Джил Барнет
Лудетина (13)

12

— Радвам се да те намеря заобиколен от тишина и спокойствие, приятелю.

Мерик откъсна мрачния си взор от Клио, щом чу развеселения глас на Роджър Фицалан от близкия проход в стената. Роджър отиде при тях и потупа приятеля си по рамото.

— Сега ти липсват само уелсците.

Това бе един от случаите, когато Роджър можеше да бъде изключително гаден. Той галантно пое ръката на Клио и ниско се поклони, сипейки хвалебствия за „прелестните рози, разцъфтели по страните ви“. Бавно поднесе пръстите й към устните си, целуна ги, сетне целуна и дланта.

Мерик го бе виждал да се държи по подобен начин, когато Роджър си наумеше да съблазни някоя мома. Освен това знаеше, че в случая не става дума за прелъстяване. Роджър целеше да го накара да ревнува. Определено успяваше.

Изведнъж на Мерик му се дощя да изрита приятеля си по задника. Силно.

Клио сияйно се усмихна, напълно завладяна от романтичното отношение на Роджър, което само влоши душевното равновесие на Мерик.

После тя мило помоли Роджър да отиде с нея на вечерната служба, а после и на вечеря. Роджър смигна на приятеля си над русите й коси.

Откакто пристигна в замъка, Мерик още не бе вечерял с годеницата си. Тя никога не слизаше за хранене, дори когато той изрично подчертаваше, че присъствието й е желателно.

Сега Клио припряно измисли някакво извинение, че трябвало да остави своя господар графа да се занимава със строежа на кладенеца, и пое към замъка.

— Как върви с кладенеца? — попита го Роджър.

— Ще се справя.

— Сигурен ли си? Бих могъл да съм ти от помощ.

— Не се и съмнявам. Ти май си въобразяваш, че можеш да си вреш гагата навсякъде.

Роджър се засмя.

— Не навсякъде, друже мой. Само там, където не успяваш да се вредиш заради дебелоглавието си.

Но Мерик го чу само с половин ухо, защото напрегнато наблюдаваше как Клио си проправя път през оживения двор — между коне, два пъти по-големи от нея, крякащи гъски, които я кълвяха по глезените, и кучета, които джавкаха по преминаващите коли.

Съзнаваше, че Роджър го гледа учудено, но Мерик не можеше да откъсне поглед, както не можеше да се преструва, че не вижда слънцето. Стоеше там, без да продума, разкъсван от неспокойство — точно както се чувстваше преди сражение.

Клио мина покрай волска кола, която пренасяше тежки воденични камъни и железа за новите подвижни порти с решетки. На техния фон тя изглеждаше съвсем мъничка — като нещо недостижимо.

След като талигата отмина, Мерик я загуби от поглед. Ала образът й натрапчиво се беше загнездил в ума му. Той още виждаше изправения гръб, гордото чело и дългата дебела плитка, която се полюшваше при всяка нейна стъпка.

Той си спомни първата вечер в Камроуз, когато с Роджър се натъкнаха на Клио в дневната. Съдбата му беше отредила за жена такава хубава и бликаща от жизненост жена, че той буквално онемя, гледайки представлението й. Беше казал на Роджър истината, че никога не се е интересувал от външността й. Но щом я зърна, той мигновено промени мнението си. Външността бе важна.

Клио беше дребничка. Главата й дори не достигаше рамото му. Само че присъствието й силно му въздействаше. Сякаш великан бе влязъл в стаята и стените изведнъж започваха да го захлупват. Неприятно усещане, което Мерик не бе в състояние да си обясни.

Първото нещо, което забеляза, скрит в сенките, беше косата й. Тя й стигаше до под коленете и имаше сребрист цвят, какъвто бе виждал само един-единствен път преди — когато лежеше под пурпурното небе на пустинята и чакаше битката, която щеше да започне призори.

Онази нощ бе изпълнена с падащи звезди, които валяха направо със стотици. Никой от войниците не бе виждал подобно нещо. Някои паднаха на колене и започнаха да се изповядват, мислейки, че настъпва краят на света.

Други препиха с вино и по-късно не си спомняха зрелището. Ала през онази звездна нощ Мерик лежа на една рогозка извън шатрата си и наблюдава блестящите звездни порои.

Същото бе сега, докато мислено наблюдаваше образа на една жена.