугата да подслушва, когато се говори за бизнес. Тези нещастници може да се обърнат към някой брокер в интернет и да купят акции, като спечелят на твой гръб в крайна сметка. Ърни не знаеше дали английският на Консуела е достатъчно добър за подобна операция, но не искаше да рискува. Бе забогатял, следвайки няколко основни принципа, един от които е никога да не приема каквото и да било за даденост, а друг — да не вярва на никого.

Фелисити бе поканена на терасата след около четиридесет минути и Ърни не се разочарова. Беше елегантна малка дама, която много повече отговаряше на стандартите на Ню Йорк, отколкото неговата Даяна. Жената бе слаба като вейка, с лъскава платинена коса и семпла къса рокля от коприна с цвят на червени боровинки, с подходящи — отлична идея! — обувки с високи и остри токчета. Можеше сериозно да го заболи, ако се разходеше с тях по гърба му. Ърни си представи как острите им върхове се забиват в плътта му. Слабините му потръпнаха леко. Беше го заинтригувала.

— Фелисити, радвам се да те видя отново. Заповядай.

„Ужасен акцент“, каза си Фелисити, като внимаваше да седне така, че да му предостави отличен изглед към бедрата си, стегнати в горната част от много здрави жартиери. Все пак носеше бикини, ако изобщо можеше да се нарече така прозрачното творение на „Келвин Клайн“, което се държеше на съвсем тънки лентички. Какво уютно гнезденце си имаха тук. Английска провинциалистка като малката Даяна изобщо не би могла да оцени късмета си.

— Забележителна градина. Даяна е надминала себе си — започна с похвалите си тя, докато сядаше срещу Ърни.

— Да, наистина. Искаш ли сок?

Ърни взе каната с прясно изцеден сок от червени портокали и посегна да й налее. Чувстваше се извън свои води; никога не знаеше какво точно да каже в непредвидена ситуация, както се удаваше с лекота на Ди. Острите токчета на жената направо се набиваха в очите му. Не можеше да се съсредоточи. Ърни се загледа с възхита в дългите й нокти, огненочервени, също като на Мира Чен. Хм. Прекрасно.

— Благодаря. Предполагам, че се чудиш защо съм тук.

— Мина ми през ума подобен въпрос, да. Макар да е истинско удоволствие да те видя, разбира се — добави Ърни възможно най-галантно.

— Надявам се… надявам се, че няма да ме сметнеш за прекалено нахална, ако те помоля да запазиш в пълна тайна онова, което ще ти споделя — измърка Фелисити.

Ърни се оживи. Господи, тази дама се канеше да му издаде нещо наистина ценно.

— Аз съм крайно дискретен човек и обичам и приятелите ми да са такива. Що се отнася до мен, приятната ни закуска тази сутрин изобщо не се е състояла.

— Много се надявах да го приемеш точно по този начин — отрони Фелисити. — Честно казано, не знаех към кого другиго да се обърна. Но съм доста притеснена за скъпата Даяна и реших, че ти би трябвало да знаеш какво приказват хората.

Ърни свъси вежди и се наведе силно напред на стола си от ковано желязо.

— И какво по-точно казват хората, Фелисити?

 

 

Ърни нахлу в офиса си и метна палтото си към стреснатата Марша.

— Какъв е графикът ми за днес? — попита той.

— Имате среща с „Голдмън Сакс“ в десет и половина, обяд с Дом Флойд от…

— Няма значение. Просто го разпечатай и ми го донеси. С кафето. И побързай — сопна се Ърни.

— Да, сър.

— И ми донеси продажбите за миналия месец по региони. Какво чакаш?

Марша усети настроението му и хукна с едва изречено извинение. Ърни тръшна вътрешната врата на кабинета си и се отпусна на въртящия се кожен стол, който се наклони опасно, а вътрешно изпитваше такъв гняв, че му идеше да разкъса някого.

Слава богу, че Фелисити бе имала благоразумието да се обърне към него. Какво ли би правил, ако тя не бе му казала всичко? Ърни обичаше клюките, но категорично ненавиждаше тези, които го засягаха лично. Какво право имаше Даяна да хленчи и да се оплаква пред куп нюйоркски повлекани като Джоди Гудфренд и Наташа Цукерман? Днес съпрузите им щяха да му се подиграват, докато обядват в клуба си. Вероятно историята вече е обиколила целия Ню Йорк. Ърни не се съмняваше, че ще прочете за случая в клюкарските рубрики на вестниците през седмицата. Погледна през прозорците си към каменната гора на централната градска част. Беше пълно с хора, които може би и сега четяха за него… обсъждаха го… присмиваха му се.

