Джил Барнет
Лудетина (11)

10

Някой викаше името му.

— Мерик?

А, годеницата му. Гласът й идваше много отдалеч. Наистина ли я беше заключил в непристъпна кула?

— Господарю?

Неговият оръженосец Тобин.

— Dominus vobiscum.

Сега пък кой говореше? Свещеникът. На латински. Последно причастие ли? Кой беше умрял?

Мерик отвори очи.

Валеше.

Той примигна и зрението му се проясни. Брат Дисмас го пръскаше със светена вода и се молеше за грешната му душа.

— Да му се не види! — изрева Мерик. — Не съм мъртъв бе, глупако! — Опита се да седне, ала пред очите му затрептяха хиляди пламъчета. Все едно някой се беше опитал да му разцепи главата на две.

Той полегна обратно, сипейки ругатня връз ругатня. Сега главата му запулсира, той потрепери и изстена.

По лицето му се застича вода. Мерик отвори едното си око.

— Ако още веднъж ме напръскаш…

— Господ казва, че неговата светена вода ще пречисти сърцето ти и ще предпази подлата ти човешка душа.

Мерик измуча и протегна към монаха яките си ръце, но някой овреме издърпа встрани дебелоглавия божи служител.

Следващия път Мерик видя лицето на Клио, която се взираше в него. Кожата й изглеждаше прекалено бледа.

Той отпусна ръце и заопипва сухата пръст. Лежеше на твърда почва.

— Какво стана?

— Ударих те по главата с тиган.

Не беше изненадан. Чу как хората му си зашепнаха разтревожено. Оръженосците и много войници ги бяха наобиколили в кръг.

Лейди Клио все още се взираше в лицето му, хапейки долната си устна. Той сплете поглед с нейния.

— Биваше ли ме?

Тя се намръщи и очевидно се стресна.

— В какво дали те е бивало?

— В каквото те е накарало да ме замериш с тиган.

Мъжете се разсмяха. Тя — не. Изглеждаше сърдита. Беше го ударила с тиган, а не показваше капчица разкаяние или страх.

Нямаше извинение. Вместо това тя отново стана предишния инат, брадичката й се вирна, устата й се опъна.

Мерик дълго се взира в устните й, защото те бяха единственият цвят на лицето й. Бяха оцапани с червено и изглеждаха сладки и съблазнителни, все едно ги беше начервила, за да го измъчва.

Време беше.

Ръката му се стрелна нагоре и той светкавично притегли главата й към свята. Клио падна на гърдите му. Мерик я стисна и грубо я целуна.

Тя почна да се бори, да се извива и да пъшка, затова той се претърколи и я затисна под себе си.

Хората му огласиха въздуха с подсвирквания и подканяния. Клио отвори уста и се опита да извика. Тогава той пъхна езика си вътре.

Тя спря да се бори и притихна. Мерик отвори очи, докато милваше устата й с език.

Клио го гледаше стреснато. В очите й той съзря страст, желание и нещо повече.

Тогава тя го ухапа.

 

 

Клио избута Мерик, докато той се изтъркаляше от нея с приглушена псувня. Хората му се смееха тихо.

Тя криво-ляво се изправи на крака и яростно го погледна.

— Нямаш право!

Мерик сякаш стана двойно по-голям пред очите й. Миг по-късно се изправяше пред нея — висок, страховит и истински ядосан. Двамата ги делеше едва педя.

— Нямал съм право ли? — попита той с убийствено спокойствие.

— Да. — Отговорът бе даден с категоричен тон, напук.

— Ти си моя, Клио. — Премереният му тон не търпеше възражения. — Май си забравила това.

— Не. Не съм забравила, милорд. Вие забравихте. — Тя направи пауза и каза точно каквото мислеше. — Цели шест години.

За секунда се възцари такова мълчание, че игла да паднеше, щеше да се чуе. Думите й прозвучаха като жестока подигравка. Мъжете започнаха да се разотиват, мърморейки. Клио чу някой да шепне за страховитата репутация на Червения лъв. Друг мъж я нарече глупачка.

Но тя нямаше да отстъпи. Вече беше изгубила страшно много. Дом, гордост, а сега и достойнство.

— Тобин! — извика Мерик на оръженосеца си, без да откъсва поглед от нея. — Ще си поприказвам с теб.

Момъкът, който пердашеше Туп, спря преди ъгъла. Вече не изглеждаше толкова наперен. Туп и Бух се бяха изнизали от конюшнята още щом Мерик се свести.

Той тръгна към оръженосеца си.

Клио издиша.

Той спря и я погледна отново.

— Чакай тук.

Деляха ги няколко крачки и тя тихичко рече:

— Май много обичате да ме карате да ви чакам, милорд.

Мерик така се закова на място, сякаш го бяха побили като кол в земята.

Клио незабавно пожела да си вземе думите назад. Той много бавно се обърна с присвити очи.

— Смятах, че да ме изчакаш тук за минутка няма да е прекалено изпитание за духа ти.

Тъй като бездруго беше затънала дълбоко в дупка, от която лесно нямаше да се измъкне, Клио реши да избере свадата.

— Сума време те чакам. Не ми е приятно.

Пронизващият му поглед проникна на места, които тя би предпочела да скрие. Мерик кръстоса ръце.

— Защо ли имам чувството, че още малко и ще тропнеш с крак?

Лицето й се зачерви от притеснение. Спомни си как баща й я хокаше така, когато беше малка. Измъчваше я, че той е прав, тя се държеше като инат.

Ала не бе лесно да се откажеш от гордостта. Онези две години й се бяха сторили цяла вечност. Трудно се понасяха погледите на сестрите, които мислеха, че тя е била забравена или може би дори изоставена. Съжалението им бе по-оскърбително от всяко хокане.

Клио бурно мечтаеше за любов и брак. Но мечтите й бавно линееха час по час, докато всеки ден, прекаран в очакване на него, се простираше като безкраен път към нищото.

— Не е важно. — Тя високомерно махна с ръка. — Свършете си работата, господарю. Аз ще ви изчакам. — Тя млъкна и май дяволът я накара да добави: — Много ме бива в чакането.

Той скъси разстоянието помежду им с няколко разкрача и през стиснати зъби рече.

— Забрави какво казах.

Улови ръката й толкова здраво, че Клио изохка.

— Промених решението си. Бих искал вашата компания, милейди.

Завъртя я към себе си така светкавично, че й се зави свят, сетне пое към замъка. На Клио й се наложи да подтичва, за да не изостане, а коприненото було с обръча се килна настрани.