Джил Барнет
Лудетина (37)

36

В късния следобед буретата с ейл бяха пресушени. По нареждане на Клио икономът донесе пресния ейл от зимника и го поднесе заедно с вечерята. Тъй като Мерик и много от войниците му ги нямаше, трапезата беше много по-тиха от обичайно.

Тъй като мъжете явно се смущаваха от присъствието й, Клио вечеряше в стаята си. Имаше грижата да ги нагости добре, след което ги оставяше да си приказват по мъжки за битки, лов и други приключения.

Все още бе уморена, а апетитът й никакъв го нямаше. Щом слънцето залезе, Клио се почувства зле, замаяна, гадеше й се. Затова легна и се втренчи в корема си, сякаш очакваше той да порасне пред очите й.

Чу хъркането на котарака, затова се наведе и надникна под леглото.

— Циклопчо?

Той отвори окото си и я погледна.

— Мерик го няма. Чисто е. Скачай горе!

Тя потупа дюшека и Циклопчо светкавично изхвърча отдолу, скочи на леглото и се сви до рамото й. Клио се намести върху копринените възглавнички.

Докато го галеше, Циклопчо й мъркаше на ухото. Звукът я успокояваше и заглушаваше мъжкия смях от долния стаж.

Дълго лежа така и се взира в корема си. Направо не беше за вярване, че в нея е покълнал живот. Живо създание. Детенце. Мъничко човече, което беше наполовина Мерик и наполовина нея.

Дали щеше да е момче или момиче? Дали той или тя ще има сини очи, или зелени? Руса коса или коса, лъскава и черна като нощ?

— Как изглеждаш? — попита тя корема си. — Ехо-о-о-о, здравей. Аз съм твоята майка.

Клио започна да разтрива корема си — нежно, както някой ден щеше да разтрива гръбчето на бебето.

— Всяка нощ ще ти говоря, мое детенце. Ще ти разкажа за твоя баща. Той е невероятно красив, синеок, с черна коса и великолепна уста — стига да не раздава заповеди.

Тя се усмихна.

— Много ще се гордееш с него, понеже той е най-смелият рицар в цялата страна. Кралят го произведе в граф. Граф Гламорган. Само че той е по-известен като Червения лъв и всички се страхуват от него. С изключение на мен и може би сър Роджър и крал Едуард. Ти ще ги обикнеш и те ще ти станат кръстници.

Но да се върнем на баща ти. Аз го познавам така, както ти ще го опознаеш. Той е добър и внимателен, но строг и решителен. Ще те кара да даваш най-доброто от себе си. Не е лесен за общуване. Както и да е, истински хубавото е, че ще те обича с цялата свирепост на воинското си сърце.

Тя се разплака, сълзите пареха в очите й, давеха гърлото й. Клио положи длан на корема си с надеждата да почувства нещо, каквото и да е: потрепване, удар на едно малко сърчице, ритване. Пожела си Мерик да е тук, за да му каже какво са сътворили и да види лицето му.

— Е, детенце мамино. Спинкай сладко. О, за малко да забравя. Давам ти дума, че няма да ти пея никакви люлчини песни. Съзнавам, че ще бъде жестоко спрямо теб, защото по неволя трябва да ми бъдеш публика. Като не можеш да избягаш…

Пея страшно лошо и подозирам, че доста ще се замислиш дали да се пръкнеш на свят, пълен с толкова шум. О, мили Свети Суидън! Току-що ми хрумна ужасна мисъл! — Тя почука с пръст по брадичката си. — Дано не наследиш гласа ми. Клетото мъниче!

Клио въздъхна.

— Лека нощ, детенце мое. Лека нощ. — Тя затвори очи и добави: — Знай, че си обичано.

И преди мъжете да довършат първото буре с пиво, Клио заспа непробудно.

Мерик усети, че има нещо гнило веднага щом превали възвишението. Очертанията на Камроуз се различаваха в далечината, но в замъка не светеше никаква светлинка. Даже от това разстояние би трябвало да вижда запалените факли на караула. Той разтърка очи, пресъхнали от недоспиване. Мерик беше изнурен и всичко го болеше от битката в долината, кървавата битка. Освен сър Изамбард във фургоните се возеха и други ранени.

