Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (41)

40

Върховен съд, отдел №8

Петък, 30 юни, 15:30

— Ще използвате ли правото си на последно слово, госпожо Маккей?

Катрин стана и се усмихна на съдията.

— Благодаря ви, ваша чест.

Той също се усмихна и тя си помисли, че той сигурно усещаше какво изпитва в момента, макар и да не знае причината. Тя отново стана сериозна, но вътрешно продължаваше да ликува: чувстваше се оживена, дори замаяна от щастие. Още в дванайсет и половина — по-рано, отколкото бе очаквала — се бе обадила Мари Снайдър.

— Имаме добра новина, Катрин — бе казала тя направо, без да губи време за излишни приказки. — Резултатите от биопсията са отрицателни. Бучката е доброкачествена; нямаш рак.

Катрин се почувства така, сякаш слънцето беше изгряло в мрачен зимен ден. От сърцето й се смъкна огромна тежест; очите й се напълниха със сълзи. В първия момент не бе способна да каже нито дума.

— Благодаря ви, доктор Снайдър — произнесе след малко. — Много ви благодаря.

Стана и погледна лицето си в огледалото. Странно, че нищо в нея не се беше променило. „А се чувствам толкова различна“ — помисли си тя. Сърцето й пееше от щастие: „Нямам рак, нямам рак, нямам рак“. Завъртя се и грабна телефона.

— Дейв, би ли дошъл в кабинета ми, ако обичаш?

— Естествено — каза той. — Случило ли се е нещо?

— Идвай бързо.

Когато той влезе, тя още се усмихваше. Нямаше смисъл да се преструва; повече не можеше да крие радостта си.

— Получила си резултата от биопсията — веднага позна той.

Думите му не прозвучаха като въпрос, а като констатация.

— Дейв, аз съм здрава. Нямам рак.

Неочаквано през тялото й премина вълна на облекчение и тя зарови лице в якето му, за да скрие сълзите си. За миг той безмълвно я притисна към гърдите си.

— Знаеш ли, Катрин — тихо каза той, — сега вече мога да ти призная. Когато ми каза, направих нещо, което отдавна не бях правил. Отидох на църква и се помолих за тебе.

— И молитвите ти бяха чути.

Той не отговори и тя вдигна поглед към лицето му Дейв извърна глава настрани, за да не види Катрин очите му, а на гърлото му беше заседнала тежка буца.

— Да — накрая прошепна той. След това се усмихна хвана я за раменете и я погледна в очите. — Хайде да го отпразнуваме. Да излезем някъде на вечеря. С шампанско.

— Не — почти гневно извика тя, — не искам никакво тържество. Най-хубавото в случая е самата новина.

Катрин се изправи, за да отправи последното си послание към съдебните заседатели. Беше доволна от заключителното слово на Мартин Белкър, дори го бе харесала. Ако тя беше защитник на Хъдсън, вероятно щеше да изтъкне същите мотиви за издаване на оправдателна присъда да се постарае да пробуди подобни чувства и да отправи заявление до съда от името на обвиняемия. С периферното си зрение забеляза, че Белкър я наблюдава и на челото му се бе появила вертикална бръчица, като че ли бе притеснен от нейната явна жизненост и самоувереност.

Като повечето добри обвинители Катрин беше убедена, че ако не успее да постигне целта за трийсетте минути на последното възражение, по-добре бе да си остане на мястото. Трийсет минути бяха напълно достатъчни, за да се отговори на аргументите на защитата и да се постигне най-силно и трайно впечатление върху съдебните заседатели, преди да са се оттеглили, за да вземат окончателното решение. Пое си дълбоко дъх и съсредоточи цялото си внимание върху това, което щеше да каже.

— Ако съдът не възразява — тихо започна тя. — Дами и господа съдебни заседатели, защитата има право поне за едно. Ричард Хъдсън действително е жертва. Жертва на най-страшната, най-смъртоносна болест, известна на човечеството. Но както успя да ни убеди експертът на защитата — доктор Акслър, сам той носител на вируса на СПИН — няма за какво да го съжаляваме. Естествено, можем да му съчувстваме. Да покажем разбиране с всички възможни средства — това да. Не е човешко да не му предложим поне това.

Но при никакви обстоятелства не бива да допускаме съчувствието или състраданието да ни заслепи. Не бива да затваряме очи пред липсата на човечност и ужаса, който ни вдъхва престъпното поведение на обвиняемия. Ричард Хъдсън съзнателно и с престъпна умисъл се е опитал да зарази три млади жени с болест, за която е знаел, че рано или късно ще доведе до тяхната смърт. Действията му не могат да бъдат обяснени нито със страстните мигове на споделената любов, нито с изпълнения с болка призив за приятелство и разбиране, нито с неговото лично нещастие. Не можем да приемем и че са следствие от небрежност. Не! Действията му представляват опит за убийство в най-чист вид.

Кой, освен човек, сам заразен и изправен пред неизбежността на смъртта, би могъл да разбере по-добре отчаянието и неподправения ужас, който са изпитали тези три жени, когато са разбрали, че са заразени с вируса на СПИН? Познавайки този ужас, само едно чудовище — извратено, гнусно и подло чудовище — би могло преднамерено и с порочни намерения да предаде тази изключително страшна болест на друго човешко същество.

