Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (35)

34

Лагуна дел Мар

Четвъртък, 29 юни, 9:25

Ед Хъч отвори вратата на апартамента си и видя пред себе си Дейв Гранц, който му показа значката си. Ед изглеждаше малко притеснен.

— Искам да ви задам няколко въпроса, господин Хъч — каза инспекторът. — Ще ми отделите ли малко време?

— От полицията ли сте? — попита възрастният човек. — Вече разговарях с…

— От областната прокуратура съм, господин Хъч — обясни Дейв. — Как се чувствате?

Хъч нервно завъртя глава.

— След пожара имам много неприятна дълбока кашлица — оплака се той. — Струва ми се, че димът е заседнал в гърлото ми. Все не мога да го изкашлям.

Беше облечен в развлечено бяло поло с лекета, широк панталон и домашни чехли. Очите му бяха зачервени, косата — невчесана и се виждаше, че отдавна не се е бръснал.

— Може ли да вляза за малко, господине?

— Какво? — изненада се Хъч. — О, разбира се, заповядайте. Малко е разхвърляно, ама нали знаете как е, когато човек живее сам?

Разположението на апартамента беше почти същото, както при Питър Валенсуела: от входната врата се влизаше в нещо като антре, кухнята беше отдясно и беше свързана с дневната, а отляво беше спалнята. Въздухът беше застоял и Дейв усети специфичната миризма на нещо средно между мръсни дрехи и готвено зеле.

Отбеляза също, че паркетът, покрит с избелял килим, имаше нужда от циклене и лакиране. Между двата прозореца с изглед към улицата, беше поставена маса с четири стола, облицовани с кожа. В центъра на масата беше разтворена голяма разпокъсана Библия в кожена подвързия. В ъгъла две изтърбушени кресла бяха обърнати към телевизор „Моторола“ с голям екран, който, изглежда, беше най-скъпият предмет в апартамента. На едната стена имаше етажерка с книги, над която бяха окачени няколко семейни снимки, до другата — бюфет със стъклени вратички, които се виждаха наредени бутилки алкохол. Хъч проси погледа на Дейв.

— Дълги години ги колекционирахме заедно с жена ми. Когато бяхме в Мексико, си донесохме текила, от Канада уиски.

— Вдовец ли сте, господине? — попита Дейв.

— Ели почина преди шест години — обясни Хъч. — Беше петдесет и седем. Рак на хранопровода.

— Съжалявам — промълви инспекторът.

— Бог дал, Бог взел — философски заключи домакинът. — Тъкмо си правех кафе. Имам само нес, искате ли?

— Няма да ви откажа.

— Добре, ей сега идвам. — Хъч отиде в кухнята.

Дейв се приближи към етажерката, за да разгледа снимките. Едната, избеляла от времето, беше сватбена снимка. Младежът във военна униформа без съмнение беше домакинът, Едуард Хъч. Булката беше тъмнокоса, закръглена, с весели очи. На следващата снимка в сребърна рамка се виждаше усмихната млада двойка, застанала пред типова къща. И двамата имаха вид на горди собственици. Дейв предположи, че това са синът и снахата или дъщерята и зетят. Следваха множество по-малки снимки, на които се усмихваха момченце с кръгла глава и момиченце с дълги руси коси. „А това трябва да са внуците“ — отново реши Дейв.

— Как предпочитате кафето? — извика възрастният човек от кухнята.

— Чисто. Без мляко и захар — отговори Дейв. — Значи сте служили в армията, господин Хъч?

— Да, точно така — потвърди той и влезе с две димящи чаши, след което подаде едната на инспектора. — Откъде разбрахте?

— Просто се загледах в снимките — обясни Дейв. — Участвали сте във Втората световна война, нали?

— През четирийсет и четвърта се записах доброволец — отвърна Хъч — и веднага заминах за фронта. Отплавахме за Англия още на шести юни, непосредствено след десанта. Разпределиха ме в трета армия, която влезе в действие на първи август. Знаете ли кой ни беше командир?

— Не, господине, не зная.

— Генерал Джордж С. Патън. За него казваха „стар воин изтъкан от чест и храброст“. Не сте ли го чували?

— Разбира се, че съм чувал, господине. Гледах един филм…

— Всички филми са пълен боклук! — с презрение заяви домакинът. — Синко, там изобщо не беше като на кино. Двеста осемдесет и един ден съм се бил с врага и изминах целия път от Франция до Чехословакия. Награден съм със Сребърна звезда. Сега я пази моето момче, Теди, ето вижте там неговата снимка.

— Жестоки времена са били — отбеляза Дейв.

— Всичко е в Божиите ръце. Както се казва в Псалм 91: „Той е моето убежище и моята крепост; и в Него винаги ще вярвам аз“. Защо не седнете?

— И така ми е добре. — Дейв се облегна на прозореца. Прецени, че вече е настъпил подходящият момент да пренасочи разговора към настоящето. — Имате ли нещо против отново да се върнем към онова, което се е случило в деня на пожара?

— Разбрахте ли кой го е направил?

