Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (9)

8

Откъсването от досадната служебна рутина винаги бе вълнуващо, като спомен от детството, изпълнен с очакването, че всеки момент ще се случи нещо хубаво. До Мишън Хилс имаше двайсет минути път с кола — достатъчно време, за да обмисли внимателно всички подробности на плана. Достатъчно дори да помечтае и да си представи събитията през очите на Ейнджъл. Точно какво щеше да направи. Какви думи ще бъдат произнесени. С една дума, абсолютно всичко.

При екзекуцията на Лорънс Сатърфийлд работата на Ейнджъл бе перфектна. Но тя не беше за сам човек. Ето защо двамата бяха идеалният екип. Единият изработваше устройството, другият освобождаваше неговата ужасяваща мощ.

Имаше два вида бомби: експлозивни и запалителни; предизвикващи взрив или пожар. За да направиш експлозивно устройство, бе достатъчно да разполагаш само с пластичен взрив, изработен от калиев хлорат, вазелин и взривна капсула. Или да приготвиш влажна взривна смес от алуминиев бронз на прах, купен от магазина за бои, и въглероден тетрахлорид, взет от пожарогасител или от някоя фирма за химическо чистене.

Имаше и друг начин: добавяш пестицид — деветдесет процента от хората, които използваха пестициди в градината си, не знаеха, че основната им съставка бе най-обикновен натриев хлорат — към меден сулфат, купен от приятел в местния железарски магазин, малко чист алкохол, амониев хидроксид от шишенце с ароматни соли, и получаваш най-елементарния експлозив — тетраминов меден хлорат, съкратено ТАМХ.

В двете невзрачни книжлета с черни обложки, поставени на полицата до бюрото му, бяха посочени още много начини за изработването на взривни устройства. Всеки можеше да си поръча тези книжки по пощата или да ги намери в библиотеката, стига да има читателска карта. И на всички тези взривни устройства можеше напълно да се разчита. Всички те бяха смъртоносни. Всички те не оставяха абсолютно никакви следи. А ако имаш нужда от информация за нещо по-сложно, бе достатъчно да се отправи писмено запитване до Обществената информационна служба на ФБР и оттам напълно безплатно ти изпращаха всичко необходимо.

Само кръгли идиоти като онези ненормалници от Оклахома купуваха индустриални количества химикали, които лесно могат да бъдат проследени, например няколко килограма амониев нитрат. Да се заложи взрив, равностоен на близо половин тон динамит, за да се предизвика смъртта на един човек, бе грубо, безсмислено и тъпо. Все едно да използваш магнум 357, за да застреляш червей.

Тайната на успеха бе да се купува в малки количества, но често. Никога да не влизаш два пъти поред в един и същи магазин. Всеки път, когато отиваш на пазар, трябва да си облечен по различен начин. Избягвай излишните разговори с всеки, който се залепи за тебе. Дръж се незабележимо, така че да не оставяш никакъв спомен у околните.

А сега работата.

Основното бе да има ред.

Трябваше да има място за всичко и всяко нещо да бъде поставено на своето място. Отляво се намираха съдовете от неръждаема стомана за приготвяне на смесите; отдясно — стъклените изпарители; в средата беше отворена кутия с кит. Съставките бяха подредени в акуратна редица и само чакаха да им дойде времето. Перфектната подготовка водеше до перфектни резултати.

Днес беше приготвил още една запалителна бомба. Отново от най-обикновени компоненти. Малко термит, изстърган от страничното осветление на магистралата. Магнезий. Железни стърготини. Вътрешна гума от велосипед. Всичко това можеш да купиш от всеки железарски магазин, без да оставяш следи и без да привличаш внимание към себе си. Слагаш всички тези неща на едно място и какво получаваш? Малко смъртоносно устройство с размерите на кренвирш. Устройство, което не само се побира в джоба ти, но и не оставя никаква информация за своя създател. Добавяш и фитил, направен от шнур за завеси, напоен в калиев сулфат — може и селитра, смесена със захар, ако искаш да гори по-бавно — и получаваш запалителна бомба, която може да пробие дупка в лист стомана.

Докато ловките му пръсти методично изработваха смъртоносното оръжие, от четирийсетватовите колони се носеше музика. Елтън Джон изпълняваше неговата любима „Свещ на вятъра“.

Усмихна се. Всяка негова стъпка бе грижливо обмислена. Беше оставил настрани готовата бомба. След това бе дошъл редът на запалителното устройство. И тук всичко трябваше да бъде максимално просто и да се използват само материали, които трудно се идентифицират: цигара, кибритена клечка, връзка за обувки. Закрепваш цигарата с връзката за обувки към фитила, като поставиш между тях кибритената клечка с главичка към фитила. Всичко беше толкова просто.

После, когато настъпи моментът, палиш цигарата и се отдалечаваш. Една обикновена цигара изгаря около два и половина сантиметра на всеки седем или осем минути. Така че ако главичката на кибритената клечка е поставена на около два сантиметра и половина от запаления край на цигарата, тя ще започне да гори и ще подпали фитила след шест или седем минути. Шест-седем минути плюс още две, докато огънят стигне до бомбата. За безпомощната жертва тези десет минути представляваха цяла вечност на неописуем ужас.

Компактдискът щракна, изсъска и след малко думите на Стинг изпълниха стаята: „Ще наблюдавам всяко твое движение, всяка стъпка, която направиш, и винаги ще бъда с теб“.