Отначало на Ърни му бе много трудно да се изкачва по стълбата на успеха в Ню Йорк. Успехът дойде с промяната на социалния му статус. Даяна и Ърни бяха новата златна двойка в града. „Аз съм добър съпруг, повтаряше си Ърни. Тя харчи като английската кралица, но никога не съм й правил забележка, а ето че при първия дребен проблем хукна да вади на показ мръсно бельо и да ме прави за смях.“

Направо си представяше заглавията. „Принцеса Даяна в брачен скандал!“ Прекрасният му имидж щеше да пострада заради едно нищо. Та Даяна дори не обичаше секса, а и той не я бе изложил публично — не е водил Мира в никой от обичайните им ресторанти, нито я е придружавал на някое публично събитие. Ако Даяна е смятала, че има проблем, би могла да се обърне към него, нали така? Но, не, ядосваше се Ърни все повече. Не се бе обърнала към него, а към някакво сборище от вещици, което е все едно да го публикува на първата страница на Ню Йорк Таймс.

Завъртя се на ергономичния си стол и отпи от ароматното кафе, което Марша му сервира в чашка от лиможки порцелан. Нищо не можеше да го успокои. За какво са му богатството и властта, ако е смешен в очите на околните?

Само след пет минути мрачни размисли Ърни се убеди, че именно той е жертвата в случая. Той е накърнената страна. Каква глупачка се оказа жена му. Истински срам.

Извади един от докладите за разпространението от чекмеджето на бюрото си и го нашари целия с жълтия си маркер, като задраскваше параграфи и намираше допълнителни места, където можеха да съкратят още работници и да се повиши печалбата. Как тази проклета компания е оцеляла толкова дълго, без да фалира, бе истинска мистерия за него. Тук имаше толкова излишен баласт и за какво? За така наречената „златна“ репутация? Единственото „златно“ нещо, което искаше наоколо си, бяха акциите му, размишляваше Ърни. Както и да е. Трябваше да се върне към по-наболелия проблем — още нещо, за което да се тревожи. В компанията имаше отдел „Връзки с обществеността“, който се справяше с проблемите, свързани с пресата, от негово име и високоплатените служители на отдела действаха много ефикасно. Даяна беше негов личен отдел „Връзки с обществеността“, но този път му навлече непоносимо обществено внимание, трябваше да го избегне.

Защо не може да прояви малко разбиране? Това е големият въпрос. Ърни потъна в мрачните си мисли. Марша се появи отново с доклада за продажбите и той го грабна от ръката й, без да каже и дума. Кого залъгваше Даяна всъщност? Между тях имаше негласно споразумение от самото начало относно брака им. Не бяха много жените, които си живееха като кралици, без да се налага да мръднат и малкия си пръст, нали? В началото сексът с Даяна беше съвсем наред, но сега е отегчителен до смърт. Тя просто не е на нивото му.

„Аз работя като дявол, за да осигурявам на тази глупачка живот като на кино звезда, мислеше си Ърни. Полага ми се поне малко удоволствие. При това съвсем дискретно, без скандали и без никакъв шум.“

Замисли се за Фелисити. Тази жена си я биваше, добра приятелка се оказа. Явно смяташе, че той трябва да бъде предупреден, но не каза и думичка срещу Даяна. Шегуваше се, сякаш не вярва на историята, която бе съчинила Даяна, но дори и да се окаже истина, какво толкова е станало? „Добрата съпруга върши едно, а любовницата — съвсем друго. Това може да ти се стори по европейски освободено, нали…“ — и се засмя. Ърни не бе съвсем сигурен откъде янките бяха останали с впечатлението, че в Европа всеки женен мъж си има любовница и това е обществено приета норма — по негови наблюдения бе точно обратното — това бе именно американският стил на живот. Но шегата на Фелисити му допадна и той се засмя заедно с нея. Тази дама имаше правилно разбиране за живота. За кого ли е омъжена? Не си спомняше. Като се замисли, не можа да се сети да е забелязал венчална халка на ръката й. Трябваше да провери. Марша му бе приготвила цял бележник с избрани факти за всеки, когото познаваше. Ако се обадеше Джо Блогс, да речем, той можеше да се поинтересува как е малката Джейни или да го попита за последния му риболовен излет в Канада и да остави впечатлението, че е човек, който наистина се интересува от другите.

