Джил Барнет
Лудетина (21)

20

Преди Клио никога не беше виждала механична птица. Не знаеше, че подобна играчка съществува и не беше копняла да притежава такава. Според Мерик тази птичка принадлежала на великия македонец Александър.

Тя се взря в механичната играчка и се сети за Паричко, при което отправи бърза молитва той да е жив и здрав в гората. Може би се люлееше нагоре-надолу от клона на някоя върба или щастливо се излежаваше върху главата я на лисица, я на язовец и кълвеше въшки — любимото му развлечение.

Механичната птица, която бе обхванала в шепи, имаше странен вид. Ех, де да можеше да говори! Какви ли неща би й разказало.

Клио погледна котарака си, който се бе умърлушил след изчезването на ястреба. Тя пъхна медното ключе в мъничкия прорез в гърба на птичето и го нави, както Мерик й показа.

Птичката зацъка, уж чуруликаше, а при всяко цъкане крилцата се повдигаха малко, докато накрая не се разпериха като на сокол.

Циклопчо — същинско чудо! — внезапно се разбуди, изви гръб, засъска и седна на задните си лапи. Докато се взираше в птицата с едното си око, опашката му се замята напред-назад.

Завчера Старата Гладис беше поставила черна превръзка на мястото на липсващото око, което придаде на котарака вид на езическо божество. Щом го зърна, брат Дисмас едва не получи удар и се развика, че Циклопчо бил слуга на рогатия.

Механичната птица с пъстрото минало започна да се клатушка, описвайки кръг.

Циклопчо й се нахвърли. Дебелият му корем затисна играчката, която продължи да издава звук като от счупено звънче. Зън-бръм-бръм! После Циклопчо изскочи през вратата толкова бързо, че ако не беше мярнала опашката му, Клио като нищо щеше да си помисли, че котаракът й се е изпарил вдън земя.

Птицата беше повалена на пода, а крилцата й висяха под неестествен ъгъл, а от гърба му стърчеше тел, навита като къдриците на Дулси. Клио се надигна от табуретката до новото си легло, вдигна разнебитената играчка и я остави на масата, отрупана със сандъчета за бижута и драгоценности, златни чаши, листа от благородни метали и ценни мощехранителници.

Колкото пъти се обърнеше да се огледа, не вярваше на очите си. Чеизът й преливаше отвсякъде.

На пода бяха стоварени източни килими със сложни плетеници от фигури: копринени славеи, пищни рози, бели коне. Край едната стена на дневната бяха струпани фламандски гоблени, а до тях се мъдреха ракли с платно в различни чудни цветове. Някои платове искряха като изпредени от същински скъпоценни камъни: сапфири, рубини, изумруди и кехлибар. В други имаше вплетени нишки сребро, мед и злато, а от една ракла преливаха панделки, ширити, пискюли и сърма, които искряха като сияйната месечина.

На очи биеше едно великолепно плюшено легло. Сандъкът му беше от палисандрово дърво, а рамката за балдахина — от абанос. То бе застлано с фини ленени чаршафи, избелени така, че грееха като слънцето. По леглото бяха пръснати възглавници, изпредени в Кашмир от козя вълна.

От Ориента, от земите, където живееше мангустата, пристигна дървено колело за предене на вълна, което даваше невероятно фина нишка. То стоеше в ъгъла до арфа с позлатени струни и три музикални инструмента от тръстика, които звучаха тъжовно и меко като среднощен вик на самотна птица.

Следваше малко писалище с табуретка, изработена от същото дърво, върху чиято седалка бяха гравирани леопарди. Мерик нареди да ги поставят до най-голямата капандура, за да отразяват светлината с лакираната си повърхност. Сега, докато Клио го гледаше, писалището придоби наситения цвят на топъл летен заник.

Ала подобно на своя дарител писалището пазеше великолепни, изненадващи тайни, защото, щом Клио повдигнеше капака, отдолу се откриваше чекмедже. То бе пълно с пергамент, тънък като люспа от лук. До фината хартия седеше лакирана кутия с писци и резци в различни размери, както и рог, пълен с безценното индигово мастило — дар от султан, който се впечатлил от ездаческия талант на годеника й.

Имаше още. Много още. Във всеки ъгъл. Всяко кътче съдържаше нещо ново, нещо по-уникално и забавно от предишното. Докато разглеждаше стаята, Клио се почувства зашеметена от богатствата, струпани пред очите й. Тук. В Камроуз, нейния дом, мястото, на което тя жадуваше да възвърне предишната елегантност. Ала това бе повече от елегантно.

Струваше й се, че всички тези скъпоценности идват малко в повече. Но какво ще рече богатство и величие да идват „в повече“?

Объркана от мислите си, тя зърна отражението си в огромното месингово огледало, което Дулси беше закачила близо до новия й сребърен леген и сребърна кана с дръжка във формата на лъв, готов за скок.

