Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wonderful, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павел Боянов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 77 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- viki-kati (2013)
- Разпознаване и корекция
- tanqdim (2013)
Издание:
Джил Барнет. Лудетина
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 2010
Редактор — Правда Панова
Коректор — Виолета Иванова
ISBN: 978-954-455-072-5
История
- — Добавяне
29
„О, заведи ме в чудния чертог,
о, заведи ме при своята кралица.
И с пивко вино аз ще те даря,
каквото никой смъртен не е вкусвал.“
На другия ден Едуард I, крал на Англия, и неговата кралица, по-младата Елеонора, минаха през портите на Камроуз. Златни звънчета звънтяха от златните сбруи на двойката бели коне. Тези съвършени коне бяха накичени почти колкото двамата владетели.
Глашатаите ги предхождаха и сега чакаха, наредени по крепостните стени. От роговете им висеше пряпореца на Едуард Плантадженет. Глашатаите възвестиха пристигането на крал Едуард и неговата възлюбена кралица.
Зад кралската стража се виждаха емблемите на църквата — кръст върху червено поле, което символизираше Христовата кръв. Архиепископът беше пременен в златисто и бяло, наметката му бе обточена с бяла кожа, а неговият страж носеше златна броня и туника с извезан кръст. Зад тях вървяха кардинали с пурпурни мантии и епископи в бели и сребристи одежди.
Следваше върволица от натруфени придворни с техните знатни дами. Всички бяха облечени в дрехи с ярки цветове — пурпурно, кехлибарено, изумрудено, сапфирено синьо — и накичени с тежки бижута, каквито бяха на мода в двора на Плантадженетите.
Краят на кортежа се губеше в далечината — весела и пъстроцветна панделка на хоризонта. Волски коли носеха дарове за Камроуз и за сър Мерик. Това бяха подаръци от Едуард за тачения мъж, който щеше да се ожени за лейди Клио от Камроуз, кралска повереница.
Точно в този момент въпросната повереница стоеше до своя годеник в славната си хубост. Гледайки я, малцина биха се досетили какво се върти в златокосата й глава.
Клио обузда първия от два неочаквани порива: да се прозине, защото беше будувала цяла нощ, заета с надзираването на замъка и прислугата. Навярно кралят с право щеше да нареди да я обезглавят, ако погледнеше с отегчение целия този помпозен кортеж. Ясно й бе, че трябва да изглежда подобаващо впечатлена. Само че й бе трудно да се впечатли под влияние на втория, по-силния порив: с всичка сила да изрита своя годеник, графа.
Запита се какво ли ще стане, ако случайно подвие крак и…
— Не си го помисляй дори — предупреди Мерик, без да я поглежда.
Тя се вцепени. Този човек да не би да й четеше мислите?
— Придобила си онзи израз, Клио.
— Какъв израз?
— Онзи, който известява неприятности така сигурно, както боен вик.
— Милорд, не се чувате какви ги дрънкате.
— Направете се на впечатлена, милейди, или ще обидите нашия монарх и мой приятел.
Тя залепи на лицето си немощна усмивка и изпълни своя дълг. Не защото Мерик й нареди, а защото имаше гордост.
Не би допуснала никой да разбере как се чувства. Абсолютно никой. Не би показала, че е наранена и засрамена от грубото държание на Мерик. Този път, освен изоставена се чувстваше и излъгана, защото беше сметнала, че е различен.
Щеше да държи главата си гордо изправена и да се преструва на щастлива.
Взря се в краля, който минаваше на кон през портите. Преди не го беше виждала. Познаваше само баща му Хенри, както и страшната интригантка и манипулаторка Елеонора. Тя беше жената, която скоропостижно я бе прогонила от двора. Нейната снаха, младата кралица, също се казваше Елеонора.
За Едуард знаеше, че е човек на действието, не на мисълта. Според някои той бил ковач на справедливи закони и владетел, надарен с остра прозорливост. Беше изучавал бойна тактика и механизмите на войната под ръководството на великия Симон дьо Монфор, когото по-късно надви в предателския му бунт срещу Хенри. Говореше се, че Едуард извоювал победата над бароните с великолепните си умения на тактик и надхитрил Монфор в собствената му игра.
