Джил Барнет
Лудетина (5)

4

Крепостта Камроуз, Гламорган, из уелските блата

Старата Гладис се кълнеше пред куцо и сакато, че е друид. Това — напук на факта, че друидският култ бе мъртъв от няколко столетия. Старата уелска разправяше, че е ясновидка, че има виждането.

Когато две гарги си свиха гнездо на бряста до колибата на бъчваря, Старата Гладис предрече, че бездетната му вдовица ще роди близнаци. Всички се смееха, докато яловата вдовица не отиде на панаира по случай Архангелова задушница и там не се взе с един ковач от Брекън.

Преди да са изминали три жътви, тя имаше четири здрави и яки синчета — родени по две наведнъж. След това селянките няколко недели прехвърчаха като гълъбици до Гладис за предсказания по всякакви теми — от акушерство до любов.

Обаче това трая от ден до пладне и скоро Старата Гладис бе забравена заедно с пророкуванията си. Но ако някой попиташе селяните коя е най-грозничката мома в долината, всички единодушно щяха да кажат, че това е гъсарката Герди, която за зла участ приличаше на гъските, които пасеше.

Обаче никой не знаеше, че Герди е отишла при Старата Гладис по пълнолуние. Гъсарката почна да става всяка сутрин, за да си мие лицето с роса от розовия валерианов храст, който бе поникнал на един камък в река Уей, а после закусваше със супа от ряпа.

Има-няма две седмици от тогава, най-красивият трубадур, минавал някога през селото, пламенно залюби гъсарката Герди и се закле да използва живота и лирата си, за да възпее пред света рядката й красота. За последно селяните ги видяха в деня на венчавката им, когато пеещият трубадур и ухилената до уши Герди потеглиха с каруцата му, в чийто багажник бяха натъпкани всичките й гъски, които шумно кряскаха, докато двойката не изчезна от хоризонта.

По-сетне пророчествата на Старата Гладис рядко оставаха без публика. Посочеше ли шест черни лебеда с коментара, че това е поличба, всички питаха лоша или добра. Ако вятърът внезапно задухаше, жените се прибираха през вратите си заднешком. Изгрееше ли оранжева месечина, заспиваха с врабче перце под възглавниците, за да се опазят от лоши сънища, които биха могли да се сбъднат.

Но според брат Дисмас, монахът на Камроуз, Старата Гладис беше еретичка. Че и малко несвястна на всичкото отгоре. Ако някой по погрешка отвореше дума за лудата уелска, която уж имала виждането, брат Дисмас се прекръстваше, изричаше няколко пъти „Отче наш“, после цял час отправяше молитвите си към Светата Троица. Търпеше я от богоугодно снизхождение към изкуфялата й глава, заради собственото си доброжелателство и милосърдие… пък и защото Господ му повеляваше.

По всичко личеше, че Господ разговаря с брат Дисмас. Всеки ден.

Затова същата онази нощ, когато някой позвъни на портите, Старата Гладис се изправи на сламеника си и изпищя: — Беля! Беля иде! Четири камбанки значи беля! Никой не рачи да отвори вратата.

Освен брат Дисмас. Дълбокият глас Господен му заповяда.

Камбанката звънеше ли, звънеше, сякаш някой я налагаше с боздуган. Брат Дисмас взе дебела свещ от капището и я запали от една вощеница. Затътри се през двора, чудейки се защо тази нощ Господ не го е оставил да си поспи.

Като се прозявате, прескочи няколко спящи кучета и потърси с очи караула. Чу шумно хъркане. Вместо да пази вратата, стражът сладко дремеше с празна халба в отпусната си ръка.

Камбанката зазвъня още по-силно отпреди. Брат Дисмас раздразнено вдигна свещта и отмести резето. Примигна вторачено, вдигна свещта по-нависоко и се опули.

Сетне се прекръсти и зарея поглед към небесата.

— Милостиви боже, май си забравил да ми споменеш нещо.

 

 

Клио стоеше в дневната на Камроуз, пред една колона, където бе издълбан ликът на Уилям Завоевателя. Уелсците, които до неотдавна заемаха замъка, бяха използвали дъбовата колона да си държат кинжалите. В деня на пристигането си Клио беше издърпала оттам четири опасни ками.

Сега се отдръпна и погледна образа.

Уилям Завоевателя вече си имаше трапчинки.

