Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wonderful, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павел Боянов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 77 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- viki-kati (2013)
- Разпознаване и корекция
- tanqdim (2013)
Издание:
Джил Барнет. Лудетина
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 2010
Редактор — Правда Панова
Коректор — Виолета Иванова
ISBN: 978-954-455-072-5
История
- — Добавяне
5
Той не изхвърли Клио във водния ров. Но май определено му се искаше. Вместо това арогантно я осведоми, че на сутринта възнамерява да се запознае със замъка. Очаквал бил от нея да го придружава.
Тя не получи възможност да му отговори с да или не. Докато си даде сметка, че се е шегувал за рова, и възвърне гласа си, той и сър Роджър излязоха от дневната така бързо и мълчаливо, както бяха дошли.
Затова може би изглеждаше странно, когато на сутринта Клио слезе в голямата зала с танцова стъпка. Преди това тя натъпка бучка сирене в устата си и погледна водния часовник, който беше купила от един венециански търговец на панаира по случай Архангелова задушница.
Времето изтичаше.
Тя затвори вратата на спалнята си и отиде на стълбището. Изпълни малък танц на стъпалата: три надолу, едно нагоре… три надолу, едно нагоре и така чак до витото стълбище.
Най-долу тя си затананика глупава песничка — фалшиво както обикновено, — завъртя се и подхвърли една червена ябълка във въздуха. Ловко я улови и си отхапа голямо, сочно парче.
Хммм. Вкусно.
Хвърли поглед на един от високите прозорци в стената, където железният капак беше отворен. Слънцето лееше дръзка жълта светлина по сивите камъни и те приличаха на издялани от чисто злато.
Беше от онези редки утрини, в които целият свят е хубав. Не ще и дума, денят беше много добър.
Защото тя закъсня с два часа.
През нощта, докато се измъчваше от безсъние, наум й дойде най-великолепната идея. За да бъдат нещата честни и за да изпита върху Мерик силата си, Клио реши, че не е нужно да се подчинява на заповедите му. По нейни изчисления можеше да става два часа по-късно всеки ден през следващите двайсет години и пак нямаше да му го върне тъпкано. Не че нямаше да се опита.
Искаше да види физиономията на графа, когато слезе в залата. Премина по мрачния коридор, където светеше само една догаряща свещ, и покрай нишата, където навремето висеше огромен фламандски гоблен. На Клио й бе мъчно за гоблена, с който баба й така се гордееше. Никой не знаеше къде се е дянал той, но Клио беше дала обет да обзаведе дома си с хубавите вещи, които го превръщаха в истински дом, с мебелите, обичани от жените в нейния род.
А ако сър Мерик се окажеше стипца, все едно. Щеше да употреби печалбите от продажбите на пиренов ейл. Ако откриеше рецептата де. В такъв случай нямаше да иска нищо от съпруга си.
Изтръска трохите от сиренето, полепнали по шафранено жълтата й туника. Този цвят я нравеше толкова бледа, че веднъж абатисата я беше запитала дали не е болна. Рано тази сутрин Клио си оплете филе от стара блатна тръстика и си направи прическа като на придворните дами.
Тя имаше толкова много коса, че нави плитките си на огромни охлюви около ушите и си сложи филето. Клио подръпна ръкавите си, които бяха прекалено дълги и с тях изглеждаше малка и безпомощна.
За финал придаде на лицето си невинно изражение: „Какво? Нима съм закъсняла?“. Съвсем нехайно заобиколи ъгъла и влезе в голямата зала.
Замръзна от ужас.
Помещението беше празно.
Тя постави ръце на хълбоците си и се огледа. Даже край огнището не дремеше някоя хрътка. Тези типове не знаеха ли какво е замислила? Ха!
Миг по-късно Клио се озова на двора. Циклопчо се скатаваше зад някакви счупени дъги близо до изоставената колиба на бъчваря. Паричко беше кацнал на главата му с разперени криле и приличаше на кичозния шлем на някой древен бог.
Тя се запита какво са намислили двамата й любимци. Почти не ги беше виждала, откакто дойдоха, защото сега се занимаваха с лов на мишки. Бяха загладили косъма, а очите им гледаха лениво и сито — като домашни кучета след коледно пиршество.
На двора нямаше никого. Тя излезе пред външните стени и се натъкна на същата пустота. Сякаш бе последният човек на света.
Подвижната порта бе вдигната и отвъд нея се носеше шум. Клио излезе навън и премина по дървените дъски, които служеха за мост над водния ров.
Всеки член на замъка, всеки в план, всеки крепостен, както и множество войници се бяха събрали в лагер, в чийто център бе опъната грамадна шатра. В четирите краища на шатрата бяха забодени копринени знаменца с герба на граф Гламорган — черно поле, бял кръст и кървавочервен лъв. Щом духнеше вятър, знаменцата се надигаха и червените лъвове сякаш размахваха лапи.
