Джил Барнет
Лудетина (19)

18

Клио спа неспокойно, разкъсвана между два свята: истинския, който изглеждаше като съновидение, защото не бе нищо друго, освен кошмар от болка. И нереалния, където тя се чувстваше закриляна, щастлива, истинска; там бе нощ и небето бе обсипано с рой звезди, които никой човек не би могъл да преброи.

Някои звезди бяха много далеч, а други — само няколко — близо до нея и тя си помисли, че ако се пресегне, ще ги докосне с пръсти.

Никога не бе виждала такива звезди — някои падаха на запад, други на изток, а някои образуваха куп, който блещукаше като ярките сапфири в короната на кралица Елеонора.

В този странен сън Клио стоеше на ръба на гигантска пропаст, толкова дълбока, че дъното й не се виждаше. От другата страна на тази бездънна урва стоеше Мерик, яхнал грамадния си боен кон, който тъпчеше с крака, пухтеше и май се канеше да скочи. Зад него, подобно на въоръжени войници, се изправяха редици знамена и пряпорци — всички с бял кръст на черен фон и червен лъв, изправен на задните си лапи.

Изведнъж лъвовете станаха истински, оживяха. Те изскочиха на глутници от емблемите и започнаха да обикалят в кръгове по земята, после прескочиха широката пропаст като да имаха криле. Приземиха се близо до Клио, а щом докосваха земята, лапите им се превръщаха в човешки нозе. Ревнаха грозно и вкупом се обърнаха към нея.

Клио прочете в очите им намерение да я усмъртят и побягна.

Ревът им се превърна в човешки крясъци: Убийте я! Настигнете я! Спрете я!

Клио бързешком погледна през рамо и видя, че червените лъвове са се превърнали в уелски бандити с лъкове и кожени куртки. Тя се опита да им избяга. Някъде, много отдалеч, Мерик я викаше, ала те двамата не можеха да пресекат бездънната пропаст.

Накрая, когато Клио остана без дъх и краката не я държаха, урвата се превърна в гигантска черна дупка, която се издигна нагоре като огромен черен змей и я погълна.

Клио се събуди разтреперана.

Очите й рязко се отвориха и тя се втренчи, примигвайки, в тавана от груби талпи. Опита се да седне, като се подпря на лактите си — така нравеше всяка сутрин — обаче изгаряща болка проряза гърба и дясното й рамо.

Клио изстена така гърлено, че прозвуча като ръмжене и рухна на неравния дюшек. След малко пак отвори очи. Виждаше всичко размазано заради сълзите в очите си.

Студен ветрец полъхна лицето й, сгорещено от кошмарите и сълзите. Болката в рамото бе заменена от пулсиране, което се търпеше малко по-лесно.

Клио се извърна към амбразурата, чиито капаци бяха незатворени. Навън беше нощ. Не здрач. Не разсъмване. Само нощ — бездънна, мрачна и черна почти колкото пропастта в съня й.

До леглото бе сложен мангал. По-нататък имаше трикрака паянтова масичка. Отгоре й беше поставен дървен леген, върху който бяха нахвърляни кърпи, и мехлем в гърненцата, които Старата Гладис обикновено печеше за любовните си отвари.

Една свещ пръскаше златна светлина в ъгъла до вратата, където Мерик се беше проснал на стола. Дългите му крака бяха изпънати, лактите му стърчаха от дръжките на стола, главата му беше китната на една страна. Той спеше, скръстил ръце върху синия си копринен халат с пищна бродерия.

Клио малко се разочарова.

Харесваше й препаската около слабините му.

Сега можеше да му се любува на воля, като си спести напрежението в очите му. Понякога имаше чувството, че за него тя е отворена книга. Че той вижда какво в действителност мисли тя.

Плашещо усещане.

Тя лежеше и го гледаше как спи. Фантастичният й сън още беше като жив и тя го премисляше, чудеше се…

Старата Гладис например твърдеше, че сънищата са знаци, пътепоказатели какво се случва в живота ти. Нишки към бъдещето или врати към миналото.

Само в съня човек можел да види нещата от различна перспектива. Сънят бил фантазия, в която страховете и задръжките изчезнали, оставяйки само чист материал.