Клио се обърна и закрачи, а тазвечерните предупреждения на Старата Гладис кънтяха в ушите й:

— Да запалиш свещите.

Призори три ястреба кръжаха над кулата, вятърът духаше от изток, а готвачката откри, че маята е червива.

Клио я запита на какво са тези поличби, но Гладис й се сопна, че тепърва имало да се разбере. Ласкателствата не помогнаха.

Затова на вечеря Клио пропусна хляба — мислено виждаше червейчетата в маята. Хапна само малко кашкавал и две-три лъжици грахова каша. Сега стомахът я престъргваше и дори топлото прясното мляко с мед не й помогна да заспи.

Тя крачеше из помещението, отегчена и притеснена. Щом минеше покрай свещниците, пламъците трепваха и разливаха чудни сенки по стените. Клио се загледа мрачно пред себе си, стисна с юмруци роклята си и се завъртя. На отсрещната стена се завъртя една сянка с формата на черковна камбана.

Клио пусна роклята и кръстоса ръце високо над главата си. Сянката сякаш хвръкна по стените, добила формата на ястреб. Клио си спомни как наблюдаваше птиците от прозореца на сивата си стаичка в метоха и си пожелаваше да е сокол, ястреб или дори чучулига, за да отлети надалеч.

Благородничките не разполагаха със свобода. Те се раждаха, за да се покоряват на прищевките на мъжете. За сетен път Клио се зачуди как ли щеше да се развие животът й, ако се беше родила в обикновено семейство.

Клио отиде при тясната амбразура и отмести тежкия дървен капак. Загледа се в мрачното нощно небе. Какво ли беше усещането да си свободен като мъж? Какво ли беше да се сражаваш на кръстоносни походи, да лежиш под звездите в другия край на света, да виждаш градове, хора и земи, които са различни от родните?

Запита се какво ли е да си рицар и къде ли се е губил годеникът и през отминалите години. Помъчи се да си го представи как изглежда.

Щеше ли да се окаже с брадичка като секира, ръце като бутове шунка и тяло, покрито с белези? Дали му викаха Червения лъв, защото е червенокос като ковача на замъка? Дано да не е така. На ковача му стърчаха косми от ушите и носа, а косата му никнеше на рехави туфи — като арпаджик или праз.

Толкова много въпроси й се въртяха в главата, че сънят нямаше как да я навести. Клио напразно се завиваше в постелята си всяка нощ, откакто се прибра в замъка, който някога бе неин дом.

Но Камроуз се бе променил от дните на нейната младост. Скоро след смъртта на баща й уелсците го бяха завладели и Клио го отписа завинаги.

Докато не прочете писмото, което годеникът й изпрати на абатисата миналата година. Наскоро коронованият Едуард го беше изтръгнал от вражеските ръце. Сега по силата на кралското благоволение и Клио, и земите й принадлежаха на нейния бъдещ съпруг.

Тя не се чувстваше тук като у дома си. Даже посред бял ден замъкът й се струваше чужд, студен и неуютен. Стените бяха издигнати по-високо отпреди с по-едри камъни и тя имаше чувството, че е заключена в кула. Отворите за прозорците бяха снабдени със здрави капаци, вместо да ги покрият както преди с тънка жълтеникава кожа, избродирана със соколи, бръшлян, рози и други украшения. Някога дойката й беше разправила, че баба й лично е ушила тези покривала, съчетавайки гербовете на мъжа си и на своя бащин род. Клио ги обичаше, защото слънчевата светлина винаги проникваше през тях.

А сега даже сутрин дневната тънеше в мрак, миришеше на пушек и мухъл. Мебелите бяха грамадни, примитивно сковани и твърди. Не беше останало нищо, принадлежало на семейството й.

Никакви гоблени. Никакви кожени рогозки. Никакви ракли с фини ленени чаршафи или пухени завивки. Леглото й представляваше груб сандък с боцкащо сено за дюшек. Върху сеното беше заметнато вълнено одеяло, което още я щипеше, въпреки че го беше прочистила от бълхите.

Когато пристигна, по первазите и стрехите гнездяха врабчета и гълъби, които летяха свободно из стаите, съдейки по мръсотията по пода. Дни наред тя и малцината слуги, които се бяха завърнали в замъка, се бяха занимавали с чистене.

Една жена можеше да се гордее с много малко неща. С децата си, може би със своя мъж и непременно със своя дом. Заради своите предшественички Клио искате да види замъка в някогашния му блясък. Искаше Камроуз да е самата прелест. Но той не беше, затова тя се движеше само из старите си стаи и си гледаше работата, докато чакаше пристигането на годеника си.