Клио се опита да види какво става, при което зърна сър Мерик. Той не носеше шлем или броня, а само ризница под дълга черна туника, препасана с кожен каиш, украсен с дебела сребърна верижка. Държеше ръцете си сключени зад гърба. На бедрото му висеше меч в ножница.
Вятърът се заигра с черната му коса, която падаше по врата му. Само за миг тази черна коса проблесна като сребро на яркото слънце, после светилната се отрази в ножницата.
Клио я заболяха очите и тя се видя принудена да ги затули с шепа. Сър Мерик се спираше да поговори с всички. Слугите не изглеждаха уплашени… все още. Не бяха паднали на колене, нито се бяха проснали по лице на земята.
Тя застана на няколко крачки от годеника си и зачака отклика му. Озъбване. Студен поглед като от предишната вечер. Или пък лъвският рев подхождаше повече на човек с прозвището Червения лъв?
Клио продължи да чака.
Не беше очаквала той да я игнорира. Ала точно това се случи.
Обзе я перверзното желание да го изрита едно хубаво, но тя не беше глупава, а просто ядосана, че великолепното й хрумване не се е получило.
Клио не мръдна от мястото си дълго време — толкова дълго, че хората започнаха да я гледат съжалително и притеснено, заради което тя се почувства още по-унизена. Нейният годеник разговаряте с един вилан, Томас Орача, който държеше най-много земя под аренда и всяка година садеше ечемик, жито и сено. Томас разказваше на своя господар за земята, водата, почвата и най-добрите земеделски култури. Клио чакаше ли, чакаше. Запристъпва от крак на крак и вирна високо брадичка, за да не би някой да заподозре, че е смутена.
Лорд Мерик щеше да обърне повече внимание на някоя муха.
Клио помъчи да се разсее с нещо, каквото и да е. Започна да смята наум, както се беше научила в манастира, само че задачите бяха с малко по-различни условия: ако имаше два боздугана, четири бойни секири и един чук, колко удара по главата щяха да стигнат, за да привлече внимание на граф Глиган?
Ако имаше стъкленица с прегладнели бълхи и гърненце лепкав мед, кое щеше да е по-забавно да пъхне в бронята му?
Ако имаше три жаби или вила за сено…
— Лейди Клио, господарю. — Томас Орача каза името й и всички погледи се насочиха към нея.
Клио видя как Мерик настръхна, но той с нищо не се издаде да е забелязал присъствието й. Може би беше така. Може би беше оглушал от многото битки. Може би бе станал дебелоглав от многото удари по шлема си. Може би…
— Защото са й притрябвали на моята лейди Клио вашите реколти?
— Не всички, господарю. — Томас гледаше ту графа, ту нея.
О, боже! Мерик щеше да разбере за пивоварната. Тя поклати глава, само че Томас вече не я гледаше.
— Лейди Клио иска само ечемика — продължи Томас. — Тя уреди да закупи дяловете на виланите, за да вари своя бира, господарю.
— Своя бира? — Сега Мерик се обърна и я погледна направо. Дотук с предположението, че не я е забелязал.
— Да, господарю. Лейди Клио ни разказа как в манастира се е научила на пивоварство и колко специален ще бъде нейният ейл. Как в Камроуз ще потекат реки от бира, с която да разнообразим сайдера и медовината.
Не беше проста задача да стои спокойна и овладяна под пронизващия му син поглед.
— Нашата господарка има големи планове за пивоварната на замъка — гордо заключи Томас.
— Нали? — кимна Мерик, наблюдавайки я с непроницаемо изражение.
— Да.
На Клио й се щеше Томас Орача да млъкне.
— Елате, милейди. — Мерик вдигна ръка към нея. Тонът му недвусмислено подсказваше, че не й предлага избор.
Краката й сами се понесоха към него, докато наум тя се хокаше: „Къде ти е гордостта? Остани там и се прави, че не го виждаш, както той преди малко!“ После Клио се озова пред него, а от гордостта й не бе останало нищичко. Тя мислено се наричаше страхливка, а разумът я съветваше: „Не го ядосвай пред целия този народ.“
Клио положи длан в неговата, защото така трябваше. Усети мазолите му, получени от дръжката на меча, от юздите на коня, от копия, боздугани и други оръжия.
Това бе обикновен жест, израз на учтивост. Много пъти други мъже й бяха предлагали ръката си — баща й, краля, разни кавалери.
Но ръката на този мъж излъчваше някаква смущаваща интимност. Сякаш бе прочел мислите й, той я обърна с лице към тълпата, за да видят всички сплетените им ръце. Докато стояха заедно по този начин, тя изпита чувството, че са едно цяло. Този чужд мъж и тя.
Пръстите му здраво стисна пръстите й — като стяга, с която в тъмниците приковават затворниците за стената. С чувство за обреченост, което вещаеше повече зло от коя да е поличба на Старата Гладис, Клио разбра, че всичко безвъзвратно ще се промени.