А подобно на него останалите войници бяха уморени, гладни и се нуждаеха от закрилата на Камроуз.

— Какво има? — Роджър застана до него.

— Виж там.

Роджър проследи погледа му.

— О, боже…

Миг по-късно Мерик пришпори уморения си жребец и се понесе като хала към мрачната крепост.

Мерик захлопа по портите, ала пазачът не му отвори. Изкрещя към парапета, ала без резултат.

— Как, по дяволите, ще влезем вътре? — поинтересува се Роджър.

Мерик закрачи напред-назад. Мислеше. Триста дяволи, какво ставаше вътре? Заби поглед в мостовата кула и разтърка брадясалото си лице.

Отиде при портата и я ритна с всичка сила. Когато пак не получи отговор, се обърна към войниците.

— Вдигнете олелия. Продерете си гърлата от викане. Дрънчете с мечове. А ти, Роджър, ми помогни да разбия тази врата.

Не след дълго успяха да избият малкото прозорче в портата. Там проблесна слаба вощеница и едно черно око. Беше Старата Гладис.

— Махни резето, бабо. Аз съм, сър Мерик.

— Това го виждам — съгласи се тя. — Освен за тъпа и за сляпа ли ме взимаш?

— По-бързо. Ранени мъже водя.

— Сър Роджър пострадал ли е?

— Не — отговори Мерик.

Щом Роджър тихо простена, Мерик се протегна и го сграбчи.

— Само да си мръднал — изскърца със зъби той — ще те завържа и ще те предам на нея. Сега й отговори.

— Аз съм, сър Роджър Фицалан.

След миг резето се плъзна, а веригите бяха пуснати. Портата широко се отвори. Мерик сърдито влезе през нея.

— Какво става? Къде са стражите? А караулът? Защо няма запалени факли? — Той дръпна една угаснала факла от желязната й поставка, топна я в кофата с олио и я запали.

— Роджър. Залости портите и прибери войниците. Вкарай ранените в голямата зала. — Мерик се забави само за миг, колкото да се огледа. Сякаш крепостта беше опустяла.

— Там е един от стражите ти. — Старата Гладис посочи един тъмен ъгъл. Мерик го освети с факлата.

Това беше пазачът. Той седеше на земята, на няколко крачки от него.

Мерик се приближи, търсейки кървави следи. Мислеше, че човекът е мъртъв. Гърбът му опираше в каменната стена, все едно е стоял там и просто се е изсулил надолу. Главата му беше килната настрани.

Не беше мъртъв. Хъркаше.

— Събуди се! — кресна Мерик.

Все едно не беше изрекъл — всъщност изкрещял — заповед.

— Хей, живо! — Мерик силничко го подбутна с ботуш. Мъжът спеше непробудно.

Роджър беше вдигнал решетката и уморените войници се точеха на редица вътре. Фургоните с петима ранени трополяха най-отзад.

Мерик се затича към следващите порти, спирайки при всеки пост, където всеки страж спеше непробудно. Тръшна вратите на голямата зала с такава сила, че те се удариха в стените и заскърцаха на панти. Запали факлите по стените с огъня, който носеше, и замъкът се озари от светлина.

На масите, където се е вечеряло, войниците, стражите, че даже и слугите дълбоко спяха. Някой бяха положили глави на ръцете си, други бяха налягали по скамейките.

Сякаш всички бяха отровени.

Той изтича нагоре по стълбището, към спалнята. Почти го достраша да отвори вратите й. Достраша го, че ще завари нея ранена или отвлечена от злодея, който бе упоил хората му.

Ала щом се добра до леглото, различи тялото й. Тя спеше, подобно на другите. Лицето й носеше израз на сладко умиротворение. Той я докосна по рамото, колкото да се увери, че е жива и очите не го лъжат.

Възможно е било уелсците да нападнат и да заграбят всичко. Щяха да заварят заспали войниците, които бяха там да бранят жена му. Някой бе скроил пъклен план. Нищо чудно точно сега уелсците да се носят в атака към крепостта.

Мерик изтича на двора, крещейки разпореждания на уморените войници. Никой от стражите не беше се събудил, затова изпрати на пост изтощените си хора, а той и Роджър се заеха да открият какво е станало.