Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (2)

1

Санта Рита, сградата на Областната администрация

Четвъртък, 15 юни, 9:15

Катрин Маккей, заместник-областен прокурор и началник на специализирания отдел за съдебно разследване към прокуратурата на Санта Рита, паркира новото си червено ауди на три пресечки от сградата на областната администрация. Взе от задната седалка служебното си куфарче, няколко папки с материали по последното дело и лаптоп, натовари ги на ръчна количка и тръгна към съда.

При нормални обстоятелства щеше да остави колата на определеното за нея място, което беше на няколко метра от сградата, но знаеше, че тази сутрин там — както впрочем и цялото пространство около съда — е пълно с репортери, юристи и зяпачи, готови всеки момент да нахлуят в съдебната зала, където след малко започваше процесът, в който тя беше главен обвинител.

Областната прокуратура в Калифорния за пръв път щеше да предяви обвинение за предумишлено убийство чрез заразяване със СПИН. Делото на Ричард Хъдсън бе новината на деня и бе предизвикало силен обществен и медиен интерес. Нищо чудно, че любителите на съдебни зрелища и средствата за масова информация от целия щат бяха нападнали Санта Рита като термити канзаска нива през горещ летен ден. И бяха посрещнати без особен ентусиазъм от служителите на областната администрация, които нямаше къде да оставят колите си и не можеха да се доберат до заведението на партера, за да изпият на спокойствие сутрешното си кафе.

Някой беше споменал, че наоколо не е останала нито една свободна мотелска стая. Когато видя Г-образния паркинг пред административния център и сградата на съда, Катрин наистина повярва на слуховете. По време на предварителното изслушване на делото съдията Уудс бе отхвърлил предложението на защитата да не се допускат телевизионни камери в съдебната зала под предлог, че телевизията е основно информационно средство на XX, а вероятно и на XXI век, което осигурява правото на гражданите да придобият преки впечатления от американската съдебна система. Вследствие на това решение десетки микробуси на радио- и телевизионните станции със сателитни чинии на покривите се разположиха край сградата на съда като зверове, дебнещи плячката си, а преплетените като пипала електрически жици представляваха кошмар за всеки електротехник. Въпреки това инспекторите от охраната ги наблюдаваха мъдро и снизходително. Като всички служители, които имаха отношение към процеса, те много добре знаеха, че той щеше да се превърне в отблъскващо цирково представление и никой не бе в състояние да го спре.

— Добро утро, Катрин.

Тя се обърна и видя широко усмихнатия инспектор от прокуратурата Джеймс Фийлд. Висок, добре сложен, с пясъчноруса коса и живи кафяви очи, които винаги изглеждаха малко учудени, Фийлд приличаше на добро и наивно момче, но впечатлението бе измамно: той имаше повече от десетгодишен стаж като служител на закона.

— Мисля, че трябва да те предупредя. Вътре е истинска лудница — каза инспекторът и отвори входната врата. Оказа се прав. От препълненото фоайе долетя невъобразим шум. Телевизионните екипи наместваха камерите си, звукооператорите проверяваха микрофоните, операторите раздаваха указания на висок глас, репортери и зяпачи се блъскаха за място пред съдебната зала.

Фийлд започна да си пробива път през тълпата, за да могат двамата с Катрин да влязат в залата. Тя погледна часовника си и видя, че вече е десет без двайсет. Всеки момент щяха да доведат обвиняемия.

Сложи папките и лаптопа си на масата на обвинението и седна. Извади записките за встъпителната си пледоария и ги остави пред себе си. Тези пет страници — и само тях — щеше да вземе със себе си, когато застане на подиума и се обърне към съдебните заседатели.

Катрин си беше изработила няколко твърди правила по отношение на встъпителната пледоария: макар много добре да знаеше, че импровизацията не беше силната й страна, тя винаги излизаше само със записките си, защото всичко излишно оставяше впечатление за недостатъчно добра подготовка. Никога не разчиташе на случайността в толкова важни моменти като встъпителната или заключителната пледоария: винаги внимателно ги обмисляше, подреждаше ги и дори репетираше предварително.

— Това за нас ли е? — попита Фийлд и посочи един пакет на масата. Пакетът беше плосък, увит в кафява амбалажна хартия и запечатан със скоч; имаше правоъгълна форма и бе приблизително с размерите на видеокасета. Катрин погледна етикета и поклати глава.

— Адресиран е до Марти Белкър. Защо не му го занесеш? — Вдигна глава и видя, че адвокатът на обвиняемия, Мартин Белкър, е застанал пред вратата, откъдето всеки момент щеше да се появи неговият клиент. — Остави го на тяхната маса; той ще го види, когато се върне на мястото си.