Опитваше се да разсее страха, стаен дълбоко в нея при мисълта, че най-сетне ще го срещне лице в лице — мъжа, известен като Червения лъв. Това прозвище не извикваше образа на приятен и кротък човек.

Но колкото и да се опитваше, не успя да прогони тревогата си. Тя беше настанена там, в душата й, ясна и реална като лош сън, от който искаш час по-скоро да се събудиш, за да го забравиш. Само че Клио не можеше да забрави, че животът и съдбата й са в ръцете на човек, който й е напълно чужд.

Затова беше решила да го срещне на своя почва. Би искала да се запъти към него със същата грациозна лебедова походка на придворните дами на кралица Елеонора — без страх, единствено с увереност. От гордост би искала да му покаже с това какво най-брутално е предпочел да пропусне.

Клио допря пръст до устните си, притвори клепки и се замисли за онези елегантни дами. Опита се да си ги представи точно каквито бяха.

Направи две крачки назад, после още две. Пое си дълбоко дъх, вирна брадичка, арогантно килна глава и плавно заситни напред — все едно бе лебед, плаващ върху кристално езеро.

След няколко стъпки спря и потрепери. Подметките на пантофките й застъргаха по каменния под като стомана върху точило. Звукът я пронизваше от петите до зъбите.

Клио изтънчено стисна везаната си роба, сведе глава и рече:

— Добре дошъл, благородни рицарю. — Понечи да направи реверанс, но се изправи и нетърпеливо почука с пръст по бузата си. — Не, не, не така.

Изпъчи се, изпъна ръка и безжизнено я отпусна — нали трябваше да демонстрира женствената си уязвимост — след което бавно тръгна.

— Сър Мерик. Великолепно е да се запозная с рицар, добил такава слава. — Тя стори реверанс и се надигна изненадващо грациозно. — Непременно трябва да ми кажете, сър, какво ви задържа далеч от мен през изминалите четири години. Глави ли рязахте? — Тя прокара пръст по шията си и изплези език.

— Или сварявахте живи хора в нагорещена мазнина? — Взе една кана и изля водата през прозореца, смеейки се зловещо.

— Или… — завъртя се, вдигнала ръце високо над главата си, все едно държеше брадва — просто сечахте… — Клио замахна надолу и шумно изпухтя — гнусните неверници с бойната си брадвичка?

Отново зае дворцовата поза, застана с лице към колоната и сладко се усмихна.

— Ах, значи не се казвало брадвичка, а боздуган? И си имало шипове ли? О, не, никога не съм виждала мъж да размахва боздуган. — Запърха глупаво с мигли. — Какво ме питате? — Тя сплете молитвено пръсти и ги поднесе към лицето си. — Да, сър рицарю. Виждам яките ви, хубави мускули.

Клио замлъкна и ококори очи в престорено удивление.

— Дали не бих искала да ви помилвам? Естествено, само че ще ви се наложи да коленичите, защото оттук не мога да достигна тлъстата ви кратуна. Аз съм една мъничка, безпомощна женица, която я бива само да чака сватбата си.

Клио изпусна театрална въздишка и притисна длани към гърдите си.

— Такова изпитание е да чакаш годеника си. Кажете ми, сър рицарю, кога решихте да благоволите да дойдете за мен?

Взря се умолително в колоната.

— Може би сте се притеснили, че ще остарея и няма да мога да ви родя деца? — Тя кимна, вдигна пръст високо във въздуха, сякаш приказваше на целия свят, сетне се завъртя около себе си. — Да, така си е. Нали един мъж трябва да се сдобие с наследник? То се знае, със син. А какво ще ги правим момичетата, ако ни се родят такива?

Тя разцепи въздуха с ръка, сякаш пъдеше досадна муха.

— Несъмнено ще изхвърлите клетите пеленачета във водния ров, докато не ви се роди мъжко чедо, което да превърнете в безчувствен дръвник. — Клио придоби разтревожено изражение. — Ох, господи, забравих. Колко съм недосетлива. Разбира се, че ще предадете синовете си на някакъв грубиян, който да ги обучава, за да не научат що е майчина любов. Това със сигурност ще ги превърне в сополиви страхливци, а не в истински мъже.

Клио стисна вълнената си роба по шевовете.

