Джил Барнет
Лудетина (12)

11

Мерик открай време считаше, че жените са странни създания, чиито мисли текат по неведоми пътища. Той беше научен да говори открито и честно, защото прямотата беше на почит у мъжа.

Но жените казваха едно, а искаха друго. Трудно ги разбираше. Не беше сигурен дали да ги слуша какво говорят, или да наблюдава как се държат.

От объркване той я помъкна със себе си към голямата зала, държейки се като звяра, какъвто тя го беше изкарала. Намести се на стола с висока облегалка, предназначен за стопанина на замъка. Махна към по-малкия стол до себе си и погледна Клио.

— Сядай.

Тя не изпълни чевръсто нареждането му — за разлика от оръженосеца, който седна на една пейка.

— Не ти, Тобин! — излая Мерик и момъкът скочи на крака.

Висок, рус и мускулест, Тобин де Клеър беше снажен шестнайсетгодишен младеж, племенник на граф Честър, един от най-могъщите благородници в цяла Англия. От него щеше да излезе чудесен рицар, ако се научеше на малко смирение.

Клио още стоеше близо до Мерик. Той я изгледа многозначително, при което отока на челото му запулсира. Най-накрая тя седна с шумна въздишка.

Изведнъж Мерик го осени защо някои мъже са заключвали съпругите си в кули. Не за да ги защитят от враговете си, а за да ги предпазят от своя гняв.

Той дълго се взира в оръженосеца си — с този ход целеше да изнерви младежа. Най-сетне проговори:

— Чух, че си се сбил с ония две нищо и никакви момчета. По тази причина се запътих към вас, когато моята годеница се опита да ми разцепи главата.

— Трябва ми нещо по-солидно от тиган, за да разцепя неуврялата ти тиква — измърмори Клио под носа си.

— Какво каза? — навъси се Мерик.

— Нищо — весело изчурулика тя. — Просто се молех.

— Добра идея, особено ако си казала онова, което ми се стори, че каза. — Тонът му я предупреждаваше да си мълчи. От опит обаче се бе убедил, че тя едва ли ще обърне внимание на предупреждението му.

— През всичките онези години в манастира основно се молех.

Той преброи до петдесет.

— А ти, Тобин, нищо ли няма да кажеш?

Клио скокна и опря мъничките си ръце на масата. Погледна зверски Тобин.

— Каквото и да каже, няма оправдание за него. Той биеше клетите момчета за развлечение.

— Не е вярно. — Тобин прямо погледна Мерик, сетне се обърна към Клио и се поклони. — Ще имате моето уважение, господарке, само че те настояха да се сбият. Идеята беше тяхна.

— Ясно. — Мерик замислено поглади брадичката си. — Две невръстни сирачета без боен опит, с кухненски съдове вместо оръжие и с напръстник разум предизвикват на битка теб, тренирания с меча, и понеже си юнак с добро сърце, ти решаваш така да ги наредиш, че да има да те помнят.

Тобин пребледня като избелен чаршаф. Мерик повика стража. Човекът дотърча от поста си до вратата и се поклони чевръсто.

— Какво има, милорд?

— Доведи тук момчетата. Дрън и Тряс.

— Туп и Бух — възмутено го поправи Клио.

— Доведи ги — повтори Мерик. — Веднага.

Стражът побърза да изпълни нареждането. В голямата зала се възцари гробовно мълчание и Мерик пожела да се възползва от момента. Седеше заедно със своята дама, а Тобин стоеше отпреде им. Мерик искаше той да стои прав, да се чуди защо не му дават да седне и да се притеснява.

Клио започна да шава и Мерик усети, че тя го наблюдава скришом. Очевидно й се говореше. Боже, тази жена беше упорита.

— Какво ще им направиш? — най-накрая запита Клио.

— Недейте да се измъчвате по този въпрос, милейди. Имате си други неща, за които да берете грижа.

— Например?

— Голямата ви уста.

— Хич не ви тревожеше, че е голяма, когато си напъхахте езика вътре, милорд.

Тобин почна да хихика и Мерик рязко обърна глава. Неговият оръженосец стискаше ръце зад гърба си и усилено разглеждаше покривните греди.