— Добре. — Фийлд отмести стола си, взе пакета и стана. Но още преди да стигне до масата на защитата, се разнесе силна експлозия и пред тялото му блесна оранжево-бяла светкавица.

В същия момент — като на забавен каданс от филм на ужасите — ударната вълна вдигна куфарчето на Марти Белкър във въздуха, а масата на защитата и трите стола до нея станаха на парчета. Катрин бе отхвърлена на пода и за миг се оказа легнала в странично положение до преградата, която отделяше съда от публиката. Масата на обвинението се бе преобърнала и записките на Катрин, папките и лаптопът й бяха на пода. Съдебната зала се изпълни с оранжев дим и остра, задушлива миризма. Листове хартия бавно се спускаха към пода като странни ранени птици. Пищяха алармени системи.

Катрин видя как Джеймс Фийлд се олюлява, а там, където преди малко беше ръката му, сега се виждаше каша от разкъсана плът, кожа и кости. Шуртеше кръв.

— О, боже мой, помогнете ми! — простена той. Направи още две несигурни крачки и рухна на пода.

Тя отметна косата от лицето си и бързо се втурна към лежащия в безсъзнание Фийлд. Локвата кръв под него ставаше все по-голяма. Дясната му ръка представляваше ужасяваща кървава маса. На лицето му имаше дълбоки рани, дишането му бе неравномерно и тежко. Отпред сакото му се бе превърнало в обгорен вълнен парцал, на ризата му имаше черно петно колкото чиния. Катрин откъсна ръкава на блузата си и с помощта на дъсчица от счупената маса направи нещо като турникет, без да обръща внимание на леещата се на силни тласъци по дрехите и ръцете й яркочервена кръв.

Изправи се и се закашля. В настъпилия полумрак пищяха и крещяха ужасени хора. На оголените си жици от тавана висяха лампи. Докато се опитваше да спре кръвотечението на Фийлд, Катрин усети под краката си хрущенето на строшени стъклени и пластмасови парчета от облицовката на тавана. По бузите й се стичаха сълзи, но тя не плачеше за себе си.

— По дяволите, Джим, не си отивай — повтаряше тя. — Чуваш ли ме, Джим? Аз съм тук. Само не си отивай. Всичко ще се оправи, обещавам ти.

През изтъняващата димна завеса се чуваха дрезгави гласове, които крещяха нещо.

— Насам! — извика тя, когато забеляза движещи се силуети. — Побързайте, за бога!

 

 

— Катрин, добре ли си?

Тя вдигна глава. Беше седнала на една пейка пред съдебната зала. Видя пред себе си познатото лице на лейтенант Уолт Ърхарт, който отговаряше за детективите в шерифската служба. Висок над метър и осемдесет, тежащ около сто и десет килограма, Ърхарт приличаше повече на боксьор тежка категория, отколкото на полицай. Сега в погледа му, отправен към Катрин, се четеше съчувствие.

— Да, разбира се. Добре съм — разсеяно отвърна тя.

— Сигурна ли си? — попита той. — Цялата си в кръв.

Катрин опипа тялото си, но откри само леко натъртване на левия крак. Малко по-надолу имаше оток с размерите на гроздено зърно. „Сигурно съм залитнала, когато избухна бомбата — помисли тя, — и съм си ударила крака в масата.“

— Не съм ранена. Добре съм. Малко съм зашеметена и това е всичко. Как е Джим?

— Закараха го в областната болница — отвърна Ърхарт. — Напълно ли си сигурна, че нищо ти няма?

— Обадихте ли се на Рошел?

Това беше жената на Джим Фийлд. Името й приличаше повече на фамилия. В съда всички я познаваха. Преди да се омъжи за Фийлд, беше работила като диспечер в областната служба по съобщенията.

— Изпратих кола да я закара в болницата.

— Има ли други ранени? — попита Катрин.

— Неколцина са изпаднали в шок и петима са с леки наранявания. Има и един телевизионен журналист със счупена ръка. Марти Белкър е пострадал от дребни парчета мазилка и стъкла. Но не е нещо сериозно. И той отиде в болницата да го превържат. Сигурно си е изкарал акъла, както впрочем и всички ние. Разбира се, можеше да бъде много по-лошо.

„Например ако си на мястото на Джеймс Фийлд“ — помисли си Катрин.

Изправи се и усети леко замайване. Огледа се и видя, че наоколо беше пълно с техника и забързани хора. Пред сградата на съда бяха спрели пет пожарни, няколко линейки и полицейски коли. Сред тях на паркинга се открояваше белият микробус на отдела по оглед на местопрестъплението, известен сред служителите на закона като ООМП. Служители опъваха около сградата дългите жълти ленти, с които обикновено се очертаваше мястото на произшествието; неколцина полицаи се опитваха да отстранят любопитните граждани, привлечени от експлозията.

— Имаш ли представа какво точно се случи, Катрин? — попита Ърхарт.