— Засега не, господине. Вижте, нека сега аз да ви задам няколко въпроса. Нали не възразявате? Може би ще успеете да си спомните още нещо.

— Вече разговарях с ченгетата от участъка и им казах всичко, което зная.

— Преди да дойда, прегледах техните доклади, господине. Само искам да проверя какво си спомняте, това е всичко.

Едуард Хъч вдигна рамене и седна на едно от креслата. Изражението му казваше: „Правя го само за да ви доставя удоволствие“.

— Какво беше времето онзи ден, господин Хъч? — попита Дейв.

Той явно не беше очаквал подобен въпрос. Наведе глава настрани и веднага придоби вид на любопитен петел.

— Времето ли? — попита.

— Хубаво ли беше или лошо?

— Беше много приятна сутрин. Нямаше мъгла и беше доста топло.

— Защо бяхте излезли?

— Ходих до магазина. Беше ми свършило млякото.

— Спомняте ли си в колко часа излязохте, господин Хъч?

Хъч сви костеливите си рамене.

— Около девет и половина или десет без петнайсет, там някъде.

— Уличното движение беше ли натоварено?

— Движението ли? — Гласът му прозвуча заядливо. — Какво общо има уличното движение?

— Само се опитвам да съживя спомените ви за онзи ден, господин Хъч — обезоръжаващо обясни Дейв. — А сега защо не ми разкажете какво се случи? Не пропускайте нищо, колкото и незначително да ви се струва.

Един от най-новите методи за водене на разпит бе така нареченото когнитивно или познавателно интервю. При обикновеното полицейско интервю детективите питаха свидетеля какво се е случило и получаваха някакъв първоначален разказ за събитията. След това задаваха допълнителни въпроси, за да си изяснят детайлите. После повтаряха цялата процедура още веднъж. При познавателното интервю първо задаваха общи въпроси, за да съживят спомените на свидетеля за съответния ден и сцената на местопрестъплението, като при това го молеха да не пропуска подробностите, колкото и маловажни да изглеждат на пръв поглед. След описанието на свидетеля интервюиращият започваше да задава уточняващи въпроси, но в обратен ред — от края на историята и постепенно се връщаше към началото. Въпреки че отнемаше време, тази методика позволяваше да се извлекат повече съществени детайли. Катрин и Дейв я бяха използвали много пъти.

— Лесна работа — заяви Едуард Хъч и подръпна ухото си. — Искате ли още кафе?

— Не, благодаря — отказа инспекторът. — Значи, връщате се от магазина. И какво стана после?

— Носех пазарска мрежа. Бях си купил мляко и кифлички. Минах от другата страна на улицата и поздравих Бил Майнър, онзи, на когото всички му викаме „Стария призрак“. По цял ден играе билярд в бара на Дъфи. Стигнах до вратата на сградата и я бутнах с рамо, защото пружината е много стегната. Тогава забелязах онази жена и някак си…

— Жена ли? — остро попита Дейв. — Не сте споменали никаква жена пред детективите от шерифството.

Старецът се намръщи.

— Не може да бъде. Сигурен съм, че им казах.

— Не, господине, не сте.

— Е, по дяволите, беше само някаква жена. Не вярвам да е кой знае колко важно, нали?

— Нека аз да преценя това, господин Хъч — нетърпеливо изрече Дейв. — Добре, значи връщате се вие от магазина, влизате във фоайето и виждате жена. Какво направи тя?

— Ами, просто си излизаше. Не й обърнах много внимание.

— Спомняте ли си как беше облечена?

— Разбира се. Беше с бежово манто. Не зная защо, но когато минаваше покрай мене, вдигна яката на мантото и наведе глава. Тогава си помислих: „Колко смешно! Какво й пука дали съм я видял или не“.

— Вие казахте ли й нещо?

— Не, защото както се казва в Апокрифи, 3:23 — поучително заяви той, — „Не проявявай излишно любопитство, тъй като Бог ти показва повече, отколкото можеш да разбереш“.

— Да, точно така. Значи жената излезе от сградата. И накъде тръгна?

— По Алтамира. Видях я през прозореца, докато чаках асансьора.

— Добре. Качвате се в асансьора и после?

— Стори ми се, че горе става нещо, но нали знаете как е в наши дни — навсякъде се чува онази тенекиена музика. Когато вратите на асансьора се отвориха на моя етаж, усетих миризма на дим. И чух как някой пищи.

— Първия път сте казали, че гласът бил мъжки? Сигурен ли сте?

— Поне така ми се стори. Хукнах по коридора към моята врата. Бях решил да се обадя в полицията. След това забелязах, че от апартамент 3Б излиза дим. Старият Хенри Торн се показа на вратата и аз му извиках: „Обади се на пожарникарите!“.

— А писъците спряха ли?

— Доколкото си спомням, да.

— В сградата има ли алармена система, която да се задейства при опасност от пожар?

Хъч презрително изсумтя.

— При онзи стиснат собственик? Правите си майтап с мене.

— Какво стана с пожара после?

