Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (34)

33

Катидрал Хайтс Драйв

Сряда, 28 юни, 21:39

Комплексът „Катидрал Хайтс“ се намираше в планината, на петнайсетина километра от града, или както обичаха да казват местните жители — „в царството на мамонтовото дърво“. В квартала надали имаше и пет къщи, чиято пазарна цена беше под милион долара, и поради тази причина там практически нямаше престъпност.

„Е, сега вече има“ — помисли Катрин, докато прескачаше пожарните маркучи, струпани на мократа земя. Пред къщата се виждаше микробусът на отдела по оглед на местопрестъплението; районът бе ограден с жълта лента, за да се запазят уликите; следователи обикаляха алеята и поляната, за да регистрират всички отпечатъци от гуми на кола или стъпки. Катрин отдалече забеляза джипа на Дейв Гранц, а след малко и самия него. Той й махна с ръка и тръгна към нея, като внимателно заобикаляше пожарникарските апарати. Катрин го изчака да се приближи. Без да губи време за излишни любезности, Дейв премина към деловата част.

— От централата казаха, че пак е взривено запалително устройство. — Същото ли е като миналия път?

— Поне така изглежда, доколкото може да се съди по това, което прочетох в предварителния доклад — отговори Катрин. Също както при случаите на Ханлън и Валенсуела тя бе прегледала и приела доклада за издаване на заповед за обиск. — Ела да видим какво става вътре, преди да са изнесли трупа, за да го откарат в моргата. Морган вече трябва да е пристигнал.

Дейв кимна.

— От шерифската служба идентифицираха ли трупа?

— Временно е идентифициран като Греъм Картър — обясни тя, докато минаваха наведени под жълтата лента и тръгнаха по алеята към къщата. — Ако си спомняш преди известно време той често се появяваше във водещите ноти. Направи значително състояние, като преиздаде на компактдискове любими радиопредавания. Сам можеш да убедиш в това, като погледнеш къщата, която си е построил.

— Има ли свидетели?

— По пътя насам разговарях с Уолт по клетъчния телефон. Картър имал готвачка филипинка, която обаче си тръгвала към седем вечерта. Уолт е изпратил детективите си да разпитат съседите, но тук къщите са толкова отдалечени една от друга, че…

Катрин вдигна рамене, без да довърши изречението. Дейв не се нуждаеше от пояснения. Къщата на Картър почти не се виждаше от шосето, тъй като бе разположена на близо сто декара горска площ, през която се извиваше покрита с гравий алея за коли. В такива къщи не идваха случайни посетители.

— Ето го и нашият доктор — отбеляза Дейв, когато на вратата се показа Морган Нелсън. Той също ги забеляза и вдигна ръка.

— Кейти, Дейв — изглежда, имаме още един случай. Тялото е прикрепено с белезници към леглото, в долната част на корема е поставено запалително устройство. Загинал е по същия начин като Валенсуела: тялото е прогорено и оттам се е запалило леглото. За късмет подът е облицован с каменни плочи, така че този път мястото е в малко по-добро състояние.

— Начинът на действие същият ли е като миналия път? — попита Дейв. — Гол? С обездвижени крака? Признаци на садомазохизъм?

— Така изглежда. Нищо не мога да кажа със сигурност, докато не го видя на масата.

— Кой се занимава със случая, Морган? — попита Катрин.

— Хари ди Стефано е приел сигнала — отвърна той, — но Уолт е поел случая веднага.

— А ето го и него — каза тя и вдигна ръка. Уолт ги забеляза и веднага дойде при тях. Изглеждаше изнервен и нещастен, като че ли търсеше на кого да си изкара лошото настроение за това, че трябваше да се занимава с нещо толкова неприятно.

— Господи — задъхано започна той. — Каква гадост! Толкова е приятно отново да глътнеш малко чист въздух.

— Много ли е зле вътре? — попита Дейв.