— Избухна бомба — каза тя. — Бомба, изпратена по пощата.

— Ти видя ли я?

Катрин кимна. Той я помоли да го изчака и отиде при висок мъж с продълговато лице и изпъкнали скули, застанал пред вратата на съдебната зала. Мъжът се извърна да погледне Катрин, кимна и се приближи към нея заедно с Ърхарт.

— Казвам се Джордж Пърингтън — представи се той. — Началник съм на отдела по бомбени атентати и експлозии. Срещали сме се и преди, макар и за кратко. Но не се притеснявайте, ако не ме помните. — Говореше с точни, премерени думи, а тъмните му очи я гледаха твърдо и открито.

— Разбира се, че ви помня. Радвам се, че сте тук.

— Катрин, видя ли устройството?

— Да. Беше в пакет с размерите на видеокасета — отвърна тя, — увит в кафява амбалажна хартия. По краищата беше облепен със скоч.

— Колко тежеше?

Катрин се смръщи.

— Не зная. Но не изглеждаше много тежък.

— Имаше ли някакъв адрес?

— Погледнах го съвсем бегло. Струва ми се, че пишеше: „За господин Мартин Белкър“. Беше отбелязано също и „Лично“.

— Кой е този Белкър?

— Адвокатът на обвиняемия. Назначен е за служебен защитник.

Пърингтън извади бележник и започна да си води записки.

— На пакета имаше ли марки?

— Не забелязах.

— А канап? Беше ли завързан с нещо?

— Не.

— Къде беше оставен?

— На масата на обвинението.

— Видя ли кой го остави?

— Не.

— Ти ли го вдигна от масата?

Катрин поклати глава.

— Инспектор Джеймс Фийлд пръв го забеляза и ми го показа. Погледнах и видях, че е адресиран до адвоката на обвиняемия.

— Значи Фийлд го взе?

— Точно така.

Пърингтън се намръщи.

— И после?

— Тръгна с пакета и тогава устройството се задейства… избухна.

— Имаш ли представа колко време пакетът е бил на масата, преди Фийлд да го забележи?

— Не. Но не може да е бил там от много време.

— Защо мислиш така?

— Процесът трябваше да започне в десет. Обикновено съдебният пристав отключва залата малко по-рано, за да могат адвокатите спокойно да си подредят материалите и да се подготвят за заседанието — обясни Катрин. — Когато влязохме, пакетът вече беше на нашата маса.

— Значи някой предварително го е оставил там… Но кога?

Катрин вдигна рамене.

— Вероятно между девет и девет и четирийсет и пет, когато двамата с инспектор Фийлд пристигнахме. Ако попиташ съдебния пристав кога е отключил залата, времевият интервал би могъл да се стесни още повече.

— Как се казва съдебният пристав?

— Крис Тейлър — отвърна Катрин.

— Как се чувстваш? — попита я Пърингтън. — В състояние ли си да вървиш?

— Разбира се — успокои го тя, но веднага примигна, защото усети болка в крака.

— Искаш ли да се облегнеш на мене, Катрин? — попита Уолт Ърхарт.

— Сама ще се справя, Уолт — усмихна се тя. — Къде искаш да отидем, Джордж?

— Да разгледаме залата отвътре.

Катрин, Пърингтън и Ърхарт влязоха в полуразрушената съдебна зала. Димът вече се бе разсеял и мястото буквално гъмжеше от криминалисти в бяло служебно облекло, които пълзяха по пода.

— Търсят парчета от бомбата — обясни Пърингтън. — Малко метал, боя, стъкло — всичко, по което може да са останали следи от експлозива.

Обясни й, че после тези следи се класифицирали от специални спектрометри, които добавяли електрически заряд към молекулните фрагменти и ги ускорявали в магнитно поле, за да се разпределят по маса и енергия, а също така и по абсорбирани материали. Криминалистите търсели определени частици, по които биха могли да определят от какво е направено взривното устройство.

— От това, което казваш за размерите на пакета, и като имам предвид степента на разрушенията, вероятно става въпрос за някакъв вид пластичен експлозив — добави той. — Принуден съм да призная обаче, че никак не е лесно да се идентифицира един експлозив, както и да се определи къде и кога е бил произведен.

— Тук някъде трябва да е останало сакото ми — сети се Катрин.

— Няма да го видиш повече — каза Пърингтън. — Вече е опаковано и изпратено в лабораторията. Покажи ми къде беше застанала, когато избухна бомбата.

— Седях на масата на обвинението, ето там — посочи Катрин. — Джим беше до мене, след това взе пакета и тръгна към…

Не беше необходимо да уточнява къде точно е избухнала бомбата. Мястото бе отбелязано от голяма локва кръв.