Но докато наблюдаваше краля, който се доближаваше към нея с всяка крачка на белия си жребец, Клио с учудване констатира, че той е русокос красавец като Ричард Лъвското сърце и як и силен като английски дъб. Притежаваше истинско величие. Изражението му беше пълно с жар и Мерик без съмнение е имал право, когато твърдеше, че този човек ще направи Англия силна и единна. Обаче Едуард притежаваше и някакво излъчване, което му придаваше човечност. По бузите и около очите си имаше трапчинки, които показваха, че той гледа на света с чувство за хумор.
Гербът на ризницата му беше с три гепарда, изправени на задните си лапи.
Мерик здраво стисна ръката й, сякаш мислеше, че тя ще извърши някоя глупост — например да се отскубне.
Клио гордо вирна глава, докато слизаха по стъпалата, за да поздравят краля.
Едуард повдигна грамадната си ръка във въздуха и кортежът спря. Той скочи от коня си с грацията на воин. Единственият звук се разнесе от златните звънчета.
Кралят награби Мерик в братска прегръдка. Двамата се засмяха и взеха да се тупат по гърба.
Клио направо не ги разбираше мъжете. Имаше чувството, че всеки момент тези двамата ще вземат да грухтят или да сблъскат глави като диви глигани. Нима този мъж-канара бе нейният крал? Не изглеждаше ли прекалено човечен, както се смееше и закачаше с Мерик?
Щом кралят насочи веселите си очи към нея, тя направи реверанс, свела ниско глава. Краката й се подкосиха и тя дълбоко си пое въздух, за да не извърши някоя голяма глупост — например да припадне в краката му.
— Ах, значи това била лейди Клио — възкликна той с благия си глас и улови ръката й. Тя се изправи. — Мисля, че майка ми, бог да дари покой на изстрадалата й душа, е сбъркала, милейди. Защото на мен не ми приличате на „дяволско изчадие“.
Бузите на Клио се зачервиха. Тя още чуваше гневните думи на кралицата. Едуард топло й се усмихна.
— Какво ви е било прихванало, та да слагате мастило в шишето й с ароматично масло?
Клио въздъхна.
— Това беше от младежка жизнерадост, ваше величество. — Нямаше да признае, че кралицата се оплакваше от сивеещите си коси и отчаяно търсеше цяр. Клио беше помислила, че шишето е с масло за коса. Откъде да предположи, че това било ароматичното олио, с което кралицата мажела очите си преди лягане?
— Два месеца майка ми приличаше на язовец — засмя се Едуард.
— С радост научавам, че годините не са променили склонността ти към шегички, мила моя. — Мерик любящо я прегърна. — Ето на, вчера тя ми погоди хубав номер.
Значи му е мила? Погледът й вещаеше отмъщение.
Той светкавично я ощипа по нослето.
Клио просто не можеше да повярва, ала от невинния му поглед разбра, че той много добре знае какви ги върши.
След малко поздравяваха кралицата и придворните. Клио трябваше да стои на стъпалата и да се усмихва, а Мерик се шегуваше и забавляваше всеки гостенин. Това се оказа най-дългата сутрин в живота й. Безчет пъти той я милва по главата като вярно куче, щипа я по носа и бузите, лигави я с целувки и така я нащипа отзад, че Клио сигурно нямаше да може да си седне на дупето цяла седмица.
И всичко това — за да се представи за игрив любим.
Когато най-сетне се прибираха след другите, Клио рязко го дръпна за ръката.
— Ако още веднъж ме потупаш по главичката, ще излая. Пет пари не давам, че кралят щял да види.
Мерик само се засмя и я потупа по бузата.
— Няма да се сърдя, милорд — обеща тя с вдигната глава и решително го заобиколи. — Ще ви го върна тъпкано.
Но и двамата не подозираха, че отмъщението е въпрос на броени часове.
