Джил Барнет
Лудетина (15)

14

— Сър Мерик си тръгна, господарке.

Клио се втренчи в сър Изамбард, набит мъж с дълга, къдрава кестенява коса, широк нос и жълти очи като на вълк. Суровата му и сериозна физиономия никога не изразяваше какво мисли.

Отговаряше за войниците и макар че не беше висок като Мерик и сър Роджър, беше як като безценния бик на млекаря и създаваше впечатлението, че може с две голи ръце да срази цяла армия.

— Тръгнал си е? — Клио се изправи на палци да огледа полето зад сър Изамбард. Шатрата я нямаше, част от мъжете и конете — също. — А къде е отишъл?

— Не каза, господарке. — Плещестият рицар се изправяше пред вратите на замъка непоклатим като дърво. Огромният му меч запречваше отвора между вратите и не й даваше да мине.

Клио се отдръпна.

— Къде е майстор Джеймс?

— Инспектира крепостната стена, господарке.

— Чудесно, тогава лично ще му се представя. — Тя вдигна полите си и се опита да заобиколи меча.

Рицарят се премести заедно с нея.

Тя го погледна високомерно. Със същия поглед я бяха удостоили Елеонора, сега кралица-майка, и абатисата, братовчедка на Елеонора.

— Пусни ме.

— Графът разпореди да не излизате от замъка.

— Какво?!

— Той разпореди да стоите зад крепостните стени.

— Не е познал! — Тя понечи да се шмугне под меча, обаче рицарят го снижи. — Махнете това оръжие от пътя ми. — Клио махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха.

— Ще ме прощавате, господарке, но не мога. Имам ясна заповед.

— Аз току-що ви дадох ясна заповед.

— Да.

Клио направи стъпка към портата. Изамбард премести меча.

— Ще ме прощавате, обаче вашата заповед не важи.

Клио впери поглед в рицаря. Все едно разговаряше с каменна стена. Тя почака малко, но нищо не й хрумна, затова се врътна и надменно се отдалечи, а умът й работеше като чекрък на бързи обороти. Сключила ръце зад гърба си, Клио забави крачка. Спря и нехайно се обърна назад.

— Обичате ли ейл, сър рицарю?

— Да — отвърна той със стоическа физиономия.

— Добре. — Тя се усмихна. — Ще накарам някоя прислужница да ви донесе едно канче.

— Ще ви бъда благодарен, господарке.

Аха! Клио скри доволната си усмивка. Понякога мъжете бяха толкова лесни. Просто трябваше да напипаш слабото им място.

— Естествено, след като свърши смяната ми — добави сър Изамбард.

Клио мислено изстена и наново се пробва:

— Не сте ли жаден, сър?

— Да.

— Добре, аз ще донеса…

— Само че не за ейл, господарке. Не и докато смяната ми не свърши.

Клио се спря на място. Този мъж беше неподкупен. Брей! Объркана, тя понечи да си върви.

— Господарке?

Клио погледна през рамо.

— Чаша вода ще ми дойде добре.

— Вода — глухо повтори тя.

— Да. От новия кладенец на господаря.

Тя кимна. Виж ти. От новия кладенец на господаря. Пое обратно към замъка и изпрати един слуга да занесе вода на сър Изамбард.

Малко по-късно вече беше прекосила голямата зала и се изкачваше по стълбите към втория етаж. Поспря се и хвърли поглед към портата. Старият рицар все още стоеше на стража — твърд, изправен и неподвижен като желязната решетка.

Значи неговият господар се бе разпоредил тя да не напуска крепостта. Клио се намръщи, фактически бе затворничка.

Пълен ужас. И как високомерно се беше отнесъл с нея! Защо пък да не се поразходи извън крепостните стени? Досега многократно беше излизала, за да събира билки и коренчета в гората. Той какво очакваше? Шайка неверници да нахлуят в замъка и да я отвлекат?

Тук не беше Ориентът. Мерик сигурно беше слънчасал от воюването по онези жарки земи.

Клио въздъхна яростно и опря брадичка върху скръстените си ръце. Загледа се в рицаря Изамбард. Изключено би било той да я пусне навън.

Объркана, тя зачука с пръсти по каменния перваз.

— Чудно, какво ли ще стане, ако се кача на стражевата кула и изсипя отгоре му… хммм… ведро пресни змиорки? Или пък вмирисани опашки от камбала? Може би…

 

 

Накрая излезе, че не е нужно да залива верния страж с рибни остатъци, за да придобие свободата си.

Вместо това я осени една истински великолепна идея!

Уви косата си в голямо парче ленен плат и си направи чалма. Намаза лицето и ръцете си с чернилката на ореховите черупки, съхранявани в хамбара.

Когато свърши, приличаше на турчин. Почти, де. Последният щрих бе дълга раирана роба, която Клио измъкна от перачницата.

После Клио весело излезе от конюшнята, яхнала любимия арабски жребец на лорд Мерик, чиято бяла козина беше боядисана с още боя от орехови черупки.

Никой не я заподозря. Клио тъкмо се поздравяваше с най-брилянтния си план, когато между другото погледна през рамо.

Ястребът й се полюшваше от конската опашка.

— Паричко! — изсъска тя. — Къш!

Но той се държеше за опашката с клюн и нокти, полюшвайки се, както обичаше да се полюшва на плитката й.

