Джил Барнет
Лудетина (22)

21

Клио тъкмо си мислеше за опияняване, само че не от вятъра. Неин дълг беше да напои гостите на сватбата си с ейл.

Тази традиция се считаше за нещо специално — дар на гостите от майката на булката. Клио си нямаше жива майка, но имаше гордост.

Каква великолепна идея я беше осенила! Разбира се, че тя щеше да приготви най-хубавия ейл. Тайно се надяваше, че най-сетне ще уцели магическата рецепта, която мнозина други също бяха търсили.

Какъв по-добър дар за жениха и неговите войници? Непобедими като някогашните друидски воини, които прогонили славния Цезар и легионите му!

Тя лежеше по корем върху новото си плюшено легло, нетърпеливо размахвайки във въздуха босите си крака, докато прелистваше бележките и рецептите на сестра Амиция.

Ако кажеше на някого какво е замислила, сигурно щяха да я предупредят, че пилците се броят наесен. Клио даже ги чуваше във въображението си: „Тая Клио! Ама че гъска е това момиче; прави си сметка за ейла, а ден за сватбата още не е наречен.“

Ала Мерик каза, че ще се венчаят в рамките на две седмици. Нямаше причина да не му повярва. Откакто се беше завърнал, той не я излъга нито веднъж.

Освен това, подсказа й логиката, той съобщи информацията, без да го питат, с едно небрежно подмятане.

В стаята й носеха ракла след ракла. Отначало Клио се видя в чудо: на какво по-напред да се нарадва? Първата ракла преливаше от разкошни платове, каквито тя никога не бе виждала. Едва не потъна в огромния сандък, докато вадеше топ след топ.

— Само едно нещо бави сватбата ни.

Клио само се зачуди за какво говори той. С благоговение се взираше в едни невероятно тънки и прозрачни платове и имаше чувството, че наднича през скъпоценните витражи на катедрала.

— Сватба ли? — Тя се сепна. Той сватба ли беше казал? Клио извади глава от раклата. — Нашата сватба ли?

Мерик просто си тръгна, а главният зидар хукна по петите му. Клио бързо се изправи и отметна косата от лицето си, за да види как главата му изчезва надолу по стълбището.

— Мерик! Чакай! — Тя се затича към стълбището. — Какво бави сватбата?

Ала не получи отговор. Той изчезна, сподирян от призивите на майстора. За пореден път.

Затова сега, докато лежеше на леглото, тя подпря брадичка на ръцете си и се нацупи, мислейки за последните дни. Не беше виждала Мерик от онази сутрин на укрепленията. Започваше да се чуди дали да не се дегизира като тухла. Или като ведро за новите кладенци. Или като страж за новата порта с решетка. Или да се превърне в скица за моста над уголемения ров.

Тогава щеше да задържи за по-дълго вниманието на годеника си. А тя се нуждаеше от вниманието му, ако искаше да си изкопчи още от неговите великолепни целувки.

Ала след миг раздразнението й се изпари. Трябваше да прояви повече търпение, повече разбиране. Най-малкото да му се отплати за добрината, грижите и подаръците.

Клио въздъхна и отново се върна към бележките, пръснати по леглото й. Прочете за Trefriw и chalybeate — според тълкуването на сестра Амиция това бяха минералните извори на Уелс, които притежавали целебни свойства.

Минерални извори? Целебни свойства?

Клио бързо прелисти нататък и се натъкна на ново предложение за рецепта. Бавно прочете нужните продукти. Повдигна глава и замислено почука с пръст трапчинката на брадичката си. На челото й се появи пръчица. Тя задъвка долната си устна и нервно започна да върти пръстена на пръста си. Изражението й светкавично се промени, все едно някой беше щракнал с пръсти. Погледът й стана един такъв кротичък…

Накрая Клио се усмихна. Олеле! Може би не беше зле, че годеникът й е толкова зает.

Яхнал най-добрия кон, който успяха да му оседлаят набързо, Мерик препускаше с неколцина войници към брега. Роджър яздеше до него и без проблеми издържаше на темпото му.

След като беше яздил Еъриз и арабския жребец, този кон му се струваше жалка кранта. Ако беше на арабския жребец, досега щеше да е хванал Клио.

— Защо, по дяволите, си й подарил покрит фургон? — запита Роджър.

— Не знам. — Наум Мерик не пестеше обидните епитети по свой адрес. Истината бе, че й подари специално изрисуваната кола като част от откупа. Беше чувал, че дамите обожавали луксозни коли. Искаше да я зарадва. Беше си спомнил как тялото й лъщеше от банята, а изражението й го предизвикваше. Въпреки че дни наред се занимаваше изцяло с ремонта на замъка, не успяваше да прогони този разгорещен образ от съзнанието си.

Мислел е с долната си глава. Не знаеше на себе си ли да се сърди, или на Клио.

С крайчеца на окото си улови въпросителния поглед на Роджър.

— След като я простреля уелска стрела, погрешно реших, че едва ли ще е толкова глупава, че отново да излезе сама.

— Сама? Мислех, че оная дъртофелница е с нея.

— Все тая. Дъртата е луда.

— А, видях я аз старата вещица. Намигна ми с едно черно око. Честна дума, хвана ме шубе. Не ми стана ясно дали кокетничи, или ме урочасва.

— Говориш като онзи глупав монах Дисмас. — Мерик си спомни, че когато Клио боледуваше, беше зърнал интелигентност в очите на Старата Гладис. Освен това тя му беше дала мехлема, благодарение на който Клио оздравя така бързо, че от цяла седмица вече му създаваше нови ядове. — Според мен жената е безобидна.

— Безобидна ли? Брей, Мерик, стига тя да намигне и ще уплаши самия дявол. Като вземем предвид това, подозирам, че лейди Клио е в безопасност с вещицата.

Мерик нямаше да повярва, че Клио в безопасност, докато не я прегърне и лично не се увери. Непрекъснато си спомняше как тя бяга от онези мъже, стрелата, кръвта, писъка й.

Това го накара още по-бясно да пришпори коня си по широката долина, която гледаше към залива. Не след дълго галопираше към кафявия път, криволичещ между крайбрежните скали. Зърна червен отблясък и дръпна юздите на жребеца.

Там, долу, се виждаше фургон с червено платнище. Коларката носеше черна роба, а пухкавата й бяла коса се развяваше на вятъра като разчепкана вълна.

Към фургона с ремъци бяха прикрепени големи бурета за вода. Докато боядисаните в златно колелета със сложно украсени спици се търкаляха по пътя, зад тях се вдигаха облаци прах, а буретата дрънчаха като бойните барабани на келтите.

В гнева си той пожела на Клио да получи главоболие от цялата тази шумотевица. Като си го представи картинно, едва не се засмя. Буретата бяха толкова много, че воловете комай теглеха цялата вода на Кардиганския залив.

Роджър го настигна и взе да го псува на поразия:

— Ще умориш бедното животно! То какво ти е виновно!

— Не — скръцна със зъби Мерик. — Няма да уморя този кон. — Той измъкна меча си и посочи с него фургона, от чието прозорче току-що се бе подала една позната руса глава. — Ако ще уморявам някого, това ще е тя.