Сигурно бе вярно, че двамата с Мерик стоят на срещуположните краища на пропаст. Нищо не ги свързваше, освен липсата на изход.

Клио се зачуди дали всички мъже и жени са така различни един от друг. Дали воюването наистина кара мъжете да разглеждат света от гледна точка на отбрана и защита? Или пък мъжете и жените са различни от мига на зачатието си? Дали отношението им към живота не е предопределено свише?

Отговорите навярно се криеха някъде, на небето или в божиите ръце. Може би имаше златна ракла; сандъче със сребърно катинарче, което съдържаше отговори на всички важни житейски въпроси.

Месечината се беше спуснала по небосвода и бялата й светлина огряваше Мерик през амбразурата. Личеше си колко дълги са миглите му, а черната му коса блестеше като сребро. Клио се изненада, че допреди не е забелязвала тези подробности. Сигурно понеже той обикновено й се мръщеше. Не можеш да се намръщиш както трябва със затворени очи. В съня чертите му не бяха тъй остри и сурови. Изглеждаше по-млад и Клио се зачуди как ли е преминало детството му.

Сега си го представяше като малко момче, което бе на практика невъзможно, когато беше буден. Не че в съня си изглеждаше немощен. Просто напрежението го бе напуснало, пресушено като злополучния кладенец.

Набола брада покриваше челюстта му. Носът му бе дълъг, прав, благороден — като човката на някой от кралските ястреби. Ръцете му бяха загорели и покрити с фини черни косъмчета от лактите надолу. Ноктите му бяха чисти и подрязани.

Тя си спомни ръцете му на поляната: без ръкавици, оцапани с кръв. В съзнанието й цялата сцена се разигра повторно. Упражненото насилие, хладнокръвието на рицаря. Своя страх.

Докато не го зърна с меча, не предполагаше какъв е бил животът му. Спомни си как тайно си мечтаеше да бъде рицарка, да пътува по чужди земи и да има свободата да прави каквото си иска.

Това бяха желания, присъщи на младостта: тогава виждаш света в светли багри, а не какъвто е в действителност. А когато животът те поочука, разбираш колко си бил глупав.

Клио се взря в пулсиращото си рамо. Радваше се, че то е превързано. Не й се искаше да вижда раната, защото се боеше, че страшният спомен ще възкръсне.

Вместо това се загледа във вълнената покривка и задърпа няколко стърчащи нишки. Ала очите й сякаш имаха своя воля, защото се устремиха към него.

Днес съвсем за кратко бе вкусила от суровия живот, който той беше водил. Това я промени. Сигурно и той се беше променил постепенно с течение на годините: както виторог овен блъска по затворената врата на кошарата, докато не я разбие с рога. Насилието, което Мерик беше преживял; фактът, че смъртта може да те навести всяка секунда, безразличието към тях двете бе допринесло за оформянето на характера му. За мирогледа му.

Беше изненадана как един миг може да промени целия ти живот. Все едно да остарееш с няколко години за един-единствен ден. Някои неща й станаха по-ясни, защото бе изпитала на собствен гръб как войната и рицарският дълг могат да те опетнят. Започваше да разбира Мерик, да вижда защо той мисли само за отбрана и укрепване на замъка, защо изпитва такава потребност от защита.

Понеже след толкова години Мерик знаеше само да воюва.

 

 

Клио бе затворена толкова отдавна, че й идеше да скочи от прозореца и да се опита да полети. Вместо това пожела да се изкъпе.

Ако съдеше по физиономиите на слугите, човек щеше да рече, че е поискала английския престол. След повече кудкудякане от пилетата в курника те решиха, че трябва „да се допитаме до графа за разрешение“.

Граф Заповедник беше изпъдил от стаята й всички, с изключение на една прислужница. След първите два дена Клио беше започнала да се чувства като затворничка. В края на седмицата тя реши, че той е подлец, щом я държи затворена като някоя престъпничка.

Рамото й беше оздравяло. Е, вярно, че припадна, когато се опита да слезе по стълбите прекалено скоро. И че на два пъти раната й се отваряше и започваше наново да кърви.