Портите изскърцаха и стражът се завърна, водейки момчетата. Беше ги помъкнал за яките — като мръсни котета.

Клио се изправи.

— Пусни ги.

Стражът се взираше в лицето на Мерик. Все едно тя не беше се обаждала. Мерик добре обучаваше хората си и те му бяха предани.

Той затисна с длан ръцете й.

— Седни. Аз ще се занимая с това.

Тя понечи да се отскубне, ала пръстите му здраво се бяха вкопчили в нейните. Напираше й да го скастри. Вместо това седна.

— Момчета, кажете ми с какво предизвикахте оръженосците.

Туп се изправи и смело си пое дъх. Приличаше на накокошинено пиле.

— Желаем да станем рицари, милорд. Желаем да практикуваме.

— Повече никаква практика за днес, Туп. — Бух още притискаше цицината на челото си. — Главата ме цепи.

Мерик изпита състрадание към Бух. Неговата глава също го цепеше адски.

Туп го сръчка с лакът.

— И двамата желаем да станем рицари, сър. Желаем да тренираме с пажовете и оръженосците.

Тобин реагира, все едно това бе най-смешното нещо, което някога беше чувал.

— Тия двамата — рицари? — Той почна да се превива от смях.

Клио се наежи. Мерик изчака Тобин да спре да се смее.

— Смешно ли ти е?

— Да. — Какъвто нахален глупак си беше, Тобин още се хилеше.

Мерик дълго мълча, потънал в размисъл. После погледна момчетата. Туп имаше буйни къдрици и нос като на шпаньол — широк и обсипан с кафяви лунички. Бух имаше топчест нос, широка уста и сериозни кафяви очи. По шиите и лицата им личаха рани от одраскано, синини и кир. Изглеждаха жалко, но от тях се излъчваше някаква жажда, която го караше да се чуди какво да прави.

— Имам си едно правило, когато моите хора се бият помежду си. Вие го знаете.

И трите момчета пребледняха.

— Ако не ви накажа, другите ще решат, че могат и да не се подчиняват на заповедите ми. — Мерик се изправи и протегна ръка на Клио. — Елате, милейди.

Тя протегна ръката му, както се гледа змия, навита на кълбо.

— Не бих дръзнал отново да ви карам да чакате — хапливо добави той и се обърна към момчетата: — А вие елате след нас.

Излязоха на двора. Клио вървеше редом до него.

— Какво ще им направиш?

— Ще видиш.

— Не искам да пострадат. Няма да ти дам да ги докоснеш с пръст.

— Аз не бия момчета с жълто около устата. — Той направи пауза. — Само жени, които не знаят кога да си държат езика зад зъбите.

— Не ме е страх от теб, Мерик.

Пак му заговори на „ти“. Той спря край една от кулите и даде нареждания на близкия страж.

Тобин и двете момчета се опитваха да изглеждат храбри. Мерик виждаше и чувстваше тревогата им. Хубаво, нека им е за урок.

Стражът се завърна с каруца и лопати. Мерик се изправи пред тримата и им посочи едно дървено клекало в основата на кулата.

— Ще изчистите тази отходна яма.

Лицата им прежълтяха от ужас.

— Всички отходни ями. Във всяко ъгълче от замъка и портите.

— Всички ями ли? — повтори Тобин. — Господарю, те са десет!

Мерик скръсти ръце на гърдите си.

— Знам колко са. Залавяйте се за работа сега. Ще свършите след няколко дена, ако работите задружно. А вие, милейди, елате. Да оставим момците да се трудят — поведе я по двора. Докато вървяха, тя не спираше да хвърля погледи през рамо.

— Туп и Бух с нищо не са заслужили това — възрази тя, когато наближиха вътрешната порта.

— Нарушили са правилата. Длъжен бях да ги накажа.

— Само че твоят побойник-оръженосец се би с тях. Той е по-голям, по-умен и по-опитен. Могли са сериозно да пострадат.

Мерик спря си се облегна на каменния зид.

— Като например да ги цапардосат в челото с тиган ли?

Тази жена не знаеше кога да млъкне:

— Те са само момчета. Особени деца. Знаеш ли къде са ги открили?

— Под някой камък по пълнолуние?