— Ние, жените, нали сме си вятърничави и безполезни същества, дето ги бива само да бъбрят и да раждат деца. — Тя се изправи на пръсти, описа кръг, държейки робата, все едно бе кадифена или копринена рокля, и се отпусна в много дълбок реверанс.

Точно в този миг гръмна ръкопляскането.

Клио се изправи и така бързо се завъртя, че една свещ изгасна и в стаята се образуваха тъмни сенки от другата останала свещ.

Двама високи рицари бяха застанали на прага. Единият се облягаше на касата на вратата. Той се смееше.

Другият мъж изглеждаше така, сякаш не знаеше що е смях.

Внезапно краката на Клио натежаха като воденични камъни. Тя гледаше ту единия мъж, ту другия и накрая реши да се спре на красавеца с червеникава коса, който вървеше към нея.

— Сър Роджър Фицалан от Уелс, господарке. — Той й смигна палаво. — И моят другар, граф Гламорган.

По-късно, когато мислеше за този миг, Клио реши, че щом е чула титлата граф, сигурно е направила някакъв реверанс, но общо взето би предпочела да забрави ужаса, който изпита тогава. Затова прикова погледа си върху червенокосия рицар.

Като се усмихваше непрекъснато, той се обърна към другия мъж:

— Тя няма нужда от бръснача ти.

Другарят му не изглеждаше никак развеселен.

Клио се помъчи да скрие опасенията си. Не знаеше кои са тези двамата, нито защо са тук. Неспособна да откъсне поглед, тя се втренчи в суровото, изсечено лице и леденосините очи на чернокосия рицар, търсейки отговори, търсейки нещо.

— Вие ли сте граф Гламорган? — попита и гласът й секна. Клио прецени, че навярно изглежда уплашена, затова вирна брадичка и се помъчи да си придаде царствен, безстрашен вид.

— Получих графството миналата година.

Гласът му беше дълбок и рязък, леден като очите му. Той бавно се запъти към нея. Клио отказа да се помръдне, въпреки че инстинктът й нашепваше да си плюе на петите.

Той спря на една ръка разстояние от нея.

Всичко на този свят сякаш изчезна. Изведнъж стаята стана претъпкана и задушна, като ли че капаците бяха затворени и целият въздух изсмукан.

Миг по-късно някой се мярна на вратата. Графът се завъртя толкова бързо, че Клио едва не припадна. Ръката му стискаше дръжката на меча, в другата си ръка бе хванал кама.

В цялата си тромава слава Туп издрапа в дневната по вълнена нощница. Момчето вдървено изпъчи мършавите си гърди.

— Ще ви защитя, господарко. — Туй размаха една факла като меч.

Сър Роджър вдигна ръка:

— Момко, излишно е да ни опожаряваш. Никому няма да сторим зло.

На Клио й се стори, че графът измърмори нещо под носа си. Той не откъсваше очи от Туп, обаче си прибра камата. Туп скептично изгледа мъжете.

— Че защо да ви вярвам?

— Граф Гламорган не лъже. — Чернокосият мъж проговаряше едва за втори път.

— Граф ли? — През живота си Туп беше виждал само един рицар, за което събитие непрекъснато разказваше. Сега се втренчи в графа с изражението на поклонник, който вижда първата си света реликва.

— Да — потвърди сър Роджър. — Само че титлата му е скорошна, момче.

Туй заплеснато зяпаше мрачния рицар.

— За храброст ли ви присъдиха титлата, милорд?

Роджър разроши кестенявата коса на Туп.

— За храброст. Кралят рядко раздава графства на страхливци.

Този път графът пак не продума, само се взря непроницаемо в момчето с ледените си очи.

Мигът сякаш се проточи цяла вечност.

Ако удареше Туп, тя щеше да го ритне и да потърси закрила зад гърба на любезния сър Роджър. Не й се вярваше, че той ще ги убие. Нямаше да е тук, освен ако не желаеше нещо. Приличаше на мъж, свикнал да получава каквото иска.

Според нея нямаше капчица съмнение, че този висок, мрачен рицар е в състояние да спечели десет графства на бойното поле. Щом го погледнеше, й идеше да се скрие в миша дупка. Чудесно си представяше какво е да се изправиш срещу него, когато е яхнал огромен боен кон и държи оръжие в ръка.

Клио направи хубав реверанс с ниско сведена глава. После се изправи.