Какво като е била улучена от стрела, не можеше ли да свари малко ейл. Прислужниците обаче я издадоха — проклетници! — и тя не получи тази възможност. Все пак с малко находчивост успя да си прекопае билките — като седеше на прозореца и оттам крещеше команди на Туп и Бух.

Поне докато Мерик не я видя. И точно там бе проблемът. Мерик. Освен да й крещи или да я заплашва, че ще я завърже за леглото, почти не го беше виждала от онази нощ.

На следващата сутрин столът, където бе спал толкова сладко, стоеше празен. Кой знае защо Клио се почувства самотна.

Но сега бе утро и Дулси се изправяше зад тумбестото дървено корито. Клио седеше вътре, притиснала колене към гърдите си, а топлата вода й стигаше до мишниците. Навън се носеше песента на чучулига, слънцето сипеше златна светлина.

— Обърнете глава, милейди. — Дулси усърдно миеше дългата коса на Клио с мек сапун, приготвен от леща и джоджен. Миризмата бе успокояваща колкото хлъзгавите пръсти, които търкаха главата й.

— И тъй, днес какво е намислил моят господар и повелител? — подхвърли Клио, фантазирайки си как Мерик крачи по препаска. И със запушена уста.

— На среща е с майстора зидар.

— А, да. Несъмнено ще добавят още дупки за убийство.

— Да, милейди. Или това, или ще си търси коня.

Клио се измъчваше от вина заради коня. Хубавият жребец беше изчезнал заедно с уелсците, които се измъкнаха от касапницата. Ако тя не го беше извела, ами…

Само че Мерик си беше затраял. Даже думичка не беше обелил и затова съвестта я гризеше. Дълбоко в себе си тя би искала той да фучи и да трещи, защото така нямаше да се чувства толкова виновна.

Клио се вцепени. Изведнъж нещо друго също й просветна. Хвърли поглед на пръчката за кацане до леглото. Тя беше празна. Циклопчо си спеше в ъгъла, но Паричко никакъв го нямаше.

— Къде е Паричко, Дулси? Не съм го виждала. Той беше с мен онзи ден.

— Птицата никой не я е виждал.

Клио дълго седя със сгънати колене.

— Може би се е нарил да лети — предположи Дулси.

— Да. Може би. — Нейният ястреб бе изчезнал също като безценния жребец на Мерик. В това сигурно имаше известна справедливост. Нали трябваше някак да плати за прибързаната си постъпка. Клио просто се надяваше, че двете животинки са добре.

Дулси й изплакна косата.

— Според мене господарят е зает, защото прекара толкова време тука с вас през първите дни.

— Зная — весело отвърна Клио. — Онази нощ се събудих и го видях.

— О, милейди, не беше само една нощ. Той не пускаше никого вътре, докато не се увери, че ще ви бъде. Даже сам извадил стрелата. Графът лично ви обслужваше.

Това вцепени Клио.

Тя се изправи умислена, докато Дулси я подсушаваше, и излезе от коритото.

Като в просъница си спомни, че той й говореше нежно, че силните му ръце я държаха. Устни върху челото й, неговата топлина, когато тя мръзнеше.

Истина ли беше това? Смяташе, че това е било само сън. Втренчи се в сапунената пяна, която плуваше по водата в коритото, и се почувства засрамена.

— Виждам, че почти си оздравяла, Клио.

Тя рязко извърна глава по посока на ниския му глас. Мокри кичури дълга коса изплющяха по лицето и тялото й, като и по клетата Дулси, която изпусна кърпата.

— Прощавайте, милейди — издума тя и поруменя. Чувстваше се разголена като господарката си.

Клио грабна кърпата и непохватно се уви. Кърпата не беше много голяма и тя се зачуди кое да крие първо.

— Кожата ти е порозовяла — съвсем сериозно отбеляза Мерик, но тя усети, че тези сини очи й се надсмиват. Странно, че сега не изглеждаха леденостудени.

Изгарящият му поглед я обходи от глава до пети.

Клио беше завладяна от глад, какъвто никога досега не беше изпитвала. Едва се удържа да не притисне с ръце корема си.

С дързост, която граничеше с лудост, тя се изправи в цял ръст. Отговори на погледа му и пусна кърпата.