Джил Барнет
Лудетина (42)

41

Клио седеше на твърд дървен стол край леглото на Мерик, сплела молитвено ръце.

Нямаше представа колко време е изминало.

Дни? Часове? Сякаш си спомняше дневната светлина и нощния хлад, но това бе всичко. Просто седеше, чакаше и се молеше, докато накрая времето не загуби смисъл за нея.

Ала Мерик не се събуждаше. Лежеше там нито мъртъв, нито жив. По лицето му още личаха синини.

Говореше се, че твърде дълго е престоял затрупан под земята. Би трябвало да е мъртъв. Някой беше подметнал, че той практически е мъртъв, защото съзнанието му не работи.

Клио отказваше да го приеме. Освен това заплаши, че ще издере очите на всеки, дръзнал да твърди противното. Мерик имаше прорез на челюстта и синкави петна по главата, слепоочията, челюстта и шията. Лицето му беше отекло. Устните му бяха тебеширенобели, като покрити със скреж. Обаче нямаше треска. В противен случай Клио би усетила, че той е по-близо до земята, отколкото до небето.

Откъсна парче плат и го натопи в каничката с вода на нощното шкафче. Навлажни устните му и внимателно избърса кръвта и калта от лицето и шията, тялото и ръцете. Накрая почисти и краката му.

Тя се отнесе в спомени за нощта, когато за пръв път спа с нея под предлог, че е новият й пазач. Спомни си как сравняваше пръстите на краката му със своите.

След дълго време Клио успя да овладее треперенето на ръцете си. Бавно натопи парцала във водата и наново почисти лицето и шията му. Изцеди парцала и се обърна. Приведе се и допря устни до неговите. Лекичко.

Той дишаше. Тя вкуси неговия дъх. Дъхът на Мерик. Гърдите му равномерно се повдигаха и отпускаха, макар и съвсем слабо.

Сякаш бе потънал в толкова дълбок сън, че можеше никога да не се събуди. Тя го наблюдаваше как диша, страхуваше се да отклони поглед. Защото ужасно се страхуваше, че той ще спре да диша, ако извърне поглед.

Животът изтичаше от него. Бавно.

Клио улови ръката му в шепи. Помилва я и промуши пръсти между неговите. Дълго време стоя така; дълго време, през което се мъчеше да го задържи при себе си. Клио някак си инстинктивно чувстваше, че стига да се докосват, стига да държи ръката му, той е още жив; още е с нея.

— Мерик — прошепна тя, обзета от нуждата да изрече на глас името му. — Обичам те. Обичам те. Не ме оставяй. Бори се, воине мой. Моля ти се. Не се предавай в най-важната битка от живота си. Заради мен. Заради нас. Мили Мерик, бори се, моля ти се.

Тя притисна ръката му към сърцето си, притисна дланта му към гърдите си, като се надяваше така да му предаде сила. Идеята й беше породена от отчаяние.

Колкото по-дълго седеше до него, толкова по-силно вярваше на чуждото мнение: че не е в състояние да го върне към живота.

Стисна ръката му и се загледа в любимото лице, търсейки някакъв знак. Но колкото и силно да стискаше ръката му, той не помръдваше. Каквото и да му говореше, той не откликваше.

Клио се разплака. Сълзите набраздиха бузите й; хлиповете извираха дълбоко от нея.

По-рано тези сълзи така и не бликваха: когато той беше затрупан. Когато всички копаеха като полудели, за да го открият, да го извадят от калта.

Тогава сълзите не бликваха, защото бе ужасно уплашена и не смееше да заплаче. Досега.

Чувам те, любов моя. Чувам плача ти. Той стига до мен от много далеч — плач на девица, затворена в кула от жестоката съдба, а аз не мога да намеря пътя и да те достигна. Незнайно защо не мога да помръдна.

Рицар, който не може да се движи. Защо? Бия се, сражавам се. Ала не мога да се бия или сражавам, ако не мога да се движа. Тялото не се подчинява на командите ми. Не го чувствам. Не зная къде са ми ръцете. Не зная къде са ми краката. Не мога да говоря, сякаш главата ми е отделена от торса, сякаш единствено съзнанието е останало от мен.

Ала не е. Още съм тук. Мила Клио. Недей да плачеш. Аз съм още тук.

Слугите говореха за нея, все едно е луда. Клио не даваше пукната пара. Какво толкова, просто пожела да измие косата му. Още беше оцапан с пръст и кръв. Остатъци от това, което Мерик беше преживял.

Тя отказваше да го остави в това състояние. Постави кана с топла вода на масичката и се наведе за парцала, който беше изпуснала.

На вратата се почука.

— Влез. — Клио пак седна на стола и отметна косата от лицето си.

Роджър влезе.

— Има ли нещо? — попита тя.

Той се усмихна и приближи до леглото. Дълго гледа Мерик. Лицето му не изразяваше какво си мисли.

— Някой спомена, че си искала да му измиеш косата. — Роджър не й се присмиваше.

— Да. — Клио наля топла вода в дървена купа.

— Реших, че малко помощ няма да ти е излишна. Роджър го придържаше, а Клио намокри главата му и я натърка със сапун, докато накрая косата на Мерик не заблестя като гарваново крило. Щом приключи, Клио остави купата. Роджър се зае да подсушава косата му. Улови нейния поглед и смутено се изчерви. Подаде й кърпата.

— Заповядай. Вероятно това е твоя работа.

— Благодаря — усмихна се Клио.

Той сви рамене, вперил поглед в Мерик, и се накани да си върви.

— За нищо.

— Роджър?

Той се обърна.

— Моите думи, моята благодарност не е само заради това. — Тя посочи влажната коса на Мерик. — За това, че измихме косата му. Исках да кажа, че ти благодаря, дето се грижиш за него.

Роджър кимна и си тръгна, без да продума.

Клио затвори очи и уморено обори чело на леглото.

Не видя, че очите му са отворени, докато не се събуди.