Онзи ден масите в голямата зала на Камроуз бяха отрупани с огромни, златисти парчета еленско и заешко. Див глиган, пълнен със зелени ябълки, и грамадни бутове шунка бяха наредени на калаени подноси с гарнитура от задушен спанак и праз в меден сос.
Имаше камбала с плънка от розмарин, сьомга на пара с копър, маринована змиорка, украсена с яркочервени киселици, фурнаджиите цяла нощ бяха пекли банички, симиди и пирози с пилешко.
Питите с яйчен крем бяха украсени с плодове, смокини и безценни стафиди. А пред краля и кралицата беше сложена сребърна купа с червени сицилиански портокали и блестящи, зрели нектарини.
Пудинг с бекон и вишновка ухаеше в големи купи до солниците със сребърни лъжички и пиперниците с дупки за смляния чер пипер. Пред архиепископа и останалите духовници бяха сложени печени пауни с плънка от захаросани смокини и ябълково пюре. Лъскавите разноцветни пера на гордата птица бяха наредени обратно по нея след изваждането й от пещта.
Мерик се огледа наоколо и реши, че Клио се е държала глупаво. Пиршеството вървеше прекрасно. А годеницата му седеше на главната маса, вкочанена като престоял труп.
— Пиршеството ще прослави Камроуз — опита се да я успокои той. — Няма какво да те посрами. Притесняваше се за едното нищо, жено.
Тя не го погледна, а се наведе към него и прошепна:
— Но за колко дни ще стигнат запасите ни? Ето, днес свърши всичкото бяло брашно.
— Утре пак ще отидем на лов. Мъжете ще искат месо. — Мерик махна с ръка. — Бялото брашно не е чак толкова важно.
— За мен е. — Тя го погледна непроницаемо.
— И защо за теб да е важно? — Той не скри презрението си.
— Няма бяло брашно за сватбената торта — пророни тя със сведена глава, сякаш всеки миг щеше да заплаче.
Мерик се изненада, че тя може да се разстройва за такава глупост като сватбената торта. Честно казано, не ги разбираше тези жени. Правеха от мухата слон. Все едно детска свада да прерасне във война между възрастни.
Даде знак на един от близките прислужници — той отговаряше за виното, — който плесна с ръце и петима яки мъже дотърколиха големи бъчви с последното пиво, сварено от Клио.
Мерик смяташе, че гостите имат нужда от малко приповдигнатост. Като гледаше Клио така умърлушена, самият той се вкисваше. Тук беше кралят, бе време за празненства. Ейлът би трябвало да отпусне душите.
Когато слугите отвориха бъчвите и почнаха да точат бирата в калаени канчета, всички забелязаха колко хубаво изглежда. Ейлът на Клио беше бистър като дъждовна вода, а цветът бе наситен и златен като мед.
Едуард загледа мераклийски ейла, а щом му казаха, че Клио го е варила, за награда той й подари златен пръстен с изумруди.
— Наздравица за булката! — извика някой от долните маси.
— Точно така!
Слугите се движеха из навалицата, като пълнеха бакали и чаши с ейла на лейди Клио.
Едуард се изправи и високо вдигна потира си.
— За лейди Клио от Камроуз! — Той надигна потира и жадно отпи. Преглътна и очите му станаха яркосини.
Всички затаиха дъх, когато кралят се взря в потира и по-точно — в бирата. Вдигна глава и се усмихна, след което отпи още по-голяма глътка.
— Лейди Клио от Камроуз! — завикаха всички гости, надигнаха чаши и отпиха жадно като краля.
— Да, лейди Клио от Камроуз! — повтори Едуард. — Лейди Клио е навела брадичка, ала вече не е на манастира ученичка!
Кралица Елеонора примигна веднъж-дваж и погледна съпруга си, все едно му беше изникнала втора глава. Намръщи се и отпи мъничко, докато внимателно наблюдаваше мъжа си.
Клио и Мерик също се спогледаха озадачено. Мерик повдигна рамене и надигна бокала с най-хубавата бира, която беше опитвал.
— Хубава е — похвали Клио. Помълча и усети пареща нужда да добави: — По-добра е от френско вино.