— Какъв ли е тоя шибан психар, че да направи такова нещо? — изръмжа Ърхарт, но навреме се усети. — Извинявай, Катрин.

Тя сви рамене. Въпросът беше по-скоро риторичен, но Пърингтън все пак реши да отговори:

— Няма какво да се чудиш. Наоколо се разхождат хиляди откачалки. Самотници, които изпращат по пощата бомби на водещите на популярни телевизионни предавания или в телефонните централи. Или измамени роднини, които изпитват желание да изтрият от лицето на земята цялото си семейство. Природозащитници-идиоти, които вярват, че пътят към спасението на широколистните гори минава през взривяването на камиона на някой дървосекач. Всички те са проклети екстремисти като онези, които вдигнаха във въздуха сградата на федералната администрация в Оклахома Сити.

— Имаш ли още нужда от мене? — попита Катрин. — Искам да отида до болницата, за да видя как е инспекторът.

— Спокойно. Не се притеснявай — отвърна Пърингтън. — Ако ми потрябваш, знам къде да те намеря.

Катрин тръгна към изхода и в този момент някой я извика по име. Обърна се и видя съдебния пристав Крис Тейлър. Беше блед, а униформата му — прашна и раздърпана. На челото му се виждаше порезна рана и тънка струйка кръв във формата на буквата „с“ беше засъхнала над дясната му вежда.

— Има ли новини за Джим Фийлд? — разтревожено попита той.

— Откарали са го в окръжната болница — съобщи Катрин. — Отивам да го видя.

— Дали… Казаха ли… че ще се оправи?

— Кой сте вие? — намеси се Джордж Пърингтън.

— Извинявай, Джордж — обади се Уолт Ърхарт. — Това е Крис Тейлър, съдебният пристав, за когото стана дума преди малко. Крис, запознай се с Джордж Пърингтън от отдела по бомбени експлозии.

Пърингтън рязко кимна.

— Къде бяхте, когато избухна бомбата?

— Там — посочи той мястото отдясно зад съдийското кресло.

— Тази сутрин в колко часа отключихте съдебната зала?

Тейлър леко издаде напред долната си устна.

— Трябва да беше около девет и четирийсет или пет минути по-рано.

— Забелязахте ли някой да се доближава до масата на обвинението?

Тейлър се опита да се съсредоточи и момчешкото му лице се свъси замислено.

— Много хора влизат и излизат от залата преди началото на процеса, командире — призна той. — Не можем да наблюдаваме всеки един от тях.

— Никой не ви обвинява, приставе — каза Пърингтън. — Просто искам да разбера какво е станало.

— Знае ли се… Имате ли представа кой може да го е направил? И защо?

Пърингтън поклати глава.

— Засега не.

— Крис, непременно да отидеш на лекар за това порязване — намеси се Катрин.

Тейлър се усмихна извинително и докосна раната.

— Нищо ми няма — смутено изрече и замълча. — Но много ми е мъчно за това, което се случи с Джим Фийлд.

— Което ми напомня, че трябва да тръгвам — каза Катрин. — Ще му предам, че си питал за него, Крис.

— Наистина ли? Благодаря ти.

— Дръж ме в течение, Катрин — каза Уолт Ърхарт. — Бих дошъл с тебе, но… — Направи неопределен жест към мястото на експлозията.

— Ще се чуем по-късно — извика през рамо тя и бързо тръгна към колата си.

След десетина минути вече бе излязла от Кабрильо Драйв и пътуваше с аудито си към болницата, разположена на върха на хълма. Казваха, че от кабинета на главния лекар на последния етаж се разкривал най-впечатляващият изглед към Санта Рита и залива Монтерей, но Катрин никога не го беше виждала. Нейните посещения в болницата обикновено се ограничаваха или с моргата, която се намираше в мазето, или със специалния кабинет, предназначен за разпит на жертвите на изнасилване, така че не бе имала възможност да се наслади на величествената гледка. От време на време се отбиваше при приятелката си Маргарет, която беше началник на психиатричното отделение, но и нейният кабинет не беше на петия етаж.

Когато влезе в спешното отделение, в съзнанието на Катрин с ужасяваща яснота се върна образът на Джим Фийлд, когато вървеше към масата на защитата. Пред нея застана лекар в изпръскана с кръв хирургическа престилка.

— Идвам за инспектор Джеймс Фийлд — разтревожено каза тя. — Как е той?

Лекарят се смути.

— Повечето му рани бяха повърхностни — съобщи той, като избягваше да я погледне в очите и тя изведнъж осъзна колко е млад. — Имаше много изгаряния, беше в шок. Но… ръката му… всъщност от нея нищо не беше останало. Ние… те… се наложи да я ампутират.

— Значи е останал без ръка?

— Да — потвърди лекарят. — Без дясна ръка.

— По дяволите — прошепна Катрин.