А Ричард Хъдсън е направил точно това. Напълно съзнателно и методично е изплел мрежата на измамата, в която е подмамил нищо неподозиращите си жертви. Изпратил е добре обмислени обяви за запознанство във вестника. Постарал се е да създаде романтична атмосфера, предложил им е храна и вино, спечелил е тяхното доверие и е приспал бдителността им с лъжи за своето мнимо полово въздържание. След това, както постъпва паякът с мухата, уловена в мрежата му, той е инжектирал всяка една от жертвите с отрова така смъртоносна, че всеки, който се докосне до нея, е обречен на бавна и мъчителна смърт.

Предоставил ли им е право на избор? Точно толкова колкото паякът на мухата в мрежата си. Как биха могли тези жени да направят избор и доброволно да приемат риска да се заразят, когато дори не са подозирали, че подобен риск съществува? Обвиняемият им е предоставил благовидната и злокобна лъжа, че наскоро се бил изследвал за СПИН и резултатите били отрицателни, като в същото време прекрасно е знаел, че в тялото му се крие смъртоносна бомба със закъснител, която той е пренесъл в телата им, и то без тяхното знание и несъмнено без тяхното съгласие.

Защитата се опита да ви убеди, че обвинението не е доказало мотива на престъплението и че липсата на мотив потвърждава невинността на клиента му. Адвокатът на защитата греши. Мотивът не представлява неотменна част от престъплението, в което е обвинен подсъдимият. Негова чест, съдията, също ще потвърди, че в задълженията на обвинението не влиза изясняване на мотива, за да се признае вината на подсъдимия. Въпреки това ще си позволя да ви отнема няколко минути и да се спра на фактите, които говорят за мотивите на Ричард Хъдсън да извърши тези престъпления. Обвиняемият е бил заразен с вируса на СПИН, което неизбежно би довело до развитие на заболяването. И тогава в душата му са се зародили ярост, всепоглъщащ гняв и студена решимост да отмъсти на представителките на онзи пол, който според него е станал причина за нещастието му. Действията му са породени от жажда за отмъщение, предизвикана от омраза към жените и самия себе си. Тогава той е планирал съзнателно и преднамерено да зарази тези жени със СПИН, за да ги накара да платят за вредата, която му е нанесла една друга жена. И го е направил. Без жалост, без угризения на съвестта, без чувство на вина.

— Преди малко споменах, че би било нечовешко да не изпитваме съчувствие към обвиняемия, дами и господа. Вярно е. Но също така трябва да изпитваме и отвращение. Пред вас стои човек, който не само е лишил своите жертви от правото на избор, но съвсем съзнателно ги е лишил и от правото на живот. Ричард Хъдсън е направил опит да убие Виктория Митън, Джейн Соренсен и Мариан Браунинг също толкова сигурно, както ако бе опрял дулото на пистолет до главите им и бе натиснал спусъка. Затова ви моля да признаете Ричард Хъдсън за виновен и по трите точки на обвинението. Благодаря за вниманието.

Катрин се върна на мястото си и седна напълно изцедена. Не беше достатъчно само да представиш своята гледна точка по случая, да установиш и изтълкуваш фактите. Ако във всичко това не се вложи и чувство, съдебните заседатели не го възприемаха. Беше им показала, че защитава интересите на жертвите и искаше справедливост от тяхно име. Иначе как би могла да ги убеди да вземат правилното решение? Това беше нейният личен принос, допълнителният данък, който трябваше да плати в името на справедливостта.

Замаяна от изтощение, като през мъгла долови гласа на съдията, който обясняваше на съдебните заседатели, че е дошъл моментът да се оттеглят и да изберат свой представител, който да оповести окончателното им решение. Съдът щеше да се оттегли, докато те заседаваха. Всичко свърши. Катрин се обърна и видя усмихнатото лице на Дейв.

— Даже надмина очакванията ми — отбеляза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що получих бележка от Белкър: „Хъдсън иска да разговаря с вас“.

— Добре. Да видим какво иска.

Той кимна.

— Само ще отида да взема касетофона от джипа. Предлагам да се видим направо в затвора.

Като си подсвиркваше беззвучно, Дейв излезе на Пасифик и зави по Алварес. Докато пресичаше улицата към паркирания отсреща джип, той натисна копчето на дистанционното, за да изключи алармата и централното блокиране. В същия момент избухна оранжева светкавица и се разнесе оглушителен тътен. Предната част на джипа се издигна над земята и от силата на взрива капакът отскочи нагоре, удари го по главата като обезумял прилеп и с метален звук се блъсна в стената зад него. Разнесе се звук на строшено стъкло, последван от дрезгавия вик на някакъв мъж. От взривения джип се изви черно кълбо дим и тънък огнен език близна корпуса. Едва тогава Дейв се усети, че лежи в средата на улицата, където го беше захвърлила взривната вълна.

Някой му помогна да се изправи на крака и го дръпна настрани от горящата кола. В далечината се чуваше вой на приближаваща се сирена.

— Това твоята кола ли беше, приятел?

— Да, мамка му, моята беше! — изрева Дейв и си помисли: „А това, което не знаеш, приятел, е, че бомбата беше предназначена за мене“.