Мерик пресуши каквото бе останало от бирата. От корема му към слабините и главата се разля странна топлина. Сякаш кръвта му живна. Той даде знак на един прислужник да напълни канчето му, после направо взе каната от ръката му и я сложи пред себе си.
— Не се туткай, глупак такъв!
Изправи се и високо вдигна канчето.
— За моята булка и за нейната кожа. — Той гаврътна бирата.
Архиепископът вече пиеше трети бокал с ейл. Той скочи на крака и кресна:
— С тази кожа ще легне под ножа!
Залата избухна в смях и подхвана тази весела нова игра, която кралят сам бе започнал. Всеки се опитваше да измисли по-духовита рима. Понеже Клио беше булката, вдигнаха наздравици за нейните устни-вкусни и бедра-мечта. Похвалиха тънкия й кръст, да върти Мерик на малкия си пръст, а косата й руса под кръста да се друса. За сините очички и сладките ръчички да не говорим. Но даже Мерик остана изненадан, когато скочи и изрева:
— За лейди Клио, която все много се дуе!
Млъкна и се наслади на изчервяването й. Отпи дълбоко, погледна масите, които чакаха… Ухили се и вдигна канчето:
— И за нейното сладичко, стегнато дупе!
* * *
„Не изпивай цяло буре с бира, защото ако после се разприказваш, от устата ти ще излизат глупости.“
* * *
— Какъв дявол те прихвана да вдигаш наздравица за дупето на булката си? — попита Роджър.
— Просто в оня момент това ми се въртеше в главата — изръмжа Мерик.
Роджър пак прихна.
— Тишина! — простена Мерик. Седеше на укрепленията, където го брулеше хладният вятър, и държеше в шепи пулсиращата си глава. Задаваше си същия този въпрос. Защо? Какъв дявол го беше прихванал? — Просто ми отрежете езика и да се свърши.
— Ако не се лъжа, прекрасната лейди Клио би се захванала с тази задача, приятелю. — Крал Едуард потупа Мерик по рамото и седна до него.
— Ти си виновен — възропта Мерик. — Кой е чувал за такава глупава игра?
Кралят замислено потърка брадичка.
— Нямам представа защо се получи така. Не съм го планирал, стана от само себе си. След като съчиних първата рима, ми се видя доста забавно. Едно от предимствата да си крал, Мерик, е, че можеш да вършиш всякакви глупости и никой няма да намери това за странно.
— Значи Мерик трябва да бъде крал — установи Роджър. — Напоследък е извършил повече глупости, отколкото ние двамата през целия си живот.
— Може да престанете да говорите за мен, все едно ме няма.
— А ти тук ли си? Мислехме, че си се отнесъл нанякъде и мечтаеш за сладкото, стегнато дупе на изгората си.
— Върви по дяволите, Роджър.
— Непременно ще отида там. Дано пътят към чистилището да е постлан с голи, порочни жени. Не ме интересува дали задниците им са стегнати.
— Дано пътят да е застлан и с техните съпрузи.
— Престанете. — Едуард се изправи и закрачи пред Мерик.
На Мерик му се зави свят и той заби поглед в краката си.
— От вас двамата ме заболя глава.
— Трябва да помислим — рече кралят, крачейки. — Трябва някак си да успокоиш прелестната лейди Клио.
— Достатъчно ли е да се нанижа на меча си?
Роджър и Едуард прихнаха.
Само че на Мерик не му беше до смях. Даваше си сметка, че страшно е унижил годеницата си.
Ала тя не бе продумала. Само си седеше, докато цялата зала й се смееше. Мерик добре познавате гордостта й; знаеше, че тя е понесла тежък удар — удар, нанесен от него самия.
Срамуваше се.
Тя имаше право — той беше нещастник. Глупав нещастник.
Дълбоко си пое въздух и се изправи. Втренчи се в небето, докато мислеше как да й покаже уважението, което тя заслужава, същото уважение, което й бе отнел тази вечер с думите си. Наум си преговори всичките им разговори. И притихна.
— Ще се върна — единствено това каза на приятелите си и тръгна, като остави Роджър и английския крал да се взират в гърба му.