Реши да подари на Фелисити един „Ролекс“. Като знак на благодарност. Сега поне щеше да има възможността да ограничи щетите. Снощи се почувства гузен, когато Даяна го попита за телефонното обаждане. Сега, наранен, ядосан, огорчен, Ърни кипеше от възмущение. Налагаше се да си поприказва открито с нея и да й изясни положението.

— Марша — извика той, след като натисна бутона на вътрешната линия, — свържи ме с Мира Чен. И се погрижи да ми уредиш среща с връзките с обществеността около пет следобед.

— Да, господин Фокстън — отвърна Марша, като много внимаваше тонът й да остане равен.

Ърни издиша бавно. Едва сега се почувства по-добре. Все едно, ако на Даяна правилата не й харесат, може веднага да си събере багажа.

 

 

Даяна залитна, докато отваряше вратата, която разделяше тясната й работна кабинка от малкия спретнат офис на Сюзън Катц. О, по дяволите! Отиде още една каишка. Съсипа обувки за петстотин долара, направо не ставаха за нищо вече! Погледна към нокътя на десния си показалец и забеляза, че е счупен. Счупен! Какъв смисъл да издири най-добрия маникюрист в града и да чака седмици за посещение при него, а после да обикаля със счупен нокът? Направо й се плачеше. Спиралата й се размаза от потта и се наложи да я изтрие съвсем, глезените й бяха подпухнали от цялото тичане напред-назад и непрекъснато трябваше да носи кафе на кого ли не, сякаш е шестнадесетгодишна сервитьорка.

Телефонът на бюрото й звънна пронизително.

— Само минутка — извика тя на Сюзън Катц, която току-що я повика отново. Грабна бързо телефонната слушалка. — „Грийн Егс“, офисът на господин Сисеро.

По дяволите! Толкова е унизително да изрича това. Майкъл Сисеро се държеше като че ли е самият Юлий Цезар. Разбира се, асистентите вършеха и това, но не и тя, Даяна Фокстън. Да си работеща жена се оказа доста тежка работа.

— Даяна! Скъпа, обажда се Клеър.

Даяна прехапа пълните си устни, докато се изчервяваше до ушите. О, господи! Клеър поне има собствен бизнес в областта на интериорния дизайн. Сега ще разбере колко ниско е паднала Даяна.

— Как си? Чух, че си започнала нова работа.

— Ако може да се нарече такава.

— Не бъди глупава. — Клеър се засмя топло и смехът напомни на Даяна за сестра й Мила. — Почти всички започват като секретарки. Това може да доведе до нещо голямо, да знаеш. А и най-добрите асистенти печелят доста пари. Джош направо е загубен без своя.

— Е, това е само временно. — „Само докато Ърни усети колко му липсвам.“ — Бях започнала да се отегчавам — излъга убедено Даяна.

— Браво на теб. Знаех си, че си прекалено умна, за да се размотаваш по магазините и да пазаруваш като онези момичета на Милър.

Даяна сви юмрук. Много си беше добре, докато обикаляше по магазините.

— Много си мила, Клеър, но трябва да затварям. Шефът ме вика.

— Всичко хубаво. И поздравления — сърдечно й пожела Клеър.

Даяна затвори и побърза да отиде в стаята на Сюзън.

— Извика ли ме, Сюзън? — попита тя притеснено. Беше затънала до уши в архивирането на разни молби за отпуск. А Сюзън й бе позвънила преди пет минути. Какво ли е толкова важно?

— Да — хладно отвърна Сюзън с явно удоволствие. „Каква гаднярка. Злобна вещица!“, помисли си Даяна, но не каза нищо, защото онзи противен Майкъл й бе заявил, че Сюзън Катц е прекият й началник. „Истинска драка. Сюзън Хиената“, мислено продължи да нарежда Даяна.

— Искам билков чай, когато си готова.

— В момента съм заета с архивирането. Защо сама не си направиш чай? — сопна й се Даяна.

— Да не би да има проблем, който искаш да обсъдим с господин Сисеро? — мило се поинтересува Сюзън.

— Не. Всичко е наред.

— Тогава го донеси, когато си готова. Това е всичко — каза Сюзън и й махна с ръка да тръгва.

Даяна погледна часовника си. Можеше ли да е само два следобед? Струваше ли си? Сигурно имаше и по-добър начин да привлече вниманието на Ърни.