— Спалнята е съсипана — каза Ърхарт. — Но ако не се смята, че всичко е почерняло от дима, иначе къщата не е пострадала. Дано този път криминалистите открият повече информация за копелето, което го е направило.

— Ами икономката, Уолт? — попита Катрин. — Намерихте ли я?

— Разбрахме, че живее в Проспект Хайтс. Изпратих Гъфлин и Силверо да я разпитат.

Тя кимна. Това беше най-добрият детективски екип в шерифската служба.

— Ако вътре повредите не са големи, може би този път ще успеем да си съставим по-добра представа за навиците на жертвата — каза Катрин. — Дейв, свържи се с хората от отдела по оглед на местопрестъплението. В „списъка на уликите“, включен в заповедта за обиск, са отбелязани личните и служебните документи на Картър. Провери дали са прибрали всички бележници, писма, компютъра, електронната поща и така нататък. Знаеш процедурата.

— Готово. Имаш ги — успокои я той.

— Уолт, прокуратурата има право да изиска медицинския картон и сметките за телефона и наема. Ще се свържем с неговата банка и ще проверим всички известни влогове и сейфове.

Ърхарт кимна машинално. Всичко това го бяха правили и преди. Катрин още не беше спряла да говори, когато към къщата се приближи голям бял микробус със сателитна антена на покрива и спря на паркинга. След малко отвътре излезе млада жена и се огледа с интерес. Платиненорусите и коси блестяха на светлините на прожекторите. След нея излезе снимачен екип с камери и микрофони.

— Мамка му — изруга Уолт Ърхарт, без да успее да прикрие яда си. — Осми канал. Само те ни липсваха. — Разтърси мощните си рамене, като че се готвеше за ръкопашен бой, и тръгна да посрещне репортерите.

— Кога смяташ да направиш аутопсията, докторе? — обърна се Дейв към Морган.

— Предполагам, че предпочитате да получите протокола по-скоро рано, отколкото късно, нали, приятели? — Един от основните принципи при разследването на убийство бе, че най-голяма вероятност да се залови извършителят съществуваше през първите четирийсет и осем часа. След това с всеки изминал час шансовете намаляваха. — Какво ще кажете за утре сутринта?

— Мене ме устройва — обади се Дейв, — но Катрин няма да…

Той рязко спря, тъй като усети, че е казал нещо излишно, но тя успокояващо го докосна по ръкава.

— Няма нищо. Морган Нелсън е в течение.

— Така ли? — попита Дейв и Катрин долови в тона му слабо недоволство. Не беше ревност, а по-скоро засегнато честолюбие. Той така и не можа да се примири с приятелството й с Морган Нелсън и сигурно никога нямаше да успее. Във всеки мъж дремеше по един неандерталец и Дейв не правеше изключение. Обичаше го такъв, какъвто беше и нямаше намерение да го променя.

— Кейти, обади се утре да ми кажеш как е минало — каза Морган. — А с тебе, Дейв, ще се видим в единайсет часа в „Сибир“, нали?

— Готово — отново потвърди той.

Нелсън се отдалечи и Катрин се обърна към ярко осветената къща. Бомбените атентати започваха да привличат общественото внимание не по-малко от процеса за предумишленото заразяване със СПИН. Пристигнаха още два телевизионни екипа. Русата журналистка още разговаряше с Уолт Ърхарт. „Сигурно не му е чак толкова неприятно“ — помисли Катрин.

— Хайде да отидем да видим какво става вътре — предложи тя и тръгна пред Дейв. Минаха покрай ченгето на вратата и се оказаха в просторно фоайе с плочки на пода, извито стълбище и изцапани със сажди стени. В горната част на стълбището се виждаше покрит с бежов килим коридор, който водеше към стаите на втория етаж. Модерна картина в студени тонове висеше накриво над почерняло от сажди канапе и масичка със стъклен плот. Тройна стъклена врата и огромен прозорец излизаха на просторна тераса, която опасваше къщата. Всички гладки повърхности бяха мазни на пипане, а килимите — мокри и почернели от сажди.