— Какви ви води в Камроуз, милорд? — Той не отговори и тя сама предположи: — Подслон ли търсите?

Той рязко кимна.

— Ясно. — Последва ново мълчание, което графът не наруши. — И провизии ли?

Още едно кимване.

Клио не беше сигурна какво желае повече: той да проговори или да си тръгне.

— Аз съм в Камроуз едва от няколко дни, господарю. Не знам доколко е зареден зимникът. — Тя понечи да се отдалечи, но той я стисна с желязната си ръка и я прикова с поглед.

— Не бързайте. Доста ще се забавим тук.

Тя погледна ръката му върху своята и го фиксира с присвити очи. Повдигна брадичка, обаче той не реагира.

— Защо си въобразявате, че сте добре дошъл, милорд?

Графът я пусна и скръсти ръце пред гърдите си. Погледът му се местеше ту на нея, ту на сър Роджър.

— Този замък е мой.

— Този замък принадлежи на лорд Камроуз, моя годеник. Ако не се лъжа, нито сър Мерик, нито кралят ще допуснат да го узурпирате, господарю.

В очите му блесна неразгадаемо пламъче. Този тип като нищо можеше да извади меча си и да й отреже главата.

— Аз съм Мерик дьо Бокур.

Очите на Туп съвсем се окръглиха:

— Червения лъв? Самият той?

— Да. — Той извърна поглед от момчето и погледна лошо Клио. — Червения лъв с „тлъстата кратуна“.

Клио би желала каменният под да се разтвори и да я погълне геената огнена.

Мерик направи крачка към нея.

Инстинктът я накара да отстъпи с две крачки.

Той я последва.

Тя направи още две и още две, а той я преследваше, сякаш дебне плячката си.

След поредната крачка Клио се опря в студената стена, точно до прозореца. Опря ръце в камъните и събра сили, за да вдигне глава.

Той протегна ръка към лицето й.

— Не ме удряй!

Чу сподавения смях на сър Роджър и го стрелна с поглед. Той добродушно поклати глава. Жестът му означаваше, че Мерик няма да я нарани.

Годеникът й мълчаливо се втренчи в нея. Ръката му се намираше близо до бузата й.

— Аз не удрям беззащитни жени.

Вместо да я успокоят, думите му я подразниха — все едно тя беше слаба, глупава, неспособна да се оправи без неговата помощ.

За един кратък миг Клио почти си пожела да я беше ударил. Един шамар не изглеждаше толкова зле в сравнение със снизходителните му думи.

Той повдигна брадичката й, затова тя нямаше избор, освен да го погледне. Не беше красавец, а воин. Мъж, чийто живот се състоеше от доспехи, войни и оръжия. Нямаше никакво съмнение, че мъжествеността му е била калена на бойното поле.

Косата му беше черна като гарваните от пророчествата на Старта Гладис, веждите се събираха сърдито на широкото, обветрено чело. Носът му беше дълъг и прав, бузите и челюстта изглеждаха като изсечени от кремък. Слънцето на източните земи здравата го беше пекло. Тънък белег, малко по-светъл от почернялата кожа на лицето, се спускаше от челото до ухото му.

Той беше мрачен. Всичко у него. Като се започне от тена и се стигне до навъсеното изражение. С изключение на очите му. Те бяха сини. Ала това не беше дълбоката синева на лятното небе. Нито пък синьо-зеленото на морето привечер. Това бе светлосиньо, бистро и прозрачно като ледените висулки, които се провесваха от стряхата на обора в най-студените зимни утрини.

Веднъж, когато беше малка, Клио беше надзърнала през една дълга висулка и вида изопачена картина на околния пейзаж. Замъглени, неясни образи.

Тъй че кой или какво представляваше този мъж, в чиито ръце трябваше да повери живота и земите си? Личеше си, че е човек, от когото трябва да се боиш. Той беше чисто и просто воин: студен като ризница и наострен като бойна секира; инструмент без емоции. Клио се замига дали вътре в него ще открие сърце, или замъглено и неясно подобие на човек.

Той се приближи и постави ръце, силни като на ковач, от двете страни на главата й. Клио не можеше да помръдне.

— Застанала си до прозореца, жено. Недей да стоиш твърде близо до него. — Мерик й се усмихна злокобно и загрубелият му пръст се плъзна от слепоочието до брадичката й. — Ще ми се за упражнение да хвърля някое безполезно същество във водния ров.