— Навсякъде се напълни с дим, нищо не се виждаше на ръка разстояние — самодоволно обясни Ед Хъч. — И изведнъж вратата се стовари в коридора — бам! Тряс! Мамка му, за малко да ме затисне, но някой — така и не разбрах кой беше — ме дръпна назад. След това чух сирените и явно съм загубил съзнание. Събудих се чак в линейката на път за болницата.

— Благодаря ви, господин Хъч — каза Дейв. — Чудесно се справихте. Само още няколко въпроса и ви оставям на мира.

— Разполагам с достатъчно време — успокои го възрастният човек и вдигна рамене.

— Господин Хъч, името Патрик Ханлън говори ли ви нещо?

Хъч поклати глава.

— Не.

— А Греъм Картър?

— Не.

— Ето, това са снимките им. Виждали ли сте ги да идват при Валенсуела?

Ед Хъч погледна снимките и за трети път завъртя отрицателно глава.

— Не помня да съм ги виждал.

— Добре. А къде мога да намеря онзи ваш приятел — попита Дейв, — Бил Майнър?

— Сега ли? Обзалагам се, че пак е в заведението на Дъфи — тръгвате надолу по хълма, на ъгъла с Алтамира. По цял ден виси там.

— Спомняте ли си какво му казахте онзи ден? На връщане от магазина?

Хъч се намръщи.

— Беше нещо за времето. Май че казах: „Днес няма да е горещо“. Нещо подобно.

— След което се върнахте тук?

— Точно така. Нали ви казах? И двете ми ръце бяха заети с пазарски мрежи и трябваше да блъсна вратата с рамо.

— И тогава ли видяхте онази жена? — попита Дейв.

— Да, тъкмо слизаше от асансьора.

— Казахте, че била облечена с манто. Какво манто? Дълго, късо?

— Дълго, до средата на прасеца.

— А от какъв плат беше? Помислете внимателно. Затворете очи и се опитайте да си го представите.

— Вероятно вълнено. Добро качество.

— Имаше ли колан? — попита Дейв.

— Не, беше пуснато свободно. Изглеждаше доста официално.

— Много добре. Каква беше яката?

— Не помня.

— Нали казахте, че когато е минавала край вас, жената се е опитала да си скрие лицето — напомни му Дейв. — Как точно искаше да го скрие?

— С яката… О, да, спомних си. Голяма обърната яка. Точно така.

— Добре, чудесно се справяме. Вечерно манто, без колан, с обърната яка. А обувките?

Веждите на Хъч отново се събраха.

— Не забелязах.

— Какъв е подът във фоайето?

— Покрит с плочки, имитация на мрамор.

— Чуваше ли се шум от стъпките на жената?

— Да. Разбира се. Чуваше се потропване на токчета. Точно така, тя носеше обувки с висок ток.

— Колко беше висока?

Хъч вдигна рамене.

— Средна на ръст, около един и шейсет и пет.

— Ами косата й?

— Какво косата?

— Дълга, къса?

— Дълга, руса.

— Права или чуплива?

— О, чуплива, със страхотна модна прическа.

— Какъв цвят бяха очите й?

— Нали ви казах, че си наведе главата? Не ги видях.

— Носеше ли нещо? Чанта, раничка?

— Не, по-скоро нещо като куфарче.

— Кожено куфарче?

Хъч отрицателно завъртя глава.

— Не, от онези евтини пластмасови куфарчета, които се продават за десет долара парчето.

— Казали сте, че била силно гримирана. Какво точно имахте предвид?

— Всичко беше някак прекалено подчертано. Нали разбирате, ярки цветове, лицето — като посипано с брашно.

— Имате предвид, че гримът е бил плътно нанесен?

— Да. И червилото беше много ярко. От онова, лъскавото.

— Гланц за устни? Какъв цвят? Червено, розово или друг цвят?

— Червено. Като че ли имаше рана на лицето.

— Защо според вас е искала да си скрие лицето?

— Стори ми се, че не желаеше да я позная.

— Виждали ли сте я преди?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се.

— Защо тогава мислите, че се е страхувала да не я познаете?

На челото на Ед Хъч отново се появи дълбока бръчка.

— Добър въпрос, синко — каза той. — Не се бях замислил за това. Просто реших, че е съпруга, която изневерява на мъжа си, или момиче на повикване, или даже наркопласьорка.

— Подобни хора често ли идват в сградата?

— Всъщност, не. Просто така ми се стори.

— Защо?

— Е, сам можете да се досетите. Защото така изглеждаше. Силно гримирана. Някак курвенски.

— Господин Хъч, вие сте невероятен свидетел.

Старецът смаяно го изгледа.

— Какво?

— А що се отнася до вашия приятел Бил Майнър — Дейв се изправи и се приготви да си върви, — казахте, че мога да го намеря при Дъфи, нали така?

— За какво искате да говорите с него? — ревниво попита Хъч.

— Надявам се да ни помогне да открием побъркания тип, който е убил Питър Валенсуела, и да го приберем на топло — обясни инспекторът.

— Запомнете, в Послание на Свети Павел до римляните Господ е казал — възрастният човек отново заговори поучително: — „Отмъщението е от Мене и Аз ще го въздам“.

— Няма да успее, ако стигна пръв до престъпника — ухили се Дейв.