Хрумна й, че тези богатства са й дар от Червения лъв; те бяха негова собственост и той предпочете да ги даде на нея. Преди тя с омерзение смяташе, че откупът за булката е разплащане, че булката е нещо като робиня, купена на търг от предложилия най-висока цена.

Ала Мерик успя да й създаде усещането, че това са дарове, подбрани специално за нея. Дарове, които не трябваше да я подкупят; а да й доставят удоволствие и комфорт. Даваше си сметка, че звучи наивно, ала тази мисъл намираше отклик в сърцето й.

Вгледа се в полирания месинг.

Какво беше това, което заничаше към нея? Клио леко наклони глава. Не приличаше на себе си. Протегна ръка към сините перли във формата на капки, които красяха диадемата със златна мрежа за коса и бяха със същия цвят като ледените очи на Мерик.

Кожата й се зачерви, все едно се беше разхождала под знойното лятно слънце, зелените й очи заблестяха. Тя докосна алените си, подпухнали устни.

Целуната. Бяха я целунали.

Това не бе похотливата целувка на дъртия епископ в тъмното ъгълче под стълбите, нито бързо клъвване по бузата, както правеха оборските ратайчета. Това беше мъжка целувка. Истинска целувка. Толкова интимна целувка, че направо не беше за вярване.

Тя замечтано въздъхна.

Султаните от Ориента може и да бяха възхитени от ездаческия талант на Мерик, но Клио бе далеч по-впечатлена от умението му да се целува.

Обеща да се ожени за Мерик. Даде му думата си.

Не знаеше кое е по за чудене: че тя така охотно се съгласи или че той въобще я попита. Ако беше отговорила отрицателно, той щеше ли да приеме отказа й? От инат би искала да изпробва тази теория, но знаеше, че никога няма да го направи.

Клио се мъчеше да се убеди, че е все едно. Мъчеше се като грешен дявол. Той я спечели безапелационно, както се печели награда в турнир.

И то я спечели не с груба сила, не с богатствата и разкоша наоколо. Не я спечели с целувки, които й взимаха ума. По-скоро това беше свързано с изненадващата му доброта, както и нежната твърдост, която бе наблюдавала у него през изминалата седмица.

Ала нещото, което окончателно я покори, беше далеч по-забележително, по-могъщо. Ставаше дума за най-големия подарък, който Мерик й поднесе: правото да каже не.

Малко преди утринната молитва, тъй като не можеше да мигне на новото си плюшено легло, Клио се качи на парапета с бойниците и притисна гръб към студените, влажни камъни. Зарея поглед в нощното небе, което беше толкова ясно, че звездите изглеждаха близо като светулките в близката гора.

Веднъж, когато беше малка, Клио на своя глава отиде в гората и видя някакви странни петънца светлина да кръжат във въздуха на рояци, като пламтящи пчели. Така се беше уплашила, че изтича право в обятията на майка си, разплакана.

Само че майка й я прегърна здраво, за да не плаче, и я заведе обратно в гората и й обясни какво представляват тези светли петънца. Хората ги наричали кадиски мухи, а селяните вярвали, че носят добър късмет на този, който ги види. Досущ източната звезда, която възвестила раждането на Христос, светулките дружали с ангелите, а още в първите дни на Сътворението лично Господ ги благословил и оттогава те радостно танцували във въздуха.

Клио не забрави онзи ден, защото това беше един от малкото спомени, в които виждаше лицето на своята майка.

Клио гледаше небето, унесена в спомени, и в душата й затрептя радостно чувство. Звездите изтляха и тя се накани да се прибира, но една врата на двора изскърца. Клио се подпря на бойниците и се надвеси от парапета.

Видя, че Мерик е излязъл навън, и неотклонно го проследи с поглед. Имаше нещо в походката му — в чупката на ханша, в големите крачки, които сякаш поглъщаха земята, в начина, по който ръцете му хем се движеха, хем дясната все оставаше върху дръжката на меча, въпреки че се намираше на своя територия.

Плещите му бяха изправени, главната гордо вдигната. Черната му коса блестеше, посребрена от светлата зора, закъдрена там, където краищата се допираха о раменете. Мерик носеше кожена туника в същия цвят като косата му. Ботушите му стигаха почти до колената, шпорите му излъчваха златна лъскавина. Той обмени няколко думи с майсторите и работниците.

Незнайно защо Клио се скри в сенките с пламнало лице. Нямаше как Мерик да я е видял, но сякаш я усети. Помежду им съществуваше някаква невидима верига, която ги свързваше в един ум, в една душа.

По челото й изби пот. Клио не помръдна, даже затаи дъх, докато гръдният й кош не заплаши да се пръсне. Бавно, потайно надникна от сенките. Чувстваше се като крадец.

Мерик разговаряше със зидарите и след секунди те всички тръгнаха към най-новото укрепление в крепостта: вътрешна желязна решетка, която беше добавена миналата седмица за сигурност.