— Не го обръщайте на смях, милорд. Те са били изоставени в гората. Отначало са можели да сричат едва няколко думи. Хранели са се със сурово месо и са душели земята.

— Не ми е по силите да променя миналото им.

— Можете да проявите нежност към тях. Те се нуждаят от доброта.

— И каква ще е съдбата им, щом отраснат, дундуркани като пеленачета? Дундуркането от полза ли ще им е? — Мерик сардонично се изсмя. — Така не им вършиш услуга.

— А пък ти им вършиш голяма услуга, като ги наказваш.

— Ще постъпвам, както намирам за добре. А сега ела. — Той й протегна ръка.

Тя не помръдна, само го измери с яростен поглед.

Мерик извърна очи за малко. Мина му през ума, че може да поръча на ковачите стабилен катинар за западната кула.

Преброи до десет. Когато отново я погледна, тя му беше обърнала гръб. Мерик вбесено изпусна дъха си и преодоля краткото разстояние помежду им.

— Обърни се, Клио.

Тя не се помръдна. Сякаш дори не дишаше.

Той я сграбчи за рамената и я обърна.

Тя го стрелна с яростен поглед. Изражението й говореше за оскърбена гордост и инат. Погледът на Мерик се премести от очите на изопнатите й устни, които безмълвно заявяваха: „Няма да ме прекършиш.“

Търпението му за този ден се беше изчерпало. Той я притегли в прегръдката си.

— Прекаляваш. Няма да търпя това от една жена. Няма да приема такова неуважение от теб. — Той я хвана за брадичката и я принуди да го погледне.

— Недей! — Тя почна да се бори и да се извива, да го удря по гърдите.

Мерик се закле, че силом няма да си открадва друга целувка от нея. Държеше тя доброволно да му се отдаде. Пусна я и толкова рязко се отдръпна, че Клио се олюля. Той я подхвана за лакът, за да не падне. Тя се намръщи и изгледа многозначително ръката му.

— Не ме докосвай.

Този път Мерик не я пусна. Погледите им се вкопчиха в битка на волите. Двамата дишаха гневно, накъсано.

Тя го гледаше с някакво очакване, едва ли не го подканваше да реагира.

— Няма да те насилвам, Клио.

Тя го удостои със суров поглед и вирна брадичка.

— Защо?

Той се стъписа. Какво беше казала току-що?

— Какво каза?

— Попитах те защо не. — Тя подпря юмруци на кръста си и дръзко добави. — Не ви ли привличам, господарю?

Мерик прокара ръка през косата си и извърна поглед, молейки се на Господа за повече търпение — което в случая с Клио бе все едно да се молиш да откриеш Свещения граал.

Тя войнствено се изправяше на някакви си сантиметри от него, сякаш не бе наполовина по-дребна. В очите й се четеше предизвикателство.

— Интересен ще е бракът ни, ако ти даже не можеш да го консумираш. — Поклати глава, както правеше бойният му кон, когато го пришпорваше твърде бързо.

— Заради подобни ситуации е създаден вариантът с анулирането — глупаво продължи тя, нямайки си представа по какъв опасен път е поела. — Може би е за добро, че видът ми не ви се нрави, господарю.

Тонът й бе нехаен, сякаш обсъждаше някаква баналност — бълхите, дървата за огрев, храната, — а не мъжествеността му и нещо толкова важно като интимната страна на брака им. Много тихо — и много овладяно — Мерик проговори:

— Не съм отварял дума за външния ти вид, нито дали ми се нрави.

— Давам си сметка за този факт. Ти не желаеш да се оженим заради мен самата, а заради Камроуз и благоволението на краля.

— Мотивите ми да се оженя за теб не те засягат.

Тя мрачно се засмя.

— Не се притеснявайте за консумацията на нашия съюз, милейди. Гарантирам ви, че той ще бъде консумиран толкова често, щото слугите да нямат време да сменят завивките.

— Ха!

Ето на! Думичката, от която кръвта му кипваше. Гневът му лумна с такава сила, че Мерик едва не се задави.

Застана съвсем близо до нея и зловещо се вторачи в предизвикателно повдигнатото й лице.

— Още дума, мадмоазел, и ще консумирам нашия съюз до тази крепостна стена.