Клио погледна напред. Само няколко метра я деляха от външната порта. Засега имаше късмет, че никой не е забелязал ястреба, защото домашните й любимци бяха обект на много закачки.

Тя слезе от коня, престори се, че проверява подковата му, изправи се и отиде при опашката. Разгърна робата си, грабна Паричко и го скри под нея.

Отново яхна жребеца и го пришпори. Паричко уютно се сгуши върху бедрото й. Клио премина портите и излезе на пазарището.

Всичко дотук се оказа фасулска работа. След като се отдалечи достатъчно, тя скочи от коня и разтвори робата. Паричко кацна върху рамото й и тя се заразхожда по сънливите хълмове със заешки дупки и едни пружиниращи треви, по което бе тъй приятно да се ходи.

Ястребът се разходи надолу от рамото по ръката й. Подскочи върху главата на арабския жребец и се настани там, абсолютно щастлив. Явно Паричко обичаше свободата и природата колкото нея.

След малко Клио запретна поли и се затича. Свободна! Бе свободна!

От радост изу обувките си и се затича в кръг около коня, който я беше последвал и сега пасеше в тучната долчинка между два стръмни баира. Тревата още бе росна. Клио силно се засмя и разпери ръце.

Смехът и волно се понесе с вятъра, като пухчета от глухарче. Клио зарея поглед в небесата, затвори очи и се опияни от усещането.

Денят бе мирен и спокоен. Небето беше синьо, с облачета, пухкави като агнешка вълна. Природата преливаше от жизненост. До Клио долитаха тихи звуци: подрънкването на хлопки от пасящо стадо, пърхането на лебедите, които прелитаха над долчинката, крясъкът на дъждосвиреца.

В края на гората врабчета и чучулиги прехвърчаха от клон на клон, гривяци кръжаха над короните на дърветата, насекомите бяха подхванали своята мелодия, подобно на мистериозните сирени, което са приканвали моряците: „Ела… ела, ела…“

Клио завърза арабския жребец на годеника си за клона на един гигантски кестен. Конски кестен.

Съвпадението й се стори адски смешно. Протегна ръка на Паричко, ала той не й обърна внимание. Напълно го устройваше задницата на коня.

— Добре, пернати ми приятелю. Можеш да останеш където си.

Погали го, погали и жребеца по муцуната и хукна към гората, вдигнала високо поли, тананикайки си (ужасно фалшиво) песничка за женското лукавство.

В гората бе прохладно. Мъховете и лишеите ухаеха, сякаш излъчваха магия. Около основата на едно дебело дърво Клио откъсна няколко лековити билки и ароматни подправки, което прибра в кожената торбичка, закачена за пояса й на деликатна верижка от сребро.

После навлезе по-дълбоко в гората.

Тук дърветата растяха толкова нагъсто, че закриваха слънцето. В тъмните, усойни кътчета, под дъбовете и буките се намираха гъби.

Клио се закова на място, когато шубракът оредя, а зад него се показа зашумено кътче, където растяха приказно красиви цветя. Клио си набра, спомняйки си романтичните мечтания по адрес на сър Мерик. Навремето смяташе, че той ще е мъж с поетична душа, който ще й отдаде сърцето си.

Той не бе по любезните слова и галантността! Знаеше само да разпитва и да командва. Не беше жесток, но не бе и нежен, мил и внимателен.

Мерик не й изливаше сърцето си, не й приказваше. Бе ужасно различен от нея. Интересно дали изобщо имаше сърце.

Тя въздъхна заради попарените си мечти и заради бъдещето, което понякога й приличаше на тъмен, затънтен лес.

Клио престана да се мотае и тръгна обратно. Скоро мракът се разсея. Пътеката, обрасла с върби, калина и повет, стана по-светла, а въздухът по-свеж и топъл. По-нататък Клио мина покрай лози, където слънцето огряваше кехлибарените гроздове, а листата се ронеха от дърветата. Беше приказно, липсваше само някоя фея.

Клио стигна до широка поляна, разделена на две от поток, извиращ от пурпурните планини в далечината, и седна под сянката на една глогинка. Заслуша се в ромоленето на поточето. Притисна гърди към коленете си и зарови босите си крака в тучната трева. Един кафяв воден плъх изприпка по брега и се скри в близката папрат.

Звукът от ромоленето на водата върху изгладените камъчета действаше успокояващо като студена вода в жарък летен ден. Лъчите проникваха през клонките на глога и сгряваха раменете й. Клио обърна лице към слънцето, но си спомни, че е намазана с орехова боя.

Като се смееше, тя разви чалмата си и коленичи до поточето. Една розова пъстърва изскочи и си улови муха от въздуха. На Клио й хрумна, че не би било зле да си хапне пъстърва за вечеря.

Наведе се над обраслия с мъх бряг и се изми с чистата студена вода. Затворила здраво клепки, тя заопипва тревата, за да се избърше с чалмата. Допълзя до глога, напипа ленения плат и долази обратно. Разпуснатата й коса се влачеше по земята.

Тананикайки си фалшиво балада за мистичен рицар със зелен кон, който предявил претенции към сърцето на своята дама, тя енергично изтърка лицето си, хвърли настрана парчето плат и се надвеси над рекичката. Взря се в отражението си в сребърните води. Косата й пречеше, затова Клио я затъкна зад ушите си и пак се втренчи във водното огледало.

Над дясното й рамо се появи едно навъсено мъжко лице. Клио дълбоко си пое въздух и изпищя.