Клио се почувства странно олекнала, сякаш присъстваше само наполовина там. Взря се в златната зора. Може би звездите също като светулките й бяха донесли късмет. Все пак добре беше огледала Мерик.

После се наруга, че е глупачка. Ако късметът наистина я беше споходил, Мерик щеше да е само с препаска на слабините.

 

 

След няколко дена, през които непрекъснато беше зает, Мерик стоеше приведен над парадната маса и затискаше с ръце краищата на една голяма строителна скица.

— Зърнах някакъв уелски дявол, яхнал арабския ти жребец.

Мерик вдигна поглед.

Сър Роджър стоеше под арката на един от страничните входове. Стискаше шлема си под мишница и беше бутнал качулката си назад. Сега тя висеше около врата му като ярем.

От червената му коса стърчаха листа и лепкав мъх, ризницата му бе оцапана с трева и пръст. Цялата му броня беше омазана с кал, сякаш някой хубаво го беше овалял в тинята.

Той се запъти към Мерик и от ботушите му на струи протече вода.

Мерик бавно разгледа приятеля си.

— Изненадан съм, дето Стария Лангдън не те е учил, че с броня не се плува.

Роджър му отговори с груб жест и хвърли шлема и ръкавиците си на една пейка. Един прогизнал блатен невен се приземи до Мерик, който го вдигна и го размаха пред Роджър.

— Да си загубил това?

Роджър избълва една цветиста псувня.

Мерик рядко беше виждал приятеля си в подобно състояние. По принцип Роджър беше в непоносимо приятно настроение. Мерик пак заразглежда плановете за моста.

— Не си на себе си. Дамите ще бъдат съкрушени.

Роджър седна срещу него.

— Преследвах онзи проклетник заради теб.

— Заради мен ли? — Тази глупост преля чашата. Мерик криво се засмя.

— Да, заради теб. Конят е твой.

— Виж ти, помислих си, че е, защото откакто се сдобих с този жребец, ти се опитваш да ми го измъкнеш по всевъзможни начини. — Роджър заби поглед в ръцете си и невярващо разтърси глава.

— През последните две години как ли не те изнудвах да ми го продадеш!

— Зная.

Роджър вдигна поглед.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Мислех, че ще трошиш стени, задето си загубил жребеца си.

Мерик сви рамене.

— И други коне си имам.

— Да нямаш треска?

Да, помисли си Мерик, пренебрегвайки озадачения поглед на приятеля си. Кръвта му кипеше, ала температурата не бе предизвикана от болест. Само ако Роджър узнаеше, че е луднал по една жена!

Предпочете да не отговаря и се престори, че разглежда скицата, без да е сигурен, че не я държи наопаки.

Няколко дълги секунди Роджър също мълча, после недоволно си призна:

— Наложи се оръженосецът и двама войници да ме вадят от реката. — Заби камата си в една зелена круша, поставена във фруктиера на масата, отхапа огромно парче и стръвно задъвка, все едно това бе жилава овнешка пържола. — За малко да се удавя.

— Личи си. Ще ядеш ли тая круша, или ще я убиваш?

— И двете — отвърна Роджър с пълна уста.

— Да попитам ли как прочут ездач като теб се е озовал в реката?

— Не и ако държиш на живота си.

Мерик се засмя гръмогласно.

От гневно възмущение изражението на Роджър се промени до плаха радост.

— Предполагам, че щеше да е забавно представление, ако не се беше случило с мен.

— Ако се беше случило на мен, ти щеше да ревеш от смях и да се кискаш, докато не ти забия юмрук в мутрата.

— Вярно е.

— Само гордостта ти е болезнено засегната.

— Не.

— Да не си ранен? — напрегна се Мерик. Споменът за Клио и стрелата още бе прекалено пресен. Той обичаше Роджър като брата, който никога не бе имал.

— И задникът ми. — Роджър се размърда. — Боли ме като зъбите на Света Аполония. Речното дъно е каменисто, да му се не види!

Мерик му подхвърли една възглавничка от високия господарски стол, която Роджър улови и за негова изненада, си подложи.

— Трябваше да видиш онзи ездач, Мерик. — Той размаха камата с набодено парче круша, за да подчертае думите си. — Не съм виждал някой да язди така, като хала! Все едно цял живот е яздил жребеца ти! — Роджър откъсна поглед от таванските греди и се обърна към приятеля си. — Приличаха на едно цяло. Направо летяха по онези стръмни скали към долината. В сравнение с тях конниците от Дамаск са истински бабички.

Но Мерик не се интересуваше от никакви бабички. Той мислеше за Клио, представяше си лицето й — нейното особено лице — земния, сладък аромат на устата й.

Роджър седеше отсреща му и съзнанието му изпълваше съвсем различен образ — ездач и жребец, най-хубавият, който беше виждал, да летят през дивата уелска долина, все едно са опиянени от вятъра.