Беше невъзможно човек да си представи как е изглеждала основната спалня преди пожара. Навсякъде стърчаха обгорени дъски, които по-рано са били мебели, овъглени парцали се виждаха на мястото на килима, а черните завеси на висящите на пантите прозорци представляваха мрачен фон за порутеното легло, на което лежеше сгърченото тяло на Греъм Картър. Мъртвешката белота на горната част на трупа беше в кошмарен контраст с обгорената плът при унищожените му слабини.

Когато влязоха, Катрин и Дейв отново завариха Чарли Ямамото, който заснемаше местопрестъплението. Бръмченето и съскането на камерата и периодичното просветване на светкавицата още повече доближаваха стаята до популярните представи за сцена от Дантевия „Ад“.

— Чарли, ако ти остане време, нали ще направиш няколко снимки за съда? — помоли Катрин. — Нищо особено, знаеш какво ни трябва.

Чарли кимна. За разлика от ченгетата свидетелите и съдебните заседатели не бяха толкова закоравели. Няколко снимки и видеокадри, които да покажат пораженията, причинени от пожара, обгорени части от тялото и мрачната атмосфера, понякога бяха много полезни не само за следствието, но и в съда.

— Доктор Нелсън определи ли часа на смъртта? — обърна се Дейв към Лес Дъфърти, който стоеше с носилка пред стаята и чакаше да дойдат „чистачите“ от моргата и да отнесат тялото.

— Каза, че не е сто процента сигурен, но вероятно смъртта е настъпила около девет вечерта.

Катрин се наведе, за да разгледа белезниците, с които ръцете на жертвата бяха приковани към огънатата медна табла на леглото. Както при предишния случай те бяха подплатени с агнешка кожа.

— Изглеждат абсолютно същите като миналия път — отбеляза тя. — Тези неща намират ли се навсякъде?

— Е, не ги продават в „Сафуей“ — ухили се Лес Дъфърти, — но ако знаеш къде да ги търсиш…

— Не може ли да започнем оттук? Да проверим сексмагазините и особено специализираните за садомазохисти?

— От шерифската служба вече поеха по тази следа — каза Дейв. — Въпреки че хората, които използват подобни инструменти, предпочитат да пазаруват по пощата. Но като цяло си права. Вероятно си заслужава още веднъж да опитаме.

Върнаха се на долния етаж, а оттам излязоха на чист въздух. Уолт Ърхарт беше отвън и говореше по радиостанцията.

— Имате ли още нужда от мене? — попита Катрин и Уолт отрицателно поклати глава.

— Щом репортерите от телевизията свършат, запечатваме къщата.

— Десет секунди по местните новини — каза тя. — Не мислиш ли, че за толкова не си заслужава да те изгорят жив?

— Някои хора са готови на всичко, само и само да ги покажат по телевизията — отвърна Уолт с уморена усмивка.

— Добре, аз си тръгвам — заяви Катрин. — Дейв, ще се видим по-късно.

Отиде до колата си, като старателно заобиколи струпалите зяпачи и камерите на журналистите. Един от тях я позна и махна с ръка, но тя се направи, че не го е забелязала. Сега вече имаше нужда да остане сама. Трябваше й време, за да се подготви психически за утрешния ден. Време, за да обмисли всички евентуални последствия.

Време.

Това беше най-скъпоценното нещо на света. Всеки щедро го харчеше от портмоне, което не можеше да бъде напълнено отново, но никой не се замисляше върху това.

Върна се в Еспаньола, изкачи се по хълма, където се намираше нейният дом, и остави колата отпред. Като че ли затваряше някаква врата, изхвърли от съзнанието си отвратителната гледка, на която беше присъствала преди малко. Въздухът беше топъл, мек и миришеше на лято. Толкова беше хубаво да си жив. Погледна към небето. Имаше безброй звезди.

„Непрекъснато чакам нещо. Мразя чакането“ — помисли си Катрин.